Али Конди
Подборът (31)

31.

Ксандър седеше на стъпалата пред нашата къща. Често беше седял тук през изминалите лета, а и позата, която беше заел, ми беше до болка позната. Изпънати крака, подпрени лакти на стъпалото зад гърба му. Сянката, която хвърляше, беше по-малка заради лятното слънце — една по-прибрана, по-тъмна негова версия, падаща до истинския Ксандър.

Наблюдаваше ме, докато вървях по пътеката, и когато приближих, видях, че болката все още беше там, в очите му, черна сянка зад синевата.

Почти ми се искаше червената таблетка да можеше да заличи повече от последните дванайсет часа за Ксандър. За да не си спомня какво му бях казала и колко болка му бях причинила. Почти. Но не съвсем. Макар от истината да ни бе заболяло и двамата, не виждах как бих могла да му дам нещо различно. Това беше всичко, което имах, и той заслужаваше да го получи.

— Чаках те — каза Ксандър. — Чух за семейството ти.

— Бях в Града — отвърнах аз.

— Ела, седни до мен.

Поколебах се — дали имаше наистина това предвид? Дали искаше да приседна до него, или просто разиграваше представление за някого, който можеше да ни гледа? Ксандър не откъсваше поглед от мен, чакаше.

— Моля те.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

— Да — каза той и вече знаех, че наистина го желае. Болеше го. Мен също ме болеше. Внезапно ми хрумна, че може би това е част от всичко, за което избираме да се борим. Чия болка да можем да почувстваме.

Не беше минало много време от Тържеството на Подбора, но бяхме различни, лишени от красивите си дрехи, от артефактите си, от вярата си в Системата на Подбора. Стоях там и си мислех. Колко много неща се бяха променили. Колко малко знаехме за своя свят.

— Ти винаги ме караш да говоря пръв, забелязала ли си? — попита Ксандър с лека усмивка на лицето. — И накрая винаги печелиш споровете ни.

— Ксандър… — Седнах долу и се наместих до него.

Той ме прегърна, а после и двамата сведохме главите си и ги отпуснахме на рамото на другия. Въздъхнах, толкова силно, че беше по-скоро подръпване — така голямо беше облекчението, което изпитах. Колко хубаво беше някой да те държи така. И не го правехме заради Обществото, което можеше да ни наблюдава. За мен поне беше истинско. Ксандър щеше да ми липсва толкова много.

Известно време никой от нас не каза нищо; просто гледахме нашата улица заедно за последен път. Можех и да се върна някой ден, но нямаше да живея тук. След като си със статут на Преселен, не можеш да се върнеш, освен за посещения на близки и приятели. Рязкото отсичане на връзките е най-добро. А аз щях да направя най-рязкото отсичане от всички, когато тръгнех да търся Кай. Това беше Нарушение, за което никой нямаше да може да си затвори очите и да прости.

— Чух, че тръгвате утре — каза Ксандър и аз кимнах, главата ми почти се удари в лицето му. — Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Погледнах напред, тъй като усетих, че рамото му помръдва под ризата на униформата, докато той променяше леко позата си, но не се отдръпнах от него. Какво ли щеше да ми каже? Че не може да повярва как съм го предала? Че му се иска да е бил подбран за друго момиче? Заслужавах да го чуя, но не мислех, че той ще ми каже тези неща. Не и Ксандър.

— Спомням си какво се случи тази сутрин — прошепна той в ухото ми. — Знам какво стана с Кай.

— Как? — отдръпнах се рязко, за да го погледна в очите.

— Червените таблетки не ми действат — продължи да шепне той, за да го чувам само аз. Погледна надолу по улицата, към къщата на Маркъм. — Те не действат и на Кай.

— Какво? — как беше възможно тези толкова различни момчета да бъдат свързани по такъв неочакван, странен начин? Може би всички бяхме свързани, просто вече не знаехме как да видим това. — Разкажи ми.

Ксандър все още се взираше в малката къща е жълти капаци на прозорците, където Кай беше живял допреди няколко часа. Където Кай беше наблюдавал света и се беше учил да оцелява. Ксандър му беше предал някои от тези уроци дори без да подозира. А може би и самият Ксандър се беше учил от Кай.

— Преди много време го предизвиках да я вземе — каза той спокойно. — Беше тогава, когато за пръв път дойде в нашия квартал. Държах се приятелски с него, но всъщност ревнувах. Забелязах как го гледаш.

— Така ли?

Не си спомнях такова нещо, но внезапно закопнях да е прав. Надявах се част от мен да се е влюбила в Кан, преди някой друг да ми беше казал да го направя.

