Клифърд Саймък
Гробищен свят (10)

Глава 10

Мустанг бе казал, че ще се справи, но напредваше бавно. Склонът на хълма бе стръмен, до долината имаше много път и докато се доберем до нея, Мустанг три пъти падна. Всеки път успявах да го вдигна, но ми беше много трудно и губех много време.

На небето зад нас известно време трептеше и блещукаше някакво сияние, сигурно от обора, защото една копа щеше да изгори много по-бързо. Но когато достигнахме долината, сиянието бе вече изчезнало. Или оборът бе изгорял, или бяха потушили пожара.

Из долината се пътуваше по-лесно. Местността бе доста равна, макар че тук-таме се срещаха стръмнини. Имаше по-малко дървета и луната сипеше повече светлина, отколкото по гъсто обраслия с дървета склон. Някъде наляво от нас течеше рекичка. Не стигнахме до нея, но от време на време чувахме ромона на водата — сигурно преминаваше през някоя чакълеста плитчина.

Вървяхме през тайнствен и вълшебен свят от сребро, а откъм хълмовете от двете ни страни понякога се донасяше цвилене и някакви други звуци. Веднъж една голяма птица се спусна плавно над нас — размахваше безшумно криле, а после възви и се плъзна над група дървета.

Мустанг каза:

— Ех, ако имах по един повреден крак от всяка страна, нямаше да ми бъде трудно, но да имаш два крака от едната страна и четири от другата много пречи, пък и изглеждам смешно килнат.

— Справяш се великолепно — каза Синтия. — Боли ли те?

— Не ме боли. Не мога да изпитвам болка.

— Вие смятате, че това е дело на Гробището — каза ми Синтия. — Същото мисли и Елмър; да речем и аз мисля така. Но не е възможно да представляваме заплаха…

— Всеки — отвърнах аз, — който не се кланя на Гробището, автоматично се превръща в заплаха. Те са били тук толкова дълго, властвали са над Земята толкова дълго, че не могат да търпят и най-малката намеса.

— Но ние не им се месим.

— Да, но бихме могли. Ако се върнем на Олдън, ако се измъкнем от Земята с това, за което сме дошли, означава да се намесим в работите им. Бихме могли да представим една картина на Земята, която не е Гробището. Не е изключено да има успех, да получи известно обществено и художествено признание. Може хората да харесат мисълта, че Земята не е само Гробището.

— Дори при това положение — каза Синтия — те изобщо няма да пострадат. Ще продължат да се занимават с бизнеса си. Всъщност нищо няма да се промени.

— Гордостта им ще пострада.

— Но гордостта е толкова дребно нещо, за да пострада — тя е чисто лична работа. Чия гордост? Гордостта на Максуел Питър Бел, гордостта на другите дребни деспоти като Максуел Бел. А не гордостта на Гробището. Гробището е корпорация, огромна корпорация. Тя мисли за доходите си, за годишния обем на бизнеса, за печалби и разходи. В нейните счетоводни книги няма място за такова нещо като гордостта. Трябва да има и друго, Флеч. Причината сигурно не е само в гордостта.

Помислих си, че може би е права. Сигурно беше нещо повече от гордост, ала какво?

— Те са свикнали да управляват — казах аз. — Могат да купят всичко, което пожелаят. Наели са някого да хвърли оная бомба върху Мустанг, макар че имаше опасност да пострадат и други хора. Защото това не ги интересува, нали разбираш? Получат ли каквото искат, останалото не ги интересува. И всичко получават на ниска цена. Поради тяхното положение никой не оспорва онова, което предлагат. Ние знаем цената на тази бомба — беше достатъчно ниска. Една каса уиски. Може би, за да вземат връх, искат да демонстрират с доста насилие какво се случва на онези хора, които се опитват да се изплъзнат от ръцете им.

— Все повтаряте това „те“ — рече Синтия. — Тук няма „те“, няма „Гробище“. Тук има само един човек.

