Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (7)

Августовска вечер

В спускащата се вечер Клингзор стигна — той беше прекарал следобеда на слънце и вятър край Мануцо и Велия, където бе рисувал — много уморен до малка сънна кръчмичка в гората над Велия. Успя да извика навън старата стопанка, тя донесе пръстена чаша, пълна с вино, той седна на дънера от орехово дърво пред вратата и разтвори раницата, намери в нея още едно парче сирене и няколко сини сливи и вечеря. Старата жена седеше до него, с успокоени старчески очи, побеляла, прегърбена и беззъба, и му разказваше, като набръчканата й шия потрепваше, за живота в селото и в семейството й, за войната, за състоянието на посевите, за виното и млякото, за поскъпването и за това колко те струват, за починалите внуци и за преселили се синове; всички времена и всички съзвездия на този обикновен селски живот се разгръщаха ясни и приветливи, сурови в една оскъдна красота, изпълнени с радост и грижи, със страх и живот. Клингзор яде, пи, отдъхна, слуша, пита за деца и добитък, за свещеник и епископ, любезно похвали жалкото вино, предложи на жената последната слива, ръкува се, пожела й щастлива нощ и тръгна, натоварен с раницата и с бастун, бавно през рядката гора, нагоре по планината, към своето убежище.

Беше в късния златен час, светлината на деня още гореше навред, но вече проблясваше и луната, и първите прилепи плуваха в зеленикавия блещукащ въздух. Горската покрайнина бе кротко застинала в последното зарево, светли кестенови дънери пред тъмни сенки. Една жълта къщурка леко излъчваше погълнатата дневна светлина, гореше спокойно като жълт топаз, розовочервени и виолетови малки пътеки водеха през ливади, лозя и лес, тук и там вече по някой жълт акациев клон, на запад небето златно и зелено над кадифеносини планини.

Ох, да можеше сега да поработи в последния вълшебен четвърт час на зрелия летен ден, който никога нямаше да се върне! Как безименно красиво беше всичко сега, колко спокойно, добро и даряващо, като изпълнено с божественост!

Клингзор седна в хладната трева, посегна механично към молива и усмихвайки се, отново отпусна ръка. Беше смъртно уморен. Пръстите му опипваха сухата трева, сухата рохкава пръст. Колко дълго още после тази приятно вълнуваща игра ще свърши! Колко дълго още, а после ръка, уста и очи — пълни с пръст! Неотдавна Тху Фу му бе изпратил едно стихотворение, той си го спомни и бавно тихичко си го каза:

От дървото на живота

лист след лист над мен лети.

О, ти, пъстър свят, с охота

колко ме засищаш ти.

Колко ти ме изморяваш,

за да ме опияниш!

Туй, което днес огряваш,

скоро ще го затъмниш.

Скоро вятърът ще свири

над кафявия ми гроб,

своето дете ще дири

майката, привела лоб.

С поглед тя ще ме сподиря,

той е моята звезда,

всичко иначе умира

и изчезва без следа.

Вечна майката остава,

ний от нея сме дошли,

имената ни предава

с пръст по беглите мъгли.

Е, така беше добре. Колко още от своите десет живота притежаваше Клингзор? Три? Два? Все още имаше повече от един, все още повече от един честен, обикновен, космополитски и бюргерски живот. И много бе направил, много бе видял, много хартия и ленено платно бе изрисувал, много сърца бе развълнувал с любов и омраза, в изкуството и в живота бе събудил много негодувание и свеж полъх в света. Много жени беше любил, много традиции и светилища бе разрушил, бе дръзнал за много нови неща. Бе изпил до дъно много пълни чаши. Бе дишал много дни и звездни нощи, бе получил загар под много слънца, бе плувал в много води. Сега седеше тук, летният вятър игриво полюшваше короните на кестените, светът бе добър и съвършен. Беше все едно дали ще нарисува още сто картини или още десет, дали ще преживее още двадесет лета или само едно. Уморен беше вече, уморен. Всичко умира, всичко умира на драго сърце, искрени Тху Фу!

Време бе да се прибере вкъщи. Ще се олюлява в стаята от вятъра, нахлул през балконската врата. Ще запали светлина и ще извади скиците си. Сърцевината на гората с много хромовожълто и китайско синьо може би бе добра, някога от това ще излезе картина. Да става, беше време.

Но продължи да седи с развети от вятъра коси, облечен в развято, изцапано с боя ленено яке, с усмивка и болка в здраченото сърце. Лек и тих вееше вятърът, леко и безшумно блуждаеха прилепите в гаснещото небе. Всичко умира, всичко умира на драго сърце. Само вечната майка остава.

Клингзор би могъл и да спи тук, най-малкото един час, нали беше топло. Положи глава на раницата и се загледа в небето. Колко хубав е светът, как засища и уморява!

