Клифърд Саймък
Гробищен свят (5)

Глава 5

Това бе свят, изпълнен с красота, но красота жизнена, войнствена и навъсена, съвсем различна от нежната, почти крехка красота на моята планета Олдън. Този свят бе тържествен и внушителен и в самото му устройство, и в багрите му, се вплитаха чертите на нещо дивно и страховито.

Седях на обрасъл в мъх камък край ромонещия тъмнокафяв поток, по чиято повърхност се носеха отронени листа, подобни на червени и златистожълти ладии. Ако човек се вслушаше внимателно, можеше да долови сред гърлестото клокочене на тъмнокафявата вода слабото и далечно шумолене на други листа, ронещи се по земята. Но независимо от багрите и красотата, тук витаеше някаква древна тъга. Седях заслушан в шума на течащата вода и в слабото шумолене на листата и когато гледах дърветата, видях, че те са с огромни размери и излъчват някакво чувство на старост, че в тях се крие сигурност, уют и спокойствие. Тук имаше и цвят, и настроение, и звук, качество и структура, и някаква тъкан, която би могла да се усети с пръстите на ума.

Слънцето залязваше и върху потока и дърветата се спускаше подобен на мъгла здрач, а във въздуха се усещаше прохлада. Знаех, че бе време да се връщам в лагера. Обаче не ми се искаше да помръдна. Защото изпитвах чувството, че това бе едно от онези места, които, веднъж видени, не могат да се видят отново. Ако си отидех и се върнех отново, то нямаше да бъде същото; колкото и пъти да се връщах точно в това кътче, мястото и чувството никога нямаше да бъдат същите — нещо щеше да е изчезнало или щеше ла бъде добавено, ала никога нямаше да съществуват пак, през цялата вечност, всички онези сложни причини, които го правеха такова, каквото бе в този вълшебен миг.

Някакъв камък изтрополя зад мен и когато се обърнах, видях, че бе Елмър, който се движеше в здрача. Не му казах нищо и той не ме заговори, а се приближи и клекна до мен, и нямаше защо да говорим, не бе нужно да приказваме. Седях и си припомнях всички други подобни случаи — когато нямаше нужда от думи между мен и Елмър. Седяхме в сгъстяващия се мрак и слушахме как отдалече се донесе някакво свиркане, а малко по-късно се чу слаб лай. Мракът се сгъстяваше и водата продължаваше да ромони.

— Запалих огън — каза Елмър най-сетне. — Ще ни трябва за готвене, но дори и да не ни трябваше, пак щях да го запаля. Земята го изисква. Двете неща вървят заедно. Човек се е измъкнал от дивачеството чрез огъня. През цялата си дълголетна история той никога не е оставял огъня да угасне.

— Всичко ли е такова, каквото си го спомняш? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не е, каквото си го спомням, но някак всичко е такова, каквото знаех, че ще бъде. Тогава нямаше такива дървета, нито такива потоци. Но стига да видиш едно дърво да пламти в лъчите на есенното слънце и можеш да си представиш как би изглеждала цяла гора от такива дървета. Достатъчно е да си видял как тече един червен и задръстен от мръсотия поток, за да можеш да си представиш какво би било, ако местността не беше замърсена.

Лаят се чу отново и по гърба ми полазиха студени тръпки.

— Кучета — каза Елмър. — Преследват нещо. Или са кучета, или вълци.

— Бил си тук през Последната война. Тогава е било различно.

— Различно беше. Почти всичко беше мъртво или умираше. Но тук-таме имаше места, където старата Земя се беше запазила. Малки долчинки, в които отровата и радиацията не бяха проникнали, местности, избягнали пряко попадение. Достатъчно, за да ти даде представа как е било всичко едно време. Хората живееха предимно под земята. Аз работех на повърхността, конструирах една от бойните машини — може би последната машина от този тип, която някога е била строена. Ако оставим настрана целта, за която бе направена, тя представляваше чудесен механизъм, а и нямаше как да не е, защото не беше просто машина. — Тялото беше на машина, но мозъкът бе нещо друго — комбинация от човек и машина — електронен мозък, свързан с мозъците на хора. Не знаех кои са тези хора. Някой може и да е знаел, но не и аз. Често се чудех — нали разбираш, това бе единственият начин, по който все още можеше да се води война. Нито едно човешко същество не би могло да води такава война. Затова машините — помощници и другари на човека — продължаваха войната. Не зная защо не преставаха да се бият. Често съм се питал защо. Бяха разрушили всичко, за което си заслужаваше да се бият, и нямаше никакъв смисъл да продължават. Той млъкна и се изправи на крака.

