Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (11)

Влизам в стаята на Беатриче с китара на врата. Чувствам се като онези скитащи музиканти, които се возят в метрото и просят монети срещу мъничко радост.

Беатриче се усмихва — удържал съм на думата; тя лежи по гръб и чете, а уредбата изстрелва към стените гласа на Близа, който се опитва да изхвръкне навън през открехнатия прозорец.

— Значи започваме днес! — казва тя, вливайки в усмивката зеленината на очите си, сякаш започваме нещо, обречено да не стигне до края. После кимва към уредбата. — Искам да се науча да свиря тази песен.

„Дълго чаках

нещо, което го няма,

вместо да гледам

как слънцето изгрява…“

— С учител като мен нямаш проблеми… Е, вярно, ще трябва да идвам всеки ден…

Беатриче се смее от сърце, с отметната назад глава, но вдига длан пред устата си, сякаш не може да си позволи подобна волност — тя, за която вече всичко е позволено.

— Бих се радвала, Лео, но знаеш, че няма да се справя…

Вадя китарата от калъфа, като че е мечът на Билбо Бегинс.

Беатриче се отдръпва и аз сядам на ръба на леглото. Бих искал да уловя аромата на нейните движения в машина за консервиране на миризми, ако изобщо има такава машина. Намествам китарата върху краката й, после показвам как да хване грифа, който изглежда огромен върху крехкото тяло на Беатриче. Моята ръка я насочва изотзад за правилния захват и в един момент устните ми са тъй близо до нейната шия, че се питат защо мозъкът не им изпраща заповед да я целунат.

Песента на Елиза заглъхва.

— Ето, сега трябва да притискаш струната върху грифа, като подпираш отзад с палеца, а с дясната ръка свириш.

Беатриче присвива устни в усилие да изтръгне звук, който глухо отеква из стихналата стая, и дори този единствен звук оставя тялото й без сили. Тялото, което би трябвало да изпълва света с нечувана, безгранична хармония, успява да създаде само една дрезгава нота. Слагам ръка върху нейната и предпазливо притискам с пръст. Дланите ни се захлупват като в детска игра.

— Ето така.

И струната започва да вибрира.

С тялото си помагам на нейното тяло да свири.

Беатриче ме поглежда и се усмихва, сякаш съм й показал съкровище, укрито от хилядолетия, а аз просто я научих да дърпа струната.

Нетърпеливо ми подава китарата.

— Покажи ми как свириш ти, така ще се науча по-бързо.

Вземам китарата, а тя се настанява удобно и обгръща с ръце коленете си.

Започвам с акорди от песента на Елиза. Беатриче я разпознава и затваря очи в търсене на нещо изгубено.

— Защо не пееш? — пита тя.

— Защото не знам думите — бързам да отговоря, но истината е, че се срамувам; страх ме е да не се изложа.

Беатриче затваря очи, леко открехва устни и от гърлото й излита тих звук като ромон на току-що избликнал извор.

„И не се чудете,

че винаги се надявам.

Имам тайна —

правя всичко така,

сякаш виждам единствено слънцето.“

Пръстите ми стават част от гласа й, който лети над тях, превръщат се в пухено ложе за звънкия извор. Песента изпълва всяко кътче на стаята, дори там, където никога не е падала светлина, лее се навън през прозореца, обикаля заспалия град, потънал в своята сива и сляпа рутина, изглажда острите ъгли на ежедневието и отпуска челюстите, стегнати от болка и умора.

„Имам тайна —

правя всичко така,

правя всичко така,

сякаш виждам единствено слънцето,

сякаш виждам единствено слънцето,

сякаш виждам единствено слънцето,

а не нещо, което го няма…“

Придружавам последните думи с финален акорд.

Настава мълчание — мълчанието, бликнало от края на песента. Двойно мълчание, мълчание на квадрат, в което думите отекват като люлчена песен, приспиваща излишните грижи и разбуждаща най-важното.

Беатриче отваря очи и се усмихва — зеленото на очите и червеното на косите, съчетани с грейналата усмивка, са двата цвята, от които е нарисуван светът.

* * *

После Беатриче заплаква и усмивката се смесва със сълзите.

Приковал поглед в нея, аз се питам защо болката и радостта винаги плачат еднакво.

