Клифърд Саймък
Гробищен свят (14)

Глава 14

Небето се бе заоблачило и бе започнал да духа северен вятър, все по-студен и пронизващ. Въпреки студа във въздуха се долавяше някаква странна миризма на влага. Боровете, растящи по склона, се огъваха и стенеха.

Часовникът ми бе спрял, но това беше без значение. Откакто напуснах Олдън, той почти не ми служеше. На борда на погребалния кораб, който работеше по галактическо време, беше невъзможно да го използвам. А земното време излезе различно от времето на Олдън, макар че с известни математически изчисления човек можеше да кара и с такъв часовник. Бях направил опит да се осведомя за времето в селището, когато чакахме празненството, но като че ли никой не знаеше колко е часът, нито пък го беше грижа. Доколкото успях да науча, в селището имаше само един часовник, доста грубо занаятчийско творение, направено предимно от дялано дърво, който си стоеше спрял и притихнал, защото явно никой никога не се сещаше да го навива. Така че нагласях часовника си по слънцето, обаче бях пропуснал момента, когато то бе точно в зенита, и се принудих да пресмятам преди колко време слънцето бе започнало своя заход на запад. Сега часовникът ми бе спрял и не можех да го сверя. Не зная защо се безпокоях; и без него се оправях добре.

Преброителят трополеше най-отпред, Синтия вървеше след него, а аз крачех на опашката. От разсъмване насам бяхме изминали значително разстояние, макар че нямах представа откога вървяхме. Слънцето бе затулено от облаци и нямаше как да разбера кое време е.

Духовете не се виждаха никакви, макар да изпитвах неловкото чувство, че не са далеч. Преброителят ме смущаваше не по-малко от невидимите духове, защото на дневна светлина неговият вид би могъл да извади всеки от равновесие. Погледнат отблизо, той не бе човек, освен, ако една парцалена кукла би могла да се сметне за човек. Защото лицето му бе като лице на парцалена кукла, със стисната уста, която стоеше малко накриво, с очи, които наподобяваха кръстат бод и без никакъв нос или брадичка. Лицето му се сливаше направо с шията без никаква челюст между тях, а качулката и одеждите му, които бях взел за дрехи, изглежда бяха част от неговото нелепо уродливо тяло. Ако не изглеждаше толкова невероятно, човек без съмнение би приел, че те представляват част от тялото му. Дали имаше крака, не зная, защото дрехата (или тялото му) се спускаше до самата земя и краката му бяха покрити. Той се движеше, сякаш имаше крака, но всъщност те не се показваха и аз се улових, че се чудя как ли успява да върви тъй добре, ако няма крака. А преброителят вървеше, и още как. Вървеше с пъргава походка, подскачайки пред нас. С мъка успявахме да го следваме.

Той не бе продумал, откакто тръгнахме — просто ни водеше, а ние двамата го следвахме и също не продумвахме, защото от бързината, с която се движехме, не ни оставаше дъх да говорим.

Пътят бе пуст — непрекъсната пустош без следа, че изобщо е била обитавана от хора, а тия места сигурно са били населени едно време. Изминавахме миля след миля по хребетите, понякога слизахме, за да прекосим някоя долинка, и отново изкатервахме цели вериги хълмове, за да тръгнем по други хребети. От хребетите виждахме огромни пространства от местността, но никъде не забелязахме участъци без дървета. Не срещнахме развалини, не видяхме порутени комини, не се натъкнахме на древни зидове. Долу в равнините горите бяха гъсти и стари; към върховете на хребетите дърветата малко оредяваха. Местността бе скалиста; навсякъде имаше пръснати огромни камъни, а по склоновете стърчаха грамадни сиви оголени скали. Имаше малко диви животни. Чуруликащи птици прехвръкваха по дърветата, а от време на време се появяваха дребни зверчета, които разпознавах като зайци и катерици, но те не се срещаха в изобилие.

