Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (10)

Автопортретът

В първите дни на септември, след много седмици на необикновено суха лятна жега, се случиха няколко дъждовни дни. Тогава Клингзор рисуваше в залата с високите прозорци в своя „палацо“ в Кастанета автопортрета си.

Този страховит и при това толкова вълшебно красив портрет, неговото последно, напълно завършено произведение, стои в края на труда му от онова лято, в края на едно нечувано, пламенно стремително трудово време, като връх и корона. На мнозина направи впечатление, че всеки, който познаваше Клингзор, го откриваше на този портрет веднага и непогрешимо, макар никога едно изображение да не е било толкова далеч от всяка натуралистична прилика.

Както всички по-късни произведения на Клингзор, така и този автопортрет може да се наблюдава от най-различни зрителни ъгли. За някои, особено за такива, които не познаваха художника, картината бе преди всичко концерт на багри, чудно съзвучен, и въпреки цялата си неудържима пъстрота въздействащ като спокоен и благороден килим. Други виждаха в нея последния смел, дори отчаян опит за освобождаване от предметното: лице, нарисувано като пейзаж, коси, които наподобяват вейки и кора на дърво, очни орбити сякаш пукнатини — те казваха, че картината им напомня за природата единствено така, както някои планински била напомнят очертанието на човешки профил, а клони на дървета — крака и ръце, но само отдалеч, само параболично. Мнозина обаче, напротив, тъкмо в това произведение откриваха единствено предмета, лицето на Клингзор — разложено и разтълкувано от самия него с неумолим психологизъм, една огромна изповед, неудържимо признание, което крещи, вълнува, плаши. А други, и сред тях неколцина от най-ожесточените му противници, виждаха в тази картина просто продукт и знак за мнимото безумие на Клингзор. Те сравняваха главата на портрета с натуралистично гледания оригинал, с фотографии и намираха в деформациите и преувеличенията на формите негърски, изродени, атавистични, животински черти. Някои от тези хора се възмущаваха от езическото и фантастичното в картината и съзираха в нея един вид болезнено самообожествяване, богохулство и самовъзхваляване, един вид религиозна мания за величие. Всички тия начини на разглеждане бяха възможни, и още много други.

През дните, в които рисуваше тази картина, Клингзор не излизаше освен вечер за вино, ядеше само хляб и плодове, донасяни му от хазяйката, не се бръснеше и с обгорялото потъмняло чело и дълбоко хлътналите очи при тази запуснатост изглеждаше наистина страшен. Рисуваше седнал и по памет, само от време на време, почти единствено когато прекъсваше работата си, отиваше към голямото, старомодно, в рамка с изрисувани розови клонки огледало на северната стена, протягаше глава, отваряше широко очи, правеше гримаси.

Много, много лица виждаше той зад лика на Клингзор в голямото огледало, между блудкавите, преплетени розови клони, и много образи вписа в своя портрет: детски лица, сладки и учудени, младежки слепоочия, пълни с мечтания и жар; присмехулни очи на пияници, устни на жадуващ, на преследван, на страдащ, на търсещ, на един безпътен човек. Но главата направи величествена и грубовата, някакъв идол от девствена гора, влюбен в себе си ревнив Йехова, дух страшилище, комуто принасят в жертва първородни синове и девици. Това бяха няколко от неговите лица. Друго едно беше лицето на залинелия, на обречения, който се е примирил със своята гибел. Мъх растеше по неговия череп, старческите зъби бяха изкривени, в браздите по увяхналата кожа се виждаха струпеи и плесен. Тъкмо това особено обичаха в картината неколцина приятели. Те казваха: ето човека, ecce homo, уморения, жадния, дивия, детинския и рафинирания човек от нашата късна епоха, умиращия, желаещия смъртта европеец, изтънчен от всеки копнеж, болен от всеки порок, ентусиазиран и одухотворен от знания за своя залез, готов за всеки напредък, узрял за всеки упадък, целия жар, а също и целия умора, предан на съдбата и на болката, както морфинист на отровата, усамотен и опустошен, прастар, едновременно Фауст и Карамазов, животно и мъдрец, съвсем разсъблечен, съвсем без честолюбие, съвсем гол, изпълнен от детински страх пред смъртта, изпълнен и от морна готовност да умре.

И още по-нататък, още по-притулено зад всички тия лица спяха по-далечни, по-дълбоки, по-стари лица, прачовешки, животински, растителни, каменни, така, сякаш в мига преди смъртта последният човек на земята още веднъж с бързината на съня си спомняше за всички образи от своето правреме и младостта на световете.

В тези бясно напрегнати дни Клингзор живееше като обсебен от възторг. Нощем тежко се наливаше с вино и после стоеше със свещ в ръка пред старото огледало, наблюдаваше лицето си в стъклото, тъжно ухиленото лице на пияница. Веднъж вечер беше с една любовница на дивана в ателието и докато гола я притискаше до себе си, над раменете й гледаше втренчено към огледалото и редом с нейната разпусната коса виждаше своето разкривено лице, пълно с наслада, пълно и с отвращение от насладата, със зачервени очи. Той й каза на другия ден да дойде отново, но обзета от ужас, тя никога вече не се появи.