 

 

Следобедното учене със Силвия понякога е единственото лекарство срещу отровата на тъгата. Учим и често се случва някой стих на Данте или сентенция на древен философ да ни отнесат надалече. Аз й разказвам за посещенията при Беатриче. Повтарям всичко, което си казваме, и ми олеква — срещите с Беатриче тежат в стомаха ми като камък. А камъкът не се смила. По някакво чудо разговорите със Силвия се превръщат в ензим, разграждащ тия камънаци. Силвия слуша внимателно, без коментари. Веднъж обаче попита:

— Искаш ли да се помолим за нея?

Аз се доверявам на Силвия и ако тя смята, че нещо е добро, правя го. Затова понякога се молим заедно. Не че вярвам в тия неща, но тя вярва. Ето, изричаме молитва за здравето на Беатриче:

— Господи (ако те има — тайно добавям аз), излекувай Беатриче.

Не е кой знае каква молитва, но в крайна сметка казва необходимото. А ако Бог е наистина Бог, не му трябват много думи. Ако не съществува, думите са излишни; ако го има, може би ще се събуди от хилядолетен сън, за да стори поне едно добро дело. Никога не го казвам на Силвия, за да не се обиди, но така мисля.

 

 

Беатриче. Всяка седмица ходя при нея. Нямам твърд график, всичко зависи от нейното състояние, защото понякога е много уморена. Няма подобрение — след последното кръвопреливане състоянието й се стабилизира. Когато е по-добре, обажда ми се или казва на майка си да се обади и аз хуквам натам с градския транспорт (след злополуката мотопедът ми е покойник и не вярвам да се прероди в каквото и да било; вярно, застраховката покри щетите, но мирният договор от двайсет и първи март предвижда преговори за покупка на ново превозно средство едва след преминаване в по-горен клас).

Винаги нося нещо, с което да разведря Беатриче. Когато влизам в нейната стая, целта ми е да й подаря късче от рая (образно казано, защото не вярвам в тия неща), но всъщност сам влизам в рая, защото тя е там (а значи раят може би все пак съществува — подобна хубост не може да изчезне безследно). Веднъж й занесох диск със солови изпълнения на пиано, тя харесва такава музика.

— Искаш ли да танцуваме?

Зададе въпроса с изтънял глас. Не мога да повярвам. Подхващам крехкото тяло на Беатриче сред светлината на нейната стая и я понасям бавно, като сапунен мехур, който всеки момент може да се разтвори във въздуха. Косата й е пораснала достатъчно, за да усетя нейния аромат. Стискам ръката й, стискам живота й — кристален бокал, готов да се строши всеки миг, може би дори от червеното питие, с което искам да го напълня.

Някогашните мечти да я отнеса в леглото са отлетели далече — но не съм станал евнух. Тялото й под тънката дрешка сякаш е част от мен, като че кожата ни вече не знае чии мускули и кости да покрие. Лицето й, отпуснато до моята шия, е липсващото късче в разхвърляния пъзел на моя живот, ключът за всичко, центърът на окръжността. Краката й следват моите стъпки, които изобретяват хореографията, сътворена още в първия танц на мъж и жена. Сърцето ми сякаш бие навсякъде, от палците на краката до връхчетата на косите, а силата, която откривам в себе си, би стигнала, за да създам цял един нов свят в тази стая.

Но Беатриче успява да направи само няколко стъпки, после се отпуска в ръцете ми. Лека и бяла като снежинка. Помагам й да си легне. Тя ме поглежда с благодарност, преди да затвори очи в покоя на съня, и от този единствен гаснещ поглед разбирам, че аз имам всичко, което тя губи — коси, училище, игри, приятелство, семейство, любов, надежди, бъдеще, живот… но не знам защо са ми всички тези неща.

 

 

Не мога да чета този проклет учебник по математика. Продължавам да виждам гаснещия поглед на Беатриче.

Виждам го в редовете,

през редовете,

в бялото между редовете.

