Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (6)

Нико идва на свиждане. Отначало не смее да ме погледне.

— Лео, извинявай за онова, на мача… мислех си, че ако умреш… оставяш ме сам с ония смотаняци… край на „Пиратите“, край на изпълненията ни… Край на всички майтапи…

Усмихвам се. Щастлив съм. Отново намирам Нико. След мача почти не си говорехме. Никой от двама ни не искаше да се извини. А той трябваше да го направи. Беше ми зле, това е положението.

— Колко ти остава?

— Ще ми махнат гипса след един месец — костта е счупена, но, слава богу, не е разместена.

— Добре, значи пропускаш само един мач. Дано да се справим без теб.

— Вкарай в игра Щеката. Малко е спънат, но има хъс. Ще трябва ти да се напънеш. Пък и мачът няма да е от най-трудните.

— Но без теб не ми е весело, Пирате.

Усмихвам се.

— За нула време ще съм във форма и ще грабнем купата — ти само гледай. Никой не може да спре „Пиратите“, Нико, абсолютно никой… А и нали имаме сметки за разчистване с Вандала.

Нико застава мирно като за изпълнение на националния химн. С ръка на сърцето пее на висок глас и аз му пригласям. Ревем до прегракване. Когато сестрата дотичва да види какво става, избухваме в смях.

— Ако не кротувате, ще ви бия по една пълна упойка и на двамата! Пак ли искаш да ти прилошее?

Нико изведнъж става сериозен и я поглежда с възхита.

— Ще се омъжиш за мен?

Обезоръжена, сестрата се присъединява към нашия смях.

Нико с въздишка се обръща към мен.

— Съгласна е…

 

 

Целият клас идва на свиждане. Доволен съм. Не знам защо, но за да попаднеш в центъра на вниманието, непременно трябва да си загазил. В живота понякога ти се иска да направиш нещо толкова щуро, че другите да не могат да го пренебрегнат — да бъдеш пред очите и в устата на всички. Най-вече в онези моменти, когато се чувстваш сам и искаш да запратиш в лицата им своята самота. Тогава си представяш как ги изхвърляш през прозореца, та всички тия боклуци да разберат какво изпитваш и какво означава да изоставиш някого. Но болката и нещастието изглеждат най-добрият начин светът да те забележи и да те обикне.

Донесоха ми любимите комикси. Силвия ми е нарисувала картина. Мъничка. Лодка, устремена към синия хоризонт, където се срещат море и небе. Сякаш художникът е стоял в лодката. Закачих я срещу леглото. Прави ми компания, когато оставам сам в тази болнична стая. Стаята е за двама, но засега съм сам. И по-добре. Много бих се срамувал да пикая в подлогата пред непознат човек. В момента завиждам на Терминатор, който не се притеснява да пикае пред орди кучета и филипинки. Кучетата не се изчервяват.

Нико ми донесе дискове. Да слушам, за да изсвирим някое парче от тях, когато се вдигна на крака. И другите приятели ми подариха по нещичко. Хубаво е да бъдеш в центъра на вниманието, дори с цената на някоя счупена кост.

Хубаво е да позволиш да те обичат…

 

 

От няколко дни имам съсед по стая — един дебел господин. Огромен. Същински слон. Счупил си е два прешлена. Трябва да лежи неподвижно и да върши всичко в леглото — дори голямата работа. Смърди, та се не трае. Непрекъснато зяпа тавана или телевизора, който е почти на тавана. От време на време разговаряме. Всъщност е симпатяга. Здравата е загазил, но запазва спокойствие. Само понякога се вкисва, като го боли или не може да заспи. Има жена, която редовно се грижи за него. Често идват синът и дъщеря му.

Хубаво е, когато си болен, близките да са до теб. Ами ако нямаш семейство, жена, деца? Кой ще се грижи за теб, когато се разболееш? Благодарение на Слона разбрах какво е да имаш семейство. Не че аз си нямам. Но видях онова, което не забелязвах. Защото, докато нещо не те засегне, не го разбираш или не му обръщаш внимание. Дотогава родителите ти се струват професионални досадници, които само гледат да забранят каквото обичаш.

