Али Конди
Подборът (8)

8.

Нито една от прожекциите не е нова — оплака се приятелката ни Сира.

— Показват едни и същи през последните два месеца. — Отново беше събота вечер, водехме същия разговор, както преди седмица. — По-добре е от другите две възможности — каза Ем. — Не е ли така? — Погледна към мен, очаквайки да си кажа мнението.

Кимнах. Възможностите бяха същите, както обикновено: Игралният център, прожекции в салона на театъра, музика. Беше минала по-малко от седмица от смъртта на дядо и се чувствах странно. Той си беше отишъл и сега знаех, че в пудриерата ми има откраднати думи. Странно ми беше, че знам нещо, което другите не подозират, и че имам нещо, което не би трябвало да притежавам.

— Значи още един глас за прожекцията — каза Ем, като обобщи резултата досега. Уви къдрица от черната си коса около пръста си и погледна към Ксандър. — А ти?

Сигурна бях, че той иска да отиде отново в Игралния център, но на мен наистина не ми се ходеше. Последното ни посещение там не завърши много добре, настъпих таблетките на някого, а и срещата със Служителката…

Ксандър знаеше какво си мисля.

— Вината не беше твоя — каза той. — Не ти ги изпусна. Не са те порицали публично или нещо такова.

— Знам. И все пак…

Ние не обсъждаме много музиката. Повечето младежи не си падат по това да седят с други хора в зала и да слушат Стоте песни, изсвирени някъде другаде — а може би дори и в друго време. Не мисля, че някога съм чувала за работни позиции, свързани с музика. Може би е логично. Може би песните трябва да бъдат изпети само веднъж, записани и оставени на мира.

— Не, нека отидем на прожекцията — каза Ксандър. — Онази за историята на Обществото? С въздушните гледки?

— Тази още не съм я гледал — каза Кай Маркъм зад мен.

Кай. Обърнах се към него, очите ни се срещнаха за пръв път от нощта, в която настъпих таблетките. Не го бях виждала оттогава. Може би трябваше да кажа, че не го бях виждала на живо: цяла седмица лицето му се появяваше в ума ми така, както се беше появило на екрана, изненадващо ясен образ, а после изчезваше внезапно. А аз оставах да се чудя какво означава всичко това. Защо продължавах да мисля за него, вместо да забравя случилото се и да продължа напред.

Може би причината беше в думите на дядо накрая. Когато ми каза, че е нормално да се запитам. Някак си обаче си мислех, че няма предвид само Кай. Може би имаше предвид нещо по-голямо. Нещо, свързано с поезията.

— Решено тогава. Ще гледаме този филм — каза Сира, използвайки думата, с която някога бяха наричали прожекциите.

— Как е възможно да си го пропуснал? — въпросът на Пайпър беше добър. Никога не пропускаме прожекциите, когато ги показват за пръв път. Тази се въртеше от няколко месеца, което означаваше, че Кай е имал множество възможности да я види. — Не беше ли с нас, когато отидохме първия път?

— Не — каза Кай. — Онази вечер работих до късно, поне така мисля.

Говореше спокойно, но в гласа му имаше — както винаги е било нещо по-дълбоко, нещо отекващо. Имаше по-различна интонация, отколкото в повечето гласове. Нещо, което забравяш, докато не го чуеш отново и не си спомниш: О, да. В гласа му има музика.

Всички замлъкнахме, както ставаше винаги когато Кай споменеше работата си. Не знаехме какво да кажем. Вече ми беше ясно, че той сигурно не е бил изненадан от назначението си в Хранителния център. Винаги е знаел, че е Отклонение. Разхождаше се наоколо, пазейки своите тайни, много по-отдавна, отколкото аз.

Но Обществото иска от него да пази тайната си. Не знаех какво ще направят, ако разберат за моята.