— Не е спомен, с който се гордея — продължи Ксандър. — Веднъж му предложих да дойде да плува с мен и по пътя му казах, че знам за артефакта му. Знаех, защото няколко дни преди това го засякох в съседния квартал — връщах се от един приятел там — и видях как го използва, като се опитваше да открие посоката, в която беше неговата къща. Беше много предпазлив. Мисля, че това сигурно е бил единственият път, в който го е носел навън със себе си, но беше лошо съвпадение. Видях го.

Тази картина почти разби сърцето ми; тази друга страна на Кай, която никога не бях виждала. Кай — загубен сред чуждите къщи. Кай, поемащ рискове. Колкото и да ми беше близък, колкото и да го обичах, все още имаше части от него, които не познавах. Не беше ли така с всички, дори и с Ксандър? Никога не бих могла да си представя, че може да постъпи така жестоко.

Предизвиках го да открадне две червени таблетки отнякъде. Мислех, че е невъзможно. Казах му, че ако не ги донесе на следващия ден при басейна, за да докаже, че може да го направи, ще кажа на всички за компаса — артефакта му — и Патрик ще си има проблеми.

— Какво направи той?

— Познаваш Кай. Не би рискувал нещо да застраши чичо му — после Ксандър започна да се смее. Шокирана, стиснах ръцете си в юмруци. Да не би да мислеше, че това е забавно? Какво в тази история би могло да го разсмее? — И Кай беше взел таблетките. Познай от кого ги беше откраднал? — Ксандър продължаваше да се смее. — Предположи.

— Не знам. Ти ми кажи.

— От моите родители — спря да се смее така внезапно, както беше започнал. — Разбира се, тогава не ми беше никак забавно. Същата вечер родителите ми бяха ужасно притеснени, защото червените им таблетки бяха изчезнали. Знаех какво е станало, но не можех да кажа нищо. Не можех да кажа на никого какво бях накарал Кай да направи. — Ксандър сведе поглед надолу и забелязах, че в ръката си държи голям кафяв хартиен плик. Сетих се за историята на Кай. В момента чувах още една част от нея. — Настана голяма каша. Дойдоха Служители, претърсваха навсякъде. Не знам дали си спомняш за това.

Поклатих глава. Не помнех.

— Провериха ни дали не сме погълнали таблетките и някак си знаеха, че не сме го направили, а и родителите ми бяха много убедителни, когато казваха, че нямат никаква представа какво е станало. Бяха напълно паникьосани. Най-накрая Служителите решиха, че сигурно те са изгубили таблетките си по-рано същата седмица, когато бяха плували, и просто са били небрежни и не са го забелязали досега. Никога преди това не бяха създавали проблеми, затова не им беше приписано Нарушение. Само ги порицаха публично.

— Кай е направил такова нещо? Взел е таблетките от родителите ти?

— Да — Ксандър си пое дълбоко дъх. — На следващия ден отидох у тях, готов да го разкъсам на парчета. Той стоеше на стъпалата отпред и ме чакаше. Когато ме видя, ми протегна двете червени таблетки — просто така, пред всички, които можеха да ни видят. Разбира се, бях толкова уплашен, че ги грабнах моментално от ръката му и го попитах какво се опитва да направи. Тогава той ми каза, че човек не бива да си играе с живота на другите хора. — Ксандър потръпна засрамен от спомена. — И добави, че можем да започнем отново, ако искам. Трябваше само да вземем по една от таблетките, всеки от нас. Обеща ми, че няма да пострадаме.

— Това е било жестоко от негова страна — казах аз изненадана, но Ксандър поклати глава.

— Той знаеше, че ханчето няма да има ефект върху него; не знам как, но го знаеше. Мислеше обаче, че ще подейства на мен. Мислеше, че ще забравя колко ужасно съм се държал, и ще можем да започнем на чисто.

— Колко ли още хора се разхождат наоколо и се преструват, че червените таблетки им действат, макар да не е така? — зачудих се аз.

— Може да са много, всички, които не желаят да се забъркват в проблеми — Ксандър ме погледна изпитателно. — Очевидно и върху теб нямат ефект.

— Моят случай е по-различен — отвърнах, но не исках да му разказвам цялата история. Той вече носеше товара на достатъчно от моите тайни.

Ксандър ме гледа известно време с очакване, но когато не казах нищо повече, продължи:

— Стига сме говорили за таблетките. Имам подарък за теб. Прощален подарък — подаде ми плика и ми прошепна: — Не го отваряй сега. Сложих вътре някои неща, за да ти напомнят за квартала ни, но истинският подарък са няколко сини таблетки. В случай, че трябва да тръгнеш на друго дълго пътешествие.

