Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (5)

Мечтателя обикаля между чиновете да проверява съчиненията ни. Един по един кани желаещите да ги прочетат на глас. Сякаш потъваме в огъня и пепелищата отпреди векове, и все пак сме в класната стая. Всеки е написал по нещо, с което се гордее — или поне онези, които имат смелостта да го споделят. Аз, естествено, не съм сред тях, четенето на глас е като пеенето. Звънецът бие. Втурваме се да предадем домашните, но Мечтателя не ги иска. Невероятно. Предпочита да задържим отговорите, които сме открили. И да ги запазим за себе си.

Мечтателя е луд за връзване. Дава домашни, а после не пише оценки. Що за учител е без оценки? Но наистина накара всички да се потрудят. Дори и мен — в черното сърце на нощта. Значи може би не трябват оценки, за да поискаш да учиш. Макар че стаята опустява, Мечтателя продължава да седи. Усмихва се и очите му блестят. Вярва в нас. Вярва, че сме способни да създадем красота. Може би изобщо не е неудачник.

Няма да позволя на грабителите да изгорят моите мечти и да ги превърнат в пепел. На никого няма да позволя. Рухна ли, рискувам да не се изправя отново. Беатриче обаче има нужда от мен, а не от купчина жалки руини. Не искам да забравям онова, което открих. Не искам, защото е твърде важно, само че съм зле с паметта. Трябва да запиша всичко, иначе ще го забравя. Може би единственият начин да се отърва от тая скапана памет е да стана писател.

Искам да поговоря със Силвия за това, само тя няма да ми се присмее. Сякаш чула мислите ми, Силвия се приближава, хваща ме за ръката и отпуска глава на рамото ми.

— Какво искаше снощи? Едва тази сутрин видях, че си ме търсил.

— Исках да ми помогнеш за съчинението.

Силвия вдига глава и ме поглежда тъжно.

— Ясна работа. Друго?

Отдръпва се и си тръгва.

Гледам я как се отдалечава и имам чувството, че нещо не съм разбрал, също както когато татко ми казва нещо, а има предвид съвсем друго. Впрочем трябва да поговоря с него, преди да съм забравил…

 

 

Ако има нещо, което ме подлудява, това са щурите ни изпълнения с Нико. Опасна работа — адреналинът така ускорява кръвта, че направо я чувстваш как препуска по вените. Едно от любимите ми изпълнения е това със спирачките. Подкарваш мотора с пълна газ и удряш спирачки едва накрая. Печели онзи, който спре по-близо до колата отпред, без да я блъсне. Така си прецаках спирачките на мотопеда. В това състезание Нико не може да ме надмине, защото в крайна сметка го хваща шубето, аз обаче винаги бия спирачки един миг след като инстинктът за самосъхранение ми казва да го направя. Само секунда, но именно тя е решаващата. Това е тайната на победата — да правиш каквото трябва с една секунда закъснение.

Когато видяхме на светофара антрацитеночерното порше карера, двамата се спогледахме и дадохме газ. Рамо до рамо. Само въздухът безуспешно се мъчи да ни спре. Асфалтът бучи под гумите, които захапват грапавото покритие. Задницата на поршето се приближава стремително, а ние летим рамо до рамо.

Един последен поглед към Нико преди финалната фаза. Не мога да се лиша от предизвикателството. От лъскавата черна задница на поршето ни делят само десет метра, Нико набива спирачки. Аз изчаквам още миг, колкото да кажа „едно“. Ако не спреш — мъртъв си. А аз не спирам още секунда, която изглежда като век. Кръвта пулсира в ушите ми. И предната ми гума докосва бронята на поршето нежно, като майчина целувка върху челото на новородено. Обръщам се към Нико и през провисналите кичури му хвърлям поглед, замъглен от адреналина. Усмихвам се, както правят във филмите след спечелен дуел. Нико ми дължи поредния сладолед. Няма изпълнения без сладолед.

— Как го правиш? Аз просто не мога да се удържа да не стисна спирачките.

Ближа сметановия сладолед с ягоди.

