Али Конди
Подборът (20)

20.

След училище и след сортирането тръгнахме от спирката на въздушния влак към вкъщи заедно с Ем. След като другите се отдалечиха или изостанаха зад нас, тя постави ръка на рамото ми.

— Съжалявам — каза внимателно.

— Ем, не се притеснявай за нищо. Не съм ти сърдита.

Погледнах я право в очите, за да види, че наистина го мисля, но тя все още беше тъжна. Толкова много пъти в живота си бях поглеждала Ем и бях имала чувството, че виждам просто една съвсем малко променена версия на мен самата, но сега беше различно. Прекалено много неща се бяха променили за твърде кратко време. Все още обаче Ем беше най-добрата ми приятелка. Това, че бяхме поели в различни посоки, не променяше факта, че дълго време бяхме израснали една до друга; корените ни винаги щяха да бъдат свързани. Искрено се радвах за това.

— Престани да ми се извиняваш — казах й аз. — Щастлива съм, че ти дадох пудриерата си. Така поне и двете успяхме да й се порадваме, преди да я вземат.

— Все още не разбирам — каза Ем натъжено. — Имат множество артефакти, които могат да излагат в музеите. Просто няма никакъв смисъл.

Никога досега не бях чувала нищо толкова близо до неподчинение да излиза от устата на Ем и това ме развесели леко. Може би все пак не бяхме толкова различни една от друга.

— Какво ще правиш тази вечер? — попитах, за да сменя темата.

Тя ме погледна с благодарност.

— Говорих с Ксандър днес и той искаше да отидем в Игралния център. Ти какво мислиш?

Мислех, че ми се иска да отида отново на върха на малкия хълм, на който се катерехме отначало. Идеята да бъда в Центъра сред всички онези хора, сред цялата тълпа, докато можехме да седим на хълма и да си говорим под ясното нощно небе, ми се струваше направо непоносима.

Но трябваше да го направя. Трябваше и щях да направя необходимото, за да изглежда всичко нормално. Носех у себе си думите на Кай, които можех да прочета. А ако имах късмет, можеше дори да видя него самия тази вечер. Надявах се, че ще дойде с нас.

Ем прекъсна разсъжденията ми, като каза:

— Виж. Майка ти те чака.

Беше права. Мама седеше на стъпалата на къщата ни с лице натам, откъдето се очакваше да дойдем. Когато видя, че гледам към нея, се изправи, махна ми с ръка и тръгна към нас. Помахах й в отговор и двете с Ем ускорихме крачка.

— Върнала се е — казах високо и чак след като чух изненадата в собствения си глас, осъзнах нещо: дълбоко в себе си се бях страхувала, че тя ще остане далече завинаги.

— Къде е ходила? — попита Ем; естествено, тя нямаше откъде да знае за пътуването й. Отсъствието на майка ми беше една от темите, които не беше позволено да обсъждаме извън семейството. Не че Служителите ни го бяха казали изрично, просто беше от онези неща, които се бяхме научили да не коментираме с други хора.

— Върнала се е по-рано от работа — уточних аз. Дори не беше напълно лъжа. Ем ми каза „довиждане“ и се запъти към тяхната къща. Кленовото дърво в двора им няма да оцелее, помислих си аз, като забелязах, че дори в средата на лятото на дървото имаше само десетина зелени умърлушени листа. После погледнах към нашата къща, където растяха три дървета, здрави и силни, с обилна зеленина. Мама приближаваше към мен.

Това ми напомни за времето, когато бях много малка и ходех в основното училище, а мама приключваше работа, преди да се прибера вкъщи. Понякога тя и Брам излизаха на улицата да ме посрещнат от влака. Никога не успяваха да стигнат много далече, защото Брам се спираше на всяка крачка. „Това внимание към дребните детайли може да означава, че има дарба да стане сортировач“, често казваше татко, но после Брам порасна и стана ясно, че заедно със загубата на млечните зъби е загубил и способността си да обръща внимание на детайлите.

Когато стигнах до мама, тя ме прегърна направо там, на тротоара.

— О, Касия — каза тя. Лицето й изглеждаше много бледо и уморено. — Толкова съжалявам. Пропуснах първата ти официална среща с Ксандър.

— Пропусна и нещо друго миналата вечер — казах аз, отпускайки глава на рамото й. Мама е по-висока от мен и не мисля, че някога ще я настигна. Аз съм слаба и ниска като цялото семейство на татко. Като дядо. Усетих познатия аромат на цветя и чисти дрехи, носещ се от нея, и го вдишах дълбоко. Толкова се радвах, че се върна.

