Пейо Яворов
Заточеници

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни…

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове

 

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша — необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам — до гроб зарица

сред споменът един.

 

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет.

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой — съдба завидна! —

край твоя свят олтар.

 

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни… Простира

нощта крилото си — и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

 

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор — за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай…

 

Горчива скръб сърца ни трови. —

Прощавай, роден край!