Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (7)

Цял ден седях в леглото. Наблюдавах през микроскопа на спомените заспалото лице на Беатриче. Сгуших се в трапчинката на дясната й буза и останах така часове наред като новородено в люлка. От там светът се виждаше по-добре, имах чувството, че мога без страх да слушам тишината, да докосвам мрака. Сякаш вцепенените ми сетива се разкършваха след дълъг сън. Часовете отлитаха неусетно. Но не като с телевизията. Защото сега не съм уморен, мога да започна отначало.

Свечерява се. Навън е тъмно. Искам да защитя Беатриче от нощта. Слизам от леглото и тръгвам към нейното отделение. Вече не усещам болничната миризма, долавям само миризмата на болните, но сега тя не ме плаши толкова. Връщам се. Не мога да отида с празни ръце. Влизам в една стая, където има ваза с цветя. Две бабички гледат телевизия. Трябва да е някой от онези досадни филми по Четвърти канал. Но те са се вцепенили като хипнотизирани. Бабите. Пристъпвам до вазата. Вземам една маргаритка. Бяла. Едната баба се обръща към мен. Усмихвам се.

— За една приятелка.

Лицето, излязло сякаш от праисторическа пещера, бавно кимва и бръчките по него стават дълбоки като реки.

— Лека нощ.

— Лека нощ — тихо отвръща тя и реките на бръчките се сливат в море от спокойствие.

Излизам радостно с цвете в ръка. Маргаритката е прекрасна. И простичка, както се полага на една маргаритка. Сякаш незнайна ръка я е посадила точно за този миг. Градинарят не е знаел, но го прави за мен. Трудът му е имал смисъл заради този момент. Сред болничния коридор, сред бялото безмълвие на нощта аз нося маргаритка за Беатриче от стая 234 в онкологичното отделение. Когато влизам, в стаята цари полумрак. Различавам само смътните очертания на Беатриче и госпожата с бръчките. Вече спят. Толкова си приличат в сумрака! И двете са изцедени от болестта. Не е справедливо едно младо момиче да остарее толкова бързо. Беатриче спи. Виждам само профила й, сякаш събрал под кафявото болнично одеяло всички най-красиви профили, които познавам. Приближавам се да оставя маргаритката на нощното шкафче до нея. И без да се изчервя от срам, тихо запявам:

„Лека нощ,

лека нощ, мое цвете,

лека нощ

между стаята и звездите.

За да те сънувам,

искам те близо,

по-близо

и пак не ми стига…“

После тихо се отдалечавам. Извърших каквото трябваше — първата серенада в живота ми. Макар и по пижама.

 

 

Лягам си, но не мога да заспя. Когато гледам Беатриче, стомахът ми натежава, сякаш съм глътнал тухла. Не е като онова чувство, което изпитваш, когато видиш страхотно момиче. От красотата на някои момичета ти се завива свят. Но Беатриче забива тухла в стомаха ми — тежест, която трябва да нося, сладка тежест… сигурно това е признакът за истинската любов. Не просто любов, от която те обзема шемет, а такава, която те притиска към земята като гравитация. Така заспах със запалена лампа, гледайки картината, която ми подари Силвия. Представях си, че съм на кормилото на тази лодка, а до мен стои Беатриче и плаваме към острова, където всичките ни мечти ще се превърнат в реалност. Бялата маргаритка е в червените й коси, пламнали под слънцето като безкрайната морска шир.

Както биха казали Алдо, Джовани и Джакомо: попитай ме щастлив ли съм. Да, поне в мечтите.

 

 

Най-сетне се прибирам у дома. Утре е Коледа и ме изписват. Каква радост… Вече ми махнаха всички превръзки, освен онзи гипсов топуз на ръката. Но първо трябва да оставя писмото на Беатриче, та когато и тя излезе от болницата, пак да се видим. Всичко ще се уреди и ще живеем щастливи до края на дните си. Чакам благосклонната нощ, когато из болницата се възцарява многогласно хъркане, долитащо откъм стаите като глиганско ръмжене. Миризмата на болести сякаш отслабва в съня заедно с болката. Сложих писмото в нов плик, който Силвия купи по моя молба. Запечатах го. Вървя с котешка стъпка към отделението на Беатриче. Усещам как с всяка крачка душата ми се разширява и сърцето ми се превръща в дом, който Беатриче вече е почнала да подрежда, размествайки спомени, чувства, мечти, планове както намери за добре. Повтарям си наизуст думите на писмото и те сякаш се откъсват от листа, за да оживеят.

