Али Конди
Подборът (30)

30.

Когато най-накрая мракът окончателно си отиде, настана безлична, гореща, стоманеносива сутрин, сутрин без дълбочина или измерение. Къщите около мен можеха да бъдат декор за стар филм, просто картини, показвани на големия екран. Струваше ми се, че ако отидех по-далече от обикновено, щях да стигна до платното или да премина през хартиените стени и после да изляза в черната пустота в края на всичко. Някак си вече не се страхувах; вместо това се чувствах отпусната, летаргична, което беше дори по-лошо. Защо да ме е грижа за някаква безлична планета, населена от безлични хора? На кого му пукаше за място, където Кай го нямаше?

Това беше една от причините, поради които се нуждаех от Кай, осъзнах в този миг. Защото, когато бях с него, аз чувствах.

Но той си беше отишъл. Видях го с очите си.

Аз бях причината всичко това да се случи.

Дали и Сизиф е трябвало да преживее същото? Да спре за миг и да се концентрира върху мисълта, че трябва да издържи, трябва да продължи да държи камъка, да му попречи да се изтърколи надолу и да го смачка, преди дори да има силата да помисли за ново изкачване нагоре?

Червената таблетка оказа ефект почти незабавно, след като Офицерите и Служителите ни съпроводиха като стадо овце до домовете ни. Събитията от изминалите дванайсет часа бяха заличени от спомените на семейството ми. В рамките на един час получихме доставка на нови цилиндри и таблетки с писмо, което обясняваше, че в старите ни бил открит някакъв дефект и са били прибрани по-рано тази сутрин. Всички в семейството ми приеха обяснението без никакви въпроси. Те имаха други неща, за които да се притесняват.

Мама беше объркана — къде беше оставила своя контролен апарат, след като вечерта беше приключила работата си с него? Брам не можеше да си спомни дали е завършил писменото си домашно.

— Добре, провери на портала, миличък — каза мама, която звучеше все по-объркано. Татко изглеждаше леко неадекватен, но не така стреснат. Мисля, че и преди е преживявал подобно нещо, даже вероятно много пъти заради работата си. Макар таблетката все още да му действаше, явно беше по-малко озадачен от случващото се.

Което беше добре, защото Служителите не бяха приключили с нашето семейство.

— Лично съобщение за Моли Рейес — разнесе се познатият безличен глас от портала.

Мама погледна към екрана, изненадана.

— Ще закъснея за работа — възпротиви се тихо тя, макар че който и да изпращаше съобщението, не можеше да я чуе. Не можеше да види и как изпъна рамене, докато се отправяше към портала и си слагаше слушалките. Екранът потъмня, изображението на него се виждаше само от мястото, където стоеше тя.

— Какво да правя? — попита Брам. — Да изчакам ли?

— Не, отивай на училище — каза му татко. — Не бива да закъсняваш.

Вече почти при вратата, Брам се обърна и се оплака:

— Винаги пропускам всичко.

Исках да му кажа, че това не е вярно; но всъщност наистина ли исках той да помни какво беше станало тази сутрин?

Нещо започна да се случва с мен, докато гледах как брат ми излиза от вкъщи; нещата около мен започнаха отново да стават реални. Брам беше реален. Аз бях реална. Кай беше реален и трябваше да открия начин да го намеря.

Сега.

— Ще отида до Града тази сутрин — казах на татко.

— Нямате ли поход днес? — попита той, а после поклати глава, сякаш си беше спомнил нещо. — Извинявай. Забравих. Свободните летни занимания приключиха по-рано тази година, нали? Затова и Брам отива на училище, а не на плуване. Умът ми е като в мъгла, малко съм разсеян.

Не изглеждаше изненадан и отново си помислих, че това сигурно му се е случвало и преди. Сетих се как позволи на мама да вземе първа червеното хапче; някак си знаеше, че то няма да й навреди.

— Още не са ни назначили занимания вместо отменените походи — казах на татко. — Така че имам време да отида в Града преди училище.

Това само по себе си беше още един пропуск, поредното малко доказателство, че нещо в добре смазаната машина на нашето Общество някъде се пропукваше.

