Клифърд Саймък
Гробищен свят (2)

Глава 2

Максуел Питър Бел, директор на Североамериканския клон на корпорацията „Майка Земя“, бе закръглен човек, който искаше да бъде харесван. Седеше на своето старо, масивно и добре тапицирано кресло зад тежкото блестящо бюро в канцеларията, разположена върху надстройката на плоския покрив на сградата на управлението. Потри ръце и ми се усмихна почти нежно и аз нямаше да се учудя, ако неговите кръгли топли кафяви очи бяха започнали да се топят и да се стичат по бузите му, оставяйки шоколадови следи.

— Добре ли пътувахте — попита той. — Добре ли ви устрои капитан Андерсън.

Кимнах.

— Възможно най-добре. Аз съм ви благодарен, разбира се. Нямах пари да си купя билет за поклоннически кораб.

— Не трябва да мислите за благодарност — настоя той меко. — Ние сме тези, които трябва да се радват. Малко са хората на изкуството, които проявяват интерес към нашата „Майка Земя“.

Говорейки приятно и мазно, той малко попрекаляваше с ласкателствата, защото в продължение на години тук бяха идвали много — както той ги наричаше — хора на изкуството, които се бяха интересували от Земята, и при всеки един случай това бе ставало под изисканото и майчинско покровителство на самата „Майка Земя“. Дори човек да не знаеше за това покровителство, той би могъл да заподозре, че то съществува. Повечето техни произведения се четяха, изглеждаха и звучаха като нещо, което може да изработи един добре платен журналистически екип, за да рекламира Гробището.

— Приятно е тук — казах аз повече за да поддържам разговора, отколкото поради някаква друга причина.

Не си давах сметка, че сам си го търся, но така си беше. Той се настани удобно в креслото си като квачка, разперила крила над люпилото си.

— Несъмнено сте чули боровете — каза той. — Те могат да пеят. Дори и тук, от тази височина, човек може да чуе как пеят, ако прозорецът е отворен. Макар да съм ги чувал в продължение на тридесет години, слушам ги всеки час. Това е песента на вечния покой, който не може да бъде постигнат напълно никъде, освен на Земята. Понякога ми се струва, че това не е само песента на боровете, на вятъра или земните звуци. Това е по-скоро песента на разпръснатото човечество, събрало се най-носле в своя дом.

— Не чух всичко това — казах аз. — Може би след време ще го чуя. След като послушам малко по-дълго. Точно затова съм дошъл тук.

По-добре да си бях мълчал. Той дори не ме слушаше. Не искаше да ме слуша. Трябваше да си изприказва своето, да проведе маскировъчната си операция, и се бе съсредоточил изключително върху това.

— Повече от тридесет години — каза той — аз подчинявах всеки миг мислите си на великите идеали на Последното завръщане. Работата ми не може да се възприеме несериозно. Преди мен е имало много хора, много други директори са седели в това кресло, твърде много наистина, и всеки един от тях е бил честен и чувствителен човек. Моята задача е да продължавам тяхното дело, и не само него. Аз съм длъжен също така да поддържам великите традиции, създавани и подхранвани през цялата история на „Майка Земя“.

Той се отпусна тежко в креслото си и кафявите му очи станаха още по-меки, ако въобще това бе възможно, и леко се навлажниха.

— Понякога — каза ми той — не е лесно. Съществуват толкова много обстоятелства, срещу които човек трябва да се бори. Правят например намеци, шепнешком се носят слухове, подмятат разни обвинения, но никога не се изразяват открито, за да може човек да се справи с тях. Предполагам, че сте ги чували.

— Някои от тях — казах аз.

— И сте им вярвали?

— На някои от тях.