— Страхът е бял. Смелостта е червена. Когато видиш бялото, трябва да се съсредоточиш върху червеното и да преброиш до едно.

Нико ме гледа, както се гледа някой луд, който си въобразява, че говори смислено.

— Утре имаме мач. Трябва да си върнем първото място. Спечелим ли, остава да се надяваме, че отборът на Вандала ще завърши наравно.

— Вандала… ще го накараме да си плати…

Нико ме тупва по рамото и аз забивам нос в сладоледа.

— Така те искам.

Той подкарва напред, а аз го следвам като клоун с бяло лице и червен нос…

 

 

Двамата с татко влизаме в болницата, където лежи Беатриче. Проверяват ми кръвната група. Същата е като на Беатриче. Сигурен бях, че имаме еднаква кръв, еднакъв живот. Някои неща просто ги чувстваш. Животът ми е свързан с живота на Беатриче чрез кръвта. Питат ме дали употребявам наркотици. Отговарям, че не употребявам. Казвам така, защото иначе татко ще ме изпепели с любимата си заплаха: „И сянката ти ще стрия на прах.“ Признавам, добре звучи.

После обаче, когато оставаме насаме със сестрата, признавам, че миналия месец палнах едно слимче. Но само едно, колкото да опитам. Бяхме в компания. Не исках да ме сметнат за задръстен. Беше само за проба. Сестрата ме успокоява. Щом е било само веднъж, няма страшно. Но ако употребявам редовно, не бива да давам кръв. Само ще навредя.

Край на слимчетата! Ако отново потрябвам на Беатриче, кръвта ми трябва да бъде съвършена, чиста, безупречна. Червена като любовта ми към нея.

Източват ми доста. Оказва се много по-тъмна, отколкото предполагах. Червено-лилава и гъста като любовта ми към Беатриче. При вида на изтичащата от ръката ми кръв усещам главозамайване и за момент имам чувството, че ще припадна, но се стягам. Кръвта те замайва също като любовта, но и ти дава сила да се превъзмогнеш… Струва ми се, че съм дал живота си за Беатриче, че съм почти мъртъв и блед като вампир, но напротив — вместо да смуча кръв, давам я, за да живея.

 

 

Татко ме води на закуска.

— Пребледнял си като пяната на това капучино. Ще ти взема още един кроасан. С какво го предпочиташ?

— Иска ли питане? С шоколад.

Татко отива до щанда и донася кроасана още горещ. Пак сяда отсреща и се усмихва, както умее само сутрин. Вечер е твърде уморен след работния ден.

— Боли ли те? — пита той, сочейки ръката, от която ми взеха кръв.

— Пари ми малко, но съм добре.

— Разкажи ми за онова момиче, как се казваше… Анжелика?

Винаги съм казвал, че в цялата фамилия не сме много добре с паметта.

— Беатриче, тате, казва се Беатриче. Като онази на Данте.

— И тя е специална за теб, така ли?

Не искам да говоря за Беатриче, затова отбивам топката.

— А за теб коя е специална?

— Майка ти.

— Кога го разбра?

— Когато я видях за пръв път на една морска екскурзия, която нашите ми бяха подарили за успешната матура. Движеше се тъй леко, накланяше глава, когато се усмихваше, отмяташе дългите коси от лицето си…

Татко сякаш се е унесъл в сън, погледът му потъва в миналото, прелитащо пред него като началото на романтичен филм — от онези, които не ги понасям.

— А после?

— После се приближих и попитах: „И вие ли пътувате с този кораб, госпожице?“ И чак на последната дума си дадох сметка, че въпросът е безсмислен и смешен, след като я виждах за пръв път.

— А тя?

— Усмихна се, озърна се, сякаш търсеше някого, после каза: „Така изглежда…“ И се разсмя.

— Какво стана след това?

— Разговаряхме, разговаряхме, разговаряхме.

— По ваше време само сте разговаряли…

— Я не се будалкай с баща си!

— И за какво разговаряхте?

— За звездите.

— За звездите? И тя те е слушала?