Мислите ми сякаш са се оттеглили, създавайки друга форма на възприятие — аз трябва да изживея всичко, което губи Беатриче, не само за себе си, но и заради нея. Трябва да живея два пъти. Беатриче харесва математиката. Сега искам да я изуча, и то добре, защото Беатриче тъжи дори за раздялата с тази тайнствена щуротия…

 

 

При Беатриче винаги се преобразявам в нещо ново: първо учител по китара, сега преподавател по география. Кой би очаквал това от мен, който никога не съм учил география и познанията ми се ограничаваха до имената на водещите нации в черната и цветната металургия, разликата, между които така и не успях да проумея, да не говорим за производството на захарно цвекло, което винаги съм си представял като градини с дървета, по чиито клони висят торбички със захар.

Сега при всяко посещение при Беатриче нося нов град. Беатриче мечтае за пътешествия, иска, когато оздравее, да обикаля света, да учи езици, да разкрива тайни. Вече знае английски и френски, иска да научи португалски, испански и руски. Кой знае защо точно руски с онези неразбираеми букви… не й ли стига гръцкият?

Казва, че запознанството с чужди езици помага да опознаеш света. Всеки език имал различна гледна точка. Ескимосите например имали петнайсет думи за „сняг“, в зависимост от температурата, цвета и плътността, а за мен снегът си е сняг, и точка — най-много да добавя някое прилагателно, за да се знае дали става за сноуборд. Значи ескимосите виждат различни видове бяло в бялото, което виждам аз. Тази мисъл ме ужасява.

Събирам материали за нравите и обичаите на някой град или народност, издирвам от интернет снимки на най-хубавите забележителности, на паметниците, които трябва непременно да се видят, евентуално свързани с интересни истории. Подготвям презентация на Пауърпойнт и после го гледаме на компютъра, а аз си представям, че водя Беатриче по тези улици като опитен екскурзовод.

 

 

Така посетихме Златния пръстен в Русия, облечени с по хиляда вълнени дрехи, за да се пазим от студа, почивахме си в гигантската сянка на статуята на Христос над Рио, стояхме мълчаливо пред Тадж Махал в Индия — изумителна бяла сграда, стъпила върху червен пясък, която един индийски цар заповядал да построят в памет на любимата му съпруга, гмуркахме се край Големия бариерен риф, след като посетихме Операта в Сидни, участвахме в чайна церемония в едно незабравимо кътче на Токио (където пих чай навярно за пръв път в живота си).

Искаме тепърва да плаваме по Дунава, да видим исландски гейзер, да хапнем сицилианска кухня на морския бряг, да щракнем черно-бяла снимка на Сена, да минем покрай всички художници и музиканти по улица „Рамбла“ в Барселона, да прегърнем Малката русалка, да си откраднем шепа прах от Акропола, да си купуваме дрехи в Голямата ябълка и веднага да ги облечем в Сентръл Парк, да караме велосипеди между каналите в Амстердам, внимавайки да не паднем във водата, да съборим поне един камък в Стоунхендж, да подскачаме по брега на норвежки фиорд, рискувайки да отлетим и да се проснем сред някоя необятна ирландска ливада, където има само два цвята — зелено и небесносиньо… Имаме да открием и опознаем целия свят и стаята на Беатриче се превръща във всички тези места, защото сме се научили да пътуваме на свръхниски цени.

— Беатриче, къде искаш да отидеш през лятото след матурата?

Беатриче вдига поглед нагоре и слага пръст върху носа и устните си, сякаш въпросът я затруднява.

— Искам да отида на Луната…

— На Луната? Тая купчина бял прах без гравитация, обгърната в най-мрачната тишина на света…

— Да, но там се запазва всичко, което изчезва на Земята.

— Какво говориш?

— Не знаеш ли историята за рицаря Астолфо от „Бесния Орландо“? Той отива да намери разсъдъка на Орландо, който е полудял от любов, за да го върне отново в битките.

Тръсвам глава и си представям един бесен Лео, който е побъркан от любов.

— Ще я учите догодина. Но това е само фантазия… — добавя Беатриче с лека тъга.

— Ти какво би потърсила там?

— А ти? — пита Беатриче.

— Не знам, може би първата ми китара. Забравих я в една планинска хижа и вече не я намерих. Много си я обичах, с нея се научих да свиря… Или може би стария мотопед… не знам… Ами ти?

— Времето.

— Времето ли?

— Времето, което прахосах…

— Как си го прахосала?

— С излишни неща… Времето, което не използвах за другите — колко много можех да направя за майка си, за приятелите…

— Но нали целият живот е пред теб, Беатриче.