— Хайде да говорим без заобикалки — рече той малко кисело. — Оставете на нас да говорим за тези неща. Нека кажем веднага, че корпорацията „Майка Земя“ е едно погребално обединение, а Земята — гробище. Това не е мошеническа печалбарска организация, нито е някаква благочестива лъжа или предприятие за търговия на дребно с големи и безполезни участъци недвижимо имущество, продавани с огромна печалба. Естествено, ние действуваме според установената търговска практика. Това е единственият възможен начин на действие. Това е единственият начин, по който можем да предложим услугите си на човешката галактика. Всичко това изисква по-огромна организация, отколкото човек би могъл лесно да си представи. Именно защото е толкова огромна, налага се свобода в работата. Не се упражнява строг контрол върху всички операции. Винаги съществува вероятността тук, в управлението, да не сме уведомени за редица действия, които не бихме оневинили с готовност.

Наели сме цяла армия от специалисти-социолози, за да подпомагат нашето начинание. По необходимост ние трябва да го рекламираме и в най-отдалечените кътчета на областите, населени с представители на човешкия род. Ние с радост признаваме, че имаме търговски представители на всички планети, обитавани от хора. Всичко това обаче не е нищо повече от нормална търговска практика. Трябва да вземете пред вид и това, че като налагаме нашата търговия така енергично, ние правим голяма услуга на човешкия род, най-малко на две равнища.

— Две равнища — повторих аз смаяно — смаян по-скоро от човека, отколкото от потока думи. — Мислех си…

— Най-напред — на равнището на личността. Нали за това си помислихте? Разбира се, то е нашата първа грижа. Повярвайте ми, безкрайно голяма утеха е човек да знае, че любимите му същества, чийто житейски път е свършил, са били погребани тържествено в пръстта на майката Земя. Има дълбоко удовлетворение в това човек да знае, че когато най-после настъпи сетният му час, той ще бъде положен да почива сред хълмовете на тази прекрасна планета, на която е възникнало човечеството.

Аз се размърдах неспокойно на стола. Срамувах се за него. Той ме притесняваше, а освен това го ненавиждах. Мислех си — той сигурно ме взема за кръгъл глупак, щом смята, че тези цветисти думи, леещи се като сироп, биха приспали съмненията, които можех да имам по отношение на корпорацията „Майка Земя“, и биха ме привлекли на страната на Гробището.

— Освен това — каза той — има и второ равнище, на което правим може би още по-голяма услуга. Ние от „Майка Земя“, както искрено вярвам, служим, един вид, като спойка, която скрепява идеята за единността на човешкия род. Без идеята за „Майка Земя“, човек би се превърнал в дърво без корени. Той би загубил произхода си. Не би имал нищо, което да го свързва с тази сравнително малка прашинка материя, обикаляща около една съвсем обикновена звезда. Колкото и тънка да е тази нишка, струва ми се, че трябва да има нещо, което да държи хората заедно, някакво съображение, което да дава на всички хора нещо общо. Какво би могло да служи по-добре на тази цел, ако не чувството на лично единение с планетата, на която те са възникнали като вид.

Той се поколеба за миг седеше и ме гледаше втренчено. Може би след гладкото изложение на такива благородни мисли очакваше някакъв отклик. В такъв случай аз го разочаровах.

— И така, Земята е огромно галактично гробище — продължи той, след като стана ясно, че нямам намерение да коментирам. — Обаче човек трябва да разбере, че тя е нещо повече от обикновено пространство за погребване. Тя е също паметник, памет и връзка, които правят от човечеството едно цяло, независимо къде се намира отделният индивид. Без нашето дело Земята отдавна щеше да е изличена от паметта на човечеството. Не е трудно да си представим, че при други обстоятелства звездата, където е възникнал Човекът, досега можеше да се е превърнала в предмет на голям академичен интерес и безплодни спорове, а разни експедиции щяха да се опитват сляпо да налучкват някакви мъгляви сведения, спомагащи да се уточни онази слънчева система, от която е тръгнало човечеството.

Той се наклони напред в креслото си и опря лакти на бюрото.

— Отегчавам ли ви, мистър Карсън?