— Знам.

Мама никога не си позволява да говори срещу правителството. Най-голямо непокорство беше проявила, когато Служителите претърсваха татко. Не очаквах от нея да се разбеснее срещу несправедливостта на Служителите, които отнеха артефактите ни, и тя не го направи. Някак ми се струваше, че ако освободеше гнева си, най-вероятно щеше да избухне срещу собствения си съпруг. Все пак и той беше Служител. Макар да не беше протегнал ръката си, искайки от нас да пуснем в нея най-ценните си притежания, беше правил това с други хора, в други къщи.

Когато татко си дойде у дома миналата вечер, прегърна Брам и мен много силно, а после се прибра право в стаята си, без да ни каже нищо повече. Може би защото не можеше да понесе да гледа болката в очите ни и да си припомня как беше причинил тази болка на други.

— Съжалявам, Касия — каза мама, докато вървяхме към вкъщи. — Знам колко много означаваше тази пудриера за теб.

— Жал ми е за Брам.

— Да, знам. И за него ми е много мъчно.

Когато минахме през входната врата, чух камбанния звън, което означаваше, че храната ни е пристигнала. Влязохме в кухнята, но видях, че бяха доставени само две порции.

— Къде са Брам и татко?

— Баща ти поиска да им доставят вечерята по-рано, за да могат да се поразходят двамата заедно преди часовете за забавление на Брам.

— Така ли?

Бях изненадана. Не молим често за такива промени.

— Да. Смяташе, че това ще се отрази добре на Брам, особено след всичко, случило се напоследък.

Зарадвах се, че Служителите по хранителните доставки бяха уважили молбата на татко.

— Защо не отиде с тях?

— Исках да те видя — усмихна се мама и се огледа из кухнята. — Не сме вечеряли заедно от доста време. А и нямам търпение да чуя как мина срещата ти с Ксандър.

Седнахме една срещу друга на масата. Сега още повече си личеше колко е уморена.

— Разкажи ми за пътуването си — казах аз, преди тя да попита за предишната вечер. — Какво видя, как беше?

— Все още не съм сигурна — отвърна тихо мама, някак почти на себе си. После се поизправи. — Пратиха ни в друг Разсадник, за да огледаме някакви култури. След това се наложи да отидем до райони във Фермерските земи. Отне ни малко повече време, отколкото мислехме.

— Но сега всичко вече е наред, нали?

— Почти. Трябва да напиша официален доклад и да го предам на Служителя, отговарящ за другия Разсадник.

— Какъв доклад?

— Страхувам се, че това е поверителна информация — каза мама и си личеше, че наистина съжалява.

И двете замълчахме, но това беше хубаво, спокойно мълчание между майка и дъщеря. Мислите й бяха някъде надалече, може би обратно в Разсадника. Може би пишеше наум доклада си за Служителя. Нямах проблем с това. Отпуснах се и оставих моите мисли да отидат, където си искат; те избраха да отидат при Кай.

— За Ксандър ли си мислиш? — попита мама, усмихвайки ми се с разбиране. — И аз по цял ден се отнасях и си мечтаех за баща ти.

Отвърнах й с усмивка. Нямаше смисъл да й казвам, че мисля за неправилното момче. Не, не за неправилното момче. Кай може и да беше Отклонение, но у него нямаше нищо нередно. Правителството ни и неговата система за класифициране бяха сбъркани някъде. Включително и Системата на Подбора.

Но ако системата беше неправилна и фалшива, тогава какъв беше случаят с любовта на родителите ми? Ако любовта им беше плод на Обществото, можеше ли все пак да е истинска и добра, и правилна? Не можех да си избия този въпрос от ума. Исках отговорът да бъде „да“. Исках тяхната любов да е истинска. Исках да има красота и истина, независимо от всичко друго.

— Трябва да се подготвя за Игралния център — казах аз, а мама се прозя в същия момент. — Отиди да поспиш. Ще си поговорим повече утре.

— Да, може би е добре да си почина малко.

И двете се изправихме: взех кутията й от вечерята и я отнесох до рециклиращото кошче, а тя отнесе моята бутилка с вода до стерилизатора.

— Ще дойдеш ли да ми кажеш „лека нощ“, преди да излезеш?

— Разбира се.

Мама се прибра в стаята си, а аз отидох в моята. Имах няколко минути преди срещата ми с другите. Дали щеше да ми стигне да прочета още малко от историята на Кай? Реших да опитам и извадих намачканата салфетка от джоба си.

