Али Конди
Подборът (4)

4.

Какво? Напълно смаяна, докоснах екрана и лицето на момчето се разпадна на малки точици под пръстите ми като прах. Появиха се някакви думи, но преди да успея да ги прочета, екранът напълно потъмня. Отново.

— Какво става тук? — казах на глас.

Екранът остана тъмен и празен. Аз също се чувствах така. Беше хиляда пъти по-лошо от празния екран миналата вечер. Тогава знаех какво означава. Нямах никаква представа какво означава сега. Никога не бях чувала за подобно нещо.

Не разбирам. Обществото не прави грешки.

Но какво друго можеше да бъде? Никой няма двама Партньори.

— Касия? — Ксандър ме повика отвън.

— Идвам — отвърнах, докато издърпвах микрокартата от входното устройство и я пъхах обратно в джоба си. Поех си дълбоко дъх и отворих вратата.

— Е, от твоята микрокарта научих, че обичаш да караш колело — каза сериозно Ксандър, като затваряше вратата зад мен, и ме разсмя, независимо от случилото се преди малко. От всички варианти за упражнения най-много мразех карането на колело и той го знаеше. Спорехме за това през цялото време — аз мислех, че е глупаво да караш нещо, което не се движи, да въртиш педалите безкрай, напълно безсмислено. Той изтъкна, че обичам да тичам на инфопистата, което е почти същото.

— Различно е — възпротивих се, но не можех да обясня защо.

— Гледа ли лицето ми на екрана през целия ден? — попита Ксандър. Все още се шегуваше, но изведнъж спрях да дишам. И той беше прегледал своята микрокарта. Дали беше видял само моето лице? Чувствах се странно, че имам какво да крия, и то специално от него.

— Разбира се, че не — отвърнах, като се опитах да го подразня. — Днес е събота, забрави ли? Бях на работа.

— И аз бях, но това не ми попречи. Прегледах всичките ти данни и прочетох всички указания за ухажване.

Без да знае, той ми хвърли спасителен пояс с тези думи. Вече не се давех. Все още имах чувството, че ме залива студена вода, но поне можех да дишам. Ксандър мислеше, че сме Партньори. Нищо странно не се беше случило, докато е гледал своята микрокарта. Това беше нещо все пак.

— Изчел си всички указания?

— Разбира се. Ти не го ли направи?

— Все още не. — Почувствах се неудобно, че го признавам, но Ксандър се разсмя отново.

— Не са особено интересни — каза той. — Освен едно.

Смигна ми многозначително.

— О? — казах, разсеяно. Видях други младежи да се събират по улицата и да се запътват към Игралния център като нас. Те си махаха с ръка, викаха, облечени със същите униформи. Но тази вечер имаше нещо различно. Някои от тях ни гледаха. Гледаха към мен и Ксандър.

Погледите на другите се спираха върху нас, задържаха се за миг, после отскачаха встрани и пак се връщаха.

Не бях свикнала с това. Ксандър и аз бяхме нормални, здрави граждани, част от тази група. Не бяхме аутсайдери, не бяхме различни.

В този момент обаче се чувствах различна, отделена от всички, сякаш между мен и останалите се беше издигнала тънка, но висока стена. Можехме да се виждаме през нея, но не и да я пресечем.

— Добре ли си? — попита ме Ксандър.

Прекалено късно осъзнах, че е трябвало да реагирам на коментара му и да го попитам кое указание е намерил за интересно. Ако не се стегнех скоро, щеше да разбере, че нещо не е наред. Познавахме се от дълго време и усещахме промените в настроенията си.

Ксандър ме хвана за лакътя, докато завивахме зад ъгъла и излизахме от очертанията на нашия квартал. Повървяхме още малко и той спусна ръката си по-надолу и преплете пръсти с моите. Наведе се към ухото ми.

— В едно от указанията пишеше, че ни е позволено да демонстрираме физическа близост. Ако искаме.

И аз го исках. Дори с цялото напрежение, което изпитвах, допирът на ръката му, усещането, че нищо не ни разделя, беше нещо ново и изключително приятно. Бях изненадана, че Ксандър прави всичко толкова естествено. Просто му идваше отвътре. И докато вървяхме, разпознах емоцията, изписана по лицата на някои от момичетата, които ни гледаха. Беше завист, чиста завист. Отпуснах се леко, защото можех да разбера това чувство. Никоя от нас дори не си беше помисляла, че може да има лъчезарния, чаровен и умен Ксандър. Всички знаехме, че той ще бъде подбран за някое друго момиче в друг град, в друга провинция.

Но се оказа, че сме сгрешили. Той беше подбран за мен.

Пръстите ни останаха сплетени, докато вървяхме към Игралния център. Може би, ако не го пуснех, щях да докажа, че ни е предопределено да бъдем заедно, да бъдем Партньори. Че другото лице на екрана не означава нищо; че е било просто моментна неизправност в микрокартата.

Само че имаше още нещо. Лицето, което видях, не само не беше лицето на Ксандър.

А на друго момче. Което също познавах.