— Съвсем не — казах му аз. И това бе самата истина. Той не ме отегчаваше. Изумяваше ме. Струваше ми се невероятно, че може искрено да вярва в тези цветисти глупости.

— Мистър Карсън — каза той. — Но как беше малкото ви име? Сега не мога да си спомня малкото ви име.

— Флечър.

— О, да, Флечър Карсън. Вие, разбира се, сте чували всички тези истории. Как искаме прекалено високи цени, как мамим хората и оказваме натиск върху тях, и как…

— Някои от историите — признах аз — са стигали до мен.

— И вие сте мислили, че те може да са верни.

— Мистър Бел — казах аз, — не виждам смисъла да…

Той ме прекъсна.

— Известна доза увлечение от страна на наши представители е имало. Възможно е от време на време ентусиазмът на нашите служители да е ставал причина за изфабрикуването на реклами, които са били малко по-крещящи, отколкото налага добрият вкус. Но, общо взето, ние винаги честно сме се старали да се държим с нужното достойнство, съответстващо на отговорността, с която сме натоварени.

Всеки поклонник, посетил „Майка Земя“, може да свидетелства, че няма нищо по-прекрасно от вече осъществените части на нашия проект. Парцелите са оформени съобразно природата с вечнозелени растения и тисове, което е сторено със съвършен вкус, тревата се поддържа грижливо и с любов, а цветните лехи са толкова изящни… но, мистър Карсън, вие сте видели всичко това.

— Зърнах го съвсем набързо.

— Нека ви покажа нагледно с какви трудности трябва да се справяме — каза той във внезапен прилив на доверие, сякаш бях проявил по някакъв начин малко съчувствие. — Преди няколко години един от нашите търговски пътници в някакъв далечен сектор на Галактиката стана причината да се разпространи слух, че „Майка Земя“ привършва парцелите и скоро ще бъде съвсем претъпкана, така че и на онези семейства, които биха искали да погребат своите покойници тук, се препоръчва най-искрено незабавно да си запазят няколкото останали парцела, които все още са свободни.

— И разбира се, това не би могло да бъде вярно — казах аз. — Или би могло, мистър Бел?

Естествено знаех, че не би могло да бъде вярно. Просто го дразнех, но той изглежда, не забелязваше.

Бел въздъхна.

— Разбира се, че не е вярно. Дори онези, които го чуха, би трябвало да знаят, че не е. Те трябваше да разберат, че това е злонамерен слух и не биваше да му обръщат внимание. Но много от тях започнаха да се оплакват, последва заплетено разследване на цялата работа и безкрайни неприятности — както душевни, така и финансови. Най-лошото е, че слухът още не е заглъхнал из Галактиката. Дори и сега на някои планети, там горе, продължават да си шушукат. Ние се стараем да го унищожим. Винаги, когато стигне до нас, се стараем, да вземем мерки. Отричаме го категорично, но изглежда, че от това няма полза.

— Но все пак можете да продавате парцели благодарение на него — забелязах аз. — Ако бях на ваше място, не бих се старал прекалено усърдно да го унищожавам.

Той изду бузи.

— Вие не разбирате. Винаги ни е ръководил принципът да бъдем справедливи и крайно честни. И поради това не смятаме, че трябва да ни бъде търсена строга отговорност заради действията на този единствен търговски представител. Поради разстоянията и произтичащите от тях трудности в съобщенията графикът на нашата организация по принуждение не е много точен.

— Което ни довежда до въпроса — казах аз — за останалата част от Земята, онази част от нея, която не е Гробището. Как ли изглежда тя? Имам силно желание да…

Той махна с подпухналата си ръка и така отхвърли не само въпроса ми, а и останалата част от Земята.

— Там няма нищо. Пустош. Съвършена пустош. Единственото важно нещо на планетата е Гробището. Практически Земята — това е Гробището.

— При все това бих искал…

Но той ме прекъсна отново и продължи лекцията си върху мъките да се управлява Гробището.