От Слона, жена му и децата му обаче разбрах съвсем ясно: когато порасна, искам да имам сплотено семейство като тяхното. Защото дори да пострадаш, оставаш спокоен, а това е смисълът на добре изживения живот — някой да те обича дори когато си зле. Някой да търпи твоята миризма. Само който обича миризмата ти те обича наистина. Дава ти сила и спокойствие. А това ми се струва най-добрият начин да изградиш бент пред болките, които те връхлитат в живота.

Трябва да го запомня. Непременно трябва да го запомня, за да го включа в мечтата си за времето, когато порасна. С Беатриче. Още отсега обичам нейния аромат. Неустоимият аромат на мечти, на живот, на любов.

 

 

В стаята влиза Мечтателя. Не мога да повярвам. Учител да дойде на свиждане в болницата при ученик. И то заместващ. Чувствам се като цар, който докосва с ръка небето или нещо подобно. Мечтателя сяда до леглото и ми разказва за училище. Изпитванията, домашните и част от програмата. Вече сме на финала, зимната ваканция наближава. По черните дъски били провесени сребърните гирлянди, а шкембестият Дядо Коледа — с толкова дълга и гъста брада, че можела спокойно да бъде окичена със свещички и лъскави топки — вече си бил приготвил повехналата елха. Представям си го и ми е тъжно, че не съм там в един от редките моменти, когато училището става забавно.

Мечтателя ми разказва, че на моята възраст и той си счупил ръката, докато играел футбол. Показва ми белега от операцията. За щастие аз се разминах без операция и бях в безсъзнание, докато оправяха ръката. Колко болка спестява сънят. Проблемът е, когато се събудиш.

Но Мечтателя наистина е забавен, защото разказва като всеки друг. Тоест като нормален човек. Има живот като моя. Дори разправя някакъв виц, който не е забавен, но аз се смея, за да не го притесня. Пита ме как напредвам с мечтата и аз обяснявам докъде съм стигнал. Казвам му, че злополуката прати всичко по дяволите и вече не знам дали искам да продължавам, защото всеки път, щом се захвана, непременно се случва нещо лошо — първо с Беатриче, сега и с мен. Мечтателя се усмихва и казва, че с истинските мечти е така.

— Истинските мечти се изграждат с препятствия. Иначе не се превръщат в проекти, а си остават видения. Разликата между видението и проекта е точно там — в бамбуковите пръчки от приказката на дядо ми. Мечтите не идват наготово, те се разкриват малко по малко и понякога съвсем не са такива, каквито си ги представяме…

Излиза, че съм голям късметлия да лежа потрошен в болница. Не вярвам и му го казвам.

— Не съм и очаквал да ми повярваш.

Разсмиваме се. Той обаче ми обяснява, че лежа в болница, защото съм вършил нещо специално, осъществявал съм мечтата си да занеса писмото. А щом една мечта среща толкова много препятствия, значи е истинска. Очите му блестят. На сбогуване се изпускам да го нарека по прякор. Той се смее и казва, че знае как го наричаме. После излиза, а аз хапя устни, защото на Мечтателя му отива всичко — дори и прякорът. Кой казва, че за да имаш власт, трябва да бъдеш противен?

Срещата с учителя ми възвръща доброто настроение — искам да изляза оттук, да вечерям с мама и татко, да извеждам Терминатор, да свиря с Нико, да уча със Силвия, да целувам Беатриче… Но тайничко ме е яд на Мечтателя, защото… няма как да не си го призная… искам да бъда като един смотан заместник-преподавател по история и философия.

 

 

Майка ми е намерила писмото. Зацапано с кръв и асфалт. Било в джоба на джинсите. Тях ги изхвърлила. Били съдрани. Но преди да ги хвърли, преровила джобовете. Две евро. Ластиче. Фигурка на Барт Симпсън. Дъвка. Върху писмото има от моята кръв. Вече засъхнала и почерняла — като рамка около името на Беатриче. За втори път давам кръвта си за нея. И това ме прави щастлив като първия път. Препрочитам писмото. Хубаво е, макар някои думи да са зацапани с кръв. Трябва да намеря начин да й го предам. Трябва да стана сам от това легло!

 

 

Гандалф също дойде на свиждане. Не го очаквах. Тоя човек има на главата си двайсет хиляди класа с поне осем милиона ученици и ако тръгне да си обикаля енорията с онова негово кльощаво тяло, ще му трябват към стотина години… и все пак идва при мен. Не че не ми е приятно, просто се изненадах. Не го очаквах. Пита ме как точно е станало. Разказвам му всичко, дори за писмото. Изобщо не се притеснявам. Но говоря в най-общи линии, без да споменавам, че става дума за Беатриче. Той казва, че съм любимо чедо на Бога. Отвръщам му да не ми говори за Господ, защото, ако го имаше, нямаше да прати болест на Беатриче.