— Не е вярно, Лео. Целият живот е зад мен.

— Недей да говориш така. Нищо не знаеш, може тепърва да оздравееш.

— Лео, трансплантацията беше неуспешна.

Онемявам. Не мога да си представя света без Беатриче. Не бих понесъл тишината, която ще настане тогава. Всички мечтани градове ще изчезнат веднага с цялата си хубост, станала безполезна, щом съм сам. Всичко ще загуби смисъл, ще стане бяло като луната. Само любовта дава смисъл.

Беатриче, ако по примера на ескимосите имахме петнайсет различни начина да казваме „обичам те“, бих ги използвал всички за теб.

 

 

Пред къщата на Беатриче майското слънце ме облива като струите на душ след футболен мач. А когато струите спират, вече съм пред дома на Силвия, готов за страшния, безкраен преговор по италиански преди утрешното препитване по цялата програма от втория срок.

Учим до късно. Вече е единайсет, когато майка й плахо влиза в стаята и пита искаме ли нещо за пиене. Докато отпиваме от чашите кока-кола, която малко ни ободрява, Силвия ми предлага да подишаме чист въздух на балкона. Млечният път сякаш се е постарал точно за случая. Започвам да показвам на Силвия някои съзвездия. Повтарям онова, което съм научил от татко, добавяйки тук-там по някоя измислица… Тази вечер звездите греят по-ярко от градските светлини и аз соча с пръст любимите си съзвездия: Персей, Андромеда и Пегас.

Погледът на Силвия бавно следва пръста ми, сякаш рисувам пред нея самото небе. Разказвам й как Персей победил страшната Медуза с вкаменяващия поглед, от който кръвта побелява и кипва като морска пяна; разказвам за крилатия кон Пегас, който и до днес препуска на воля по Млечния път. Разказвам как Персей срещнал и освободил окованата Андромеда, преди да я погълне огромно морско чудовище.

— От баща си разбрах, че небето не е екран. Аз го виждах като телевизор с пръснати напосоки пъстри точици. Но ако се вгледаш добре, небето е като морето — бездънно. Почти усещаш разстоянието между звездите и те хваща страх, като разбереш колко си мъничък. За да прогониш страха, запълваш бездната с приказки. Знаеш ли, Силвия, не вярвах, но небето е пълно с приказки. По-рано не ги виждах, сега ги чета като в книга. Баща ми ме научи да виждам приказките, иначе бягат, крият се, а са изпънати като нишки на невидима мрежа от звезда до звезда…

Силвия ме слуша, гледайки светлите точки на тъмния фон, градският шум стихва в близост до нея и дори улиците сякаш се изпълват с аромат. Силвия носи покой на сърцето.

Тя се усмихва.

— Хората малко приличат на звездите — блестят, макар и в далечината, и винаги имат нещо интересно за разказване… но трябва време, понякога много време, за да стигнат техните приказки до сърцата ни, както светлината до погледа. А и трябва да умееш да ги разказваш. Ти умееш, Лео, правиш го от сърце. Може би някой ден ще станеш астрофизик или писател…

— Астро… какво? Не, не си падам по предсказанията…

— Не ме разбра, глупчо! Астрофизикът изучава небето, звездите, орбитите.

— Кой знае… сигурно би ми харесало. Но съм чувал, че има много математика. Макар че Млечният път е сред малкото бели неща, които не ме плашат.

— Как така?

— Навярно защото в действителност всичкото това бяло е съчетание от безброй малки светещи точици, свързани помежду си… и всяка от тези връзки крие по една приказка…

— Да… само красивите приказки заслужават да получат съзвездия…

— Права си. Виж как Персей освобождава Андромеда, а Пегас лети бял и свободен…

— Иска се малко фантазия, но…

Прекъсвам думите на Силвия, които се реят из чистия въздух и сякаш дори звездите ги чуват.

— Искам като Персей да освободя Беатриче от чудовището. И да избягаме заедно с крилат кон…

— Би било прекрасно…

— Според теб мога ли да стана писател?

— Разкажи ми приказка…

Мълча. Поглеждам една трептяща звезда, по-червена от другите.