— Винаги съществува — заяви той — проблемът за таксите и винаги с намека, че са прекалено високи. Но нека за момент обсъдим разходите, които се правят. Самите разходи за издръжка на организация като нашата смайват въображението. Добавете към това разходите за поддържане на флотилиите ни от погребални кораби, които непрекъснато обикалят многобройните планети, събират труповете и ги връщат на Земята. А сега прибавете към всичко това разходите за дейностите ни тук на Земята и ще получите крайната сума, която напълно оправдава нашите такси.

Разберете, че са малко онези членове на семейства, които биха приели с лекота неудобствата да придружават своите скъпи покойници с погребалния кораб. Дори да се съгласяха, ние не бихме могли да настаним много от тях. Вие пътувахте няколко месеца и вече знаете, че пътуването с погребален кораб не е екскурзия за удоволствие. Цените на чартърните кораби са прекалено високи за всички, с изключение на най-богатите, а пристигането на поклонническите кораби, с които не е евтино да се пътува, обикновено не съвпада с пристигането на погребалните кораби. Тъй като членовете на семейството най-често нямат възможност да присъстват на церемонията по предаване на тялото на святата пръст, ние трябва да се грижим за спазването на традиционната почтителност. Естествено немислимо е човек да бъде предаден на майката Земя без подходящ израз на скръб от непоправимата загуба. Поради тази причина трябва да поддържаме голям щат от оплаквачи и носители на покрова. Освен това имаме цветари, гробари, скулптори за паметниците и градинари, да не забравим свещениците. Свещениците са подходящ пример. Трябва да ви кажа, че имаме доста много свещеници. В процеса на разселването по звездите религиите на човечеството са се обособявали все повече и повече, така че сега има хиляди секти и вероизповедания. Но въпреки това „Майка Земя“ може с гордост да се похвали, че нито едно тяло не се полага в гроба, без да се изпълни точно церемонията на съответната избрана от покойника секта. За да сме в състояние да сторим това, ние трябва да поддържаме голям брой свещеници, всеки един от тях квалифициран в съответното вероизповедание, като при това са чести случаите, когато някои от свещениците, свързани с по-неизвестните секти, биват повиквани едва няколко пъти в годината. Обаче, за да бъдат на разположение при нужда, трябва да им плащаме през цялата година.

Вярно е, разбира се, че бихме могли да осъществим някои икономии. Можем да спестим значителни суми, ако употребяваме механични екскаватори за копаене на гробовете. Но ние здраво и непоклатимо отстояваме великата традиция и като последствие нашите хора гробари наброяват хиляди. Бихме могли също да поспестим, ако се задоволяваме да използуваме метални паметни плочи за гробовете, но и тук плащаме дан на традицията. Всяка паметна плоча навсякъде в Гробището е издялана ръчно от самите скали на майката Земя.

Има още нещо, което много хора са склонни да отминат с неразбиране. Ще дойде ден — в далечното бъдеще, но той ще дойде, — когато майката Земя ще се запълни, когато всяка педя от нея ще бъде осветена с присъствието на скъпите покойници. Тогава нашите приходи ще спрат, но ще останат задълженията и разходите за постоянното поддържане. И така за тази цел всяка година ние трябва да увеличаваме фонда за постоянното поддържане, гарантирайки по този начин, че докато съществува Земята, нито разруха, нито немара ще заличат плочите, издигнати тук за вечна памет.

— Всичко това е много хубаво — казах му аз — и се радвам, че ми го разказахте. Чудя се обаче дали бихте имали нещо против да ми кажете защо ми го разказахте?

— Ами — рече той с известно учудване, че го питам — просто, за да изясним нещата. Да установим истината. Така че да си дадете сметка за проблемите, който стоят пред нас.

— И за да узная вашето дълбоко чувство на дълг и вашата непреклонна преданост.

— И това също — каза той съвсем невъзмутимо и без никакъв срам. — Искаме да ви покажем всичко, което може да се види. Приятните селца, където живеят нашите работници, красотата на нашите многобройни горски параклиси, работилниците, в които се дялат паметници.