— Да се връщаме. Сигурно си гладен, както и младата дама. Флеч, страхувам се, че не ми е много ясно защо и тя е с нас.

— Заради някакво съкровище.

— Какво съкровище?

— Всъщност и аз не знам. Нямаше време да ми обясни.

От мястото, на което стояхме, се виждаше блясъкът на огъня и ние тръгнахме към него.

Синтия бе коленичила пред купчина жарава, която бе изгребала от огъня, и държеше над жаравата някакъв съд, като разбъркваше сготвеното с лъжица.

— Надявам се, че ще се ядва — каза тя. — Това е един вид яхния.

— Излишно беше да си правите труд — отвърна Елмър малко засегнат. — Когато се наложи, аз съм доста способен готвач.

— И аз също — рече Синтия.

— Утре ще ви намеря малко месо — каза Елмър. — Видях много катерици и един-два заека.

— Нямаме ловни принадлежности — намесих се аз. — Не си донесохме пушки.

— Можем да си направим лък — каза Синтия.

— Няма нужда нито от пушки, нито от лъкове — отговори Елмър. — Ще стане и с камъни. Ще посъбера малко речни камъчета…

— Че кой ходи на лов с речни камъчета? — каза Синтия. — Невъзможно е да улучваш добре с тях.

— Аз мога — каза Елмър. — Аз съм машина. Не разчитам нито на мускули, нито на човешко око, които колкото и да са чудесни…

— Къде е Мустанг? — попитах аз.

Елмър посочи с палец.

— Изпаднал е в транс — каза той.

Заобиколих огъня, за да мога да го видя по-добре. Това, което каза Елмър, бе вярно. Мустанг стоеше настрана, извадил всичките си антени, и поглъщаше възприятия от местността.

— Най-добрият композитор, който е съществувал някога — каза Елмър гордо. — С каква страст се е отдал на работата. Чувствително момче.

Синтия взе две паници и сипа от яхнията. Подаде ми едната паница.

— Внимавай, пари — каза тя.

Седнах до нея и започнах предпазливо да ям. Яхнията не беше лоша, но много пареше. Трябваше да духам всяка лъжица, докато поизстине, преди да я сложа в устата си.

Лаят се чу отново и този път идваше отблизо, само през няколко хълма.

— Това са кучета — каза Елмър. — Преследват нещо. Може би тук живеят хора.

— Може да е някоя дива глутница — рекох, но Синтия поклати глава.

— Не е. Когато бях в странноприемницата разпитах малко. Тук, из пущинаците в това, което хората от Гробището наричат пущинаци, живеят хора. Никой, изглежда, не знае твърде много за тях или поне не иска да говори твърде много за тях. Сякаш те са недостойни да бъдат забелязани от хората. Това е нормалната реакция на поклонниците и Гробището, не може и да бъде друга. Вие сте почувствували това отношение, Флечър, когато сте били на посещение при Максуел Питър Бел. Не ми казахте как свърши всичко.

— Той се опита да ме привлече на своя страна. Аз му отказах, при това не много дипломатично. Знам, че трябваше да бъда по-учтив, но той ме беше вбесил.

— Това не би имало никакво значение — каза тя. — Гробището не е свикнало на откази — дори и на учтиви откази.

— Защо въобще се занимава с него? — попита Елмър.

— Така е прието — казах аз. — Капитанът ме посъветва да го сторя. Една визита на учтивост. Сякаш е крал или министър-председател, владетел или нещо подобно. Не можех да избягна това.

— Едно нещо не разбирам — обърна се Елмър към Синтия — и то е на какво се дължи вашето присъствие тук. Не че то ни е неприятно.

Синтия ме погледна.

— Флечър не ви ли каза?

— Спомена нещо за някакво съкровище…

— Предполагам — каза тя, — че най-добре ще е да ви разкажа всичко. Защото имате пълното право да знаете. Освен това не бих искала да ме смятате за някаква авантюристка. Има нещо толкова банално в това да бъдеш авантюристка. Ще ме изслушате ли?

— Нямаме нищо против — каза Елмър.