Вратата на стаята е затворена. Отварям я колкото се може по-внимателно. Пристъпвам до леглото на Беатриче със затаен дъх, за да чуя и най-тихия неин звук, да доловя всеки атом от аромата й.

Леглото е празно. Чаршафите — недокоснати, бели, без гънки.

Сядам на леглото. Стискам писмото и го усещам как се смачква между пръстите ми. Мечтата ми е като онези хвърчила, които правехме с татко, когато бях малък. Поглъщаха месеци работа, а никога не излитаха. Само веднъж едно червено-бяло хвърчило полетя, но вятърът духаше толкова силно, че канапът се вряза в ръката ми и от болката го изтървах.

Тъй отлита и Беатриче, понесена от вятъра. Опитвам се да я удържа, но болката в онази нишка, която я свързва със сърцето ми, става все по-силна… Сгушвам се като заспалия Терминатор и болката бавно стихва от докосването с леглото, което е прегръщало Беатриче. Тази нощ ще спя с нея, макар да е отлетяла.

 

 

— Какво правиш тук?

Тия думи слагат край на дългото скитане из някакво необятно бяло легло. Ако дебелата сестра не ме познае, ще си изпатя.

— Търсех Беатриче — отговарям аз с онази откровеност, която безпогрешно разтапя нежното сърце на всяка дебела сестра, готова да изтърпи миризмите на болните.

— Вчера си тръгна.

Сестрата мълчи и става сериозна.

Откъсвам се от леглото, влачейки след себе си носталгията по изминалата нощ в прегръдките на Беатриче. Излизам с клюмнала глава и унила стъпка. Когато минавам пред сестрата, тя разрошва косата ми с пухкавата си ръка.

— Погрижи се за нея. Направи го и заради мен.

Гледам я и усещам как топлината на нейната ръка ми възвръща смелостта.

— Непременно…

 

 

По-късно пристига мама. Събира в чанта всичките ми вещи, подхваща ме за лакътя, макар че не е необходимо, и тръгваме към колата. Преструвам се, че ми е зле, за да усети тя моята тежест, а аз — нейната прегръдка, способна да ме накара да забравя болката, която е най-невидимото и тежко нещо на света.

 

 

Стаята ми е все същата. То пък какви ли промени съм очаквал? Сега не спя под един покрив с Беатриче и не мога да ида при нея. Мотопеда вече го няма, а можех да го последвам и аз. Впрочем и да го имаше, в момента не мога да карам.

Коледа е, а аз трябва да си стоя у дома с гипсирана ръка още петнайсет дни. Използвай ваканцията, за да наваксаш с уроците, каза ми мама. Хубава ваканция — да уча два пъти повече от обикновено. Но нула по две пак е нула, това поне го знам. Когато опитвам да се захвана с учебниците, стрелките на часовника сякаш залепват за циферблата и не помръдват, попаднали в плен на някаква пространствено-времева сфера.

Започвам да потъвам в това бяло кълбо, което ме отнася далече нагоре, сред облаците, където вече никой не може да ме чуе, а после в космическото безмълвие — сам като отлетяло балонче.

 

 

Когато всичко става бяло, сърцето ми се затваря като фотографски обектив и дори да крещи, никой не го чува.

Само Силвия може да ме спаси.

 

 

Силвия не е тук. Заминала е да гостува за няколко дни на баба си край морето. По-добре — така ще мога още малко да отложа проклетото учене. Умирам от скука, чувствам се виновен за отлитащото време, но не намирам сили да се захвана с всички тия страници изтърван материал. Мечтателя казва, че ако скучаеш, значи не живееш достатъчно. Какво изречение, а? От неговите философски изречения. Тая мисъл е твърде дълбока за мен. Може би затова я харесвам. Или защото е вярна — наистина не живея достатъчно. Но какво означава „не живея достатъчно“? Трябва да го попитам.

Обажда се Нико. Миналата седмица сме спечелили мача с „Отчаяните“ — пада им се, като са си избрали такова име. Не сме отпаднали от турнира и след месец ни чака нов мач. Кой знае дали ще мога да изляза на терена. За тази година всичките ми мечти се осланят на футболния турнир. Искам да вдигна купата за Беатриче и ако е възможно — в нейно присъствие!