Кай погледна първо Пайпър, а после и мен и ми се стори, че бях сгрешила за очите му. Мислех, че са кафяви, но сега виждах, че са тъмносини, подчертани от цвета на униформата му. Синьото е най-често срещаният цвят в провинция Ория, но и неговите очи имаше нещо различно и не бях сигурна какво е точно. Повече дълбочина? Зачудих се какво ли вижда, когато ме погледне. Дали и той открива такава дълбочина в мен, или му се струвам повърхностна и… прозрачна?

Иска ми се да имам микрокарта за Кай, помислих си аз. Може би, след като всъщност нямам нужда от карта за Ксандър, мога да помоля да ми дадат друга. Хрумването ме накара да се усмихна.

Кай все още гледаше към мен, сякаш щеше да ме попита всеки момент за какво мисля. Но, разбира се, не го направи. Не беше оцелял, задавайки въпроси. Той беше Отклонение от Външните провинции и все пак беше успял да се впише тук. Не питаше, само гледаше и се учеше.

И аз можех да се науча от него. Нямаше да задавам въпроси и щях да пазя тайните си.

Когато се настанихме в салона на театъра, Пайпър мина първа. После Сира, Ем, Ксандър, аз и накрая остана Кай. Голямото платно не беше спуснато още и светлините не бяха затъмнени, така че имахме няколко минути да си поговорим.

— Добре ли си? — прошепна Ксандър в ухото ми. — Не е заради таблетките, нали? А заради дядо ти?

Наистина ме познаваше.

— Да — казах аз и той се протегна и стисна ръката ми. Все още ми беше странно колко лесно се бяха завърнали старите ни, добре познати жестове от детството, които бяхме изоставили, щом станахме големи. Държахме се за ръце и усещането все още беше като за нещо, което правеха приятелите, нещо, с което бяхме свикнали от години — и все пак имаше и нещо различно, защото сега това означаваше повече. Означаваше, че сме Партньори, двойка до живот.

Ксандър изчака да види дали ще кажа още нещо, но аз замълчах. Не мога да му разкажа за Кай, защото Кай седи точно до мен, помислих си аз. Не мога да споделя и за листа с думи, защото мястото е прекалено препълнено. Това бяха причините, поради които не споделих с Ксандър какво се случваше с мен, както обикновено правех.

Но някак си прозвучаха много убедително дори на самата мен.

Ем каза нещо на Ксандър и той се извърна към нея, за да й отговори. Вперих поглед напред и се замислих колко странно е, че бях започнала да имам тайни от Ксандър точно когато бяхме подбрани за Партньори.

— От седмици не съм имал възможност да прекарвам съботите с вас — каза Кай. Погледнах го; светлините започнаха да угасват, полумракът омекоти лицето му и някак смали разстоянието помежду ни. В следващите му думи прозвуча лека горчивина. — Много съм зает в работата си. Радвам се, че нямате нищо против компанията ми.

— Това не е проблем — казах аз. — Ние сме ти приятели.

В момента, в който го казах, се запитах дали е вярно. Не го познавах така, както познавах другите.

— Приятели — повтори Кай думата внимателно и се зачудих дали не си мисли за приятелите, които някога беше имал във Външните провинции.

В салона стана тъмно. Знаех, без да поглеждам, че Кай вече не е обърнат с лице към мен и че Ксандър е. Погледнах напред, право в мрака.

Винаги се наслаждавах на тези няколко секунди в театъра, преди да пуснат филма, когато седях сред пълната тъмнина в очакване. Усещах напрежение в стомаха си — чудех се дали, когато светлините светнат отново, няма да се окажа напълно сама. Или пък дали светлините никога няма да се включат. Чувствах, че не мога да бъда сигурна; не и в тези първи мигове. Не знам защо това ми харесваше.

Но, разбира се, светлините светваха на екрана и прожекцията започваше, и аз не бях сама. Ксандър седеше от едната ми страна, Кай от другата, а пред мен на екрана показваха сцени от началото на Обществото ни.

