Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (8)

Клингзор пише на Луис Жестокия

Caro Луиджи,

Отдавна не съм чувал твоя глас. Живееш ли още на белия свят? Лешоядът не кълве ли вече твоите кости?

Случвало ли ти се е някога с кука за плетене да бръкнеш в спрял часовник? Аз направих това веднъж и видях как внезапно дяволът в машинарията се развилня и цялото съществуващо време захъхри, стрелките почнаха да се надбягват около циферблата, със зловещ шум те се въртяха, сякаш полудели, prestissimo^[1], докато също внезапно всичко това секна и часовникът предаде богу дух. Точно така в момента е и тук при нас: слънце и луна тичат, хукнали като разгневени до кръвожадна лудост по небето, дните се гонят, времето на човека бяга, изтича като през пробит чувал. Да се надяваме, че и краят ще бъде внезапен и този пиян свят ще загине, вместо отново да се върне към бюргерско темпо.

Денем съм твърде много зает, за да мисля нещо (колко умопомрачително смешно звучи впрочем, когато си кажем на глас едно така наречено изречение, сякаш пък изобщо мога да мисля!). Но във вечерите ти често ми липсваш. Тогава повечето пъти седя някъде сред гората, в една от многото кръчми, и пия обичайното червено вино, което най-често не е хубаво, ала все пак помага да понасям живота и извиква съня. Неведнъж аз дори заспивах на масата в кръчмата зимник и доказвах на подхилващите се местни жители, че въпреки моята неврастения, не съм чак толкова зле. Понякога там присъстват приятели и момичета и човек може да упражни пръстите си по пластика на женско тяло, да говори за шапки, токове на обувки и за изкуство. От време на време ни се удава доста да се разгорещим, тогава крещим и се смеем през цялата нощ и хората се радват, че Клингзор е толкова весел човек! Тук има една много хубава жена, която всеки път, когато я видя, горещо разпитва за теб.

Изкуството, с което ние двамата се занимаваме, се придържа, както би казал някой професор, още твърде близко до предмета. (Би било чудесно да го изобразим като картинен ребус!) Все още рисуваме, макар и с малко по-свободен почерк и достатъчно вълнуващо за буржоата, нещата от действителността: хора, дървета, панаири, железници, пейзажи. С това се подчиняваме на още една условност. Та нали бюргерът нарича действителни нещата, които от всички или поне от мнозина биват възприемани и описвани по сходен начин. Възнамерявам, докато лятото още не си е отишло, известно време да рисувам само фантазии, или по-точно съновидения. Това отчасти ще бъде и в твоя стил, а именно безумно весело, радостно и изненадващо; нещо като в историите на Колофино от Хазенегер в Кьолнската катедрала. Макар и да усещам, че земята под краката ми е някак изтъняла, макар и, общо взето, малко да копнея за бъдни години и дела, все пак бих искал още да изстрелям няколко силни ракети в пастта на този свят. Един купувач на картини ми писа неотдавна, че гледал с удивление как в най-новите си работи съм преживявал втора младост. В думите му има нещо вярно. Действително ми се струва, че едва през тази година съм почнал истински да рисувам. Но това е може би само една пролет, която изживявам като някаква експлозия. Удивително е колко динамит е скрит още у мен, но динамитът гори трудно в малка печка.

Мили Луис, често мълком съм се радвал, че ние, двама стари развратници, всъщност сме толкова трогателно стеснителни и че по-скоро бихме се замервали с чашите по главите, отколкото да допуснем да се забележат нашите чувства един към друг. Нека си остане така, стари таралежо!

Неотдавна в онази кръчма край Баренго си устроихме празник с хляб и вино. Прелестно звучеше нашето пеене сред високата гора в полунощ, стари римски песни. Толкова малко е потребно на човека за щастие, когато старее и краката му почнат да мръзнат: през деня работя осем до десет часа, литър пиемонтско вино, половин фунт хляб, една вирджинска пура, няколко приятели и, разбира се, топлина и хубаво време. Всичко това го имам, слънцето действа чудесно, лицето ми е потъмняло като на мумия.

През някои дни изпитвам чувството, че животът и трудът ми започват тъкмо сега, друг път ми се струва, че съм работил тежко осемдесет години и имам желание за скорошно спокойствие и отдих. Всеки ще стигне някога до един край, мили Луис, и аз, и ти. Бог знае що за глупости ти пиша, вижда се, че не съм съвсем добре. Това явно са хипохондрии, много ме болят очите, понякога ме преследва споменът за една студия върху отлепването на ретината, която преди години съм чел.

Когато гледам надолу през балконската врата, която ти познаваш, ми става ясно, че би трябвало да бъдем прилежни още доста време. Светът е неизказано красив и многообразен, през тази висока зелена врата денем и нощем до мен стига неговият зов, той крещи и настоява и отново аз тичам навън и изтръгвам част от него за себе си, едно малко късче. Зелената околност тук поради сухото лято сега е станала чудно светла и румена, никога не съм мислил, че отново ще посегна към толкова английско червено и червенокафяво. А после предстои цялата есен, ще има стърнища, гроздобер, прибиране на царевицата, червени гори. Аз ще съпреживея всичко това още веднъж, ден след ден, и ще нарисувам още неколкостотин етюда. После обаче, чувствам го, ще тръгна по пътя към себе си и още веднъж, както правех известно време на младини, ще рисувам изцяло по спомени и въображение, ще създавам поеми и ще разказвам сънища. И това трябва да се прави.

Един голям парижки художник, когото по-млад творец попитал за съвет, му казал: „Млади човече, ако искате да станете художник, то не забравяйте, че преди всичко трябва да се храните добре. Второ, важно е храносмилането, грижете се за редовния си стомах! И трето: имайте винаги една малка хубава приятелка.“ Да, следва да се мисли, че съм усвоил препоръчаните начала на изкуството и че тук те едва ли ми липсват. Но тази година, тя е прокълната, при мен най-простите неща не вървят както трябва.

Храня се малко и лошо, често цял ден само с хляб, от време на време стомахът ми създава грижи (казвам ти: най-ненужното, за което човек може да се грижи), а нямам и истинска малка приятелка, занимавам се с четири-пет жени и често съм толкова уморен, колкото и гладен. Нещо е повредено в часовниковия механизъм, а и след като бръкнах в него с иглата, той наистина върви отново, но бързо като сатана, и при това хъхри така неприятно. Колко е прост животът, когато човек е здрав! Ти никога не си получавал толкова дълго писмо от мен освен може би навремето, когато спорехме за палитрата. Искам да престана, вече наближава пет, настава часът на най-хубавата светлина.

Послепис:

Спомням си, че ти харесваше една малка моя картина, която най-много напомня на китайска, онази с колибката, червения път и веронезевозелените дървета и с далечния, малък като играчка град в дъното. Сега не мога да ти я изпратя, а и не зная къде си. Но тя принадлежи на теб, във всеки случай бих искал да ти кажа това.