 

 

Ако скучаеш, значи животът ти е пълна досада.

 

 

Идва ден, когато заставаш пред огледалото и не виждаш онова, което очакваш. Защото огледалото е най-жестоката форма на истината. Не изглеждаш какъвто си в действителност. Искаш външно да бъдеш такъв, какъвто си отвътре, та другите от пръв поглед да разберат дали си искрен, щедър, симпатичен… трябва обаче да го доказваш с думи или дела. Колко хубаво би било, ако личеше от пръв поглед. Щеше да е много по-просто.

Иска ми се да натрупам мускули, да си направя пиърсинг или татуировка с лъв на бицепса (не че го имам)… не знам, трябва да си помисля. Но това са все неща, които веднага показват с кого си имаш работа.

Анна с двете „н“ има пиърсинг на носа и това ми показва, че е отворена, че мога да си говоря с нея. Сузи има татуировка под пъпа. И в нейния случай е ясно кой стои пред теб. Нещо като сигнал, че е на разположение. Казано накратко — трябва някак да изпъкна, та другите по-често да ме заглеждат. Писна ми да стоя в неизвестност.

На Беатриче това не й трябва, тя има червени коси и зелени очи. Достатъчно, за да видиш как умее да обича и колко е чиста — червена като най-сияйната звезда, млечнобяла като най-хавайския пясък на света.

 

 

В училище всички се майтапят с мен и ме наричат Трипио като позлатения робот от „Междузвездни войни“. Ръката ми още виси под врата, макар че след три дни ще свалят гипса. Изглежда, че откакто се върнах, дори Джакомо не е най-смотаният в класа, защото аз се оказах по-голям карък от него. Но пък за компенсация всички са написали нещо на гипса ми. Вече целият е покрит с надписите на приятели и познати. Имам си шарена ръка. Знаменита ръка. Ръката ми ме обича, защото сега нося на нея всички, които ме обичат. „Пиратите чакат своя капитан! Нико“, „Ще се преродя в паметник на тъпотията… Анна“, „По-добре да си ти, отколкото аз! Джак“, „И така си хубав! Силвия“. Липсва само едно име. На Беатриче. Но не ми трябва, защото го нося в сърцето си.

Има различни надписи. Ако си купиш „Фред Пери“, „Докърс“, „Найки“… тия надписи ги носиш върху вещите и рано или късно ги сменяш, изхвърляш, загубваш… Разбира се, с тях се чувстваш по-добре, но в един момент се разделяте. Има и други. Онези, които носиш в сърцето си. Тези надписи ти казват кой си всъщност и за кого съществуваш истински. Върху моето сърце е татуирано името на Беатриче. Тя е моята мечта и аз съществувам за нея.

Но Беатриче не идва на училище — пак е на химиотерапия. Ако продължава така, няма да може да завърши учебната година.

Когато се прибирам у дома, на бюрото ми лежи смачкан плик. Мама е оставила до него бележка: „Беше на дъното на чантата с багажа от болницата“. Писмото до Беатриче! Как можах да го забравя! Трябва да го отнеса, та ако ще да е последното нещо в живота ми, защото: „Не е важно кой си, а какво вършиш“. Батман винаги е прав.

 

 

Най-накрая неумолимият ход на дните ме заставя да седна пред учебниците. Реших да наваксам изпуснатото. Всъщност при мен е Силвия, сам никога няма да се справя. Вече сме в най-напрегнатата част на срока, между изпитванията и контролните. А аз съм изостанал ужасно.

Силвия ми разказва уроците на Мечтателя (особено онези извън програмата, те са ми любимите), проверява ме как съм със синтаксиса, обяснява ми една песен от „Божествена комедия“. Песента на Одисей, който убеждава спътниците си да тръгнат през морето в името на „доблест и дълг“ (в ушите ми сякаш дрънчи тенекиеният глас на учителката), а после ги прецаква да загинат всички в бездната.

Докато Силвия обяснява, аз се унасям. Ако се замислиш — все същата стара история. Някой има мечта, или си мисли, че има, и заставя другите да му повярват, но после времето и смъртта заличават всичко.

Всички са живели в миража на тази мечта. Адреналинът избухва във вените ти просто защото някой е повярвал в теб, но това се оказва илюзия. И моята мечта е илюзия. Болестта иска да ми я отнеме. Без Беатриче не мога да съществувам.