Поспирахме да пием вода от плитки поточета, течащи из долините, които прекосявахме, но тези почивки бяха съвсем краткотрайни — колкото да легнем по корем и да пийнем няколко глътки, а през туй време преброителят (който изглежда нямаше нужда от вода) ни чакаше нетърпеливо и продължавахме забързани.

Сега за първи път, откакто бяхме тръгнали, спряхме. Хребетът, по който вървяхме, се издигаше високо и после леко се спускаше. Там, на височината, лежаха безредно разхвърляни скали с големината на хамбар, скупчени доста безразборно, сякаш някакъв древен великан си бе играл с тях — както момчетата играят с топчета, — но след като му бяха омръзнали, ги бе запокитил тук, където си бяха и останали. Между тях растяха уродливи иглолистни дървета, вкопчили се отчаяно в земята с жадните си изкривени корени.

Когато стигна до безредно разхвърляните скали, преброителят, който беше на няколко ярда пред нас, започна да се катери по някаква пътека и после изчезна сред скалите. Последвахме го натам, където бе изчезнал, и го намерихме свит в някаква падинка, образувана от масивните скали. Мястото бе защитено от студения вятър, но открито към посоката, откъдето идвахме, така че имахме възможност да наблюдаваме изминатия път.

Той ни направи знак да отидем при него.

— Ще починем малко — рече той. — Вероятно ще искате да похапнете. Но никакъв огън. Може да запалим огън през нощта. Ще видим.

Не ми се ядеше. Просто ми се искаше да седна и никога вече да не ставам.

— Може би трябва да продължим — каза Синтия. — Възможно е да са по следите ни.

Но видът й говореше, че не й се иска да продължава. Изглеждаше съвсем съсипана.

Превзетата устичка върху лицето на парцалената кукла каза:

— Те още не са се върнали в пещерата.

— Откъде знаете? — попитах аз.

— Сенките. Те щяха да ме осведомят. Но не са се обаждали.

— А може сенките да са избягали от нас.

Той поклати глава.

— Не биха направили това. Пък и къде ли биха избягали?

— Не зная — казах аз. За нищо на света не можех да си представя къде би избягал един призрак.

Синтия седна уморено и се облегна на масивния камък, който се извисяваше над нея.

— В такъв случай — рече тя — можем да си позволим да си починем.

Преди да седне, Синтия бе свалила раницата от раменете си. Сега я придърпа към себе си, разкопча я и започна да тършува из нея. Извади отвътре нещо и ми го подаде. Бяха три или четири ивици от нещо твърдо и чупливо, с червен цвят, който преливаше в черно.

— Какъв е този боклук? — попитах аз.

— Този боклук е сушено месо. Месо, консервирано чрез изсушаване. Отчупваш парче, слагаш го в устата си и дъвчеш. Много е хранително.

Тя предложи няколко парчета на преброителя, но той ги отблъсна.

— Поемам храна в много оскъдни количества — рече той.

Снех раницата си и седнах до Синтия. Отчупих парче пушено месо и го сложих в устата си. Приличаше на картон, само че картонът е по мек и сигурно по-вкусен.

Седях и дъвчех много предпазливо, втренчен назад по пътя, по който бяхме дошли, и си мислех колко далеч бе Земята от нашия кротък Олдънски свят. Не мисля, че в този момент изцяло съжалявах, че съм напуснал Олдън, но не бях далече от това.

Спомних си как четях за Земята и ето — озовах се тук. Признавах си, че не съм горски човек и че въпреки способността си да се възхищавам на горските красоти не по-зле от другите, не бях пригоден нито физически, нито душевно да приема примитивния свят, в който се бе превърнала Земята. Не това бях имал пред вид и то не ми харесваше, но при създалите се обстоятелства не можех да сторя кой знае какво, за да го променя.

Синтия също дъвчеше, но сега спря, за да зададе един въпрос.

— Към Охайо ли вървим?