— Да, бях запален по звездите. В гимназията си купих първия телескоп и познавах съзвездията. Разказвах й истории за звездите, а от носа на кораба те се виждаха без никакъв телескоп в свежата ясна нощ. А тя, за разлика от другите момичета, слушаше и задаваше въпроси.

Той млъква, сякаш е свършила първата серия на романтичния филм. Подканвам го.

— И после?

Татко продължава да мълчи, почесва се по бузата, сякаш за да прикрие отчасти лицето си, и накрая отговаря на един дъх:

— После й подарих звезда.

— Какво?

— Да, подарих й звезда, най-ярката в онази безлунна нощ — Сириус, единствената звезда, която се вижда от всяко населено място на Земята и може да хвърля сенки в безлунните нощи. Обещахме си да я гледаме всяка вечер, където и да се намираме, и да мислим един за друг.

Разсмивам се. Татко подарява Сириус на мама… Потупвам го по рамото.

— Романтично. А тя?

— Тя се усмихна.

— А ти?

— Бих дал всичко на света, за да имам подобна жена в живота си, а не само на палубата на кораба.

Татко млъква. Явно не иска да продължава. Имам чувството, че ще се изчерви, но той избърсва трохите от устата си, поглежда ме и казва:

— Гордея се с теб, Лео. С това, което направи.

Ушите ми се разтварят с тих пукот, сякаш до този момент съм бил глух.

— Мисля, че от днес започваш да бъдеш мъж — извърши нещо, което никой не ти е подсказал или решил вместо теб. Сам го избра.

Мълча малко, после използвам ситуацията и питам:

— Тогава може ли да си взема още един кроасан? Татко кимва съзаклятнически и се усмихва.

— На мен си се метнал…

 

 

От цял век не съм оставал тъй дълго насаме с баща ми. Днес девизът е „Гордея се с теб“. Затова — почивка. Трябва да събера сили. Грохнал съм от умора, но се чувствам безкрайно щастлив.

Не можах да видя Беатриче. Вече не е в болницата, изписали са я. Приключила е първия курс химиотерапия. Това е някакъв антибиотик срещу тумора. Сигурен съм, че ще й помогне. Беатриче е силна — прекалено млада и красива, за да не победи. Искам да отида при нея, но Силвия казва, че не желаела да вижда никого. Много била изтощена от болестта и не искала да чува за нея. Аз обаче държа да я видя. Сигурно вече е получила моята кръв, а това е като да й правя компания съвсем отблизо. Отвътре. Като че сме едно цяло. Дано моята кръв й помогне.

Чувствам се щастлив и уморен. Такава е любовта.

 

 

— Какво ти става? Размърдай се! Шутирай поне веднъж…

Изтощен съм. Не биваше да играя след кръводаряването. Сестрата ме предупреди да си почивам. Не казах на никого, че ще играя — не можех да пропусна мача. Сега съм останал без дъх, резултатът е два на два, а онези недоносчета срещу нас са на път да изиграят своя мач на века. Пропуснах безбожен брой голови положения, играя по-зле и от Якуинта в най-лошите му дни.

— Бял си като Смъртта…

Така викаме на една от дванайсети клас, суперемо. Само очите й се чернеят на фона на бялата, почти прозрачна кожа. Не ми достига въздух, повръща ми се. Трябва да спра на тъчлинията. Светът се върти…

Притискам лицето си с длани и лягам с надеждата кръвта да се завърне в главата ми. Полазват ме мравки, студено ми е.

— Няма да мога, Нико…

Той ме гледа с презрение.

Мачът завършва наравно.

Когато се връщат в съблекалнята, Кечето, Тубата и Гъбата ме плюят.

— Отборът на Вандала загуби. Можехме да ги изпреварим. Сега пак изоставаме с една точка. Само защото ти не се стегна… един мач не можеш да изиграеш като хората…

— Днес давах кръв.

— Точно днес ли се сети? Преди мача?

 

 

Не им отговарям.