Силвия мълчи и ме гледа в очите, защото усеща, че съм другаде. После ме погалва и вятърът отново нахлува в платната на кораба, за да го понесе към пристанище, което не познавам, но зная, че съществува, както съществува ръката, която ме погали. Силвия умее да постига всичко това с един мил жест. Как ли го прави?

Благодаря ти, Силвия. Благодаря, че те има. Благодаря, че си котвата, която ме удържа да не отплавам по течението. Благодаря, че си платното, което ще ми помогне да прекося морската шир.

— Благодаря, Силвия. Обичам те.

— И аз.

 

 

Моята стая може успешно да се конкурира с европейския и американския Дисниленд, взети заедно, но понякога ми заприличва на прашен таван, пълен с вехтории. За чий ти е да живееш, щом накрая умираш? Плаши ме онова, което идва след смъртта. А още по-страшно е, ако няма нищо. Плаши ме, че Бог е всемогъщ. Плашат ме болестите и болките. Плаши ме болестта на Беатриче. Плаши ме самотата. И всичкото онова проклето бяло…

Опитвам да се обадя на Нико, но той е отишъл да играе футбол, а аз не мога да ида. Тогава звъня на Силвия, но и тя не си е у тях. Търся я по мобилния — изключен е. Пращам й есемес: „Обади ми се, когато можеш“.

Силвия, можеш ли да ме погалиш както миналия път? Страхувам се, Силвия. Адски се страхувам от всичко. Страхувам се, че няма да постигна нищо свястно в живота си. Страхувам се, че Беатриче ще умре. Страхувам се, че няма да имам на кого да се обадя по телефона. Страхувам се, че ще ме изоставиш.

Седя в стаята си, заобиколен от безмълвни вещи. Нямам с кого да поговоря. Книгите са неми, защото го няма Мечтателя да обясни или да излъже, че могат да ми харесат. Комиксите са неми въпреки пъстрите цветове. Стереото е нямо, защото не искам да го включа. Компютърът е ням, защото мониторът му изглежда толкова дълбок, че може да погълне целия свят, но погледнеш ли го отстрани, се превръща в най-обикновен плосък екран. И се питаш как може да поеме целия свят с всичките му морета, щом е толкова плосък. Днес в стаята ми всичко е онемяло. Но не искам да бягам. Искам да се боря. Днес в стаята ми нахлува тъга на вълни. А аз се опитвам да я забърша с гъба. Смешно! Няколко минути се боря, после страхът връхлита и аз се превръщам в корабокрушенец сред океан от самота.

 

 

Нося се из бяла пустош — огромна, необятна звукоизолирана стая, където не се различават дори очертанията на стените. Не знаеш къде е горе, долу, ляво, дясно… крещя, но тя поглъща всеки звук. Едва излезли от устните ми, думите се разпадат.

Моля те, Силвия, обади ми се.

 

 

Когато се събуждам, часът е четири и страхът изглежда малко по-слаб просто защото съвсем съм превъртял. Попаднал съм на някакъв непознат остров. Търся нещо, което би ми помогнало да оцелея. Плакатите по стените ме гледат. После виждам писмото. Трябва да го занеса на Беатриче. Има две затруднения. Писмото вече на нищо не прилича — изглежда по-зле от най-небрежните ми домашни, значи трябва да го препиша, но с лявата ръка няма как да стане.

Втората трудност е, че не знам дали Беатриче си е у дома или в болницата. За първата има само едно решение — Силвия. Аз да диктувам, тя да пише. Знам, не е същото, няма да бъде с моя почерк, но Силвия има хубав почерк, по-хубав от моя. Колкото до втората… решението е ясно — Силвия!

Дали пък не прекалявам? Нека се обади на Беатриче да разбере къде е, а после аз ще занеса писмото, може дори да поговоря с нея. Да, трябва да го направя. Да й разкажа за мечтата си, а когато тя разбере, че мечтата е необходима, че мечтата е наша съдба — тогава ще оздравее, защото мечтите лекуват всяка беда, всяка болка. Мечтите обагрят бялото, каквото и да е то.

Отивам при Силвия.

 

 

Майката на Силвия е открита и симпатична жена. Харесвам я. Силвия се е метнала повече на нея, отколкото на баща си, който е мълчалив и понякога направо загадъчен. Майката на Силвия има една чудесна дарба: умее искрено да проявява интерес към мен. Разбирам го от въпросите й.