Тя млъкна за момент и човек усещаше как тя сякаш се подготвяше, как се съсредоточаваше, като, че бе изправена пред трудна задача, с която бе решила да се справи добре.

— Родена съм на Олдън — започна тя. — Моите прадеди са били измежду първите заселници. Историята на нашия род — или може би по-добре ще е да кажа легендата за нашия род, защото не е документирана — води началото си от първите дни на пристигането. Няма да намерите обаче името Ленсинг в списъка на Първите семейства — на Първите семейства с главна буква. Първите семейства са били онези, които преуспели. Моето семейство не преуспяло. Несправяне с работата, чиста леност, липса на амбиции, лош късмет — не зная точната причина, но си останали бедни като църковни мишки. Има едно малко местенце, далече в глухата провинция, което се нарича Ленсингов чифлик, и толкова — това е единственият знак, който моят род е оставил на Олдън или в историята на Олдън. Те са били фермери, дребни търговци, работници; не са имали никакви политически стремежи; у тях не е цъфтял геният. Били са доволни да поработят хубавичко през деня и надвечер да поседнат на стълбите пред къщурката си, да си пият бирата на приказки със съседите или сами и да се любуват на фантастичните олдънски залези. Били са обикновени хора. Някои от тях, струва ми се, доста от тях, с течение на времето напускали планетата да си търсят късмета, който, мисля, никога не намирали. Ако го бяха намерили, олдънските представители на рода Ленсинг щяха да научат за това, но семейната легенда не споменава такова нещо. Струва ми се, че тези, които не заминавали, си оставали там, просто, защото не им се е искало да заминат; за тях там не е имало кой знае какво, но Олдън е прекрасна планета.

— Точно такава е — казах аз. — Отидох там, за да уча в университета. Едва сега събрах достатъчно смелост да замина.

— Откъде сте, Флечър?

— От Гърмяща змия. Чували ли сте за тази планета?

Тя поклати глава.

— Имате щастие тогава. Не ме питайте защо. И продължавайте, ако обичате.

— Да разказвам за себе си, предполагам — каза тя. — Да, ще кажа няколко думи. Залових се да направя нещо за себе си. Навярно за всичките тези години много от членовете на семейство Ленсинг са правили същото, но нищо не излизало. Както може да не излезе нищо и от мен. Вече е малко късно да се направи нещо за престижа на Ленсинговци. Баща ми почина, когато бях малка. Притежаваше доста преуспяваща ферма — не богата, но стигаше, за да преживяваме и дори да слагаме по нещичко настрана. След неговата смърт майка ми стопанисваше фермата и имаше пари, за да ме изпратят в университета. Интересувах се от история. Мечтаех след време да завеждам катедра по история, да провеждам научни изследвания и да пиша задълбочени трудове. Учех се добре. Не можеше и да бъде другояче. Прекарвах цялото си време в учене. Пропуснах много от другите неща, които предлага студентският живот. Сега разбирам това, но тогава не обръщах внимание. На света нямаше нищо друго, което да ме пленява така, както историята. Просто бях затънала в нея — сред далечни места, с далечни хора, в далечни времена. Нощем, в леглото, аз си внушавах, че съм в машина на времето и пътувам през отдавна отминали епохи към далечните места, за да наблюдавам древните хора. Лежах така в мрака и си представях, че лежа в моята машина на времето в онези далечни земи и времена и че съвсем близо, зад стената от потъмняло време, се движат, живеят и дишат хората, които бях дошла да наблюдавам тайно и че навред около мен стават онези велики събития, от които е образуван потокът на историята. Когато дойде време да специализирам, да се насоча към един определен научен… раздел, почувствувах, че неудържимо ме привлича изучаването на древната Земя. Моят ръководител ме предупреди да не правя това. Той подчерта, че това е тясна област с изключително ограничени източници на материал. Знаех, че е прав, и се помъчих да убедя себе си, но от това нямаше никаква полза. Мисълта за Земята ме бе завладяла напълно. — Съвсем сигурна съм — продължи тя, — че тази мисъл за Земята отчасти означаваше връзка с миналото, интерес към древното начало. Фермата на баща ми се намираше само на няколко мили от местността, където се бяха заселили първите представители на рода Ленсинг, дошли на Олдън — поне така разказваше легендата. Сгушена в малък скалист каньон, точно там, където той се разширява и извежда в една долина — някога просторна, богата и подходяща за земеделие — имаше каменна къща, по-скоро нещо, което някога е било каменна къща. Голяма част от нея бе порутена, самите камъни бяха разрушени от времето, пострадали от незначителните размествания на почвените пластове, които щяха да бъдат от значение едва след много векове. Никакви истории не се разказваха за нея. Не бе къща, обитавана от духове. Беше прекалено стара, за да я обитават духове. Просто си стоеше там. Времето я бе превърнало в част от пейзажа. Никой не я забелязваше. Беше твърде стара и скромна, за да привлече вниманието на хората, макар че множество малки диви животни — открих това, когато я посетих — я бяха превърнали в свой дом. Земята, върху която бе построена и която я заобикаляше, бе толкова бедна и непригодна за нищо, че къщата не пречеше на никого и по такъв начин бе избягнала обикновената съдба на много древни постройки — да бъде срината из основи. Местността всъщност е толкова съсипана и дотам не става за стопанска употреба — изтощена от вековната примитивна обработка, че рядко я посещават. Според една легенда — не много достоверна, да си призная — в тази къща някога е живял един от първите представители на рода Ленсинг.