Татко не ми отговори. Гледаше мама; тя се взираше в екрана на портала с пребледняло лице.

— Моли?

Не се допускаше да се прекъсват личните съобщения, но той направи няколко крачки към нея. И после още няколко. Най-накрая, когато постави ръка на рамото й, тя извърна лицето си от екрана.

— Вината е моя — каза мама и за пръв път в живота си я видях как гледа през баща ми, не към него, погледът й беше закован в някаква далечна невидима точка. — Преселват ни във Фермерските земи, незабавно.

— Какво? — ахна татко. Тръсна глава и погледна зад нея към портала. — Това е невъзможно. Ти предаде доклада си. Каза истината.

— Предполагам, че не искат тези от нас, които са видели излезлите извън нормата култури, да заемат високи позиции. Знаем прекалено много. Може да се изкушим да направим същото. Местят ни във Фермерските земи, където няма да работим на отговорни постове. Където могат да ни наблюдават и да ни нареждат да отглеждаме само тези култури, които те искат.

— Но поне — опитах се да я успокоя аз — ще бъдем по-близо до баба и дядо.

— Не ни местят във Фермерските земи на Ория — отвърна мама. — А в друга провинция. Тръгваме утре. — После празният й застинал поглед се премести отново към татко и видях, че в него вече има чувство. Наблюдавах как емоцията и животът се връщат на лицето й, в цялото й същество. И докато гледах как това се случва, изпитах силно и болезнено желание — толкова остро и пронизващо, че не знаех дали ще мога да го понеса. Трябва да разбера къде са изпратили Кай. Преди да си тръгнем.

— Винаги съм искал да живея във Фермерските земи — каза баща ми и мама отпусна глава на рамото му; прекалено изтощена, за да плаче, и прекалено сломена, за да се преструва, че всичко е наред.

— Но аз направих каквото се очакваше от мен — прошепна тя. Направих точно това, което искаха.

— Всичко ще бъде наред — каза тихо татко на мама и на мен.

Може би щях да му повярвам, ако бях взела червената таблетка.

По-надолу по улицата, пред къщата на Маркъм, имаше паркирана кола на Служителите. Нашият квартал беше привлякъл доста вниманието на правителствените служби през последните седмици.

Ем изскочи от вратата на тяхната къща, която изглеждаше ужасно пуста и гола без дърветата в двора.

— Чу ли? — попита ме тя въодушевено. — Служителите събират нещата на семейство Маркъм. Патрик е преместен на работа в Централното правителство! Това е такава чест! И той е от нашия квартал! — намръщи се леко. — Жалко само, че не успяхме да се сбогуваме с Кай. Ще ми липсва.

— Знам — казах аз и сърцето ме заболя отново; спрях, за да си поема дъх и да продължа напред под тежестта на камъка, който бутах — аз бях единствената, която знаеше какво беше станало в действителност тази сутрин.

С изключение на няколко отбрани Служители. И дори те не знаеха, че аз знаех. Само двама души бяха напълно наясно със случилото се и че не бях взела червеното хапче. Аз. И моята Служителка.

— Трябва да вървя — казах на Ем и тръгнах към спирката на въздушния влак. Не погледнах към къщата на Маркъм. Патрик и Айда вече ги нямаше. Дали бяха обявили и тях за Отклонения, или просто ги бяха пратили в уединение на някое спокойно място, далече от тук? Дали и те бяха взели червената таблетка? Дали в момента се оглеждаха из новия си дом с изненада, чудейки се какво ли се е случило с втория им син? Трябваше да открия и тях заради Кай, но първо исках да намеря него. Сещах се само за едно място, където можех да потърся информация.

По пътя към Градската община държах главата си сведена. Имаше прекалено много места, към които не исках да гледам: към седалката, на която обикновено сядаше Кай; към пода на влака, където беше стъпвал и се опитваше да пази баланс, като винаги изглеждаше толкова небрежен, сякаш му беше вродено. Не можех да се насиля да погледна и през прозорците, защото знаех, че може да зърна Хълма, на който бяхме стояли. Заедно. Когато влакът спря, за да се качат още хора, и заедно с тях вътре нахлу и лекият ветрец, се зачудих дали червените ленти, които оставихме с него, все още се веят там горе. Сигналните флагчета за новото начало, макар не точно такова, каквото искахме.