— Ще започнеш ли скоро да свириш?

— Нямам търпение…

Разпитва за подробности. Само който задава такива въпроси, показва, че разбира какво изпитваш в сърцето си. Подробностите — начинът да обичаш истински. Харесвам майката на Силвия. Ако можех да си избера втора майка, бих избрал нея.

Стаята на Силвия ухае на лавандула. Така се наричат стритите сушени цветчета в порцеланова паничка върху ниската масичка в средата на стаята. По стените не висят плакати като в моята стая. Вместо тях има снимки. Снимки на Силвия като малка, с техните, с по-малкия й брат, на училищно представление в ролята на Синята фея. Нали ви казах, че тя е Синята фея, а аз Пинокио. Може би е излязла от тази книга.

На всяка стена виси и по една от нейните картини: платноходка, увиснала в бледосиньо, почти бяло небе, което се слива с млечнобяло море; гора от стройни дървета, за които тя казва, че се наричат брези и се запечатали в паметта й по време на едно пътуване в Швеция; поле с червени лалета на фона на тъмно, почти виолетово небе — това пък е холандски пейзаж. Харесвам картините на Силвия. В тях можеш да си почиваш. Дори да пътуваш.

— Трябва ми помощта ти, Силвия. Да напишеш нещо.

— Само ако обещаеш да ми посвириш, когато оздравееш.

Отвръщам й с патентования си трик — намигане, придружено от звучно млясване с език по небцето.

— Какво искаш да ти изсвиря?

— Любимата ми песен.

— Коя е?

— „Въздух“ на Нанини.

— Не я знам.

Силвия е потресена и го демонстрира, както умее само тя — закрива очите си с длани и театрално тръска глава.

— Трябва да я научиш.

— Няма ли да приемеш „Разговор“ на „Колдплей“?

— Или „Въздух“, или нищо — преструва се на строга тя, но после се усмихва само с очи и продължава: — Какво ще пишем, темата за Данте или за клетъчната структура?

— Писмо…

— Писмо ли? Нямаме такова домашно…

— … до Беатриче.

Силвия мълчи. Отваря някаква кутия, навежда се и косите закриват лицето й. Минава доста време, докато намира хартия и химикалка. После се изправя.

— Извинявай… Ето, готова съм…

Аз диктувам, Силвия пише. Писмото вече не ми допада, искам да го променя. Мина време и думите от първото писмо вече не са подходящи. Силвия хваща химикалката и ме поглежда в очите, а аз опитвам да се съсредоточа върху думите. Но те не идват. Не намирам думи за Беатриче. Ако ми свършат думите за Беатриче, свършено е и с мен.

Досега единствените думи, които съм написал свободно — защото онези в училище не ги смятам за истински, — са тези от писмото до Беатриче. Всъщност сега разбирам, че за пръв път думите са изписали душата ми черно на бяло. Да, защото душата е бяла и за да се покаже, трябва да стане черна като негатив. А когато я видиш черна пред себе си, разпознаваш я, четеш я, гледаш я като собственото си отражение в огледало… и после я подаряваш.

„Скъпа Беатриче,

Пиша ти това писмо…“

Ето че душата ми започва да излиза навън, а Силвия я претворява черно на бяло, влага своя почерк и минавайки през ръцете й, моята душа изглежда по-елегантна, по-изтънчена, по-нежна и подредена…

„… защото искам моите думи да ти правят компания. Толкова искам да ти поговоря на глас, но ме е страх да не те изморя, страх ме е да не се изплаша, като те видя да страдаш. Затова ти пиша. Пиша ти второ писмо, първото лежи в джоба ми. Да, защото претърпях злополука и лежах в болница. Сега, след като оздравях, реших да ти пиша отново, макар че ръката ми още е в гипс. Как си, Беатриче? Уморена ли си? Сигурно да. Аз дадох кръв за теб. Знам, че имаше нужда от нея и вярвам, че ще оздравееш, защото моята кръв ще те излекува. Сигурен съм. Гандалф смята, че дарената кръв лекува. Казва, че Христос излекувал греховете на хората от всички епохи, като им дарил кръвта си. Но това е странна история, защото неговата кръв никога не е влизала в моите вени. Както и да е, харесва ми тази идея за целебната кръв и се надявам да оздравееш от моята. Ако имаш от моята кръв, ще откриеш нещо важно. Когато минава през сърцето ти, ще усетиш, че го гали и му разказва за мечтата ми. Мечтата, която имам. Мечтите ни правят такива, каквито сме. Извисяват ни.“

Силвия спира и ме пита дали с тая история за кръвта не рискувам да нараня Беатриче, на която навярно й е дошло до гуша от болници, игли и кръв. Силвия винаги има право. Как успява да разбере преди мен всичките ми съмнения? Сякаш гледа света през моите очи. Решено — кръвта отпада.

