Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (4)

Следобед в „Макдоналдс“ — най-тъжното нещо в галактиката. Наоколо няма нищо друго, освен миризмата на „Макдоналдс“ и няколко смотанячета от подгответо. Но на кого му пука, и така става. Никога не съм говорил на Нико за Беатриче. Тя винаги е била моята тайна. Карибски остров с прозрачно море, където да се усамотявам. С Нико си говорим за куклички, за кифли… Беатриче не е кифла, а дори и да е кукличка, не влиза в общата категория. Не влиза и в категория „маце“ — онези, с които всеки иска да се натиска. Не, Беатриче не бива да се докосва дори с думи. Дори сега не говоря за Беатриче и потискам дълбоко в себе си яростта и болката. Нико пристига и сяда отсреща с отегчена физиономия.

— Какво има?

— Слушай, стига глупости. Пиратите не се карат като жените.

Той не е и очаквал друго. Усмихва се и очите му някак омекват. Удря ме по рамото.

— Големи сме глупаци…

— За теб — няма съмнение…

Разсмиваме се. Докато пием две грамадански кока-коли и Нико се оригва мелодично, разговорът неусетно потръгва. Разговаряме. Започваме точно от там, където прекъснахме. Както го умеят само истинските приятели.

— Трябва да посвирим, отдавна не сме се развихряли.

— Да, и после да се подготвим за следващия мач.

— Срещу кого играем?

— Срещу онези трупове от десети А.

— „Хиксовете“?

— Да.

— Нищо и половина…

— Нико…

Той ме поглежда.

— Страх ли те е от смъртта?

— Какво ти дреме за смъртта, щом пиеш кока-кола в „Макдоналдс“? Съвсем си се побъркал, Лео. От косата е според мен, трябва да я подстрижеш — мозъкът ти не се проветрява…

Избухвам в смях, но отвътре съм леден.

— Какво съм ти казвал хиляда пъти?

Имитирам металния му глас:

— Не бива да мислиш за бялото.

— Хайде да позяпаме кифлите в центъра…

— Не, трябва да се прибирам… имам да уча…

Нико се смее.

Аз се преструвам, че се смея.

— До утре.

— До утре. Ще ги направим на кайма!

 

 

Не е лесно да бъдеш слаб.

 

 

Разбрах от Силвия, че Беатриче е в болница. Само Силвия има право да ми казва някои неща. Беатриче се нуждае от кръв. Трябва да й преливат от нейната кръвна група. Да се борят с бялата кръв и да се надяват, че ще се възстанови нова кръв — чиста, червена. Борбата с бялата кръв може да я спаси. Не знам коя е нейната кръвна група, но знам: имам в тялото си толкова много червена кръв, че бих я дал всичката, само и само да видя как се преобразява в червеното на косите й. Коси, червени като кръв.

Препускам с мотопеда, без да се обаждам на никого. Всичко е станало бяло — пътят, небето, лицата на хората, болничната фасада. Влизам и потъвам в мирис на дезинфектанти, който ми напомня за зъболекарски кабинет. Търся нейната стая. Не питам къде е, защото имам в сърцето компас, който сочи право към своя север — Беатриче. И наистина при третия опит я откривам. Пристъпвам и я гледам отдалече. Спи. Като заспала принцеса. До нея стои жена с червени коси — може би майка й. Нямам смелост да се приближа. Страхувам се. Нямам представа какво се казва в такива случаи. Силвия сигурно знае, но не мога вечно да търся помощ от нея…

После си спомням за мечтата и че Беатриче е моята мечта. Тогава отивам на рецепцията и казвам, че искам да даря червената си кръв, за да сменят бялата кръв на Беатриче. Дежурната сестра ме гледа с досада.

— Слушай, тук нямаме време за губене.

Поглеждам я злобно.

— И аз нямам.

Тя разбира, че говоря сериозно. Пита с презрителна физиономия:

— На колко години си?

— На шестнайсет — отвръщам аз също тъй презрително.

Казва ми, че за непълнолетните трябва разрешение от родителите. Хубава работа! Искаш да си дариш кръвта за болен човек, а трябва да искаш разрешение. Искаш да създадеш мечта или да я спасиш, а трябва да искаш разрешение. Ама че скапан свят! Насилват те да мечтаеш, а после ти забраняват още щом се опиташ — всички завиждат. И тогава излизат с номера, че за да мечтаеш, трябва или да си пълнолетен, или да искаш разрешение. Прибрах се у дома. Имах чувството, че плавам из бяло море без заливи и пристанища. Нищо не постигнах. Нито разговарях с Беатриче, нито й дарих от кръвта си. Обаждам се на Силвия, инак ще стане зле.

 

 

— Как си? — питам.

— Горе-долу, а ти?

— Зле. Не ми позволиха да даря кръв за Беатриче.

— Как така?

— Щом си непълнолетен, трябва разрешение.