Излизам от съблекалнята и подлагам лице на вятъра, за да изсуши яростните ми сълзи. На тоя свят винаги си плащаш за добрината… хората нищичко не разбират от любов. Мислят само за футбол и изобщо не те питат защо си решил да дариш кръв…

 

 

Беатриче дойде на училище. Сега е по-слаба. По-бяла. С късо подстригани, някак повехнали червени коси. Очите й пак са зелени, но скрити по-надълбоко. Искам да я срещна и да й кажа, че съм тук, че й дарих кръвта си, че съм безкрайно щастлив да я видя, но после разбирам, че е по-добре да си мълча. Само й се усмихвам, когато случайно се разминаваме. Тя ме поглежда за миг, сякаш ме разпознава, и също се усмихва. Усмивката й не е тъй червена както преди, станала е по-бяла. Но тя е сърцето на моята мечта. Мечтата ми е червена и трябва да прогоня бялото, да върна онова лилаво-червено, което видях да изтича от ръката ми. Вече нямам съмнения. В тази усмивка долавям всичко, което търсех.

Няма да позволя да си отидеш. Няма да позволя на онзи бял тумор да те отнесе. Нека вземе мен вместо теб. Няма да позволя, защото ти си много по-нужна от мен на тази земя. Искам да го знаеш. Затова ще ти напиша писмо — да ти кажа, че съм тук и ако ти трябва нещо, можеш да ме помолиш по всяко време. Щом се прибера днес, ще го напиша. Трябва да бъде най-красивото и най-червеното нещо, което съм създавал в живота си. Трябва да бъде съвършено.

Странно е как мечтите те раздвижват — като кръвопреливане. Сякаш във вените ти нахлува кръвта на супергерой.

 

 

Никога не съм писал писмо и дори не мога да сваля някое от интернет. В интернет всичко е старо. Там не може да има писмо от Лео до Беатриче, трябва да го измисля сам. Но това ми харесва, защото ще напиша нещо, което никой преди мен не е писал. Вземам лист хартия и химикалка и започвам.

Първо затруднение: листът е без редове. Ще пиша на компютъра. Но едва започнал, спирам, защото екранът е бял и студен като лед. Тогава пак вадя истинския лист и започвам да пиша, но редовете се изкривяват и думите хлътват като в дере. Тъпа работа — за всичко е виновно абсолютното бяло. Не мога да пратя толкова неграмотно писмо. Какво да правя?

Хрумва ми идея. Отпечатвам празна страница с дебели черни ивици, като татковата пижама. Слагам я под белия лист и използвам ивиците като скрит шаблон. Чудесна идея. За да победиш бялото, което те кара да пишеш накриво, ти трябват скрити черни редове — дебели и ясни. Сега остава само да ги запълня. Това е най-трудното.

„Скъпа Беатриче, как си?

Онзи ден те видях в училище, усмихнах ти се и ти също ми се усмихна. Не знам дали си спомняш. Ето, това съм аз. Онзи с шантавата коса — Лео. Пиша ти, защото искам да бъда с теб в този момент. Не знам какво се казва в подобни случаи. Ако трябва да се преструвам, че не знам за болестта ти, ако трябва да се преструвам, че не съм ти дарил от моята кръв, ако трябва да се преструвам, че не ми харесваш… с две думи, не мога да се преструвам. Ето че ти го казах — болна си, дадох ти кръв, харесвам те. Сега мога да говоря по-свободно, защото приключих с най-важното. Онова, което човек непременно трябва да каже, защото, ако не го каже, значи се преструва, а ако се преструва, не му е добре. Аз обаче искам да бъда откровен с теб, защото си част от една мечта. Както ни казва господин Мечтателя. Всъщност името му не е Мечтателя, той само замества госпожа Аржентиери и тъй като вечно говори за мечти, лепнахме му този прякор. Аз търся мечтата си. Тайната е да задаваш правилните въпроси. Правилните въпроси за всички и всичко, което те вълнува, и да чуваш какво отговаря сърцето ти. А ти имаш ли мечта? Замисляла ли си се над това?