— Имало някога една млада звезда. Както всички млади звезди била малка и бяла като мляко. Изглеждала съвсем крехка, но това било само защото пленената в нея светлина я правела лъчезарна, почти прозрачна. Наричали я Джуджина, защото била малка. И още я наричали Бяла, защото греела като мляко — Бяла Джуджина, за приятелите просто Джуджа. Обичала да скита из небето и да се запознава с другите звезди. След време Джуджа пораснала, станала голяма и червена. Вече не била Джуджина, а Гигантея, Червената Гигантея. Всички звезди й завиждали заради красотата и червените лъчи като безкрайно дълги коси. Но тайната на Гигантея била, че в сърцето си оставала Джуджа. Простичка, лъчезарна и чиста като Джуджа, макар да изглеждала огромна и червена. Затова Червената Джуджа продължава да се прелива в небето от бяло към червено и обратно, защото е едновременно и едното, и другото. И няма по-омайваща красота на Небето. И на Земята.

Млъквам. Приказката не е никаква приказка. Няма нищо приказно, но това ми подсказа грейналата звезда. Посочвам я.

— Искам да посветя тази звезда на теб, Силвия.

Бяла и червена усмивка озарява лицето на Силвия, сякаш се е превърнало в огледало, способно да отразява блясъка на нейната звезда от милиони, може би дори милиарди светлинни години.

Силвия отпуска глава на рамото ми и затваря очи. А аз мълчаливо се взирам в Персей, Андромеда, Пегас. Небето се е превърнало в огромен и тъмен киноекран, готов да покаже всички филми, които желаем. И в същото време нещо светло и мъничко се вмъква без шум в най-дълбокото кътче на сърцето ми като зрънце пясък, което се скрива в мидата, за да се превърне в перла.

„Обичам те“, казват очите на Силвия.

„И аз“, отговарят моите.

 

 

Учителката по италиански ме изпитва и се чуди как тъй съм почнал да уча едва сега. Поглеждам Силвия, тя поклаща глава и аз преглъщам думите, които се готвех да кажа, но знам много добре на кого трябва да благодаря. Само в едно се издъних — бъркам условното наклонение.

— Защо бъркаш наклоненията, Лео? Сякаш нарочно го правиш. Не знаеш и най-простите случаи.

Пак мълча и проклинам онзи ден, когато, за да бъда приет от тогавашната си тайфа в подготвителния клас, реших да зарежа наклоненията, защото там никой не ги използваше. За да бъдеш в тайфата, можеш да се откажеш от наклоненията, но това няма да те направи грамотен. И затова получавам четворка вместо петица.

От утре започвам да говоря с наклонения, независимо дали ми харесва, или не. Ето, току-що го направих. Харесва ми, макар че ще трябва много да внимавам, когато пиша. Ако искам да стана писател, трябва да се науча да ползвам наклоненията. Вярно, и без тях може да се живее, но с тях животът става по-хубав — изпълва се с полутонове и възможности. А аз имам само един живот.

 

 

Отивам при Беатриче и я заварвам да пише нещо в дневника си. И тя е като Силвия. Усмихва ми се и ме моли да й помогна при писането. Никой нямал право да чете нейния дневник, но на мен щяла да разреши, ако пиша вместо нея.

— Ако ми помогнеш, ще ти дам да го прочетеш — казва тя и ми се струва, че влизам в стая, събрала всичките тайни на света.

Завивката й е червена, а страниците бели. Бели, без редове. По-лошо не можеше да ми се случи…

— Беатриче, не мога да пиша на бял лист. Ще съсипя всичко.

Казвам го, гледайки идеално равните редове на Беатриче. Най-горе отдясно датата, после нейните мисли, изложени с изящен, елегантен, ситен почерк. Прилича на бяла дреха във ветровит пролетен ден. Чета абзаца, който пише в момента: „Мили Боже…“. Как така „Мили Боже“?! Да, „Мили Боже…“. Беатриче пише писма до Господ. Целият й дневник се състои от кратки писма до него, в които разказва за своите дни и споделя страхове, радости, тъга, надежди. Препрочитам на глас последната част от днешното писмо, тъй като тя ме моли да го направя, за да може да продължи откъдето е спряла.