Исках да разбера повече за Кай, преди да го видя тази вечер. Чувствах, че двамата разкривахме истинското си аз, когато обикаляхме сред дърветата по хълмовете. Когато бяхме сред всички останали в Игралния център в събота вечер, беше по-трудно да бъдем истински. Гората, сред която вървяхме, беше по-гъста и пълна с шубраци, но нямаше никакви пирамиди от камъни, които да ни показват пътя, освен онези, които сами издигахме.

Докато сядах на леглото си, погледнах към мястото в шкафа, където доскоро държах пудриерата си. Загубата ме прониза; трябваше да запълня с нещо празнината в себе си. Разгънах кафявия лист с историята на Кай. Но докато четях и сълзите се стичаха по лицето ми, осъзнах, че до този момент се бях заблуждавала, че знам смисъла на думата „загуба“.

Точно в гънката на листа Кай беше нарисувал селце, малки къщички, малки хора. Но всички лежаха проснати по гръб. Никой не стоеше изправен освен двама души, двамата Кай, които вече познавах. Ръцете на по-малкия Кай вече не бяха празни; държеше нещо в тях. В едната ръка беше изписана думата „мама“, свлечена надолу, оформена донякъде като тяло. Последната буква беше изкривена, като недописана. В другата ръка държеше думата „татко“ и тя също беше някак полегнала. Раменете на малкия Кай бяха приведени от тежестта на двете думи, а лицето му все още беше повдигнато към небето, където дъждът се беше превърнал в нещо мрачно, нещо смъртоносно и тежко. Някакво оръжие, реших аз. Бях го виждала по старите филми.

По-старият Кай беше извърнал лицето си от селището и от другото момче, гледаше някъде в нищото. Ръцете му вече не бяха отворени. Бяха стиснати в юмруци. Зад него хора в униформи на Служители го наблюдаваха. Устните му се извиваха в усмивка, която никога не грееше от очите му; беше облечен в току-що изгладена униформа — дори твърдият ръб от ютията беше изрисуван ясно.

Отначало, когато дъждът падна от небето, толкова силен и пороен, миришеше на салвия любимото ми ухание.

Отидох на хълма, за да го посрещна, за да видя даровете, които винаги носеше.

Но този дъжд промени всичко — вече нямаше синева, само мрак.

Той не остави нищо.

В Игралния център определено се забелязваше недостиг на Служители, макар самото място да гъмжеше от хора, които играеха или просто се мотаеха наоколо. Видях трима Служители, които наблюдаваха най-големите игрални маси. Те изглеждаха сериозни и напрегнати в белите си униформи, по лицата им личеше повече притеснение от обикновено. Това беше странно. В събота вечер в Центъра има по дванайсет и даже повече по-нисши Служители, които следят за атмосферата и реда и контролират резултатите от игрите. Къде бяха останалите тази вечер?

Някъде, където нещата не се развиваха, както трябва.

Но тук, поне що се отнасяше до мен, всичко беше наред. Кай беше сред нас. Погледнах го, докато си проправяхме път през тълпата заедно с Ксандър; надявах се от погледа ми да разбере, че съм прочела историята му, че ме е грижа за това, което му се е случило. Той вървеше право пред мен и ми се прииска да се протегна и да го хвана за ръката, но имаше прекалено много хора. Единственото нещо, което можех да направя за Кай, беше да го пазя, да изчакам да останем на безопасно място някъде, за да му кажа това, което искам. И да не забравям думите, които беше написал, рисунките, които беше направил, макар да ми се искаше това никога да не му се беше случвало.

Родителите му бяха загинали. Той беше видял как се случва. Смъртта беше дошла от небето, това си спомняше той. Всеки път в спомените му вали.

Ксандър спря и всички останали го последвахме. За моя изненада той направи жест към игралната маса, където всички играеха един срещу друг. Ксандър обикновено не играе на такива игри. Той обича да бъде в група, да печели, когато има голяма конкуренция и повече играчи, с които да се състезава. Така доказва по-добре възможностите си — повече предизвикателства, повече варианти. Не толкова лично.

— Искаш ли да играем? — попита Ксандър.

Обърнах се да видя на кого говори.

Кай.

— Добре — отвърна той без колебание, с абсолютно спокоен глас. Гледаше втренчено Ксандър, чакаше следващия му ход.

— Каква игра да изберем? На умения или късмет?

Да не би да долових някакво предизвикателство в гласа на Ксандър? Лицето му обаче оставаше напълно спокойно, също като това на Кай.

— За мен е без значение — отговори Кай.