Някой слизаше от планината със силна крачка и свободни дървени подметки. Между папратите и жълтугата се появи силует на жена, цветовете на дрехите й вече не можеха да се различат. Приближаваше се със здрава равномерна стъпка. Клингзор скочи и виком поздрави с „добър вечер“. Тя се изплаши малко и се спря за миг. Той я гледаше в лицето. Познаваше я, не знаеше откъде. Тя беше красива и мургава, бели блестяха хубавите й здрави зъби.

— Виж ти! — извика той и й подаде ръка. Долови, че нещо го свързва с тази жена, някакъв малък спомен. — Познаваме ли се още?

— Мадона! Вие сте художникът от Кастанета! Помните ли ме още?

Да, сега знаеше. Тя беше селянката от долината с кръчмата, веднъж до нейната къща, във вече толкова дълбоко засенченото и объркано минало на това лято, той бе рисувал няколко часа, беше извадил вода от кладенеца й и дремнал един час в сянката на смокиновото дърво, а накрая бе получил от нея чаша вино и целувка.

— Вие никога вече не се отбихте — оплака се тя. — А пък толкова много ми обещахте.

В дълбокия й глас звучеше дяволитост и предизвикателство. Клингзор се оживи.

— Ето, толкова по-добре, че сега ти дойде при мен! Какво щастие имам тъкмо днес, когато бях толкова сам и тъжен!

— Тъжен! Не ме заблуждавайте, господине, вие сте шегаджия, не бива да ви се вярва на нито дума. Хайде, аз трябва да продължа.

— О, тогава ще те съпроводя.

— Но това не е по вашия път и не е необходимо, какво може да ми се случи?

— На теб нищо, но на мен? Колко лесно би могъл да се появи някой, да ти се хареса и да тръгне с теб и да целуне хубавата ти уста и твоята шия, и красивата ти гръд, някой друг вместо мене. Не, това не бива да се допусне.

Той бе положил ръка на шията й и вече не я сваляше.

— Звезда моя малка! Съкровище! Мой малък сладък плод! Отхапи ме, иначе ще те изям.

Тя с усмивка се изви назад, той я целуна по отворената силна уста, между съпротивата и възраженията й, тя отстъпи, целуна я отново, поклати глава, засмя се, опита се да се освободи. Клингзор я държеше в прегръдката си, устата му бе върху нейната, ръката му на гърдите й, косата й имаше уханието на лятото: на сено, жълтуга, папрат, къпини. За един миг той пое дълбоко дъх, отметна глава назад, тогава в догарящото небе видя изгряла малка и бяла звезда. Жената мълчеше. Лицето й бе станало сериозно, тя въздъхна, сложи ръка върху неговата и по-здраво я притисна на гърдите си. Той кротко се сведе, притисна ръка в коленните й ямки, които вече не се възпротивиха, и я положи в тревата.

— Обичаш ли ме? — попита тя като малко момиче. — Povera me.^[1]

Те изпиха чашата. Вятърът погали косите и отнесе диханието им.

Преди да се сбогуват, Клингзор потърси в раницата и в джобовете на дрехата си дали няма нещо, което би могъл да й подари. Намери малка сребърна кутийка, още наполовина пълна с тютюн, която изпразни и я подаде.

— Не, никакъв подарък, в никакъв случай! — увери я той. — Само един спомен, за да не ме забравиш.

— Няма да те забравя — каза тя и попита: — Ще дойдеш ли отново?

Той се натъжи. Бавно я целуна по двете очи.

— Ще дойда — обеща.

Още известно време, застанал неподвижно, той чуваше нейните стъпки как трополяха надолу дървените подметки: по ливадата, поляната, през гората, по пръст, по камъни, по шума, по коренища. Жената вече беше отминала. Гората се чернееше в нощта, хладен вятър докосваше угасналата земя. Нещо, може би гъба, може би някаква увяхнала папрат миришеше остро и горчиво на есен.

Клингзор не се решаваше да си тръгне за вкъщи. Защо сега да се катери по планината, защо да отива в стаята си при всичките картини? Той се изтегна на тревата, лежа и гледа звездите, най-после заспа и спа, докато късно през нощта не го разбуди някакъв животински вик, поривът на вятъра или хладината на росата. Тогава се заизкачва към Кастанета, намери своята къща, вратата, стаята си. Там имаше оставени цветя и писма, бяха идвали приятели.

Колкото и уморен да беше, все пак по стара жилава привичка и в дълбоката нощ той разопакова нещата си на светлината на лампата, разгледа листата със скиците от деня.

Горските дебри бяха красиви, треви и скали в пронизвани от лъчи сенки блестяха хладни и приятни като някаква съкровищница.

Правилно бе рисувал само с хромовожълто, оранжево и синьо и се бе отказал от цинобъровото зелено. Дълго гледа листа.

Но защо? Защо са всички тези листа, пълни с багри? Защо е цялото старание, цялата пот, цялата мимолетна опияняваща наслада от творчеството? Имаше ли избавление? Имаше ли спокойствие? Имаше ли мир?

Изнурен, той рухна в леглото, едва разсъблякъл се, угаси светлината, затърси съня и тихо зашепна стиха на Тху Фу:

Скоро вятърът ще свири

над кафявия ми гроб…