— О, да, разбира се — рече преброителят. — Но все още се намираме на известно разстояние от реката.

— Ами безсмъртният отшелник?

— Не знам нищо за безсмъртния отшелник — рече преброителят. — Освен някои истории за него. А истории има много.

— Истории за чудовища ли? — попитах аз.

— Не ви разбирам.

— Нали казахте, че някога е имало чудовища и намекнахте, че вълците са били използувани срещу тях. Оттогава все се чудя.

— Било е много отдавна.

— Но някога ги е, имало.

— Да, някога.

— Генетични чудовища?

— Думата, която употребявате…

— Слушайте — казах аз, — преди десет хиляди години тази планета е била превърната в радиоактивен ад. Много форми на живот са загинали. А много от оцелелите са били генетично увредени.

— Не зная — каза той.

Положително не знаеш, казах си аз. И в ума ми бързо се мярна подозрението, че причината, поради която не искаше да знае, бе, че самият той е едно от генетичните чудовища и че добре съзнава това. И тъпо се зачудих защо не си го бях помислил досега.

Не го оставях на мира.

— Защо чудовищата са безпокояли Гробището? Защо е било необходимо да изфабрикува вълците, които да ги преследват? Предполагам, че вълците са били използувани за това.

— Да — каза той. — Хиляди вълци. Огромни глутници вълци, програмирани да преследват чудовища.

— Значи, не хора. Само чудовища.

— Точно така. Само чудовища.

— Предполагам, че понякога са ставали грешки и те са гонили не само чудовища, а и хора. Би било трудно да се програмират роботи, които преследват само чудовища.

— Ставали са грешки — каза преброителят.

— Не мисля обаче — каза Синтия с горчивина, — че Гробището се е трогвало твърде много. Когато се случвало подобно нещо, те вероятно не са се притеснявали кой знае колко.

— Нямам представа — каза преброителят.

— Едно нещо не разбирам — рече Синтия. — Защо е трябвало да го правят? Какво като е имало няколко чудовища?

— Не са били няколко.

— Добре, и много да са били.

— Мисля — каза преброителят, — че сигурно причината е бизнесът с поклонниците. След като работата на Гробището потръгнала добре, бизнесът с поклонниците се разраснал, докато станал приличен източник на доходи. Не можели да си позволят глутница виещи чудовища да съсипват местността, когато наоколо има поклонници. Това можело да ги изплаши и прогони. Можели да тръгнат слухове и поклонниците да намалеят.

— Прекрасно — каза Синтия. — Значи, програма за геноцид. Предполагам, че чудовищата са били напълно изтрити от лицето на земята.

— Да — каза преброителят, — били са напълно унищожени.

— Само от време на време се показва по някое и друго — казах аз.

Той ме погледна, а очите му, напомнящи кръстат бод, се сбръчкаха и съжалих, че казах това. Не зная какво ме бе прихванало. Не стига, че зависехме от помощта на дребничкото същество, а на всичко отгоре го дразнех.

Млъкнах и се залових отново да дъвча сушеното месо. То бе поомекнало, беше солено на вкус и миришеше на пушек и дори и да не бе много хранително, поне ми създаваше впечатлението, че ям нещо.

И двамата седяхме и дъвчехме, а преброителят просто седеше, без да прави нищо.

Обърнах се да погледна Синтия.

— Как се справяш? — попитах аз.

— Ще се справя — каза тя малко рязко.

— Съжалявам, че се получи така. Не стана, както го предвиждах.

— Разбира се, че няма да стане. Представяше си го като културно малко излетче до романтична планета, придобила романтичен вид от онова, което си чел за нея и си си въобразявал за нея, а…

— Дойдох тук, за да направя композиция — казах аз доста засегнат от думите й, — а не да играя на криеница с терористи, крадци на трупове и глутница вълци-роботи.

— И сега обвиняваш мен за това. Ако не бях тук, ако не бях ти се натрапила…

— По дяволите, не. Не съм и помислял такова нещо.