— Мистър Бел, не съм дошъл тук да правя екскурзии с екскурзовод. Аз не съм поклонник.

— Но все пак сигурно ще приемете дребните услуги и проявите на любезност, които с удоволствие ще ви предложим.

Поклатих глава, надявам се с не много заинатен вид.

— Сам ще се оправя. Това е единственият начин да сполучим. Аз, Елмър и Мустанг.

— Вие, Елмър и какво?

— Мустанг.

— Мустанг? Нищо не разбирам.

— Мистър Бел — казах аз — за да разберете, би трябвало да ви е известна историята на Земята и някои от нейните древни легенди.

— И какво е това Мустанг?

— Мустанг е стар земен термин, означаващ кон. Особен вид кон.

— Значи, този Мустанг е кон?

— Не, не е.

— Мистър Карсън, не съм сигурен дали разбирам кой сте вие и какво възнамерявате да правите.

— Аз съм композиторен оператор, мистър Бел. Имам намерение да направя композиция за планетата Земя.

Той кимна важно — всякакво съмнение бе изчезнало от ума му.

— О, да, композиция. Веднага трябваше да се сетя. Имате вид на чувствителен човек. И не бихте могли да изберете нито по-хубава тема, нито по-добро място. Тук, на майката Земя, ще намерите онова вдъхновение, което не ще изпитате никъде другаде. Тази планета притежава едно неуловимо качество, което досега не се е поддавало на изразяване. Музиката е в самата нейна същност и тъкан…

— Не музика — казах му аз. — Не само музика.

— Искате да кажете, че „композицията“ не означава музика?

— Не в този смисъл. Една композиция е нещо много повече от музика. Тя е цялостно художествено произведение. Включва в себе си музика, но включва също така писменото и говоримото слово, скулптурата, живописта, песента.

— Искате да кажете, че вие правите всичко това?

Поклатих глава.

— Наистина, аз правя една малка част от това. Мустанг е оня, който всъщност го прави.

Той размаха ръце.

— Страхувам се, че започвам да се обърквам.

— Мустанг е композитор — казах му аз. — Той поглъща настроението, визуалното въздействие, скритите нюанси, звуците, облика, формите. Той взима всичко това и създава произведение. Не напълно завършено произведение, а записи и модел на произведението. Аз работя с него; двамата работим заедно. За известно време, струва ми се, би могло да се каже, аз ставам част от него. Той събира основните материали, а аз ги интерпретирам, макар и не изцяло. Поделяме си и тази работа. Страхувам се, че става малко трудно за обяснение.

Той поклати глава.

— Никога не съм чувал за подобно нещо. Това е ново за мен.

— Идеята е сравнително нова. Била развита на планетата Олдън преди няколко века и оттогава насам постоянно се намира в процес на усъвършенстване. Апаратурите не приличат една на друга. Винаги може да се направи нещо така, че следващата апаратура да бъде по-съвършена. Конструирането на композитор — наименованието е доста неподходящо, но досега никой не е измислил по-сполучливо — е процес, който може да завърши по най-непредвиден начин.

— Но вие наричате този композитор Мустанг. Сигурно има нещо в името…

— Ето как стоят нещата — казах аз. — Композиторът е доста голям и тежък. Представлява сложен механизъм с множество нежни части, които изискват солидна броня. Не е нещо, което човек може да подмята насам-натам; композиторът трябва да се придвижва сам. Затова, когато го конструирахме, сложихме седло, което позволява да бъде язден от човек.

— Като казвате „ние“, предполагам, че имате пред вид себе си и Елмър. Защо Елмър не е с вас сега?

— Елмър е робот и се намира в един сандък. Той пътува на борда на кораба като товар.

