Али Конди
Подборът (23)

23.

На следващата сутрин се събудих от толкова остър и пронизителен писък, че направо се изстрелях от леглото си, откъсвайки със замах датчиците за сън от кожата си.

— Брам! — изкрещях аз.

Той не беше в стаята си.

Изтичах по коридора към стаята на родителите ми. Мама се беше прибрала от пътуването си предната вечер; трябваше и двамата с татко да са там. Но и тяхната стая беше празна и личеше, че са станали неочаквано: видях разхвърляни чаршафи и одеяло, паднало на пода. Изтичах обратно навън. Отдавна не бях виждала спалнята им неоправена и дори в този миг, когато се страхувах толкова много, интимността на общото им легло изпълни очите ми със сълзи.

— Касия? — чух гласа на мама.

— Къде сте? — извиках паникьосано, обикаляйки из цялата къща.

Мама се впусна към мен по коридора, все още облечена в пижамата си. Дългата й руса коса се вееше зад гърба й и тя изглеждаше почти неземно красива, когато ме придърпа в прегръдката си и ме стисна силно.

— Какво е станало? — попита ме тя. — Добре ли си?

— Писъкът — казах аз и се огледах, все още търсейки откъде беше дошъл. И тогава чух и друг звук: звукът на метал върху дърво.

— Не е писък — каза мама с тъжен глас. — Чула си трионите. Режат дърветата в квартала.

Излязох навън, на стъпалата пред къщата, където стояха татко и Брам. И други семейства бяха излезли, мнозина все още по пижами като нас. Тази гледка беше толкова лична, шокираща и необичайна, че отстъпих назад. Не можех да се сетя за друг път, когато бях виждала някой от съседите си в такъв вид.

Или пък можех. Когато Патрик Маркъм излезе и тръгна по улицата по пижама, след като синът му умря, и бащата на Ксандър го намери и го върна у дома му.

Трионът се впи в дънера на нашето дърво, преряза го толкова бързо и чисто, че отначало си помислих, че нищо не е станало, с изключение на писъка. Дървото си изглеждаше добре за кратко, но в този момент вече беше мъртво. И после падна.

— Защо? — попитах мама.

Когато се забави с отговора си, татко я прегърна и отговори вместо нея:

— Кленовите дървета са станали прекалено голям проблем. Листата им създават хаос и мръсотия през есента. Не растат еднакво. Нашите например са израснали много високи. На Ем са прекалено малки. По някои са се разпространили сериозни болести, така че всички трябва да бъдат отсечени.

Погледнах към нашето дърво — листата му все още се протягаха към слънцето, все още се опитваха да превърнат светлината в храна за себе си. Дворът ни приличаше на съвсем различно място без трите високи дървета пред къщата ни. Всичко изглеждаше някак по-малко. Погледнах и към къщата на Ем. Техният двор, от друга страна, вече не изглеждаше по-различен, след като тъжното им малко дръвче беше изчезнало, онова, което така и не порасна. То си остана просто тънка фиданка със съвсем малко листа на върха.

— Ем няма за какво толкова да съжалява — казах аз. — Не е голяма загуба, че са им отрязали дървото.

— За всички ни е загуба — каза рязко мама.

Миналата нощ, когато не можех да заспя, се промъкнах до стаята им, за да подслушам какво си говореха с татко. Те обаче шепнеха съвсем тихо и не можах да чуя нищо, но мама звучеше уморено и тъжно. Най-накрая се отказах и се пъхнах обратно в леглото си. Сега тя изглеждаше не тъжна, а направо бясна, както стоеше пред къщата със скръстени на гърдите ръце.

Работниците с трионите вече се бяха преместили в другия двор. Отсичането на дърветата беше лесната част. Изтръгването на корените щеше да бъде трудното.

Баща ми притисна силно майка ми в прегръдките си. Той не обичаше дърветата така, както тя; но обичаше други неща, които също бяха унищожени, и я разбираше. Мама обичаше растенията, баща ми — историята на предметите и на всичко. Те се обичаха един друг. А аз ги обичах и двамата.

Ако извършех Нарушение, нямаше да навредя само на себе си, на Ксандър и на Кай. А и на всички тези хора, които обичах.

— Това е предупреждение — каза мама тихо, почти на себе си.

— Не съм направил нищо! — извика Брам. — Дори не съм закъснявал за училище от седмици!

— Предупреждението не е за теб, скъпи — каза мама. — За някой друг е.

Баща ми постави ръцете си на раменете на мама и я погледна така, сякаш бяха сами на света.

— Моли, обещавам. Аз не…

В същия миг понечих да кажа нещо — не знаех какво, нещо за това, което бях направила, и как всичко е по моя вина. Но преди татко да довърши, а аз да започна, мама каза:

— Предупреждението е за мен.

Обърна се и се прибра, бършейки с ръка сълзите от очите си. Гледах как си отива и вината ме прониза, както трионите бяха разрязали дърветата.

Не мислех, че предупреждението беше за мама.

Ако Служителите наистина можеха да виждат сънищата ни, щяха да бъдат доволни от това, което сънувах миналата нощ. Изгорих последното късче от историята на Кай в инсинератора, но след това продължих да мисля за всичко, което ми беше показал: слънцето беше червено и ниско в небето, когато Служителите бяха дошли за него.