Знаеше, че ще се опитам да намеря Кай. И ми помагаше. Въпреки всичко Ксандър не се отказваше от мен. Осъзнах, че докато тичах по улицата след Кай, никога не си бях задала въпроса дали Ксандър не беше предизвикал по някакъв начин тези събития. Знаех, че не е. Че не би могъл. Той все още вярваше в мен. Това беше дилемата на затворника. Тази опасна игра, която бях играла с Кай и отново с Ксандър. Но това, което аз знаех, а Служителите не подозираха, беше, че всеки от нас бе направил всичко възможно да запази другите в безопасност.

— О, Ксандър! Откъде ги взе?

— Пазят допълнителни количества в Медицинския център. Тези бяха определени за бракуване. Срокът им изтича, но мисля, че са годни поне няколко месеца след това.

— Служителите все пак ще разберат, че липсват.

Той сви рамене.

— Ще разберат. Но аз ще бъда внимателен, а и ти също. Съжалявам, че не мога да ти донеса истинска храна.

— Не мога да повярвам, че правиш всичко това заради мен.

Ксандър преглътна тежко.

— Не само заради теб. Заради всички нас.

Вече разбирах. Ако можехме да променим поне едно нещо, може би… може би след време щяхме да можем да избираме всичко. Сами.

— Благодаря ти — мислех как сега може и наистина да имам шанс да намеря Кай — с неговия компас и с таблетките на Ксандър — и осъзнах, че някак, по толкова различни начини всъщност именно старият ми приятел беше направил възможно да обичам Кай. — Кай ми каза, че може би ти ще ме научиш как да използвам артефакта му. Сега разбирам защо. Разпозна ли го в онзи ден, когато ти го дадох да го скриеш?

— Стори ми се, че е той. Но беше минало много време, а и спазих обещанието си. Не го отворих.

— Но знаеш как да го използваш.

— Досетих се за основните му принципи на действие, след като го видях. Преди време питах и Кай за някои неща.

— Може би с него ще мога да го намеря.

— Дори да знаех, защо да ти показвам? — Ксандър не можеше вече да се сдържа; огорчението и гневът му се смесиха с болката. — За да си тръгнеш и да бъдеш щастлива с Кай? А какво ще стане с мен? Какво ще остане за мен?

— Не говори така — примолих му се аз. — Ти ми даде сините таблетки, за да мога да го намеря, нали? Ако замина и успеем да променим нещата, може би и ти ще можеш да избереш друго момиче за себе си.

— Вече съм избрал — отвърна той и ме погледна.

Не знаех какво да му отговоря.

— Значи трябва да пожелая да настъпи краят на света, който познавам? — попита Ксандър. В гласа му отново се появи познатият ми смях.

— Не краят на света. Началото на друг, нов и по-добър — казах аз и се уплаших от думите си. Това ли наистина трябваше да си пожелаем да стане? — Свят, в който можем да върнем Кай.

— Кай — повтори Ксандър с тъга. — Понякога ми се струва, че всичко, което съм направил, е било да ти помогна да бъдеш с него.

Не знаех какво да му отговоря, как да му кажа, че греши, как аз бях сгрешила само преди няколко минути, когато си помислих същото. Защото, да, Ксандър беше помагал на мен и на Кай много, много пъти. Но как можех да му обясня, че той, моят най-добър приятел, е една от големите причини да копнея за този нов свят? Че той е важен за мен? Че го обичам?

— Мога да те науча — каза Ксандър най-накрая. — Ще ти изпратя някои указания в съобщение по портала.

— Но така всеки ще може да ги прочете!

— Ще ги направя да звучат като любовно писмо. Все пак ние все още сме Партньори. И сме много добри в това да се преструваме. — После прошепна: — Касия… — Ако можехме да избираме, някога щеше ли да избереш мен?

Изненадах се, че ме пита. И тогава осъзнах — той не знаеше, че в един момент бях избрала именно него. Когато за пръв път видях лицето му на екрана и после лицето на Кай, пожелах сигурното, познатото, това, което бях очаквала цял живот. Пожелах добротата, приятелството, красотата. Пожелах Ксандър.

— Разбира се — казах аз.

Спогледахме се и изведнъж се разсмяхме. И после вече не можехме да спрем. Смяхме се толкова силно, че на очите ни се появиха сълзи и потекоха по лицата ни. После Ксандър се отдръпна от мен и се приведе напред, за да си поеме въздух.