— Струва ми се нормално, може да бъде опасно…

— Има ли любов, всичко е възможно! Няма нужда от разрешения!

— Да… — отговаря Силвия и млъква.

— Какво ти е? Днес ми се виждаш странна…

Тя механично повтаря предишната ми фраза, сякаш не ме е слушала:

— Има ли любов, всичко е възможно…

 

 

Не мога да се съсредоточа. Мечтата ми се разпада като пясъчен замък, когато приливът го превръща в руини, високи само няколко сантиметра. Мечтата ми стана бяла, защото Беатриче има рак. Мечтателя казва, че за да открия мечтата си, трябва да задавам правилните въпроси. Тогава да опитаме с тая шибана левкемия! За чий си се завряла между моя живот и живота на Беатриче? Защо тровиш кръвта на един тъй пълноценен живот, който едва започва? Няма отговор. Така е, и точка. А щом е така, мечтите не помагат. Или по-точно недей да мечтаеш, защото после боли още повече. По-добре е да имаш мечти като Нико — сигурни, дето се купуват с пари. Ще взема да си купя нови обувки марка „Дриймс“, така поне ще си обуя мечтата и ще я тъпча.

 

 

Стъпил съм здраво на земята и тъпча мечтите. Мечтателя казва, че желанията са свързани със звездите: на италиански „желание“ е desiderio, било почти като латинското sidera — „звезда“. Лъже! Единственият начин да видиш звездите минава не през желанието, а през болката.

 

 

— Къде си, по дяволите?

Гръмкият глас на Нико по телефона ме изтръгва от летаргията. Трябва ми една наносекунда, за да осъзная, че вече е пет и след половин час играем срещу „Хиксовете“.

— Трябваше да си подредя стаята, иначе мама нямаше да ме пусне…

Нико изобщо не се хваща на въдицата.

— Размърдай си задника, трябва да си върнем първото място в класацията…

И затваря.

За пръв път в живота си забравям футболен мач.

Не знам какво ми става. Сигурно съм болен. Тресе ме, а се чувствам добре.

Присъединявам се към традиционния крясък на „Пиратите“ преди всеки мач:

— В задника на кита!

Нанасяме на „Хиксовете“ унизително поражение със седем на два. Аз отбелязвам три гола.

Но нещо вътре в мен ми пречи да се зарадвам истински.

Виждам го онзи бял кит. Огромен. И ужасно се страхувам да не ме погълне наистина.

 

 

Мечтателя ни сервира поредния си урок извън програмата — тези уроци са най-добрите!

За начало винаги ни чете откъс от някоя книга, която го е впечатлила, която проучва или препрочита по свой вкус. Чете с грейнали очи, като човек, изгарящ от желание да сподели радостта си с първия срещнат. Както аз повтарям на висок глас „Беатриче… Беатриче…“, без да се усетя.

Този път ни прочете откъс от книгата „Гибелни моменти“, където се разказва за обсадата и плячкосването на три града.

— Рим, Александрия и Византион. Три града, препълнени със съкровища, красота, изкуство. Три града, чиито богати библиотеки пазели тайните на науката и литературата от безброй векове. Сгради, пълни със свитъци и кодекси, съхранили мечтите на хиляди хора, които биха могли да разпалят мечтите на други хиляди и хиляди в бъдещето. Но тези мечти се превърнали в дим под огнените удари на варварите, арабите, турците. Един пламтящ замах унищожавал цели етажи с ръкописи, съдържащи тайните на живота. Изгаряли духа и неговите криле. Попречили му да лети както в предишните векове, освобождавайки се от оковите на историята. Хартиените книги изгаряли както в онзи чудесен роман на Бредбъри, който трябва да прочетете…

Не знам какво точно означават тия думи на Мечтателя, но звучат добре, макар никога да не съм чувал за някакъв си Бредбъри.

В края на своята пламенна реч Мечтателя ни попита:

— Защо?

Никой не успя да отговори. Даде ни за домашно да обмислим въпроса и да напишем каквото ни е хрумнало. Мечтателя е луд. Въобразява си, че можем да размишляваме за такива неща. Ние имаме да разрешаваме далеч по-прости и конкретни проблеми. Непосредствени и полезни: от кого да препиша домашното по гръцки, как да изляза с онова готино момиче, как да изкрънкам пари за мобилния, след като съм изчерпил лимита с купища есемеси… такива работи. Не сме свикнали да се справяме с изпитания, на каквито ни подлага Мечтателя. Просто нямаме глави за тия неща. Не знаем дори откъде да измъкнем отговорите.

Защото неговите въпроси не са от онези, които намираш в „Гугъл“, ако натракаш: Рим, Александрия, Византион, пожар, мечти, причини, книги… Нищо не излиза. Защото в интернет няма търсачка, която да свърже толкова разнородни думи. Кой знае къде трябва да се намери връзката. Затова е толкова трудно.

