Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителни корекции
hammster (2013 г.)

Издание:

Клифърд Саймък. Гробищен свят.

Научнофантастичен роман.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Библиотека „Галактика“, №8

Преведе от английски: Михаил Грънчаров

Рецензенти: Светозар Златаров, Тинко Трифонов, Огнян Сапарев

Редактор: Огняна Иванова

Редактор на издателството: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 25.V.1979 г. Подписана за печат на 23.VIII.1979 г.

Излязла от печат на 26.X.1979 г. Печ. коли 13 изд. коли 8,42. Цена 1,50 лв.

Код 08 95366–23133/5714–67–79. Страници: 208

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Clifford D. Simak. Cemetery World.

Condé Nast Publications Ins., 1972, 1973

Ч 820 (73) — 3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Статия

По-долу е показана статията за Гробищен свят от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробищен свят
Cemetery World
АвторКлифърд Саймък
Създаванефевруари 1973 г.
САЩ
Първо издание1973 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

Издателство в България„Георги Бакалов“ (1979)
ИК „Бард“ (1999)
ПреводачМихаил Грънчаров

Гробищен свят (на английски: Cemetery World) е роман на американския писател фантаст Клифърд Саймък. Романът е издаден за първи път през 1973 г. На български език е издаден през 1979 г., като книжка 8 от Библиотека „Галактика“. Преиздадена е през 1999 г. от ИК „БАРД“.

Сюжет

Действието в романа се развива след 10 хиляди години. След последната атомна война по-голямата част от човечеството напуска Земята и се разселва на планети в други звездни системи. След хилядолетия на изоставената прародина на човечеството предприемчиви бизнесмени решават да създадат на Земята гробище, в което покойниците от други планети да се завръщат към своите корени. Така е основана корпорацията „Майка Земя“, и Земята е превърната в огромно гробище, заемащо голяма част от повърхността на планетата.

Флечър Карсън заедно с два робота пристига на Земята за да създаде и запише нова композиция. Директорът на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“ Максуел Бел се опитва да го вербува да работи за Гробището, а когато той отказва, започва да създава редица препятствия за работата му. След пристигането си Флечър среща Синтия Ленсинг, която е на Земята с цел да открие митично съкровище, укрито на планетата от загадъчни извънземни пришълци. Заедно те напускат територията на Гробището и започват пътуване през изоставената част от Земята. Карсън не успява да започне създаването на своята композиция, тъй като е въвлечен във водовъртеж от събития, свързани с незаконните операции на погребалната корпорация, пътуване във времето и други събития свързани с историята на човечеството на Земята.

Персонажи

  • Флечър Карсън – главният герой, жител на планетата Олдън, който с помощта на робота Мустанг съчинява сложни мултимедийни композиции.
  • Елмър – спътник на Карсън, свободен робот, създаден на Земята по време на последната война.
  • Мустанг – робот, с помощта на който Карсън съчинява своите композиции.
  • Синтия Ленсинг – жителка на планетата Олдън, която става спътник на Карсън.
  • Максуел Питър Бел – директор на северноамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“.
  • Преброителя на сенките – представител на древна извънземна раса, установил се на Земята, който събира и съхранява артефакти на различни култури.

Външни препратки

Глава 11

Кой знае как бях паднал в някакво езеро и потъвах за трети и последен път; задушавах се, а водата ми влизаше в очите и в носа и нямаше начин да дишам. Давех се и се задъхвах; отворих очи, а от косата ми се стичаше вода и заливаше лицето ми.

Видях, че изобщо не съм в езеро, а на твърда земя и на светлината на огъня, пламтящ на известно разстояние, различих тъмната фигура на мъж, хванал в двете си ръце ведро, и разбрах, че той го бе изсипал върху главата ми.

Не виждах добре лицето му, защото стоеше с гръб към огъня, но белите му зъби проблясваха — крещеше ми със сърдит глас нещо, което не разбирах. Вдясно от мен се вдигаше ужасна глъчка и когато обърнах глава натам, видях, че е заради Мустанг — проснат по гръб, наобиколен от група викащи мъже, които подскачаха насам-натам и се мъчеха да го хванат. Но не им беше лесно да се справят с него, защото дори с два повредени крака на Мустанг му оставаха шест здрави крака, с които усърдно сипеше удари върху наобиколилите го мъже.

