Георги Караславов
Орлов камък (20) (Родопска легенда за юноши)

20.

Ето я родната планина. Орфей върви, без да гледа къде стъпя, вторачен, захласнат, опиянен. Тук полето е равно като паралия. И в дъното като в бряг се издига тя — ненагледната красавица-планина. Сърцето на Орфея бие усилено, лек приятен гъдел минава на вълни, на вълни през гърдите му, той усеща криле на раменете си и лети, лети… Още един ден и една нощ път и — край на страданията! Ще бъде в роден кът, при родители и близки. Привечер, когато слънцето се наклони над високите планински гребени, Орфей ще стигне до града, който е разположен на двата бряга на тяхната река, точно там, дето тя напуска планината и навлиза в чудната равнина. Този град е врата на тясната планинска клисура, през която тече реката и по която се вие едничкият път за дълбоките и неизбродни дълбини на родната планина. Но там сигурно чакат съгледниците на владетеля. Ако той влезе в града, те ще го хванат. И тогава не ще може да ги залъже, за да го пуснат, както го пуснаха мързеливите пазачи до града на трите реки. Тук вече и дрехите му се отличават от дрехите на планинците. Но Орфей няма да им се даде, тук той знае всички пътечки, по които рядко дори през годината минава жив човек… Ето по тези пътеки ще кривне той, за да се добере до родния дом, до любимите места, при своите познати и близки…

Слънцето падаше зад далечните синкави очертания на отвъдната планина, загубена някъде в безкрая, когато Орфей наближи града, разположен на тяхната река. Той се спря за миг сред буйните лози, които бяха уплели всичко, вгледа се към ясните очертания на близката родна планина, опипа с поглед пътечките, що се виеха нагоре, и тръгна решително натам. Ще слезе под града, ще мине наляво от голямото и хубаво, пръснато по урвата селище и ще удари направо…

Дълго и мъчително се лута Орфей, докато да излезе на билото. И когато се изкачи, той изтри потта от челото си, обърна се и погледна равнината, притисната от мрака на тихата звездна вечер, спокойна и безкрайна като море. И ето, когато вече беше в недрата на своята родина и дишаше свежия въздух, напоен с билки и смола, приликата на равнината с морето го отнесе назад, в малкия остров, при бедните рибари, при Кир и Траян, верните и благородни другари. Орфей няма да ги забрави в песните си, а образите им ще останат до смъртта му в неговото сърце. Ако той е тук сега, ако е пред прага на бащиния си дом, то това се дължи само на Кир. Без него, без опитността и предвидливостта му Орфей щеше да падне в ръцете на съгледвачите още по пътя. Но и сега трябва да бъде внимателен и съобразителен. „Случаят помага и на доброто, и на лошото! — спомни си той мъдрите думи на Кир. — На добрия случай помагай, а от лошия се пази като от огън!…“ Далече в мрачината лумна пламък, изви се и се понесе нагоре, но скоро затихна и съвсем се изгуби. Някъде наблизо изписука пиле, от селището долитна откъслечен говор, от време на време близките върхари прошумоляваха леко по едва доловимия ветрец, който минаваше като ласка над притихналата гора. Орфей постоя още някое време така, с поглед дълбоко замечтан и впит в равнината, представи си мислено дългия, уморителен път, който беше изминал от града на трите реки дотук, извърна се рязко и се спусна с лек ход навътре в планината.

На един склон той видя трима въглищари, които се въртяха около своите огнища. Но Орфей не им се обади, макар че беше гладен до припадане. Не. Никой не трябва да узнае, че той се е върнал. Ще се обади само на баща си и на майка си, ще се обади и на Дика, но предпазливо, внимателно, защото тъкмо около бащиния му дом може да има здрава засада от опитни пазачи.

Черните мършави лица на въглищарите, озарени встрани от отблясъците на огнищата, изглеждаха като лица на някакви страшни, неземни същества. Орфей знаеше, че всъщност те са много благи и добри хора и те биха му дали последните си залъци, за да се подкрепи и да се напие до насита с вода от стомните им, но те ще се усъмнят в него и, виж, още утре мълвата ще полази по цялата планина за момчето с чуждестранните дрехи…