„Днес съм страшно изморена. Много ми е трудно да ти пиша. А имам толкова неща да ти кажа, но ме утешава фактът, че ти и бездруго ги знаеш. Въпреки това ми е приятно да ти говоря за тях, помага ми да ги разбера по-добре. Питам се дали на небето ще мога пак да имам червени коси… щом си ги дал, значи ти харесват така, пълни с живот. Затова се надявам да ми ги върнеш.“

Докато чета, имам чувството, че гласът ми всеки момент ще пресекне, но успявам да се удържа.

— Добре, сега продължавай да пишеш: днес писането много ме изморяваше, ръката ме заболя. За щастие ти ми изпрати Лео, един от твоите ангели пазители…

Никога не съм се смятал за пазител, още по-малко за ангел, но ми харесва. Лео, ангел пазител. Добре звучи. Междувременно Беатриче млъква и се замисля. Зелените й очи се отправят към пустотата като забравени заливи, от които всеки момент ще изплува древно съкровище. Прекъсвам нейния унес.

— Щастлива ли си, Беатриче?

Тя продължава да се взира в пустотата и след дълго мълчание отговаря:

— Да, щастлива съм.

Когато откъсвам очи от дневника, тя е потънала в сън. Погалвам я и ми се струва, че галя нейната слабост. Не ме усеща. Спи. Оставам да я гледам половин час в мълчание. Погледът ми прониква някъде отвъд и съзирам нещо, което ме плаши, защото не знам името му. Препрочитам каквото написахме. Ето че и аз помогнах на някого да си излее душата. Душата на Беатриче, въплътена в моя тромав и неравен почерк. Всичките ми редове слизат надолу — едва сега го забелязвам. Не умея да пиша на бял лист. Сякаш всички думи се търкалят по склон и се разбиват…

После майка й идва и аз излизам. Тя ме целува по челото. Не знам какво да правя и я прегръщам. От нейната благодарност разбирам, че съм постъпил правилно. Откакто се мъча да живея и за Беатриче, върша сума ти правилни неща. Мисля си, че и това е любов, защото после се чувствам щастлив — тайната на щастието е във влюбеното сърце. Днес извеждам Терминатор да пикае; сигурно ще го правя цял живот. Беатриче не може да го направи, но аз мога. И това също е живот.

Щом Беатриче му пише, Бог сигурно съществува.

 

 

Доста време губя да пиша по телефона… ммм… послания, които така и не изпращам. Честно казано, телефонният речник е по-умен от мен. Може да ползва седемдесет и пет хиляди думи, а аз само хиляда. Честна дума. Толкова много думи не знам или не се сещам за тях, а телефонът ми ги подсказва. Не знам дали се пише „куфар“ или „куфър“, но той знае. Не знам дали „въстание“ се пише със „з“, а той и това знае. Не знам дали в „участта“ има две „т“ или само едно. А когато пиша „тъпотия“, на четвъртата буква ми го заменя с „тъпан“ и трябва да търся нещо по-кротко, например „глупост“…

Но кой го е измислил този телефонен речник? Кой знае колко пари е гушнал. И аз трябва да изобретя нещо, та да спечеля куп пари. Може би ще успея, ако се постарая повече. Или пък не. Ако напиша роман, ще го направя по телефона. Но защо ли си губя времето да мисля такива глупости?

Продължавам да пиша както при Беатриче, но на екранчето поне редовете са прави: „Мили Боже, казваш, че си наш отец, но май ти е твърде спокойно там, на небето. Не мога да приема волята ти, защото не виждам смисъл в това, което правиш с Беатриче. Ако си всемогъщ — спаси я. Ако си милосърден — изцели я. Ти зася в сърцето ми мечта — не я отнемай. Ако ме обичаш — докажи го. Казваш, че ти си животът, но отнемаш живот.

Казваш, че си любов, но правиш любовта невъзможна. Казваш, че си истина, но истината е, че пет пари не даваш за мен и нищо не можеш да промениш. Нищо чудно, че никой не вярва в теб. Може би ставам нахален, но ако бях на твое място, първата ми работа щеше да бъде да излекувам Беатриче. Амин.“

Докато пиша, получавам съобщение и го прочитам на глас:

— „Никога не забравяй, че съм до теб. Обичам те, макар да не го заслужаваш…;-) С.“

Силвия е ангел и има пряка връзка с Бог.