Най-накрая чух гласа от уредбата, който обяви моята спирка.

Градската община.

Идеята ми нямаше да проработи. Разбрах го в мига, в който застанах на стълбите на Общината за втори път в живота си. Вратите на това място не бяха широко отворени, нямаше ярки светлини, приветстващи ме с „добре дошла“, подканващи ме да вляза и да хвърля поглед на бъдещето си. През деня това място имаше охрана, тук се вършеше сериозна работа, тук миналото и бъдещето бяха заключени и строго пазени. Нямаше да ме пуснат вътре просто ей така, а дори да го направеха, нямаше да ми кажат нищо.

А може и да нямаха какво да ми кажат. Дори Служителите вземат червени хапчета.

Обърнах се и от другата страна на улицата видях възможност, от която сърцето ми заби силно. Разбира се. Защо не се сетих за това от самото начало?

Музеят.

Музеят се намираше в дълга и ниска бяла незабележителна сграда. Дори прозорците й бяха от бели, матови стъкла, за да предпазват артефактите от вредното влияние на светлината. Сградата на Градската община беше висока, с големи, прозрачни прозорци. Градската община виждаше всичко. И все пак може би именно Музеят имаше нещо за мен зад затворените си очи.

Надеждата сякаш ми даде крила и аз пресякох бързо улицата, а после отворих с неподозирана у себе си сила тежката бяла врата на Музея.

— Добре дошла — каза кураторът, седящ зад кръгло бяло бюро. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Просто се разхождам — отвърнах, като се стараех да звуча небрежно. — Имам допълнително свободно време днес.

— И дойде тук — личеше си, че човекът е приятно впечатлен, но и озадачен. — Чудесно. Можеш да отидеш на второ ниво. Някои от най-популярните експонати са изложени там.

Не исках да привличам прекалено много внимание към себе си, затова кимнах и тръгнах по стъпалата към втория етаж; металното им ехо ми напомни болезнено за стъпките на Кай, изкачващ се към платформата на спирката. Не мисли за това сега. Трябва да запазиш спокойствие. Спомняш ли си как идвахте тук от основното училище, преди Кай да дойде в квартала? Тогава, когато все още имахте време да обсъждате и да мислите за миналото, преди да тръгнете в гимназията, където единствено бъдещето е от значение? Спомняш ли си как вървяхте през столовата в приземието на Музея и всички деца бяхте толкова въодушевени, че ще ядете на ново и различно място? Спомняш ли си светлорусата коса на Ксандър, открояваща се сред останалите, начина, по който се преструваше, че слуша куратора, но не спираше да ти разказва шеги, които никой друг не можеше да чуе?

Ксандър. Ако замина, какво ще остане от сърцето ми, след като изтръгнат и последното късче любов от него? Любовта ми към Ксандър?

Видях знак, сочещ към Залата на артефактите, и се запътих натам. Внезапно изпитах желание да видя експонатите в нея. Исках да видя къде са сложили всички онези неща, които ни бяха взели. Може би щях да видя пудриерата си, ръкавелите на Ксандър, часовника на Брам… Можех да доведа брат си тук, преди да заминем за Фермерските земи.

Спрях по средата на залата. Нищо от нашите неща не беше изложено.

Другите витрини бяха все още претъпкани с предмети, но новата експозиция представляваше само стъклена витрина, огромна и празна. В центъра й имаше лист, на който беше напечатан с големи квадратни букви, толкова различни от изящния ръкопис на Кай, следният текст: „СКОРО СЕ ОЧАКВАТ ДОПЪЛНИТЕЛНИ АРТЕФАКТИ“. Надписът в гигантската празна стъклена кутия беше осветен отгоре от специална лампа. Тези думи можеха да си стоят тук цяла вечност, сред тази запечатана и пуста, непокътната среда. Като парченцето плат от роклята ми в стъклената рамка. Никой нямаше да забележи, че нищо не се променя.