Орфей се спусна леко по един сипей, сетне се изкачи на остър връх, разгледа се, да види накъде трябва да се насочи, за да не забърка посоката из доловете и сипеите, и с тъга се вторачи към реката, дето криволичеше широк и удобен път. По този път би стигнал докъм полунощ, само за два-три прехода. Но — не! Направо през планината — само така ще се изплъзне от лапите на съгледниците… И Орфей тръгна пак, спъван в тъмнината, шибан от пръчките и вейките на храстите и дърветата. Цървулите му отдавна бяха се скъсали. По крачолите му висяха парцали. Краката му се набиха, ръцете и лицето му бяха изподраскани и разранени вече, но той не се отчайваше, не се спираше нито за миг. Напред! Напред! Орфей няма да се даде в ръцете на лицемерните, безмилостни и капризни обитатели на владетелския дворец, няма да попадне в ръцете на оная подла сган…

Късно след полунощ той спря в изоставена, запустяла овчарска колиба. Влезе вътре, напипа разкривен нар от изсъхнали, щръкнали вейки, отпусна се и полегна. Миришеше на изсъхнал овчи тор и тази стара, позната миризма като че ли го възроди. Той поемаше дълбоко дъх и чувствуваше как нови сили нахлуваха в гърдите му. И така, отпуснат на неудобния нар, но затоплен под тази изоставена стряха, той се замечта и без да усети, заспа.

Събуди се късно. Слънцето беше изгряло над срещните височини. Гъстите сенки бяха пометени от разхълмените била и висяха като облаци над дълбокото речно корито. Но слънцето бавно и упорито надничаше отгоре, за да ги прогони и от най-усойните места. Орфей разбра на кое място се намира и видя колко много беше се скитал залутан в тъмнината. Все пак родният дом беше вече близо — и през най-стръмните сипеи да тръгне, пак до вечерта ще стигне.

Той пое пак и сега освен дето виждаше всички удобни пътечки, но и местата му ставаха все по-познати. Към обед той зърна острите зъби на Орлов камък и сърцето му се преметна от вълнение. Краката му отмаляха, очите му пламнаха с необикновена сила. Толкоз близко! Ето, като се качи там, ще види малката къща със сивия покрив от големи гладки плочи, ще види зашуменото дворче над къщата, ще види може би и нея, безгрижна и весела, разшътана, със запретнати бели ръкави…

И Орфей тръгна право към Орлов камък. Оттам ще разгледа всичко, оттам ще се спусне към родния си дом, за да заварди пътеката, по която най-често минаваше баща му. Но дали е там? Дали е жив? Не са ли го измъчвали?… Неизвестността плашеше Орфея. Ако знаеше как са родителите му, той би бил много по-спокоен. Лошата истина е била винаги по-лека от мъчителната неизвестност. Орфей искаше да научи веднага как са родителите му, но това може би ще го тикне в лапите на съгледниците. Силата на човека се вижда именно при такива изпитания. Да трепереш от нетърпение, за да научиш съдбата на родителите си, и пак всяка твоя стъпка да бъде пресметната и измерена!

Ето чудния дол, дето прекара най-хубавите си дни с Дика. На горния край на дола той намери две хлапета по на шест-седем години. Те пасяха двайсетина кози. Козите бяха плъзнали по шубраките и канарите, а децата бяха разкопали вадичка на малкото изворче и бяха сложили перка, която за тяхна безкрайна радост се въртеше неимоверно бързо и дори пръскаше малки капчици настрана. Децата току-що бяха нагласили тази играчка и до такава степен бяха се залисали в нея, че не се обърнаха дори да погледнат кой спря зад тях. Орфей клекна, развълнуван до дъното на душата си, почернял, паднал от умора и глад. Първом той залъга децата и те му отчупиха по малко хляб от торбичките си. Сетне той ги запита откъде са, на колко години са, кои са родителите им и къде живеят.

Полека-лека, без дори да се усетят, децата разказаха много работи, но Орфей чу с примряло сърце само ония, които толкоз много и от толкова дълго време го интересуваха. Най-напред той научи най-важното — у Орфееви се настанили няколко чужденци, които били изпратени от далечен град. Отначало тези чужденци казвали, че са изпратени от момчето на чича Прима да му погостуват малко, пари и овце му дали, но сетне сами се издали, че чакали същото това момче, за да го върнат в далечния град, защото избягало. И не само че вече нищо друго не дали на чича им Прима, но му взели и готовото и сега човекът живеел като пленник в своя дом.