„Беатриче, готов съм на всичко, за да оздравееш. Дадох кръвта си за теб. Дано да помогне. Беатриче, имам мечта — в тази мечта сме ти и аз. Затова ще оздравееш, защото мечтите се сбъдват, ако истински вярваш в тях. Знам, че сега си изтощена и слаба, може би се срамуваш да те видят такава, но знай, че аз и така те харесвам. Все едно, оставаш прекрасна. Сигурен съм, че ще ти стане по-добре, и ако не възразяваш, скоро ще дойда да си поговорим. Имам да ти разкажа милион неща, макар да ми се струва, че вече ги знаеш всичките. А ако се чувстваш уморена и не ти се говори, можем да помълчим и пак ще е хубаво. На мен ми стига да бъда до теб.“

Млъквам. Гласът ми пресеква, защото за миг думите се разбягват пред образа на Беатриче, която няма да оздравее, която губи последни сили и мълчаливо затваря очи. И вече не ги отваря. Тогава целият свят около мен потъва в мрак. Светлината гасне. Лампичката изгаря. Ако очите на Беатриче не гледат света, значи светът е изгаснал. Винаги съм се страхувал от тъмното и още се страхувам, но не казвам на никого, защото ме е срам.

Силвия ме гледа и мълчи. Посяга с пръст към окото ми и избърсва сълзата, която се опитвах да удържа.

 

 

— Силвия, още се страхувам от тъмното.

 

 

Не знам как ми хрумна да кажа подобна глупост, която би разсмяла дори някоя от онези каменни статуи на Великденския остров… Силвия мълчи. Погалва ме. И аз нея. Кожата й е необикновена — това е самата Силвия. После изписва под писмото до Беатриче: „Твой Лео“.

И това „Лео“ е изписано тъй, както аз не бих могъл никога да го изпиша. Сякаш на листа съм аз самият. Без Силвия ще съм никой и душата ми ще остане бяла. А бялото е туморът в кръвта на живота.

 

 

Силвия ми казва адреса на болницата, където е Беатриче. Друга болница, не същата, където беше първия път, защото сега химиотерапията била различна или по-дълга, или нещо подобно. Или може би трябва да я подготвят за операция.

У дома съм. Пускам си душ като за световно. Обработвам с литри дезодорант всеки квадратен сантиметър от кожата си. Въртя се пред огледалото почти цял час, но не съм доволен от външността си. За Беатриче трябва да бъда очебиен. Да ме види и веднага да разбере кой съм. Изпробвам всякакви комбинации от дрехи и цветове, но все не се чувствам сигурен. Нещо не е наред.

Мама ми крещи да излизам от банята и да престана да правя свинщини. Защо тия възрастни никога не ни разбират? Имат ли изобщо представа какво става в главите ни? Втълпили са си, че мислим само за нещата, които те вече не могат да правят. А после се оплакват, че не ги търсим за съвет. Вечно стоиш затворен в стаята, просто не мога да те позная, а беше толкова сладко дете… Няма смисъл да им приказваш, отговорът е винаги същият: не се безпокой, ще ти мине. Заключен в банята, аз опитвам отново и отново. Да се обличаш с тая вдървена дясна ръка си е жива мъка, но поне няма да умирам от срам, докато мама ми закопчава ризата и използва случая, за да ме целуне и да каже, че съм много хубав… Дали да е риза? Или поло? Или… Обаждам се на Нико.

— Метни една риза, и си готов.

Благодаря, Нико, прав си, спаси ме. Нико винаги намира правилните решения, правилните рецепти, дори и да не е наясно със ситуацията. Чудя се как го прави. Искам да съм като него и да имам ясни ориентири какво да облека във всяка една ситуация.

Нико обаче изобщо не ме попита за кое момиче става дума.