И тогава, когато заспах, сънувах подробно цялата история: Кай, заобиколен от Служители в бели униформи на фона на червеното небе зад гърба му, а слънцето чакаше на хоризонта. Не можех да кажа дали е изгрев или залез, нямах усещане за посоката, в която беше поел сънят ми. Кай не показваше никакъв страх. Ръцете му не трепереха; изражението на лицето му оставаше спокойно. Но аз знаех, че беше уплашен, и когато червената светлина на слънцето заля лицето му, тя приличаше на кръв.

Не исках да виждам тази сцена и наяве, в истинския живот.

Но трябваше да разбера повече.

Как беше успял да избяга последния път? Какво се беше случило?

Две желания се бореха в мен: желанието да остана в безопасност и желанието да знам. Не можех да кажа кое щеше да победи.

Мама почти не проговори във влака по пътя за Разсадника. Поглеждаше към мен и ми се усмихваше от време на време, но знаех, че в мислите си беше някъде другаде. Когато я питах за пътуването й, тя ми отговаряше пестеливо, така че в крайна сметка спрях.

Кай пътуваше с нашия влак и двамата заедно се запътихме към Хълма. Опитах се да се държа приятелски, но дистанцирано — така, както се държахме някога един с друг — макар да исках пак да докосна ръката му, да погледна в очите му и го попитам за историята. За това какво беше станало после.

Едва бяхме влезли в гората и вече не можех повече да се контролирам. Трябваше да го попитам. Докоснах го по ръката, докато вървяхме по пътеката към мястото на последната ни маркировка. Когато усети допира ми, той се усмихна и усмивката му сгря сърцето ми; вече не можех да се отдръпна, не можех да го пусна да си отиде. Не знаех дали ще имам силата да го направя, въпреки че желаех да е в безопасност повече, отколкото желаех самия него.

— Кай. Една Служителка се свърза с мен вчера. Тя знае за нас. Те знаят за нас.

Кай кимна.

— Разбира се, че знаят.

— И с теб ли са говорили!

— Направиха го.

За някой, който беше прекарал целия си живот в опити да избегне вниманието на Служителите, Кай изглеждаше прекалено спокоен. Очите му бяха дълбоки както обикновено, но в тях имаше увереност, каквато не бях виждала досега.

— Не си ли притеснен?

Той не ми отговори. Вместо това пъхна ръка в джоба на ризата си и извади лист хартия. Подаде ми го. Беше различен от кафявите салфетки или опаковъчната хартия, която досега беше използвал — беше по-бял, по-мек. Текстът не беше написан от него. Беше печатан шрифт от портала, но нещо в него ми се струваше странно.

— Какво е това?

— Закъснял подарък за рождения ти ден. Стихотворение.

Зяпнах — стихотворение? Как? Кай побърза да ме успокои:

— Не се тревожи. Ще го унищожим скоро, за да нямаме проблеми. Няма да отнеме много време да го запомним. — Лицето му светеше от щастие и внезапно осъзнах, че Кай прилича малко на Ксандър, когато е така открит и радостен като дете. Спомних си за сменящите се лица на екрана ми в онзи ден, когато гледах информацията за Партньора си, когато видях Ксандър, а после и Кай. Но сега виждах само Кай. Само Кай и никой друг.

Стихотворение.

— Ти ли го написа?

— Не — каза той, — но е от същия мъж, който е написал другото стихотворение.

Не си отивай кротко в тъмнината.

— Как? — попитах аз. Нямаше други стихотворения от Дилън Томас на портала в училище.

Кай поклати глава, избягвайки въпроса ми.

— Не е цялото. Можех да си позволя само една строфа. — Преди да го попитам какво е дал в замяна на стихотворението, той прочисти гърлото си — леко нервничеше — и сведе поглед към ръцете си. — Харесва ми, защото в него се споменава за рожден ден и ми напомня за теб. Как се почувствах, когато те видях за пръв път онзи ден на басейна. — Изглеждаше объркан и внезапно се натъжи. — Не ти ли харесва?

Държах белия лист в ръце, но очите ми бяха пълни със сълзи и не виждах нищо.

— Ето — подадох му листа. — Ще го прочетеш ли вместо мен?

Обърнах се и тръгнах сред дърветата, почти залитах — толкова бях заслепена от красотата на изненадата му, толкова поразена от възможното и невъзможното.

Зад себе си чух гласа на Кай. Спрях и се заслушах.

Рожденият ми ден започна с водни птичи и птици от крилатите дървета, полетели с името ми навред над фермите и белите коне и станах аз в дъждовна есен, и тръгнах през големия порой на всички мои дни^[1].

Тръгнах отново, без да обръщам внимание на пирамидите от камъни, лентите и всичко, което можеше да ме забави. Не ме интересуваше нищо, вървях безгрижно нагоре. Притесних няколко птички, които се разлетяха възмутено над нас и полетяха към небето. Бяло върху синьо, като цветовете на Градската община. Като цветовете на ангелите.

— Казват твоето име — каза Кай зад мен.

Извърнах се и го видях да стои сред дърветата, с бялото стихотворение в ръка.

Птиците се издигнаха високо във въздуха и виковете им изчезнаха заедно с тях. Сред тишината, която последва, не разбрах кой помръдна пръв, Кай или аз, но ето ни двамата, застанали близо един до друг, без да се докосваме, дъхът ни се сливаше, но не се целувахме.

Кай се наведе към мен, очите му се задържаха в моите, бяхме толкова близо, че чувах как леко шуми листът хартия в ръката му, докато той се движеше. Затворих очи, когато устните му докоснаха лицето ми. Сетих се за пухчето на тополата, което полетя към мен онзи ден във влака. Меко, леко, невинно, изпълнено с обещания.