Но аз вече бях счупила стъклото, бях извадила зеления плат, бях направила своя избор. Вече умирах без Кай и сега трябваше да се уверя, че имам достатъчно живот, за да го намеря.

Осъзнах, че нашите артефакти сигурно никога няма да бъдат изложени в тази витрина. Надписът щеше да остане единственото нещо тук. Не знаех какво бяха направили с тях.

Сега вече разбрах, че нищо не ми беше останало.

Слязох по стъпалата в приземието. Където пазеха „Славната история на провинция Ория“, където смятах да отида, преди възможността да зърна за последен път това, което бях загубила, да ме отклони от онова, което се надявах да намеря.

Застанах близо до стъклото и се загледах в картата на нашата провинция с нейните градове, фермерски територии и реки, заслушана в стъпките по мраморния под зад мен. Нисък, облечен в униформа мъж дойде и спря до експозицията.

— Искаш ли да ти разкажа нещо повече за историята на Ория? — попита ме той.

Очите ни се срещнаха: моите — питащи, неговите — внимателни и открити.

Погледнах го и осъзнах — няма да продам нашето стихотворение. Знаех, че съм егоистка. Но освен късчето плат от роклята ми, нямах друго, което можех да дам на Кай, и ние двамата бяхме единствените хора в света, които знаеха тези стихове. Дори това беше провал, дори последната ми идея нямаше да ме доведе до никъде. Не можех да търгувам с нашите думи.

— Не, благодаря ви — казах, макар всъщност да исках да науча истинската история на мястото, където живеех. Но не мислех, че някой все още я знае.

Преди да си тръгна, хвърлих още един поглед към картата на нашето Общество. Там, точно в средата, плътни и щастливи, бяха изобразени добре оформените, закръглени пространства на Провинциите. Около тях, по краищата им, бяха всички Външни провинции, разделени от линии на отделни територии, но всички бяха безименни.

— Почакайте! — извиках към мъжа.

Той се обърна и ме погледна с очакване.

— Да?

— Някой знае ли имената на Външните провинции?

Служителят махна небрежно с ръка, загубил интерес към мен, след като беше разбрал, че нямам нищо ценно, което да му предложа.

— Това е името им. Външните провинции.

Тези празни, разделени от прости черни линии провинции задържаха погледа ми. Картата беше изпълнена с букви и информация и беше трудно да се осмислят и открият всички имена. Огледах ги още веднъж, без да ги чета подробно, без да знам какво всъщност търся.

И тогава. Нещо прикова вниманието ми, една информация се загнезди в свикналия ми да обработва данни мозък: река Сизиф. Тя течеше през някои от Западните провинции, после минаваше през две от Външните провинции и оттам — в необозначената територия на Чуждите държави.

Кай сигурно беше от една от тези две провинции. И тъй като на това място е станало нападението, когато е бил малък, сигурно и сега проблемите с Врага бяха там. Приближих се още по-близо до картата, за да запомня двете места, които може би бяха свързани с него.

Чух отново стъпки зад гърба си и се обърнах.

— Сигурна ли си, че не мога да ти помогна с нещо? — попита настоятелно дребният мъж.

Не искам да ти продавам нищо, за малко да извикам аз и тогава осъзнах, че той май беше просто любезен и искрен.

Посочих към река Сизиф на картата, тънката черна ивица надежда, лъкатушеща върху листа хартия.

— Знаете ли нещо повече за тази река?

Мъжът снижи глас, сякаш ми съобщаваше поверителна информация:

— Когато бях по-млад, чух една история. Преди много време реката била отровена с токсични вещества и оттогава никой не живее по бреговете й. Само това знам.

— Благодаря ви — казах искрено аз, защото думите му ми дадоха идея. Вече бях научила как умираха нашите възрастни хора. Можеше ли Обществото ни да е отровило нарочно водите на реката, защото тя течеше и в земите на Врага? Но Кай и семейството му не бяха отровени. Значи може би са живели достатъчно далече от нея, на безопасно място, някъде в по-високите части на тези две Провинции, през които тя преминаваше.