— Игра на късмет да бъде тогава — каза Ксандър, което беше поредната изненада. Той мрази случайността. Винаги е предпочитал игрите, в които се изискват истински умения.

С Ем и Пайпър останахме прави, за да гледаме, а двете момчета седнаха на масата и поставиха игралните си карти в скенера на масата. Ксандър извади тестето с картите, червени с черни маркировки в центъра, и ги подреди на две равни купчинки.

— Искаш ли да започнеш пръв? — попита той.

Кай кимна и се протегна да изтегли карта.

— На какво играят? — попита някой до мен. Ливи. Беше дошла тук заради Кай, сигурна бях. Очите й се взираха собственически върху положените му върху картите ръце.

Ръцете му не са твои, не ги гледай така, помислих си аз, но в същия миг си спомних, че не бяха и мои. Трябваше да гледам Ксандър. Трябваше да се надявам той да спечели.

— „Дилемата на затворника“ — каза застаналата до мен Ем. — Играят на „Дилемата на затворника“.

— Какво е това? — попита пак Ливи.

Не знаеше каква е играта? Обърнах се изненадана към нея. Това беше една от най-простите, най-известните игри. Ем се опита да обясни на Ливи, като снижи гласа си, за да не притеснява играчите.

— Двамата обръщат едновременно карта от своята купчинка. Ако имат четни карти, получават по две точки. Ако имат нечетни, получават по една точка.

Ливи я прекъсна:

— А какво става, ако единият има четна, а другият нечетна карта?

— Тогава този, който е обърнал нечетната карта, получава три точки. Този с четната не получава никакви точки.

Очите на Ливи се спряха върху лицето на Кай. Изпитвах ревност, но същевременно си казах, че дори да виждаше в него това, което виждах и аз — в което се съмнявах — тя не знаеше нищо за него. Щеше ли да се интересува още от Кай, ако знаеше, че е класифициран като Отклонение?

Внезапно ме прониза една мисъл: щях ли да се интересувам толкова от него, ако не знаех, че е Отклонение? Никога не бях обръщала по-специално внимание на Кай, преди да разбера какъв е статутът му.

И преди да видиш лицето му на микрокартата си, напомних си аз. Естествено, това провокира интереса ти. Освен това. Не се предполагаше да проявяваш интерес към никого преди Подбора си.

Малко ми прилоша от мисълта, че Ливи може да вижда истинската същност на Кай по някакъв по-чист начин; просто да се интересува от него. Без скрити причини. Без гъсти гори и храсталаци. Без допълнителни пластове в искреното, простичко привличане към него.

Внезапно осъзнах обаче, че никога нямаше да разбера. Тя също можеше да крие нещо, като мен. Всички може би криехме по нещо.

Насочих вниманието си отново към играта и се загледах в лицата на Кай и Ксандър. Никой от тях не мигваше, не правеше паузи, преди да обърне карта, ръцете им не трепваха.

В крайна сметка се оказа, че това нямаше никакво значение. Кай и Ксандър завършиха кръговете с равен брой точки. И двамата спечелиха и загубиха еднакъв брой ръце.

— Да се поразходим малко — обърна се Ксандър към мен, щом приключиха играта. Исках да погледна към Кай, преди да преплета пръсти с пръстите на Партньора си, но не го направих. И аз трябваше да играя играта. Кай със сигурност щеше да разбере.

А Ксандър? Ако знаеше за Кай и за мен, и за думите, които бяхме споделили на Хълма?

Отблъснах мисълта надалече, докато се отдалечавахме от масата. Ливи веднага се настани на освободеното място и започна да си говори с Кай.

С Ксандър се запътихме към коридора. Чудех се дали ще ме целуне и как щях да реагирам, ако го направеше, но вместо това той ми прошепна тихо и спокойно:

— Кай губи нарочно.

— Какво?

— Губи нарочно, когато играе на игрите.

— Измисляш си. Не е загубил.

Не разбирах какво си беше наумил Ксандър.

— Не тази вечер. Сега беше въпрос на късмет, а не на умение. Когато играе на игри за умения, тогава губи. Наблюдавам го от известно време. Много внимава, но съм сигурен, че губи съзнателно.

Гледах го втренчено, не бях сигурна как да реагирам.

— Лесно е да се провалиш на игра за умение, особено когато играят повече хора. Или игра като шах, където просто можеш да поставяш фигурите си на погрешните места и да се преструваш, че го правиш естествено. Но днес в играта на късмета, един срещу друг не загуби. Не е глупак. Знаеше, че го наблюдавам — засмя се леко Ксандър. После отново стана сериозен. — Само че не разбирам защо?