— Ако е всезнаещ и всемогъщ, защо ми причини това? Защо пожела да страдам и други да страдат заради мен, без да са направили нищо лошо? Любимо чедо — друг път! Що за Господ е, щом позволява да има зло?

Гандалф казва, че имам право. Как тъй имам право? Аз го предизвиквам, а той не възразява. Поне свещениците би трябвало да защитават позициите си. Гандалф отвръща, че и Исус, който е бил Божи син, се почувствал изоставен от своя отец и го изрекъл преди смъртта си.

— Щом Бог е постъпил така със сина си, ще се отнася така и към всички, които смята за свои любими чеда.

Ама че разсъждение! Но няма как да възразя, защото точно същото според Гандалф пишело и в Евангелията:

— Ако човек иска да си измисли един силен Бог, не би имал пречка да го направи, вместо да говори за един слаб Бог, който отгоре на всичко се чувства изоставен от своя отец в предсмъртния час.

Гандалф забелязва кръвта по писмото, което държа върху нощното шкафче до леглото. Казва, че му напомня за неговото разпятие — писмо до всички хора, подписано с кръвта на Бог, който ни спасява чрез тази кръв. Прекъсвам го, защото иначе като нищо ще ми проповядва поне десетина часа, а сега нямам желание. Но ме накара да се замисля, а и идеята за кръвта ми допада. Точно както направих аз за Беатриче. Може би е единственото вярно нещо във всички тия приказки за Христос: любовта означава да подариш кръвта си. Любовта е червена като кръв.

— Лео, за болката няма убедително обяснение. Но откакто Христос е загинал на кръста заради нас, има смисъл. Има…

Прегръщам го с обич, доколкото мога. Чак след като излиза, забелязвам, че е оставил разпятието си върху писмото до Беатриче. От задната страна на дървения кръст е изписано: „Няма по-голяма обич от тази да дадеш живота си за истинските приятели“. Не е зле. Трябва да го запомня. Прибирам разпятието — когато тръгна пак на училище, трябва да го върна на Гандалф. А и се срамувам да ме видят с разпятие. Казват, че носело лош късмет.

 

 

Писна ми да лежа прикован на леглото. Писна ми до смърт. Дните сякаш нямат край. Позата е неудобна, а гипсираната ръка понякога ме сърби тъй зверски, че съм готов да я откъсна. Дори минутите нямат край. Единственият начин да ги запълня е, като не мисля. Телевизорът работи непрекъснато и с него се разсейвам най-добре. Защото, ако се съсредоточа върху тялото си, усещам болка, а ако се съсредоточа върху мислите си, болката става още по-силна. Защо болката е решила да стане моя най-добра приятелка?

Както казва Мечтателя, тя е необходима, за да превърнем мечтите в реалност, затова я търпя, но не бих я избрал доброволно. Трябва да има по-лесен начин за постигане на нещата… лесен и без умора… а аз се изморявам дори само от телевизията. Не знам защо, след като си лежа неподвижно. Но е факт. Телевизията ме изморява. Все едно — действа като пълна упойка. По телевизията половината истории са за лични тайни, другата половина — какво правят хората, когато тайните им бъдат разкрити. Аз имам тайна, но няма да я кажа на онези от телевизията.

Моята тайна е Беатриче.

 

 

Силвия дойде да ме види. Донесе ми книга. Книга с разкази.

— Да ти минава по-бързо времето.

Силвия е като шума на прибоя — неспирен и вечен, дори и да не го чуваш. А вслушаш ли се, омайва те. Ако я обичах, незабавно щях да се оженя за нея, но любовта не е прибой, любовта е буря. Питам я за Беатриче. Казва, че пак влязла в болница. За втори курс химиотерапия.

— Тук е, в твоята болница.

Не мога да повярвам. Да спя под един покрив с Беатриче и да не зная! Новината ме разтърсва. Не я обсъждам със Силвия, защото мисълта е толкова хубава, че искам да й се насладя насаме. Добре, има време за радост. Сега трябва да направя нещо друго. Незабавно.