— Това е само история — предупреди ме мъжът. Сигурно беше видял надеждата, изписана върху лицето ми.

— Не е ли всичко такова? — казах му аз.

Излязох от Музея и не погледнах назад.

Моята Служителка ме чакаше в малката градинка пред Музея. Облечена в бяло, седеше на бялата пейка, огряна от светлината на бледожълтото слънце. Беше прекалено много, направо ме заслепи. Затворих очи.

Ако ги държах достатъчно дълго затворени, можех да се престоря, че това е градинката пред Игралния център, където я срещнах за пръв път. Можех да се престоря, че тя ще ми каже как е станала грешка в моя Подбор. Но сега всичко ще бъде различно, историята ни ще тръгне по друг път, по който двамата с Кай можехме да вървим заедно, щастливи и свободни.

Но такъв път нямаше, не и тук, в Ория.

Жената ми посочи да седна до нея на пейката. Хрумна ми, че е избрала странно място за среща, точно до вратата на Музея. После се сетих, че това всъщност е съвършеното място, празно и спокойно. Кай беше прав. Никой вече не се интересуваше от миналото.

Пейката беше каменна, солидна и прохладна от часовете, прекарани в сянката на Музея. Отпуснах главата си назад, след като седнах, и се запитах откъде ли бяха донесли камъните, от които я бяха издялали. Кой ли ги беше пренесъл?

Този път аз проговорих първа.

— Направих грешка. Трябва да го върнете обратно.

— За Кай Маркъм вече беше направено едно изключение. Повечето Отклонения нямат такива възможности — каза тя. — Ти го изпрати на новото му назначение. Ти доказа нашата гледна точка. Хората, които се опитват да променят резултатите и позволяват емоциите да влияят на решенията им, объркват живота си.

— Не, вие го направихте — казах аз. — Вие нагласихте онзи изпит и манипулирахте действията ми.

— Но ти проведе сортирането. Съвършено, ако мога да добавя. Може да си разстроена сега; семейството ти може и да е съсипано от мисълта, ме трябва да се премести, но ти взе правилното решение, що се отнася до неговите способности. Ти знаеше, че той е повече, отколкото се преструва, че е.

— Кай би трябвало да решава дали да отиде, или да остане. Не аз. Не вие. Нека той да избере.

— Ако го позволим, всичко ще се разпадне — каза жената с обичайното си търпение. — Защо мислиш, че можем да гарантираме толкова продължителен живот на хората? Как според теб се преборихме с рака? Ние подбираме всичко. Включително и гените.

— Гарантирате ни дълъг живот, но накрая ни убивате. Знам за отровата в храната на хора като дядо.

— Освен това можем да гарантираме и високо качество на живота на гражданите до самия им край. Знаеш ли колко нещастни хора в колко нещастни общества от всички периоди на човечеството биха дали всичко за такова нещо? И методът да се регулира този процес…

— Е отрова.

— Отровата — каза тя решително е изключително хуманно средство. Малки дози в любимите храни на пациента.

— Значи ядем, за да умрем.

Тя пренебрегна иронията ми.

— Всички ядат, за да умрат, независимо какво правим в този конкретен случай. Твоят проблем е, че не зачиташ системата и това, което тя ти предлага, дори и сега.

Думите й почти ме разсмяха. Служителката забеляза извивката на устните ми и се впусна да изрежда примери за всички случаи, в които бях нарушила правилата на Обществото през последните два месеца — и дори не знаеше най-лошите от тях, — но не можеше да цитира нито един пример от всички изминали преди това години. Ако можеше да проследи спомените ми, щеше да види, че съм чиста и невинна като сняг. Че наистина исках да пасна на Обществото, че исках да бъда подбрана за съвършената двойка и да постъпвам по правилния начин. Че истински вярвах.

Че част от мен все още вярваше.

— Както и да е, беше време този малък експеримент да приключи — каза Служителката с леко съжаление. — Нямаме достатъчно свободни човешки ресурси, за да се занимаваме с него. А и положението е такова…

— Какъв експеримент?

— Този с теб и Кай.