Аз я посетих, предполагам точно защото бе толкова стара. Не за това, че може би е била на Ленсингови, а просто, защото бе толкова стара — останала от незапомнени времена, изплувала от дълбокото минало. Нищо не очаквах от нея. Да ви кажа, посещението ми бе просто една екскурзия за запълване на свободния ден. Знаех за тази къща отдавна, разбира се, и както всичко, я бях пренебрегвала. Много други хора знаеха за нейното съществуване и го приемаха така, както биха приели съществуването на някое дърво или камък. Нямаше нищо интересно в нея, съвсем нищо. Може би никога не бих се сетила за нея, освен между другото, и никога не бих я посетила, ако не беше постепенното изостряне на интереса ми към старинни неща. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се — казах аз, — че разбирам това много по-добре, отколкото подозирате. Симптомите са ми познати. Страдал съм много тежко от тях.

— Отидох там — продължи тя, — погладих с ръце старите, грубо изсечени камъни и се замислих за това как други човешки ръце, отдавна превърнати в прах, са ги оформили и са наредили един върху друг като убежище от нощта и бурята, като дом върху новооткрита планета. Гледайки с очите на древните строители, бях в състояние да разбера привлекателността на местността и да проумея защо са избрали точно това място за построяването на къща. Стените на каньона, закрилящи от буйния вятър, спокойната и вълнуваща красота на мястото, водата от потока, която все още се процеждаше изпод една скала на склона, обширната и плодородна долина (сега вече безплодна), която се простираше току пред прага на къщата. Стоях там вместо тях и се чувствах така, както те са се чувствували. За миг се бях превъплътила в тях. И всъщност нямаше голямо значение дали те са били от рода Ленсинг или не; те са били хора, принадлежали са към човешката раса.

Щях да бъда богато възнаградена за времето, отделено да отида там, ако си бях отишла веднага. Докосването до камъка и присъствието на миналото щяха да бъдат съвсем достатъчни, но аз влязох в къщата…

Тя помълча малко, сякаш се подготвяше да разкаже останалата част от историята.