— Накрая може пак да бъдем заедно — каза той. — След всичко това.

— Може — съгласих се аз.

— Тогава защо трябва да го правиш?

Станах сериозна. Беше ми нужно цялото това време, за да разбера какво искаше да ми каже дядо. Защо не беше поискал да запазят пробата му, защо не бе пожелал възможността да живее вечно по нечии чужди правила.

— Защото става дума за това да можеш да избираш сам. Това е смисълът, нали? И сега това е много по-голямо от самите нас.

Ксандър ме погледна.

— Знам.

Може би за него винаги е било така, защото той виждаше повече, знаеше повече, от години. Също като Кай.

— Колко пъти? — прошепнах му аз.

Той поклати глава, объркан.

— Колко пъти всички сме вземали червените таблетки, без да помним, че сме го правили?

— Веднъж, поне доколкото знам. Не ги използват често при гражданите. Бях сигурен, че ще ни накарат да ги вземем, след като синът на Маркъм умря, но не го направиха. Но имаше един ден, в който съм почти сигурен, че всички в квартала ни ги взеха.

— Аз взех ли?

— Не знам — каза той. — Не съм те видял да го правиш. Няма как да знам.

— Какво стана?

Ксандър тръсна глава категорично и ми прошепна:

— Няма да ти кажа.

Не настоявах. И аз не му бях казала всичко — за целувката на Хълма, за стихотворенията — и не можех да го моля да прави нещо, което не бях направила за него. Казването на истината е трудно равновесие: колко да споделиш, колко да запазиш, кои истини ще промениш малко, но все пак ще запазиш, и кои ще отсечеш дълбоко, за да спестиш болката на другия.

Затова просто махнах с ръка към плика.

— Какво друго сложи вътре? Освен таблетките?

Той сви рамене.

— Не много. По-скоро се опитвах да прикрия таблетките сред разни неща. Няколко цветчета от новорози, като онези, които садихме заедно. Няма да изтраят дълго. Копие от една от Стоте картини, за която преди време прави доклад. И тя няма да се запази дълго време. — Беше прав; хартиите, на които се принтираха съобщенията и рисунките от портала, бързо се разпадаха. Ксандър ме погледна натъжено. — Трябва да използваш всичко в близките месеци.

— Благодаря ти. Аз не ти нося нищо — всичко стана толкова бързо тази сутрин… — замълчах смутено. Защото бях използвала цялото си свободно време за Кай. Отново избрах него пред Ксандър.

— Всичко е наред — каза той. — Но може би…

Погледна ме в очите и разбрах какво иска. Целувка. Въпреки че знаеше за Кай. С него все още бяхме свързани; това щеше да бъде нашата раздяла. Вече знаех каква ще бъде целувката ни, колко сладък ще е нейният вкус. Тя щеше да означава за Ксандър това, което означаваше целувката ни с Кай за мен. Щеше да го крепи.

Но не мислех, че можех да му я дам.

— Ксандър…

— Недей, разбирам — каза той и се изправи.

Аз също станах. Той ме придърпа към себе си и ме стисна силно. Прегръдката му беше топла и сигурна, и добра, каквато винаги е била.

Бяхме се вкопчили един в друг здраво.

След това той се откъсна от мен и тръгна по алеята, без да каже нито дума повече. Не се обърна назад. Но аз го гледах. Гледах го по целия път до дома му.

 

 

Пътуването до новото ни местожителство беше сравнително лесно: качихме се на влака до Градския център, после взехме влака за дълги разстояния за Фермерските земи на провинция Кея. Повечето от вещите ни се побраха в по един малък куфар; малкото неща, които не можеха да се вместят, щяха да ни бъдат изпратени по-късно.

Докато четиримата се отправяхме към спирката на въздушния влак, съседи и приятели излязоха от къщите си, за да се сбогуват с нас. Знаеха, че сме Преселени, но не знаеха защо; не се смяташе за уместно да се задават такива въпроси. Щом стигнахме до края на улицата, видяхме нова табела: Кварталът на цветята. Без дърветата и без името си, стария ни квартал вече наистина го нямаше. Като че ли никога не беше съществувал. Семейство Маркъм ги нямаше. Нас ни нямаше. Всички други щяха да живеят в Квартала на цветята. Работниците дори бяха засадили допълнително новорози в цветните лехи.

