Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (15)

Портата на омагьосания замък се разтваря. Към мен бавно пристъпва сянка. Гледам лицето, което се приближава в сумрака.

— Силвия е на танци… казах ти го отгоре, но не ме чу… ще се върне всеки момент. А ти си чудесен! Слушах те с удоволствие. Беше целият в песента…

Майката на Силвия се усмихва. Мислех си, че е Силвия, но съм сбъркал. За щастие мракът прикрива плъзналата червенина по лицето ми, готово всеки момент да се пръсне на хиляди парченца като в слаб филм на ужасите.

— Искаш ли да я изчакаш горе?

— Не, благодаря, ще постоя тук…

— Както искаш. Но… изпей песента и на нея.

Сядам с китарата на стъпалата отпред като циганин, който моли за милостиня и се мъчи да скрие срама или някаква тайна в нощния мрак. Терминатор се сгушва в краката ми — спокоен за пръв път в живота си.

Затварям очи и пея отново почти шепнешком, а пръстите ми тъкат мелодията като летящо килимче, с което гласът ми се рее над градските покриви и загребва звездите като ноти, плаващи из небесния безкрай.

Когато отварям очи, виждам едно лице.

Това синеоко лице се усмихва бавно, с усилие, както се открехва ръждясала порта, и от портата изведнъж лъхва и ме обгръща забравеното щастие, за което не съм и помислял след смъртта на Беатриче. Лъхва, обгръща ме, залива ме и шепне напевно: „И вечно ще тичам след нови и нови багри…“

* * *

Прегръщаме се като две късчета от пъзел.

— Според мен си пасваме идеално — прошепвам в ухото й.

Вместо отговор Силвия ме прегръща още по-силно.

Терминатор тича около нас и описва вълшебни кръгове, сякаш за да ни защити от зъл магьосник, както става в приказките.

И една целувка е червеният мост, изграден между душите ни, които танцуват по белия ръб на живота без страх от падане.

— Обичам те, Леонардо.

Цялото ми име, истинското ми име, съчетано с този глагол в първо лице, е формулата, обясняваща всичко, скрито в сърцето на света.

Наричат ме Лео, но всъщност съм Леонардо.

И Силвия обича Леонардо.

— Ще ти покажа една игра.

— Да не е някоя от твоите щуротии?

— Не, научих я от Беатриче — нарича се игра на мълчание.

— Чакай, това го играехме в детската градина.

— Не, не. Слушай. Лягаме тихо един до друг. Пет минути мълчим със затворени очи и се съсредоточаваме върху цветовете, които изникват по клепачите.

На червената пейка няма място за двама, но някак се сместваме плътно един до друг, с лица към небето. И това е любов — да намериш място за двама, където и за един не стига.

Ръка за ръка, със затворени очи, в пълно мълчание, а броячът на телефона отмерва петте минути.

Когато на втората минута тайно отварям очи и извръщам лице към Силвия, откривам, че ме гледа. Сърдито поглеждам телефона и казвам, че има още три минути.

— Какво видя? — пита тя.

— Небето.

— И как беше?

— Синьо…

Искам да добавя като очите ти, но думите не се подчиняват.

Силвия сякаш разбира и ми отправя съвършена, безоблачна усмивка.

— Ами ти?

— Всички цветове.

— И как бяха?

— Като Арлекин… с твоето лице.

— Благодаря… много мило… — казвам аз, леко засегнат.

Аз си мислех за небето — може би най-елементарната романтична идея, но, така или иначе, небето си е небе. А тя да ме види като герой от някакъв смотан карнавал!

Силвия се разсмива, после става сериозна и без да откъсва поглед от мен, започва:

— Арлекин бил бедно дете. Един ден се прибрал тъжен и майка му го попитала защо. На другия ден имало карнавал. Всички щели да се пременят с нови дрехи, а той нямал какво да облече. Майка му го прегърнала и утешила. Арлекин си легнал спокоен. Майка му, която била шивачка, взела сандъчето с пъстри парцалчета, останали от другите дрехи, и цяла нощ ги съшивала едно за друго. На другия ден Арлекин имал най-красивата и оригинална дреха. Всички други деца му се възхищавали и го питали откъде я е купил, но той мълчал, за да опази тайната на майка си, която цяла нощ шила тези разноцветни парченца: бели, червени, сини, жълти, зелени, оранжеви, лилави… И разбрал, че не е беден, защото майка му го обичала по-силно от всяка друга и доказала обичта си с тази дреха.

Силвия млъква за малко.

— Леонардо, ти си най-хубав от всички, защото успя да даваш и да получаваш любов, без да избягаш. И носиш белези от това.

— Ти си такава, Силвия.

Мълчаливо се взирам в небето, а Силвия сгушва глава между шията и рамото ми, и сплита пръсти с моите като късчета от съвършен пъзел. Имам чувството, че виждам кожата си покрита с хиляди пъстри парченца плат.