— Влязох в къщата — каза тя, — а това бе безразсъдна постъпка, защото всеки миг част от нея можеше да се срути отгоре ми. Някои камъни бяха закрепени съвсем несигурно и цялата къща беше неустойчива. Не си спомням обаче тогава да помислих за това. Вървях внимателно — не поради някаква опасност, а поради святостта, която витаеше във въздуха. Странно беше чувството или по-скоро противоречивите чувства, които изпитвах. Отначало, когато влязох, се почувствувах като натрапник, като чужд човек, който няма право да бъде там. Нарушавах покоя на древни спомени, на отдавна отминал живот, на стари вълнения, които трябваше да бъдат оставени на мира, които се намираха тук толкова отдавна, че си бяха извоювали правото да не бъдат обезпокоявани. Продължих и влязох в нещо, което е било доста голяма стая, може би нещо като всекидневна. Подът бе покрит с дебел пласт прах и в праха се бяха отпечатали следите на малки диви животни, а във въздуха се долавяше миризмата на зверчетата, живели тук в течение на хилядолетия. Из ъглите насекоми бяха изтъкали копринени паяжини и някои по-стари паяжини бяха прашни като пода. И както си стоях там, прекрачила прага, се случи нещо странно — обзе ме чувството, че имам право да съм там, че принадлежа на това място, че се завръщам отново след дълго, дълго отсъствие, за да дойда на гости на семейството, и че съм желан гост. Защото тук бяха живели хора — кръв от моята кръв и плът от моята плът, а времето не може да заличи правото на кръвта и плътта. В един от ъглите имаше огнище. Коминът бе изчезнал, беше се срутил много, много отдавна, ала огнището стоеше. Приближих се до него коленичих и докоснах каменната плоча, напипвайки през пласта от прах структурата на нейната повърхност. Виждах почернялото гърло на огнището, почерняло от древния домашен огън; още имаше сажди, устояли на времето и атмосферните условия, и в един миг ми се стори, че виждам натрупаните цепеници и пламъците. И аз казах — не зная дали изрекох това гласно, или само наум — казах: „Всичко е наред, върнах се, за да ви съобщя, че родът Ленсинг продължава да съществува.“ Нито за миг не ме смути мисълта към кого отправям тези думи. Не чаках за отговор. Не очаквах да получа отговор. Там нямаше никой, който да ми отговори. Достатъчно бе, че изрекох тези думи. Върнах дълга си към тях.

Тя ме погледна с уплаха в очите.

— Не зная защо ви разказвам това. Нямах намерение да го разказвам. Няма причина да ви го разказвам; няма причина да го чуете. Фактите — фактите можех да опиша с няколко изречения, но ми се стори, че трябва да ги разкажа в тяхната взаимна връзка…

Протегнах ръка и докоснах нейната.

— Някои факти не могат да се разкажат просто — казах й аз. Добре направихте.

— Сигурен ли сте, че не ви е все едно?

— Съвсем не — отговори Елмър вместо мен. — Очарован съм.

— Не остава много да разказвам — каза тя. — Имаше един вход, все още напълно запазен, който извеждаше от стаята към вътрешността на къщата и когато отидох в стаята отвъд, разбрах, че тя някога трябва да е била кухня, въпреки че бе останала само част от нея. Къщата имаше втори етаж, част, от който не бе разрушен, макар покривът да бе изчезнал, хлътнал дълго преди това и паднал върху останалата постройка. Но над кухнята нямаше втори етаж. Очевидно стрехите на къщата са се простирали над кухнята, а покрай онова, което е представлявало външната стена над кухнята, лежаха куп разнебитени останки — останките от срутилите се стрехи. Не зная как го забелязах — не беше лесно да го откриеш, — но видях нещо четвъртито, което се подаваше малко на едно място сред отломките. То изглеждаше не на място; не приличаше на отломка. Беше покрито с прах — както всичко в къщата. Не личеше, че е от метал. Не блестеше. Предполагам, че го забелязах поради ъгловатата му форма. Отломките не са ъгловати. И така аз се приближих и го издърпах. Това бе кутия, ръждясала, но все още цяла — на нито едно място металът не бе пробит или разяден. Клекнах на пода до нея и се опитах да възстановя в ума си онова, което се бе случило с тази кутия, и си помислих, че някога тя е била забравена, а после, когато стрехите паднали, паднала и тя — може би се е сгромолясала през покрива на кухнята, а може би по това време кухнята вече да е нямала покрив.

— Значи това е историята — казах аз. — Кутия с координатите на съкровище.

— Да речем, да — каза тя, — но не точно както си го мислите. Не можах да отворя кутията, затова я занесох в моето жилище, намерих инструменти и я отворих. Нямаше кой знае какво в нея. Стар нотариален акт за малък участък земя, полица, на която бе отбелязано, че е изплатена, няколко стари плика без писмата, един-два анулирани чека и писмена разписка за даването на някакви стари семейни книжа в отдела за ръкописи при университета. Не ги бяха дали като дарение, а само временно. На другия ден отидох в отдел „Ръкописи“ и направих справка. Знаете какви са отделите за ръкописи…

— Наистина знам — казах аз.