— Защо не й занесеш писмото ми? — питам Силвия.

Тя казва, че няма да стане, и тъжно навежда очи.

Горката Беатриче спяла много от химиотерапията. И често повръщала. Силвия просто не смеела да отиде при нея заради нечие писмо. Едва ли моментът бил подходящ. Да, мисля, че има право.

Разговаряме за училището. Анна с двете „н“ ходела с Лука. Били неразделни. Странното е, че Анна с двете „н“ обикновено има добър успех, а сега на два пъти се оказала неподготвена. Предния ден била с Лука. Той не си пада много по ученето и по цял ден я разкарвал насам-натам. Правели всякакви щуротии и се забавлявали. Анна с двете „н“ казвала, че според нея учението не било чак толкова важно. След като открила любовта, всичко друго оставало на втори план. Права е Анна, и аз мисля така. Казвам на Силвия, че щастието е да имаш влюбено сърце. Тя се съгласява, но отбелязва колко е странно, че човек се променя, когато се влюби.

— Анна зубри открай време — защо да спира сега, след като се е влюбила? Сякаш се е превърнала в някоя обикновена Ана с едно „н“ — просто вече не е същата.

Защо Силвия вечно излиза с глупави възражения срещу неща, които ми се струват толкова ясни? Ето — разклати дори твърдата ми увереност, че съм влюбен. Питам я дали някога се е влюбвала. Силвия кимва и свежда очи към пръстите си.

— В кого?

— Тайна е. Някой ден може да ти разкажа.

— Добре, Силвия, няма да те разпитвам, но да знаеш, че можеш да ми повериш всяка тайна — ням съм като гроб.

Силвия се усмихва неуверено, после ми разказва за госпожа Николози — учителката по физкултура. Жена на петдесетина години, сигурно някога е била красива, но вече не е. Прави какво ли не, за да изглежда млада, а става смешна. Никой обаче няма смелост да й го каже. Не е като госпожа Карневале. Тя преподава биология. Също е на петдесетина години и още изглежда хубава — но хубава за възрастта си. А Николози се облича като двайсетгодишна и става за смях. Сега Силвия ми разказва как Николози дошла на училище с такава минипола, че момчетата се побъркали.

— Не! И аз да го изтърва…

Силвия се навъсва.

— Ти си прасе!

— Не, лъв съм…

Естествено, момчетата са я снимали с телефоните си.

— Ти не обичаш ли да те гледат?

Силвия се замисля за миг.

— Да… много обичам… но не искам да принуждавам никого. Някои жени знаят как да привличат погледите. Други обаче предпочитат да чакат, докато се появи онзи, който ще бъде единствено техен и желае да ги разкрие малко по малко, както става в мечтите…

 

 

И над това трябва да помисля. Мечтите са като звездите — виждаш ги да блестят, когато угасне изкуствената светлина, но ги е имало и преди. Просто не си ги забелязал заради прекомерния блясък на другото осветление. Силвия ме кара да се замисля. Нарочно го прави. А аз заспивам почти веднага. Не ме бива в дългите размишления. Заспивам с огорчението, че съм изпуснал толкова много неща в училище. Но преди да потъна в мрак, ми минава мисълта, че всъщност не губя нищо чак толкова важно…

Заявявам го официално: училището е безполезно. Ако някой ден стана министър на образованието, първата ми работа ще е да забраня училищата.

 

 

Когато се събуждам, веднага ми идва наум, че Беатриче е в същата болница, и аз дълго смуча тази мисъл като ментов бонбон. Така забравям болката, скуката, телевизията. Когато най-красивият човек, когото познаваш, е близо до теб, преобразяват се всички неща, дори и грозните. Преди това нямат смисъл. После го придобиват. Трябва да измисля някакъв план. Искам поне да я видя. Вече мога да ставам от леглото. Ръката ми е закачена за шината около врата, но вече не се налага да лежа неподвижно. Рентгеновите снимки са добри.

Решавам се. Слизам от леглото. Не съм пръв красавец — не мога дори да си съблека пижамата. Нищо. В болницата свикваш да гледаш хората по пижами. Невероятна е бързината, с която свикваш да стоиш по пижама пред непознати хора. Така става в болницата. Може би защото всички са еднакво смешни пред болката и страданието. Дотолкова равни, че пижамата е най-подходящата униформа за премахване на разликите. Освен това аз съм с елегантната пижама на татко. Мама ми я донесе, защото е по-голяма и може да се надене върху гипса. А и така усещам миризмата на татко и се чувствам у дома.