Огледах се за Синтия и я видях до огъня. Седеше някак сковано на земята, вдигнала по особен начин едната си ръка, а до нея видях огромен мъжага, който бе сграбчил повдигнатата й ръка и когато тя се опита да се изправи на нозе, той я изви и тя седна отново, като се отпусна някак тежко.

Започнах да се изправям, но в това време човекът с ведрото се втурна, размахвайки го към мен, сякаш възнамеряваше да ми пръсне черепа. Не се изправих напълно, но успях да приклекна и видях, все още наведен, ведрото да лети към мен — тогава се извъртях на една страна и протегнах ръка. Ведрото едва не ме улучи и сетне, когато той се хвърли върху мен, аз го хванах за краката. Когато падаше отгоре, го посрещнах с издадено напред рамо и го улових за коленете, при което той капитулира над главата ми и се сгромоляса на земята зад мен. Не изчаках да видя какво ще стане с него, нито какво ще направи, а прелетях стремително няколкото крачки, които ме деляха от мъжа, който държеше Синтия за ръката.

Той ме видя и пусна ръката й, опита се да измъкне от колана си нож, но го правеше бавно и аз го халосах с юмрук право в челюстта, като се засилих някъде от височината на колената си. Кълна се, че ударът го повдигна цяла стъпка над земята и тялото му, изопнато като прът, се прекатури назад. Стовари се на земята и остана да лежи там, а аз се наведох и сграбчих Синтия, за да й помогна да се изправи, въпреки че тя сигурно нямаше нужда от помощ.

В това време зад мен се чу рев и когато извърнах лице, видях, че хората, които се биеха с Мустанг, вече го бяха изоставили и се готвеха да ме нападнат.

От оня миг, когато водата от ведрото се бе изсипала в лицето ми, свестявайки ме от удара по главата, бях премного зает, за да схващам подробно цялото ни положение, ала сега имах време да забележа, че мъжете, които настъпваха към мен, представляваха противна шайка. Едни бяха облечени сигурно в еленови кожи, други имаха кожени шапки на главите и дори при слабата светлина на огъня се виждаше, че са дрипава и мръсна шайка и че се движат дебнешком и приведени, а не изправени и с открити чела, както подобава на мъже. Някои носеха огнестрелно оръжие и тук-таме проблясваха остриетата на извадени ножове, при което реших, че общо взето нямам големи изгледи да им се противопоставя.

 

 

— Вие по-добре бягайте — рекох на Синтия. — Опитайте се да се скриете някъде.

Не получих отговор и когато се огледах да видя защо не ми бе отговорила, видях, че се бе навела и пипнешком търсеше нещо по земята. Тя се изправи, стиснала във всяка ръка по един кривак — груби дълги клони, които бе грабнала от купчината дърва, довлечени за поддържането на огъня. Тя ми хвърли единия и като стисна с две ръце другия, застана до мен.

И така ние стояхме двамата, стиснали криваците в ръце, и може това да беше някаква проява на смелост, но знаех колко е безполезно.

Виждайки ни внезапно въоръжени с криваци, групата мъже бе спряла, ала щом поискаха, можеха да ни обкръжат и да ни хванат. Няколко от тях сигурно щяха да получат цицини, но щяха да ни надвият най-малкото поради броя си.

— Ей, какво ви прихваща? За к’во ви са тия сопи?

— Вие ни нападнахте.

— А вие ни дебнехте — каза мъжът.

— Просто усетихме дима — каза Синтия. — Не сме ви дебнали.

Някъде в горичката отвъд огъня имаше животни.

— Дебнехте — настояваше мъжът. — Вие и ужасното ви чудовище.

Докато той говореше, другите от групата се прехвърляха от двете ни страни. Заемаха позиция, за да ни нападнат откъм фланговете.

— Да поговорим разумно — казах аз. — Ние сме пътници. Не знаехме, че сте тук и…

Внезапно се чу топуркане от двете ни страни, ала някъде от гората прозвуча вой, който спря внезапното им нападение — див и свиреп боен крясък, от който кръвта се смразяваше в жилите, а косата настръхваше. От плътната завеса на гората се откъсна извиваща се метална фигура, която се движеше много бързо и при вида й глутницата, канеща се да се струпа върху ни, хукна да се спасява.

— Елмър! — изпищя Синтия, ала той не ни обърна никакво внимание.