— Трябваше да мине известно време, но моето положение на дипломирана студентка по история на Земята й фактът, че книжата в края на краищата бяха книжа, принадлежащи на моето семейство, най-сетне свършиха работа. Там мислеха, че искам просто да ги проуча, но докато ги намерят — мисля, че сигурно са били сложени не на място и е било трудно да ги открият, — беше ми дошло вече до гуша и подадох заявление, с което си изисквах обратно книжата, и си излязох с тях. Разбира се, това не е начинът, по който трябва да се държи един студент, отдаден на историята, но вече всичко ми бе омръзнало. Отделът ме заплаши със съд и ако бяха завели дело, някой трябваше да оправя тая голяма каша, но не го сториха. Може би са сметнали, че книжата нямат стойност, макар че как биха могли да знаят това, нямам представа. Това беше малка връзка книжа, доста незначително нещо за такова място. Бяха сложени в отделен плик и запечатани. По нищо не личеше, че някога са ги преглеждали; бяха объркани и наслагани, както дойде. Ако бяха проучвани, щяха да бъдат подредени и класифицирани, обаче си личеше съвсем ясно, че оригиналният печат никога не е бил счупван. Цялата връзка с книжа е била просто заведена под номер и забравена.

Тя спря да говори и ме погледна изпитателно. Не казах нищо. Като му дойдеше времето, тя щеше да стигне до същественото. Може би си имаше някаква причина да разказва по този начин. Може би трябваше да изживее всичко отново; да го преразгледа отново, за да бъде сигурна (Още веднъж? За кой ли път?), че не бе сгрешила в преценката си, че бе постъпила правилно. Нямах намерение да я карам да бърза, макар че, бог ми е свидетел, бях малко нетърпелив.

— Нямаше кой знае какво — каза тя. — Една поредица писма, които хвърляха малко светлина върху първоначалното колонизиране на Олдън от хората — нищо необичайно, нищо ново, но даваха някаква представа за духа на времето. Малко снопче от доста дилетантски стихотворения, писани от момиче на около двадесет — двадесет и няколко години. Фактури от малка търговска фирма, които можеха да представляват незначителен интерес за специалист по история на икономиката, и записки на доста тромав език от някакъв старец, който разказваше история, разказана му от неговия дядо — един от първите заселници от Земята.

— А записките?

— Описваха една странна история — отговори тя. — Занесох ги на професор Торндайк и му разказах това, което току-що разказах на вас, помолих го да ги прочете и след като ги прочете, той седя известно време, без да ме гледа, без да гледа записките или каквото и да било, и най-сетне промълви една дума, която никога преди не бях чувала — Анахрон.

— Какво значи „Анахрон“? — попита Елмър.

— Това е митична планета — казах аз. — Някакво царство на мечтите. Нещо, измислено от археолозите, за което се теоретизира…

— Това е нова дума — каза Синтия. — Не съм питала доктор Торндайк, но подозирам, че произлиза от „анахронизъм“ — нещо, което не съответства на времето си, съвсем не съответства. Нали разбирате, години наред археолозите са откривали доказателства за съществуването на неизвестна раса, която е оставила надписи на множество други планети, може би на много повече, отколкото са им известни, защото техните откъслечни надписи са били намирани само заедно с произведенията на тамошните цивилизации…

— Сякаш са били пришълци, които са оставили някоя и друга дреболия след себе си — казах аз. — Може би са посетили много планети, а тези оставени от тях дреболии са намирани само на някои планети, и то съвсем случайно.

— Казахте, че имало някакви записки — рече Елмър.

— Нося ги в мене — каза Синтия. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дълъг сгъваем портфейл. От него тя измъкна снопче нагъната хартия. — Това не е оригиналът — каза тя, — а копие. Оригиналът беше стар и похабен. Не би издържал дълго да се работи с него.

Тя подаде книжата на Елмър, който ги разгъна, хвърли им бърз поглед и ми ги подаде.

— Ще стъкна огъня, за да стане светло — каза той. — Чети на глас, за да можем всички да слушаме.

Записките бяха направени с несигурна ръка, най-вероятно ръката на стар и немощен човек. На места редовете бяха леко замазани, но достатъчно четливи. Горе на първата страница имаше цифра — 2305.

Синтия ме наблюдаваше.

— Това е годината — каза тя. — Така сметнах аз, а и мнението на професор Торндайк е същото. Ако човекът, който я написал, е бил оня, за когото си мисля, то тогава датата горе-долу съответства.

Елмър бе стъкнал огъня, хвърляйки жаравата при главните, и светлината бе достатъчна.

— Е, Флеч, защо не започваш? — рече той. И така, започнах.