В този мой елегантен вид се отправям към коридорите на женското крило. Нямам смелост да попитам сестрите за Беатриче и обикалям, сякаш съм тръгнал на разходка. Стигам до онкологичното отделение. Силвия каза, че така се наричало мястото, където лекуват тумори. Не съм много наясно защо, но това „онко“ трябва да е нещо гръцко, свързано с туморите, защото другата съставка, „логия“, винаги има отпред някаква гръцка дума. Когато се прибера, трябва да проверя в енциклопедията, чиито ситни буквички редовно осигуряват хляб на очните лекари. Но в момента не ми е до енциклопедии. Вървя покрай стаите. Както в моето крило, и тук е пълно с хора, предимно на възраст. Стари. Аз съм от редките изключения. Слона е на седемдесет и пет… Болницата е като изложба на побелели старци. Младите попадат там поради лош късмет, старите — просто защото са стари.

Но ако видиш глава с къси червени коси, отпусната на бялата възглавница като роза, клюмнала върху сняг, или като слънце в Млечния път, това е заспалата Беатриче. Да, Беатриче спи. Влизам. Съседката й по стая е някаква бабичка с безброй бръчки, сякаш прорязани от дърводелско длето. Усмихва ми се като смачкан лист станиол.

— Много е уморена.

Отвръщам на усмивката. Тръгвам като мумия към леглото на Беатриче. Обзема ме ужас. Защото до нея стърчи стойката на венозна система, чиято тръбичка слиза право към китката й. Влиза във вената и през накрайника на иглата, която прорязва кожата на Беатриче, се вижда нейната червена кръв. В тия вени тече и моята кръв. Усещам болката на Беатриче и искам тази болка да бъде изцяло моя, а тя да оздравее. Така и така имам още дълго да лежа в болницата.

Беатриче спи. Не е такава, каквато я помня. Бледа е, със странни сини кръгове около очите и знам, че не са от грим. Спи. До нея лежат отпуснати ръцете й, обгърнати от ръкавите на тънка небесносиня пижама. Много са деликатни и слаби. За пръв път я виждам толкова близо. Прилича на фея. Сама е. Спи. Оставам така да я гледам почти половин час. А тя спи. Не си казваме нищо, но не е и необходимо. Взирам се в лицето й, за да запомня всяка черта. На дясната буза има малка трапчинка, сякаш се усмихва в съня си. Не издава никакъв звук. Не чувам дъха й. Тиха е. Но е лъчезарна както винаги — като звезда в нощта. После сестрата влиза за проверка и ме моли да напусна. Изправям се малко тромаво с парадната си пижама.

— Познаваш ли я, манекенче? — пита сестрата, дебела като пита ементал, пълна с въздушни балончета и стегната в желатин.

Една-две секунди мълча, после отговарям с безкрайно самоуверена усмивка:

— Да, тя е моето момиче. Счупих си ръката, за да бъда до нея…

Ементалката едва се удържа от усмивка, но има и още нещо, което не мога да определя… Преди да изляза, погалвам Беатриче. Не я събуждам, но искам, когато се събуди, да намери милувката ми върху бузата си.

Оздравявай, Беатриче. Имам мечта. И трябва да те отведа в нея.

 

 

Не оставих писмото при Беатриче — забравих, защото ементалката ме разсея. Но може моментът да не е бил подходящ. Разгъвам писмото, за да го прочета пак. Сякаш й го чета на глас. Разпятието на Гандалф пада на пода. Бях го сложил в плика. Търкулва се на най-недостъпното място, както става винаги когато нещо ти трябва. Едва не си изкълчвам здравата ръка, за да го измъкна. Стискам разпятието. Поглеждам Христос. И той спи. Прилича на заспалата Беатриче. А аз разбирам, че и той като мен знае какво изпитва Беатриче, защото го е преживял.

Кажи ми, ако наистина съществуваш, защо добрите хора трябва да страдат. Не отговаряш. Знам, че те няма. Но ако те има и правиш чудеса, направи едно за мен: излекувай Беатриче. Ако успееш, ще повярвам в теб. Какво ще кажеш?