Не знам дали ще се справя с това домашно. Много е трудно, но има и нещо тайнствено, защото за пръв път няма откъде да препишеш отговора. Трябва да го откриеш. А може да има и още някаква скрита уловка. Трябва да опитам. Мразя Мечтателя, защото вечно ме прецаква, разпалвайки любопитството ми.

Невежеството е най-удобното нещо, което познавам, ако не се брои диванът в нашия хол.

 

 

Опитах се да поговоря с майка ми за кръвта, която искам да даря на Беатриче. Не разбира, струва й се вампирска история като онези, които излязоха напоследък на мода. Обяснявам. Казва, че после ще мислим. Струвало й се добра идея, но сигурно мнозина други се били сетили вече. Аз настоявам.

— Говори с баща си.

Вълшебна фраза — прехвърляй топката до второ пришествие. Така и ще направя. Обаждам се на Нико и отивам при него. Трябваше да напиша домашното за Мечтателя, но не ми идваше нищо наум. Музиката може и да помогне. Понякога намираш в нея почти неусетно отговорите, които търсиш. А дори и да не ги намериш, поне срещаш същите чувства, които изпитваш. Изпитвал ги е и някой друг. Не се чувстваш сам. Тъга, самота, гняв. Почти всичките ми любими песни говорят за тия неща. Да ги свириш е като да воюваш с тези чудовища, особено когато дори не можеш да ги назовеш.

Но после, когато музиката замлъкне, всичко си е постарому. Вярно, може би вече умееш по-добре да ги разпознаваш, но не са изчезнали магически. Може би трябва да се напия, за да ги прогоня. Нико казва, че помагало. Беатриче продължава да боледува и преди да се напия, искам да дам кръвта си — не бих желал да й стане зле от алкохола, защото тя е чиста. Трябва да поговоря с татко.

Веднага.

 

 

Татко не се прибра за вечеря. Дойде си толкова късно, че нямах кураж да го заговоря. Моментът не беше подходящ. Щеше да ме нахока, а не биваше да пропилявам единствения си шанс. Още съм буден, защото се мъча да напиша домашното за Мечтателя. Никога не ми е пукало за трудните домашни. Като не ми потръгне, спокойно си лягам да спя, а на другия ден преписвам от някого. Не знам защо, но този път имам чувството, че е заложено нещо повече, което ме тласка да приема предизвикателството. Сякаш ако развея бялото знаме, ще предам Мечтателя или себе си.

Седя пред монитора. Изписвам в заглавието въпроси: „Защо Рим, Александрия и Византион са опожарени от завоевателите? От какво са се водили варварите, арабите, турците? По какво си приличат, макар да са тъй различни?“ Бяло. Нищо не ми идва наум. Бяло като този проклет монитор. Бяло като кръвта на Беатриче. Обаждам се на Силвия. Не отговаря. Силвия никога не изключва мобилния си, защото иска да мога да й звъня по всяко време, ако имам нужда от нещо. Силвия е моят ангел пазител. С една-единствена разлика — че нощем спи и понякога не усеща вибрациите на телефона както сега. Трябва да се справя сам.

Късно е. Навън е черна нощ, а умът ми е бял. Мъча се да се преобразя в един от онези грабители и се питам какво искам да постигна, като подпалвам книгите. Обикалям по прашните улици на Рим, Александрия, Византион, за който откривам, че по-късно е станал Константинопол, а след това Истанбул, и сред грохот и човешки писъци запалвам хиляди книги. Отървавам се от всички тия книжни мечти и ги превръщам в пепел. Превръщам ги в бял пушек.

Ето отговора. Да изпепелиш сънищата. Да изгориш мечтите — това е тайната на окончателното унищожение на враговете, та да не намерят сили да се изправят отново и да започнат от нулата. Да не мечтаят за красотите на своите градове, да не мечтаят заедно с чуждите разкази, тъй пълни със свобода и любов. Да не мечтаят за нищо. Ако не позволяваш на хората да мечтаят, ти ги превръщаш в роби. А аз, завоевателят на града, сега имам нужда само от роби, за да властвам спокойно и безметежно. И тъй не оставям камък върху камък, дума върху дума. Само бяла пепел от древни мечти. Това е най-жестоката разруха — да отнемеш мечтите на хората. Концлагери, изгарящи човешки същества заедно с мечтите им. Нацисти, крадци на мечти. Ако нямаш мечти, ограбваш мечтите на другите хора, за да нямат и те. Завистта ти изгаря сърцето и този огън поглъща всичко.

Когато привършвам с писането, навън е тъмно както преди. От чернотата на нощта съм откраднал знаците, които сега запълват белия екран. Открих нещо — открих го чрез размисли и писане. За пръв път се случва, дано не ми стане навик… И естествено, черният тонер в принтера е свършил, ще трябва да печатам цветно.

В червено.