Всъщност целият живот прави точно това — шие ти пъстроцветна дреха с цената на много безсънни нощи, пълни със съшити заедно късчета от живота на други хора.

Точно когато се чувстваме най-бедни, животът като грижовна майка ни шие най-красивата дреха.

Първият учебен ден. Събуждам се четирийсет минути по-рано. Не защото е първият училищен ден, а защото съм решил да взема Силвия от къщи. Нося се с новия мотопед (който е живо копие на предишния, но със спирачки) през свежия септемврийски въздух, напоен в синьо като малкия талисман на врата ми. Летя между колите като майстор сърфист.

Смея се на всичко и всички, дори на спящите полицаи и червените светофари, които напразно се мъчат да задържат моя полет. Когато пристигам, Силвия вече ме чака. Много е точна, аз не чак толкова. Сяда отзад. Усещам как ме прихваща с ръце през кръста. Целият ми живот е в ръцете й.

Не се бои както някога. Ако не за друго, то поне защото сега имам спирачки. Мотопедът се е превърнал в бял кон, който не препуска, а лети по асфалта. Жив съм! Гледам небето и ми се струва, че бялата луна е усмивката на Бога… няма нищо общо с хищния поглед на Нико, който предизвикателно се лепва до мен. Не мога да откажа предизвикателството. Оставям го да победи, защото Силвия е зад мен, но усмивката, която си разменяме с него след края на състезанието, е по-топла от ръкостискане, по-червена от прегръдка. С мъжете винаги е по-лесно.

* * *

Първият училищен ден. Щом съм седнал до Силвия, дори учебните часове изглеждат кратки, вълшебни, пълни с живот. Сякаш умиращата вселена е получила отнякъде кръвта, която й трябваше, за да си поеме отново дъх.

От днес започвам да пиша. Трябва да запиша всички тия неща, за да ги помня. Не знам дали мога, но поне този път ще се постарая. Може би е най-добре да пиша с молив. Не, с химикалка. Червена. Червена като кръвта. Червена като любовта върху белите страници на живота. Мисля, че си струва да помним само каквото сме написали с кръв — кръвта не греши и нито един учител не може да я поправи.

Белите страници вече не ме плашат и дължа това на Беатриче — бяла като мляко, червена като кръв.

Гледам синевата в очите на Силвия — море, където потъваш, без да загинеш, а на дъното винаги има покой, дори когато горе бушува буря. И докато това море ме люлее приспивно, на устните ми изгрява усмивка. Усмивката ми казва без думи, че когато започваш да живееш наистина, когато животът плава в нашата червена любов, всеки ден е ден първи, всеки ден е начало на нов живот.

Дори ако е първият учебен ден.

„Драги Лео,

Връщам ти ръкописа. Прочетох го на един дъх, за една нощ, и ми напомни историята на един знаменит гръцки пълководец, който се бил укрепил на връх Парнас само с шестстотин бойци, а трябвало да влезе в сражение с огромна армия, обсадила подножието на планината. Поражението изглеждало неминуемо, но ясновидецът на малката войска предложил идея — да посипят с гипс себе си и оръжията.

Призрачната войска атакувала врага през нощта с една-единствена цел — да убива всеки, който не е покрит с гипс. Щом ги зърнали, часовите на вражеската армия побягнали ужасени. Мислейки, че е станало някакво невероятно чудо, те крещели и тичали в мрака, преследвани от призрачната пехота, върху чиито бледи фигури се леела неясната светлина на лунната нощ. Врагът бил парализиран от ужас, тъй че накрая шестстотинте завладели лагера, където лежали четири хиляди окървавени трупа. Кръвта полепнала по броните и бялата кожа на призрачната войска, която призори изглеждала още по-страшна с тази смес от червено и бяло.

Лео, понякога се боим от врагове, които са много по-слаби, отколкото ни се струва. Само бялото, което ги обгръща в нощния мрак, им придава тайнствен и страховит вид. Истинският враг не са гипсовите войници, а страхът.

Бялото е потребно.

Както и червеното.

Може би не знаеш, че според най-новите антропологични изследвания в повечето общества първите имена, свързани с цветове, правят разлика между светло и тъмно. Когато един език се усъвършенства дотам, че да има три названия на цветове, почти винаги третото е за червения цвят. Имената на другите цветове се развиват едва по-късно, след като думата за червено стане широко употребявана, и често е свързана с думата «кръв».

Учените потвърждават това, което ти откри сам в живота. Обществата, цивилизациите са създали за десетилетия това, което ти разбра за една учебна година. Благодаря ти, че сподели с мен откритието.

Коригирах само онези части, в които разказваш за мен, като вмъкнах тук-там по някое наклонение, но иначе не съм пипнал нищо. Би било като да бъркам в живота ти, а искам той да си остане недокоснат.

Щастлив съм, че участвах в това приключение и се гордея с теб.“

Неизлечимо педагогичен,

Мечтателя