— Но дори и да си помислял, няма значение, защото всичко това го правиш за добрия стар Торни…

— Стига — креснах й аз, сега вече наистина жегнат. — Какво те е прихванало? За какво е всичко това?

Преди тя да успее да отговори, преброителят стана на крака (ако изобщо имаше крака); във всеки случай се изправи.

— Време е отново да тръгваме — каза той. — Починахте си и се нахранихте, а сега трябва да ускорим ход.

Вятърът бе станал по-остър и по-студен. Той ни прониза като нож, когато излязохме от заслона на каменното гнездо и се изправихме пред голия хребет, а първите капки дъжд, носени от вятъра, пръснаха в лицата ни.

Вървяхме бързо напред — напирайки срещу дъжда и облягайки се на него. Сякаш някаква огромна ръка стоеше срещу нас и се опитваше да ни задържи. Но преброителят, изглежда, не се тревожеше много; подскачаше напред, необезпокояван от нищо. Странното беше, че вятърът, изглежда, не оказваше никакво въздействие върху неговите одежди; те не се развяваха, дори не помръдваха — просто си стояха, както си бяха — спускащи се до земята.

Искаше ми се да обърна внимание на Синтия върху това, но когато се опитах да я извикам, развилнелият се вятър натъпка думите обратно в устата ми.

От ниското долитаха стоновете на горските дървета, огъвани от бурята. Птиците се опитваха да летят, но вятърът ги разпиляваше из небето. Облачната покривка сякаш се сгъстяваше с всяка изминала минута, макар че, доколкото виждах, нямаше движещи се облаци. Дъждът се лееше на внезапни пориви, ледено студен, и шибаше немилостиво лицата ни.

Продължавахме да се тътрим окаяно напред. Не знаех вече какво става. Бях впил поглед в мъчително движещата се пред мен фигура на Синтия. Веднъж тя се препъна и безмълвно и помогнах да стане. Синтия продължи да върви, без да продума.

Дъждът се лееше неспирно, носен от вятъра. От време на време капките замръзваха и трополяха в клоните на дърветата. Сетне отново ставаха на дъжд и този дъжд ми изглеждаше по-студен от леда.

Вървяхме цяла вечност и изведнъж забелязах, че вече не сме на хребета, а се спускаме по някакъв склон. Стигнахме до един поток, намерихме тясно място, където да го прескочим, и започнахме да изкачваме отсрещния склон. Внезапно почувствувах под краката си равна земя и преброителят каза:

— Достатъчно се отдалечихме.

Щом чух това, краката ми се подкосиха и седнах направо на скалата. Известно време не обръщах внимание къде се намираме. Стигаше ми, че повече не беше необходимо да се движа. Но постепенно започнах да възприемам какво става.

Видях, че сме спрели на широка плоска скална повърхност, която се простираше пред голям заслон от скали. Горната част на заслона, висока около десетина метра или малко повече, се разширяваше назад и образуваше дълбока ниша точно пред една изпъкнала отвесна канара. Скалната плоча, започваща от канарата, се простираше навътре в заслона и образуваше равен каменен под. На няколко крачки под скалната повърхност потокът течеше към долината, като образуваше малки вирчета и бързеи, стесняваше се, сетне пак се разширяваше — това бе малка планинска рекичка, която течеше стремително, пенеше се при бързеите, после почиваше във вирчетата, преди да се втурне отново надолу. Отвъд рекичката хълмът се извисяваше стръмно до върха на хребета, по който бяхме дошли.

— Ето, че пристигнахме — каза преброителят с щастлив и весел глас. — Скрити на топло от нощта и лошото време. Ще накладем огън, ще наловим пъстърва от потока и ще пожелаем на вълка лош късмет при проследяването.

— На вълка ли? — каза Синтия. — Първо, вълците бяха три. Какво е станало с другите два?

— Имам сведения, че е останал само един. Изглежда, другите са претърпели опасни злополуки.