— Вече знам за това — казах аз. — Знам, че сте му казали. Знам и че ме излъгахте първия път, когато говорихме и ми казахте, че това е било грешка. Кай всъщност е бил включен в Системата на Подбора.

— Не беше грешка — отвърна тя.

И усетих как отново пропадам надолу точно когато си мислех, че съм стигнала дъното.

— Ние решихме да включим Кай в Системата. Понякога го правим с Отклонения като него, за да съберем допълнително данни и да проследим евентуалните варианти, които могат да се получат. Обикновените граждани не знаят за това; няма и причина да знаят. А за теб е важно да разбереш, че ние контролирахме експеримента от самото начало.

— А фактът, че той бе подбран за мой Партньор…

— Да, това на практика беше невъзможно — съгласи се Служителката. — Разбираш защо бяхме толкова заинтригувани, нали? Защо ти позволихме да видиш снимката на Кай с надеждата, че ще събудим любопитството ти. Защо се постарахме да бъдете записани в една и съща група за летния отдих и после да бъдете подбрани в един екип. Защо следяхме как се развиват отношенията ви през цялото време.

Тя се усмихна.

— Беше толкова интересно, можехме да контролираме толкова много варианти на случващото се. Дори намалихме хранителните ти порции, за да видим дали това ще увеличи напрежението, дали ще те накара да се откажеш. Но ти не го направи. Разбира се, ние никога не проявяваме жестокост. Винаги ти осигурявахме достатъчно калории. И ти стана по-силна. Никога не се изкуши да вземеш зелената таблетка.

— Това какво общо има?

— Прави те още по-интересна — обясни ми жената. — Много, много интересен обект. Разбира се, в крайна сметка действията ти бяха предсказуеми, но въпреки това беше доста любопитно да те наблюдаваме. Беше интересно да се проследи как ситуацията се разви до предвидения финал — тя въздъхна; искрена, тъжна въздишка. — Смятах да напиша статия за случая, естествено, достъпна само за определена група Служители. Вашата ситуация щеше да бъде уникално доказателство за валидността на Системата на Подбора. Затова не исках да забравиш какво се случи онази сутрин на спирката на влака. Целият ми труд щеше да отиде на вятъра. Сега поне виждам, че ти направи своя последен избор, въпреки че знаеше за всички събития.

Гневът, които ме изпълваше, беше толкова огромен и силен, ме не можех да мисля, нито да говоря. Беше интересно да се проследи как ситуацията се разви до предвидения финал.

Всичко е било планирано от самото начало. Всичко.

— За съжаление Обществото има нужда от мен другаде — служителката докосна с ръка контролния апарат в скута си. — Просто вече не разполагаме с време, за да следим развитието на ситуацията, така че случаят трябва да бъде закрит.

— Защо ми казвате всичко това? — попитах аз. — Защо искате да знам всички тези подробности?

Тя изглеждаше изненадана.

— Защото ни е грижа за теб, Касия. Както ни е грижа за всички наши граждани. Като обект на експеримент, имаш правото да знаеш какво се е случило. Имаш правото да направиш избора, който знаем, че ще направиш, вместо да чакаш и да се терзаеш в неведение.

Беше толкова неуместна — употребата на думата избор, толкова небрежно казана от нея, че щях да се разсмея, ако не се страхувах, че ще прозвучи по-скоро като плач.

— Казахте ли на Ксандър?

Жената ме погледна обидено.

— Не, разбира се. Той все още е твой Партньор. За да бъде контролиран експериментът, Ксандър трябваше да бъде изолиран. Не знае нищо за станалото.

Освен това, което му казах, помислих си аз и осъзнах, че тя не знае за нашия разговор.

Има неща, които не знае. Щом си дадох сметка за това, сякаш нещо ми беше върнато обратно. Мисълта покри гнева ми и го превърна в нещо чисто и леко. И едно от нещата, за които не знае нищо, е любовта.

— Кай обаче беше различен — продължи тя. — Казахме му. Престорихме се, че го предупреждаваме, но всъщност се надявахме да му дадем тласък да се опита да бъде с теб. И така и стана.