— Вярно е и тъкмо поради това гордостта може да бъде фактор. Не толкова гордостта на Гробището, колкото гордостта на Максуел Бел.

Долината се простираше пред нас като широк тревясал път, прекъснат тук-таме от малки групички дървета, ограден от тъмните и гористи хълмове. Вляво от нас бе потокът, ала от известно време вече не се чуваше. Местността бе равна и Мустанг напредваше без особени затруднения, макар че на човек му дожаляваше да гледа странната му накуцваща походка. Но дори така той лесно успяваше да се изравнява с човешкия ни ход.

Елмър не се виждаше. Вдигнах китката на ръката си близо до лицето — часовникът ми показваше почти два часа. Нямах представа кога бяхме тръгнали от поляната, но като си припомнях сега, ми се струваше, че не е било много след десет часа, което означаваше, че бяхме на път от четири часа. Чудех се дали не се е случило нещо с Елмър. Не би му отнело много време да се вмъкне в бараката за инструменти и да вземе, каквото му трябва. След туй трябваше да вземе вързопите, които бяхме оставили; товарът бе доста голям за мъкнене, ала дори и така тежестта не би го забавила много и можеше да се движи сравнително бързо.

Реших, че ако не се появи до зори, трябва да намерим място, където да се скрием и да го чакаме. Нито Синтия, нито аз бяхме спали като хората, откакто пристигнахме на Земята, и аз започвах да усещам това, както предполагам, и тя.

Мустанг нямаше нужда от сън. Можеше да гледа за Елмър, докато ние подремнем.

— Флечър — каза Синтия.

Бе спряла точно пред мен и аз се блъснах в нея. Мустанг се подхлъзна и спря.

— Дим — рече тя. — Мирише ми на дим. Дим от дърва.

Не усещах никакъв дим.

— Така ви се струва — казах аз. — Тук няма никой.

В долината не се усещаше присъствие на хора. Имаше лунна светлина, трева, дървета и хълмове, светлини и сенки, нощен въздух и летящи същества. Назад откъм хълмовете сегиз-тогиз се чуваше цвилене и други нощни звуци, но хора нямаше, не се чувствуваше тяхното присъствие.

Тогава усетих дима — едва доловим полъх, лютив лъх във въздуха — за миг бе тук, след миг — изчезна.

— Имате право — казах аз. — Някъде има огън.

— Огънят означава хора — забеляза Мустанг.

— До гуша ми дойде от хора — рече Синтия. — Не искам никого да виждам следващите един-два дни.

— И аз — каза Мустанг.

Стояхме там и чакахме да усетим нов полъх дим, но напразно.

— Може да няма никой наоколо — казах аз. — Може да е някое дърво, ударено от гръм преди много дни, което още гори. Или пък запален огън, който никой не се е потрудил да угаси.

— Трябва да се скрием — настоя Синтия, — а не да стоим тук на открито, където всеки може да ни види.

— Там вляво има малка горичка — каза Мустанг. — Можем доста бързо да стигнем до нея.

Свихме наляво и се отправихме към горичката, като се движихме бавно и предпазливо. Мислих си колко глупаво щеше да изглежда всичко, когато се развидели, защото огънят, от който идваше димът, можеше да е на няколко мили от нас. Вероятно нямаше причина да се страхуваме от него. Стига да бяха там хората, запалили огъня, можеше да излезе, че са съвсем почтени.

Почти стигнали до горичката, ние спряхме да се ослушаме и откъм дърветата долетя шумът на течаща вода. Помислих си, че това е добре. Бях започнал да ожаднявам. Най-вероятно бе дърветата да растяха покрай потока, който течеше през долината.

Вървяхме между дърветата и след ярката лунна светлина на открито бяхме полу заслепени от гъстите сенки под тях, а когато навлязохме сред сенките, някои от тях се надигнаха и ме повалиха с удари на земята.