В нощите той спеше малко. Често се събуждаше от страховити сънища с лице в пот, яростен и уморен от живота и все пак веднага скачаше, вторачваше се в огледалото на шкафа, четеше хаотичния пейзаж на разкривените си черти, мрачен, обладан от омраза или усмихнат, сякаш злорадо. Навестяваше го един сън, в който се виждаше как бива измъчван: гвоздеи забиваха в очите, с куки разкъсваха носа му, той рисуваше това изтерзано лице с гвоздеите в очите с въглен върху корицата на книга, която му попадна подръка; намерихме странната рисунка след неговата смърт. При един пристъп на невралгия на лицевите нерви, извит върху облегалката на стола, той се смееше и крещеше от болка и държеше разкривеното си лице пред огледалото, наблюдаваше потръпванията му и се присмиваше на сълзите.

И не само своето лице или и своите сто лица той нарисува на тази картина, не просто своите очи и устни, и пълната с мъка бездна на устата, пропуканите скали на челото, коренищата — ръце, тръпнещите пръсти, присмеха на разума, смъртта в очите. Със своеобразния претрупан и тръпнещ стил на своята четка той нарисува и живота си, своята любов, своята вяра, своето отчаяние. Нарисува заедно с това и тълпи голи жени, подхванатите от буря като птици жертвоприношения пред идола Клингзор, и младеж с лика на самоубиец, далечен храм и гори, стар дългобрад бог, могъщ и глупав, женска гръд, пронизана от кама, пеперуди с лица върху крилата и съвсем в дъното на картината, на ръба на хаоса — сив призрак — смъртта, която с копие, малко колкото игла, пробожда мозъка на нарисувания Клингзор.

След като бе рисувал часове наред, го овладяваше неспокойствие, неспирно тичаше и сновеше из стаите, вратите летяха след него, изваждаше шишетата от шкафа, взимаше книги от лавиците, сваляше тежките пъстри покривки от масите, четеше легнал на пода, поемайки дълбоко дъх, се надвесваше от прозорците, търсеше стари рисунки и фотографии и пълнеше с хартии картини, книги, писма, подовете, масите, леглата и столовете във всички стаи. Когато дъждовният вятър се втурваше през прозорците, всичко се развяваше объркано и тъжно. Сред старите неща Клингзор намери своя детски портрет, снимка от неговата четвърта година, той в бяло лятно костюмче, с белезникави светлоруси коси, с приятно и упорито момчешко лице. Намери снимките на родителите си, фотографии на любими от младостта. Всичко го занимаваше, дразнеше, напрягаше, измъчваше, тласкаше насам и натам, той грабваше всичко и пак го захвърляше, докато отново, обзет от възторжен трепет, застиваше пред дървения статив и продължаваше да рисува. Изтегли по-дълбоко браздите през зъберите на своя портрет, направи по-широк храма на живота си, изрази по-силно вечността на всяко битие, по-разплакано своята преходност, по-прелестно усмихнатото си подобие, по-присмехулна присъдата над тленността. После отново скочи, преследван елен, и заснова с крачката на затворник през стаята си. Радост го прониза, потръпна и дълбока наслада от творчеството, сякаш някаква влажна ликуваща буря, докато болката отново го повали на земята и запрати в неговото лице отломките от живота и от изкуството му. Той се молеше пред своя портрет и го заплюваше. Беше обезумял, както е безумен всеки творец. Но в безумието на творчеството правеше непогрешимо мъдро, като лунатик, всичко, което подпомага неговото дело. Той чувстваше доверчив, че в тази ужасна борба за автопортрета не се осъществява съдбата и равносметката на една личност, а човешката, всеобщата, необходимата. Той чувстваше: сега отново стои пред една задача, пред една участ и всички отшумели страхове и бягства, и всички опиянения и шемети са били само страх и бягство пред тази негова задача. Сега вече нямаше нито страх, нито бягство, имаше само напред, само „на нож“, за победа и погибел. Той побеждаваше, страдаше и се смееше, и си проправяше път със зъби и нокти, убиваше и умираше, раждаше и биваше роден.

Един френски художник пожела да го посети, хазяйката го въведе в преддверието, безредието и нечистотията се хилеха от препълненото помещение. Клингзор се появи, боя по ръкавите, боя по лицето, сиво, небръснато. Забърза през помещението с дълги крачки. Непознатият донесе поздрави от Париж и Женева, изрази почитанията си. Клингзор ходеше нагоре и надолу, сякаш не го чуваше. Смутен, гостът замълча и взе да се оттегля. Тогава Клингзор пристъпи до него, постави изцапаната си с боя ръка на рамото му, погледна го отблизо в очите. „Благодаря — каза той бавно, мъчително, — благодаря, мили приятелю. Аз работя, не мога да говоря. Хората винаги говорят много, винаги. Не ми се сърдете и поздравете моите приятели, кажете им, че ги обичам.“ И отново изчезна в другата стая.

В края на тези вихрени дни Клингзор постави готовата картина в неизползваната празна кухня и я заключи. Никога не я показа. Тогава взе веронал и прекара в сън цял ден и цяла нощ. После се изми, обръсна се, сложи си ново бельо и нови дрехи, замина за града и купи плодове и цигари, за да ги подари на Джина.