Служителката се усмихна самодоволно, защото смяташе, че не знам и тази част от историята. Но аз я знаех.

— Значи ни наблюдавахте през цялото време — казах аз.

— Не през цялото. Наблюдавахме ви достатъчно, за да добием представа какви са взаимоотношенията ви. Не можехме да ви следим непрекъснато на Хълма, нито дори на по-малкия хълм. Офицер Картър имаше юрисдикция върху този район и не беше особено доволен от нашата намеса.

Чаках я да попита; някак знаех, че ще го направи. Макар да смяташе, че има достатъчно примери и доказателства, част от нея искаше да знае още.

— Е, какво се случи между теб и Кай? — попита тя.

Не знаеше за целувката. Не това беше причината да го отпратят. Онзи момент на Хълма все още беше само наш, мой и на Кай. Наш. Никой не го беше докоснал, освен нас.

Това щеше да ме крепи, за да продължа напред. Целувката, стихотворенията и онова обичам те, което си бяхме казали и написали.

— Ако ми кажеш, ще ти помогна. Ще те препоръчам на работа в Града. Можеш да останеш тук; няма да се наложи да заминеш във Фермерските земи заедно със семейството си — приведе се тя към мен. — Кажи ми какво се случи.

Въпреки всичко, предложението беше изкушаващо. Малко се страхувах да напусна Ория и не исках да оставя Ксандър и Ем. Не исках да напусна местата, сред които имах толкова много спомени с дядо. И най-вече, не исках да напускам този Град и моя квартал, защото тук срещнах Кай. И тук се влюбих в него.

Но той вече не беше тук. Трябваше да го намеря някъде другаде.

„Дилемата на затворника“. Където и да беше това някъде, знаех, че Кай ми вярва и аз трябваше да направя същото. Нямаше да се предам.

— Не — казах твърдо аз.

— Предполагах, че ще отговориш така — каза Служителката, но ми се стори, че долових разочарование в гласа й и внезапно ми се прииска да се разсмея. Искаше ми се да я попитам дали не и е досадно винаги да е права. Но ми се струваше, че знам какъв ще бъде отговорът й.

— Е, какъв е предвиденият финал? — попитах аз.

— Има ли значение? — усмихна ми се жената. — Това, което ще се случи. Това, което ще направиш. Но мога да ти кажа дали ще ти хареса.

Осъзнах, че не искам да го чувам; не исках да чувам нищо, което тя можеше да ми каже, никакви предвиждания, които си мислеше, че може да направи. Те не знаеха, че Ксандър беше скрил артефакта, че Кай може да пише, че дядо ми беше дал онези стихотворения.

Какво друго не знаеха?

— Казахте, че сте планирали всичко през цялото време — обадих се внезапно, защото инстинктът ми казваше, че трябва да се уверя в нещо. — Казахте ми, че вие сте включили Кай в Системата на Подбора?

— Да — отговори тя. — Ние го направихме.

Този път я погледнах внимателно точно в мига, в който го казваше, и тогава го видях. Леко потрепване на мускула на челюстта й, леко свиване на очите, почти недоловима промяна в интонацията на гласа й. Не й се налагаше често да лъже; никога не е била Отклонение, така че нямаше голяма практика в лъжите. Не можеше да контролира лицето си абсолютно неподвижно както Кай, докато играеше на игрите и знаеше какво трябва да направи, независимо дали изборът беше да спечели, или да загуби.

И въпреки че й беше казано как да играе, тя не знаеше какви карти държеше.

Не знаеше кой беше включил Кай в Системата на Подбора.

Ако не го бяха направили Служителите, кой беше?

Погледнах я отново. Тя не знаеше и дори не се вслушваше в собствените си думи. Ако почти невъзможното вече се беше случило веднъж — за мои Партньори да бъдат подбрани две момчета, които вече познавах, то можеше да се случи отново.

Можех да го намеря.

Изправих се, за да си тръгна. Мисля, че усетих мириса на приближаващия дъжд, въпреки че в небето не се виждаха никакви облаци, и тогава си спомних. Все още имах една непрочетена част от историята на Кай.