Един от бегълците се бе спънал още, когато се затича, и сега Елмър го сграбчи в движение, вдигна високо във въздуха обезумялото му мятащо се тяло и го запокити в мрака. Изгърмя пушка и когато куршумът срещна металното тяло на Елмър, се чу тъп звук, ала това бе единственият изстрел, за който бегълците отделиха време. Те навлязоха с трясък в гората отвъд огъня, а Елмър ги следваше по петите. Крещяха от ужас и сред крясъците се чуваше плясък на вода, когато си пробиваха път през потока от другата страна на лагера.

Синтия тичаше към опитващия се да стане Мустанг и аз се завтекох след нея. С общи усилия успяхме да го изправим на крака.

— Това беше Елмър — каза Мустанг, след като го вдигнахме. — Ще им даде да се разберат.

Виковете и крясъците заглъхваха в далечината.

— Има и други, завързани в гората — каза Мустанг. — Обаче те не ни мислят злото, защото са простодушни създания.

— Коне — рече Синтия. — Сигурно са доста. Струва ми се, че тия хора са търговци.

— Имате ли представа какво точно се случи? — попитах аз. — Ние тъкмо влизахме в гората и там имаше някакви сенки. Сетне дойдох на себе си от това, че някой заля лицето ми с вода.

— Вас ви удариха — каза Синтия, — а мен ме сграбчиха; завлякоха ни при огъня. Влачеха ви за краката, което беше доста забавна гледка.

— Сигурно сте умрели от смях.

— Не, не се смях, но все пак представлявахте смешно зрелище.

— А Мустанг?

— Тъкмо се носех в галоп да те спасявам — каза Мустанг, — когато се спънах и паднах. Но докато лежах по гръб, добре се представих, не си ли съгласен? Успях да цапардосам здравата някои с моите верни копита.

— Изобщо не се забелязваха — рече Синтия. — Чакаха в засада. Видели са ни, че идваме, и направили клопка. Нямаше как да видим огъня, защото е запален доста дълбоко в гората.

— Разбира се, бяха поставили часовои — казах аз. — Имахме лош късмет, че се натъкнахме на тях.

Отидохме при огъня и застанахме около него. Той бе почти угаснал, но не го стъкнахме. Чувствахме се някак по-сигурни без прекалено силна светлина. От едната страна на огъня бяха натрупани сандъци и вързопи, а от другата — купчина клони, довлечени за гориво. Наоколо се търкаляха съдове за готвене и ядене, пушки и одеяла.

Нещо шумно прецапа потока и идваше с трясък през шубрака. Хвърлих се да грабна една пушка, ала Мустанг рече:

— Спокойствие, Елмър се завръща.

Пуснах пушката. Пък и защо ли я бях вдигнал — нямах ни най-малка представа как се стреля с нея. Скриптейки, Елмър се показа от храсталака.

— Измъкнаха се — рече той. — Опитах се да хвана един от тях, за да чуем какво ще ни разправи, но се оказаха много пъргави за мен.

— Поуплашиха се — каза Мустанг.

— Добре ли сте всички? — попита Елмър. — Вие как сте, мис?

— Всички сме здрави и читави — отвърна Синтия. — Един от тях удари Флечър с кривак и го повали, но изглежда му няма нищо.

— Имам цицина — казах аз, — а като стана дума сега, май, че и главата малко ме боли. Но иначе всичко е наред.

— Флеч — рече Елмър, — защо не стъкнем огъня да сготвим нещо. Вие с мис Синтия сигурно имате нужда да похапнете. Може би и да подремнете. Аз хвърлих нещата, които носех. Ще отида да ги донеса.

— А няма ли да е по-добре да се махаме оттук? — попитах.

— Те няма да се върнат — каза Елмър. — Поне засега. Няма да посмеят през деня, а зората вече се пука. Ще се върнат утре вечер, но дотогава ще сме изчезнали.

— Вързали са някакви животни в гората — каза Мустанг. — Товарни животни, без съмнение, с които превозват тия вързопи и сандъци. Тези животни биха ни свършили работа.

— Ще ги вземем с нас — каза Елмър. — Ще оставим нашите приятели да ходят пеша. И друго — горя от нетърпение да надзърна в тези вързопи. В тях сигурно има нещо, в което не искат всеки срещнат да си пъха носа.

— Може и да няма — каза Мустанг. — Може би те просто търсеха повод за бой. Може би са просто зли и подли хорица.