От бързината, с която Кай беше изчезнал, с която Патрик и Айда бяха изчезнали, с която ние щяхме да изчезнем, ме побиха студени тръпки. Сякаш никога не бяхме живели тук. Сякаш ни нямаше. И внезапно си спомних времето, когато бях малка и гледах през прозореца на въздушния влак към къщата ни в Каменния квартал и всички имахме алеи от плоски квадратни камъни, водещи към домовете ни.

Случвало се е и преди. Този квартал продължаваше да си мени името. Какви други ужасни неща лежаха под повърхността му? Какво бяхме погребали под камъните и дърветата, под розите и къщите? Този път, за който Ксандър не поиска да ми каже, когато всички бяхме взели червените таблетки — какво ли беше станало? Когато другите хора си тръгваха, къде отиваха в действителност?

Те не знаеха как да пишат имената си, но аз можех и щях да пиша моето отново и отново някъде, където щеше да се запази за дълго време. Щях да намеря Кай и после щях да открия и това място.

След като се качихме във въздушния влак за дълги разстояния, мама и Брам почти веднага заспаха, изтощени от емоции и цялото напрежение, свързано с пътуването.

Струваше ми се странно след всичко случило се, че именно подчинението на мама беше причина за нашето Преселване. Тя знаеше прекалено много и го беше признала в доклада си. Не би могла да постъпи другояче.

Пътуването беше дълго, а във влака имаше и други пътници. Не войници като Кай. Те пътуваха в отделни влакове. Имаше обаче няколко изморени семейства, които приличаха на нашето, група от Самотници, които се смееха и разговаряха въодушевено за работата си, и — в последното купе — няколко момичета, приблизително на моя възраст, които отиваха на работна бригада. Наблюдавах ги с любопитство; това бяха момичета, които не бяха получили постоянни работни назначения и сега трябваше да обикалят известно време на различни места, където имаше нужда от тях. Някои изглеждаха тъжни и оклюмали, разочаровани, други се взираха през прозорците с интерес. Улових се, че гледам към тях по-често, отколкото би трябвало. Би трябвало да не зяпаме така други хора. Трябваше да се концентрирам върху задачата си — да намеря Кай. Вече имах необходимото: сини таблетки, артефакта, наречен компас, информацията за реката Сизиф, спомена за дядо, който не си отиде кротко в тъмнината…

Татко забеляза, че гледам момичетата. Докато мама и Брам спяха, той ми каза тихо:

— Не си спомням какво стана вчера. Но знам, че семейство Маркъм напусна квартала, и мисля, че това сигурно те е наранило.

Опитах се да сменя темата. Погледнах към спящата ми майка.

— Защо не я накараха си вземе червената таблетка? Тогава нямаше да ни се налага да си тръгваме.

— Червената таблетка? — попита татко изненадано. — Те са само за извънредни ситуации. Тази не е такава. — После ме шокира, като каза повече. Говореше ми като на възрастен човек; нещо повече — като на равен. — Аз съм сортировчик по природа, Касия. В цялата информация, която ми подават, има нещо погрешно. В начина, по който ни взеха артефактите. В пътуването на майка ти до другите Разсадници. Дупката от вчера в паметта ми. Нещо не е наред. Те губят войната, но не мога да кажа кой е врагът — хората от тази страна на границата или тези от другата. Навсякъде има белези, че нещо се пропуква.

Кимнах. Кай ми беше казал почти същото.

Но татко продължи.

— Забелязах и други неща. Мисля, че си влюбена в Кай Маркъм. Мисля, че искаш да го намериш, независимо какво ще ти струва това.

Гласът му затихна.

Погледнах отново към мама. Сега очите й бяха отворени. Тя ме гледаше с любов и разбиране и в този миг осъзнах: тя знаеше какво прави татко. Знаеше какво искам аз. Знаеше и въпреки че не беше унищожавала тъканна проба, нито беше обичала някого, който не беше подбран за неин Партньор, тя все пак ни обичаше. Макар че ние бяхме направили тези неща.

Татко винаги беше нарушавал правилата заради хората, които обича, точно както мама винаги ги спазваше по същата причина. Може би и заради това си пасваха така съвършено. Можех да вярвам в любовта на родителите си. Осъзнах, че това е нещо много голямо, в което да вярваш, нещо много голямо, което можеш да притежаваш, независимо какво се случва.

— Не можем да ти дадем живота, който желаеш — каза баща ми; очите му преливаха от сълзи. Погледна към майка ми и тя му кимна да продължи. — Така ни се иска да можем. Но можем да ти помогнем, да ти дадем шанс да решиш сама какъв живот искаш.

Затворих очи и помолих ангелите, Кай и дядо за сила. После ги отворих и погледнах решително към татко.

— Как?