Гледките бяха чудесни: камерата минаваше ниско над синия океан, над зелените крайбрежия, над покритите със сняг планини, спускаше се към зелените поля на Фермерските земи, над белия купол на сградата на нашата Градска община (публиката изръкопляска, когато тази гледка се появи пред очите ни). После ни пренесоха над още зелени и златисти райони към друг град и към друг, и към друг. Във всяка провинция на Обществото хората сигурно също ръкопляскаха, когато видеха своя град — дори да бяха гледали и преди тази прожекция. Когато видиш нашето Общество така, няма начин да не изпиташ гордост.

Разбира се, точно това е целта на тези кадри.

Кай си пое дълбоко дъх и аз погледнах към него. Това, което видях, ме изненада. Очите му бяха широко отворени и сякаш за първи път беше забравил да се контролира, да поддържа изражението си спокойно и безизразно. Целият грееше от изумление. Може би мислеше, че наистина лети. Дори не забеляза, че го наблюдавам.

След въздушното начало обаче прожекцията беше съвсем обикновена. Показаха ни как са били нещата, преди да се оформи Обществото, преди всичко да започне да функционира на принципа на статистиката и вероятностите. Лицето на Кай бързо доби обичайното си спокойно изражение; продължавах да поглеждам към него от време на време, за да видя дали ще реагира по някакъв начин и на другите части от филма. Нямаше друга такава реакция.

Когато стигнаха до момента, в който показваха как е въведен за пръв път Подборът, Ксандър се обърна към мен. На бледата светлина от екрана видях усмивката му и му се усмихнах в отговор. Ръката му стисна още по-силно моята и аз забравих за Кай.

До самия край на прожекцията.

В края ни върнаха обратно към времето преди Обществото. Какво щеше да се случи, ако То се разпаднеше. Не знам какви декори бяха използвали, но беше почти смешно. Бяха попрекалили с драматичните пустеещи червени земи, запуснатите малки къщурки, малцината навъсени, груби, тъжни актьори, които вървяха по опасните улици. После изневиделица в небето се появи някакъв зловещ черен летателен апарат и хората се разбягаха във всички посоки. На заден фон се разнесе химнът на Обществото, високи ноти с пищни орнаменти, виещи се около основната басова линия, която пораждаше у нас чувство за принадлежност.

Сцената беше прекалена. Беше нелепа, особено след като бях станала свидетелка на спокойния начин, по който дядо напусна света в неделя. Смъртта не изглежда така. Един от актьорите се строполи на земята драматично. Яркочервени кървави струи покриха дрехите му. Чух как Ксандър се изсмя тихо до мен и знаех, че се чувства по същия начин. После ми стана неприятно, че бях пренебрегвала Кай толкова дълго време, и се обърнах към него, за да споделим шегата.

Той плачеше. Безмълвно.

Една сълза се стичаше по бузата му, но той я изтри толкова бързо, че за миг се усъмних дали съм я видяла, но тя беше там. Беше. И после още една; изчезна също толкова бързо, както първата. Очите му бяха така препълнени, че се чудех как въобще успява да вижда. Но той не отделяше поглед от екрана.

Не съм свикнала да гледам как някой страда. Извърнах глава встрани.

Когато филмът свърши с бърз преглед на въздушните сцени от началото, Кай си пое дълбоко дъх. Личеше си, че изпитва болка. Не погледнах към него, докато светлините в театъра отново не светнаха. Когато това стана, той беше отново спокоен, сдържан, отново Кай, когото познавах. Или поне този Кай, когото си мислех, че познавам. Никой друг не беше забелязал. Кай не знаеше, че съм го видяла.

Не казах нищо. Не попитах нищо. Извърнах се встрани. Такава съм. Но дядо ти смяташе, че можеш да бъдеш различна. Мисълта се появи в съзнанието ми внезапно — като бегло хвърлен поглед, като светкавица, проблеснала за частица от секундата в тъмното небе. Кай. Дали той ме наблюдаваше? Дали чакаше погледите ни да се срещнат?

Останах така прекалено дълго време, преди да се обърна. Когато се осмелих, Кай вече не ме гледаше. Ако някога въобще го беше правил.