Изпращам ти силна прегръдка и се надявам скоро да ми отговориш.“

Лео от десети Д

Нямам адреса на Беатриче. Нямам и плик. Не знам и как се надписва. Срам ме е да питам мама. Излизам с мотопеда. Ще купя плик и ще пъхна вътре писмото. Ще напиша с печатни букви „За Беатриче“, после ще ида у Силвия да я попитам за адреса, така ще мога да пусна писмото направо в пощенската кутия.

Мотопедът ми хвърчи към целта като летящо килимче на щастието. Нима мога да поверя на пощите писмото на моя живот? Препускам към неизвестното като носител на наследство за милиарди. Сърцето ми бие в такт с оборотите на колелата. Смея се, пея и не чувам нищо. Не чувам дори клаксона отдясно, който ми крещи, че трябваше да си поправя спирачките. Този път дори нямам време да се изплаша, да преброя до едно и да закова на място…

После всичко е бяло.

 

 

Когато се събуждам, лежа в бяло болнично легло. Мозъкът ми е пълен с бяло. Нищо не помня. Имам чувството, че главата ми е отделена от тялото. Сигурно съм отвлечен, упоен и превърнат в супергерой. Питам се какви ли способности съм придобил: да летя, да се телепортирам, да съм невидим, да чета чужди мисли… Опитвам да се телепортирам, но осъзнавам, че не мога да помръдна и на сантиметър. Пречи ми нещо твърдо около шията, което придържа главата и раменете ми. За пръв път разбирам какво изпитва Терминатор, когато го дърпам за каишката.

Събуждам се — мама е до мен. Очите й са зачервени.

— Какво е станало?

Мама обяснява, че ме блъснала кола — поне така казали очевидците. Аз не помня почти нищо, само някакви смътни видения. Накратко: имам пукнат прешлен и трябва да лежа неподвижно поне десет дни. Отгоре на всичко имам и счупена китка, дясната, вече е в гипс — край на домашните. А на кого дължа цялата тая обърквация? Мама казва, че шофьорът не спрял. Избягал. Един очевидец записал номера, татко се занимавал с въпроса. Сега важното е час по-скоро да оздравея и да се вдигна на крака, но тази година ще се размина със ски училището и сноуборда… Когато изляза, вече ще е Коледа.

Обзема ме ярост, каквато не съм изпитвал досега. Толкова е мощна, че мога да я излея дори срещу майка ми, макар тя да няма вина. Сега си спомням. Носех писмото за Беатриче, тъкмо бях излязъл от дома на Силвия с адреса, изписан върху плика. После мрак. Кой знае къде е отишло писмото. Беше в джоба ми. Сега съм с пижама, шина на врата и гипс… кой знае къде е писмото.

Отврат! Опитваш се да направиш нещо хубаво, а по незнайна причина забиваш задник в земята. Кой е създал закона за всемирната гадост? И какво общо имам аз, дявол да го вземе? Какво съм виновен? Вече никого не обичам, вървете на майната си.

Поне разбрах в кой супергерой съм се превърнал — Лео Каръка.

 

 

Спал съм поне век, ако съдя по главоболието, с което се събуждам. Светлината прорязва очите ми. С мъка осъзнавам кой съм и къде се намирам и веднага зървам две сини очи като небето на зазоряване. Очите на Силвия, сини като безоблачен небосвод. Силвия е Синята фея, а аз съм Пинокио. С нея се чувствам нормален въпреки гипсовата броня. Присвивам очи и се усмихвам. Силвия изтичва да дръпне завесите, защото светлината ме дразни.

— Жаден ли си?

Пита ме още преди да свържа пресъхналата си уста с мозъка и мозъка с пресъхналата уста, за да я помоля. Налива ми чаша ананасов сок, купен специално за мен. Любимият ми. Още преди да изрека някое желание, Силвия вече го изпълнява. Ако не беше само приятелка, щях да се влюбя в нея.

Но любовта е друго нещо. Любовта не ти дава покой. Любовта е безсъница. Любовта е сила. Любовта е бързина. Любовта е утрешният ден. Любовта е цунами.

Любовта е червена като кръв.