— Какво защо?

— Защо ще се проваля нарочно в толкова много игри? Много добре знае, че Служителите ни следят. Знае, че търсят хора, които играят добре. Знае, че игрите ни вероятно влияят върху избора на работните призвания и назначения. Няма никакъв смисъл. Защо не иска да разберат колко е умен? Защото той е умен.

— Няма да кажеш на никого за това, нали?

Внезапно се притесних ужасно много за Кай.

— Разбира се, че няма — отвърна Ксандър замислено. — Сигурно си има своите причини. Уважавам това.

Ксандър беше прав. Кай имаше своите причини и те бяха доста сериозни. Прочетох ги на последната салфетка, онази с петната, които знаех, че са от доматен сос, но изглеждаха като кръв. Стара, засъхнала кръв.

— Да поиграем още малко — каза Кай, когато се върнахме. Не откъсваше очи от Ксандър. Примигна за миг и ми се стори, че погледна надолу към ръцете ни, към все още вплетените ни пръсти, но не бях сигурна. Лицето му не разкриваше нищо.

— Добре — отвърна Ксандър. — Късмет или умение?

— Умение — предложи този път Кай. Нещо в изражението му ми подсказа, че този път няма да загуби нарочно. Може би тази игра искаше да спечели.

Ем извъртя очи и направи жест към момчетата, сякаш казваше: Можеш ли да повярваш колко са примитивни? Но и двете ги последвахме до другата маса. Ливи също дойде.

Седнах между Кай и Ксандър, на еднакво разстояние от двамата. Сякаш бях парче метал, а те бяха магнити и ме теглеха към себе си. И двамата бяха рискували заради мен — Ксандър с артефакта, Кай със стихотворението и писането.

Ксандър беше подбран за мой Партньор, беше най-старият ми приятел и един от най-добрите хора, които познавах. Когато се целунахме, беше прекрасно. Той ме привличаше и двамата бяхме свързани със здравите нишки на хиляди различни спомени.

Кай не беше моят Партньор, но би могъл и да бъде. Той ме научи как да изписвам името си, как да съхраня стихотворенията си, как да издигам кули от камъни, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще паднат, но не го правят. Никога не се бяхме целували и не знаех дали това някога ще се случи, но си мислех, че ще бъде повече от прекрасно.

Чувствах се неудобно от чувствата, които изпитвах, от всяка мисъл, която ме свързваше с него. Всяка пауза, всяко движение, което извършваше, когато преместваше черно-сивите фигури по дъската. Исках да се протегна и да сграбча ръката му, да я придърпам и да я поставя върху сърцето си, точно там, където ме болеше най-много. Не знаех дали това ще ме излекува, или ще ме унищожи напълно, но поне щях да сложа край на постоянното, раздиращо очакване.

Ксандър играеше дръзко и умно, Кай — с някаква по-дълбока и премерена интуиция; и двамата бяха силни играчи. Бяха равни.

Беше ред на Кай. В паузата, преди да направи своя ход, Ксандър го наблюдаваше внимателно. Ръката на Кай се вдигна над дъската. За момент, докато държеше фигурата във въздуха, видях къде трябва да я постави, за да спечели, и знаех, че и той го знаеше, че е планирал цялата игра заради този последен ход. Погледна към Ксандър, той отвърна на погледа му, двамата бяха откъснати от всички останали, сами в целия свят, изправили се пред някакво предизвикателство, което беше много по-сериозно и по-отдавнашно от случващото се на тази дъска.

И тогава Кай придвижи ръката си по-напред и постави фигурата си на място, където Ксандър имаше възможност да я вземе и в крайна сметка да победи. Кай не се поколеба, след като избра мястото; сложи фигурата си на дъската с рязко движение, облегна се назад в стола си и се загледа в тавана. Стори ми се, че видях далечен намек за усмивка на устните му, но не можех да съм сигурна; тя изчезна по-бързо от снежинка, разтапяща се по релсите на въздушния влак.

Ходът на Кай не беше най-съвършеният, който би могъл да направи, но не беше и глупав. Беше ход на средно добър играч. Когато сведе очи от тавана, погледите ни се срещнаха, задържаха се един в друг така, както преди секунди беше задържал фигурката си във въздуха. През това кратко мълчание той ми каза нещо, което не би могъл да ми каже на глас.

Кай можеше да играе тази игра. Можеше да играе всичките им игри, включително тази, която току-що беше загубил. Знаеше прекрасно как да играе и точно затова губеше всеки път.