Орфей скръцна със зъби и стисна юмруци, но нямаше какво да прави — трябваше да трае и да работи внимателно. Той ще измъкне родителите си от лапите на тези разбойници, нека само да почакат… Сетне той започна да разпитва децата и за Дика, но за нея нищо не можаха да му кажат. Той не попита направо и може би тъкмо поради това децата не се досетиха. Той питаше със забикалки — за малката къщичка със сивия покрив, за хората, които живеят близо до Орфееви, за малките пастирчета, но децата не свърнаха разговора натам, не улучиха. А Орфей не искаше да ги запита направо, защото довечера те ще разкажат всичко на родителите си и някой може да се усъмни за него. А докато не се срещне с баща си и не уговори с него как да се отърве от разбойниците на владетеля, никой нищо не трябваше да знае и да дочува за него. Орфей каза на децата, че е дошъл от отвъдните колиби и че дири един пръч. Не са ли виждали тъдява един пръч? Децата кимнаха отрицателно и както си зяпаха в играчката, едното се извърна ненадейно, изгледа го внимателно и попита:

— А защо са ти такива дрехите?

— Какви? — смути се Орфей и за да изглади смущението си, изсмя се с престорено нехайство. — Окъсани ли са?

— И окъсани — отвърна момчето, — и… не са като нашите.

— Кой каквото има, такова носи — рече Орфей. — Вашите хора, кога дойдат в нашите колиби, децата също така ги питат — защо носят такива дрехи. — Орфей замълча и додаде: — Дрехите са различни.

По едно време, когато нямаше вече какво да учи от хлапетата, той се приповдигна подобно на възрастен мъж и като въздъхна дълбоко, рече:

— Да си вървя, то се видя, че моя пръч вълците са го изяли… Само дето си загубих деня да го търся.

Той тръгна нагоре между орехите, лещака и дренака, които бяха се изпреплели с други дървета и треволяци, и щом се скри, удари наляво, за да може отдалече и изоколо да се качи на Орлов камък. Но сега Орфей подкрепи силите си с малко хляб и поради това ходът му беше по-спорен… Слънцето залязваше, когато той се качи на канарата, отдето вечер свиреше песни на Дика. Той посегна към пазвата си, дето бяха скрити и двете свирки, но се отдръпна като ужилен. Само един звук да се чуе от свирката му, и всичко надлъж и на шир из планината ще научи, че се е завърнал. Съгледвачите ще се спуснат да го търсят… Не, рано е още. Ще засвири той, ще излее и мъката, и любовта си, и надеждите си, и омразите си, но когато се нареди, когато се организира, когато потъне в най-гъстите гори, дето и пиле да станеш, пак не би могъл да го намериш…

Ей я малката къщичка със сивия покрив! Ей го и дворчето зад къщичката! Но там никой не се мярка, като че ли обитателите са се изселили. Орфей мига, той не вярва на очите си. Не сънува ли? Наистина ли седи върху любимата канара на Орлов камък? Наистина ли гледа оная къщичка, която толкова време не излезе от ума и от сънищата му?…

Когато се смрачи леко, Орфей се спусна внимателно от канарата и тръгна надолу по познатата пътечка. Колко, пъти са сваляли стадата по тази пътечка, как са играли и как са се закачали с Дика!… Сега пътечката му изглеждаше по-тревясала, като че ли, откак те двамата с Дика се разделиха, друг вече не е идвал насам…

Орфей се спря дълбоко замислен и натъжен. Ето го, вече е в своя роден край, при своя бащин дом и не може да влезе при родителите си, не може да ги види свободно, да им се нарадва на воля и до насита!… Докога този тиран-владетел и неговите съгледвачи ще го преследват? И защо искат насила да вземат песните му, защо искат да заключат душата му в златна клетка, защо искат да пленят сърцето му?

Досега, на път през далечни краища, Орфей нощуваше, където го сварата свареше, доволен, че нощта е топла и че младостта му е крилата. Но сега, когато е при топлия скут на родната си майка, която сигурно е изплакала очите си по него, сега да спи като куче по планинските пътеки, тежко и убийствено е това!…

Орфей пристъпяше бавно по пътечката, целият сгърчен от непоносима, неизразима болка. Дори със свирката той не би могъл да излее горчивината на душата си… Все пак той помисли за пренощуване. Трябва да избере хубаво, удобно, прикрито място, за да не го намерят, като спи, да не го върнат като заклана овца…

И той пак си спомни напътствените думи на Кир: „На добрия случай помагай, а от лошия се пази като от огън“. Орфей се разтърси, тежкото му настроение изчезна, силите му за работа и търпение се възвърнаха… Той тръгна към отсрещния бряг, дето в най-затънтеното място знаеше един удобен кът за пренощуване…