Бел се размърда неспокойно и изрази протеста си:

— Но, мистър Карсън, вие би трябвало да знаете. Наистина би трябвало да знаете. На майката Земя не се допускат роботи. Страхувам се, че ще трябва…

— В дадения случай нямате избор — казах аз. — Не можете да му откажете да стъпи на планетата. Той е коренен жител на Земята, а това е нещо, с което нито вие, нито аз можем да се похвалим.

— Кореняк! Невъзможно. Мистър Карсън, вие сигурно се шегувате.

— Ни най-малко. Той е произведен тук. По времето на Последната война. Помагал е при създаването на последните велики бойни машини. Оттогава е станал свободен робот и според галактичния закон се ползува с всички права, с каквито се ползува човека — с много малко изключения.

Бел поклати глава:

— Не съм сигурен. Никак не съм сигурен.

— Не е нужно вие да сте сигурен. Но аз съм. Проверих законите най-задълбочено. Елмър е не само коренен жител — но, според тълкуванието на закона, той е роден тук. Не произведен. Роден. Там, на Олдън, съществува един съвсем законен документ, който свидетелства за всичко това и аз нося с мен препис от него.

Той не поиска да види преписа.

— Фактически — казах аз — Елмър е човешко същество.

— Но невъзможно е капитанът да не е направил въпрос.

— На него му беше безразлично — казах аз. — Особено след подкупа, който му дадох. И в случай че законът не ви е достатъчен, бих могъл да подчертая, че Елмър е цели осем стъпки висок и е много, много як. И нещо повече, той е готов за действие. Не ми позволи да го изключа, когато го заковах в сандъка. Просто не ми се иска да мисля какво би се случило, ако не аз, а някой друг отвори тоя сандък.

Бел ме изгледа почти сънливо, но зад тази сънливост той беше нащрек.

— Е добре, мистър Карсън — попита той, — нима вашето мнение за нас е толкова лошо? Ние високо ценим вашето идване и това, че сте се сетили за нас. Само да поискате, ще получите всякакъв вид помощ, която корпорацията „Майка Земя“ може да ви окаже. Ако имате финансови затруднения…

— Финансови затруднения, разбира се, не липсват. Но ние не търсим помощ.

Той настояваше:

— Имало е случаи, когато сме отпускали парични помощи и на други хора на изкуството. На писатели, художници…

— Опитах колкото се може по-ясно да изтъкна, че не искаме да се обвързваме нито с корпорацията „Майка Земя“, нито с Гробището. Но вие продължавате умишлено да се преструвате, че не разбирате. Трябва ли да заявя това направо?

— Не — каза той. — Мисля, че не е необходимо. Вие работите под влияние на романтичното заблуждение, че на Земята има още нещо освен Гробището. Но аз ви казвам, сър, че няма нищо друго. Земята няма никаква стойност. Тя е била опустошена и напусната преди десет хиляди години и вече отдавна да е била забравена, ако не бяхме ние. Няма ли да размислите? И за двама ни би имало голяма взаимна изгода. Аз съм силно заинтригуван от новата художествена форма, която вие описахте.

— Вижте какво — казах аз, — по-добре разберете това. Нямам намерение да работя за Гробището. Нямам намерение да бъда нает като вестникарски агент на корпорацията „Майка Земя“. И друго, не съм ви задължен с нищо. Платих на вашия скъпоценен капитан пет хиляди кредита, за да ни превози до тук и…

— Което е по-малко — каза Бел ядосано, — отколкото трябваше да платите на поклоннически кораб. При това един поклоннически кораб не би взел целия ви товар.

— Мисля — казах аз, — че съм заплатил достатъчно.

Не се сбогувах. Обърнах гръб и излязох. Вървейки надолу по стълбището на управлението, забелязах една кола, паркирана пред стълбите в кръга за превозните средства. Това бе единствената кола наоколо. Жената, която седеше в нея, гледаше право в мен, сякаш знаеше отнякъде, че съм бил в сградата, и ме очакваше.

Колата бе боядисана в крещящо розово и този цвят — розовият — накара мисълта ми да се завърне в Олдън, където започна всичко.