Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (4)

Денят в Карено

Заедно с приятели от Баренго и с Агосто и Ерсилия Клингзор тръгна пеш на излет до Карено. В ранен, утринен час те потънаха между силно ухаещите скоруши и полюшващите се по крайпътните дървета още росни паяжини, през стръмната топла гора надолу в дефилето на Пампамбио, където, омаяни от летния ден, край жълтото шосе спяха яркожълти къщи, приведени напред и полумъртви, край пресъхналия поток белите, сякаш метални върби висяха с тежки криле над златните ливади. Цветен, керванът на приятелите плуваше през димящата зеленина на долината: мъжете в бяло и жълто, в лен и коприна, жените в бяло и розово, чудесният веронезевозелен слънчев чадър на Ерсилия блестеше като скъпоценен камък на вълшебен пръстен.

Докторът се оплакваше тъжно с приветлив глас:

— Много жалко е, Клингзор, че всичките ваши чудесни акварели след десет години ще бъдат бели. Боите, които предпочитате, до една не издържат дълго.

Клингзор:

— Да, и което е още по-лошо, вашите красиви кестеняви коси, докторе, след десет години ще бъдат съвсем сиви, а малко по-късно нашите хубави, весели кости ще лежат някъде в някоя дупка в земята, за съжаление и вашите толкова красиви и здрави кости, Ерсилия. Деца, не бива прекалено късно в живота да започнем да се вразумяваме. Херман, какво казва Ли Тайбо?

Херман, поетът, се спря и заговори:

Животът минава светкавица сякаш,

отблясъка даже не можем да видим.

Земя и небе неподвижни са вечно,

а времето бързо мени се дори по лицата на хората.

О, ти, който още пред пълната чаша седиш и не пиеш,

кажи ми, очакваш ли някого още?

— Не — каза Клингзор, — аз имах предвид друг стих, с рими, за косите, които сутринта още били тъмни…

Херман веднага задекламира:

Сутринта косите ти като коприна черна бяха,

вечерта посипа ги с бял сняг сред тишината;

който с живо тяло не желае смъртната уплаха,

нека вдигне чаша и да пие заедно с луната!

Клингзор се засмя високо със своя малко дрезгав глас.

— Благородният Ли Тайбо! Той е имал предчувствия, знаел е всичко. Но и ние знаем всичко, той е наш мъдър стар брат. Този опияняващ ден би му допаднал, точно такъв ден, в който на свечеряване би било хубаво човек да умре със смъртта на Ли Тайбо, в лодка, по тиха река. Ще видите, днес всичко ще бъде прекрасно.

— Каква е била смъртта, която застигнала Ли Тайбо на реката? — попита художничката.

Но Ерсилия я прекъсна със своя хубав, дълбок глас:

— Не, престанете сега. Който каже още една дума за смърт и умиране, вече няма да го обичам. Finidca adesco, brutto Клингзор.^[1]

Усмихнат, Клингзор се приближи до нея.

— Имате пълно право, бамбина! Ако изрека още една дума за умиране, можете да прободете и двете ми очи с чадъра. Но сериозно, днес е чудесно, мили хора! Днес пее една птица, това е приказна птица, чух я още заранта. Днес вее един вятър, това е приказен вятър, небесната рожба, която събужда спящите принцеси и изсипва мозъка от главите. Днес цъфти едно цвете, то е приказно цвете, синьо е и разцъфва само веднъж в живота и който го откъсне, негово е върховното щастие.

— Какво има предвид той? — попита Ерсилия доктора.

Клингзор чу това.

— Имам предвид, че този ден няма никога да се върне и който не усети аромата му, не го опита на вкус, не го изяде и изпие, нему той няма да бъде предложен втори път през цялата вечност. Никога слънцето няма да грее така, както днес, то има такава констелация на небето, връзка с Юпитер, с мен, с Агосто и Ерсилия и с всички нас, която никога, никога няма да се повтори, дори след хиляда години. Ето защо бих искал сега, тъй като това носи щастие, да повървя за малко от лявата ви страна и да нося вашия смарагдов чадър, в чиято светлина главата ми ще изглежда като опал. Но вие би трябвало да вземете участие и да пеете една песен, една от най-хубавите ви.

Той пое ръката на Ерсилия, удълженото му лице плавно потъна в синьозелената сянка на чадъра, в който беше влюбен и чиято яркосладостна багра го очароваше. Ерсилия запя:

Il mio papa non vuole,

Ch’io spos’un bersagliere^[2]

Присъединиха се гласове, всички крачеха, пеейки, чак до гората и навътре в нея, докато стръмнината стана твърде голяма, а пътят, почти отвесен като дървена стълба, поведе към планината през папрати, към високия връх.

— Колко чудно праволинейна е тази песен! — похвали я Клингзор. — Бащата е против влюбените, каквито са винаги бащите. Те вземат един нож, който реже добре, и убиват бащата. Няма го. Правят това през нощта, никой не вижда освен луната, която не ги издава, и звездите, а те са неми, и добрият Бог, който вече ще им прости. Колко красиво и почтено е това! Един днешен поет би бил убит с камъни за такъв стих.

Изкачваха се бавно нагоре под сянката на кестеновите дървета, през чиито клони се процеждаха и игриви слънчеви петна, по тясната планинска пътека. Когато Клингзор вдигна очи, пред лицето му бяха стройните крака на художничката, които розовееха през прозрачните чорапи. Погледнеше ли назад, то над черната негърска глава на Ерсилия се издигаше тюркоазеният свод на чадъра. Под него тя цялата беше във виолетова коприна, единствена нейната фигура тъмнееше сред всички.

До една селска къща, синя и оранжева, на поляната имаше нападали зелени летни ябълки, хладни и възкисели, които те опитаха. Художничката разказваше мечтателно за разходка по бреговете на Сена в Париж, някога, преди войната. Да, Париж и блаженото Тогава.

— То няма да се върне. Никога вече.

— И не бива — извика художникът буйно и мрачно разтърси удължената си ястребова глава. — Нищо не бива да се връща! А и защо ли? Що за детински желания са това? Войната прерисува всичко, което беше преди, в един рай, и най-глупавото, и най-оскъдното. Е, добре, хубаво беше в Париж, и хубаво в Рим, и хубаво в Арл. Но днес и сега нима е по-малко хубаво? Раят не е Париж и не мирното време, раят е тук, там горе в планината се простира той, след час ще стигнем до него и ще бъдем като разбойника, за когото е било казано: „Истина ти казвам, днес ще бъдеш с мене в рая.“

Вече излизаха от пъстрите сенки на горската пътека на открито, широко шосе, което, светло и горещо, в големи спирали водеше към височината, Клингзор, той пазеше очите си с тъмнозелени очила, вървеше последен и често оставаше назад, за да наблюдава как се движат фигурите и техните цветови съчетания. Не беше взел със себе си нищо за работа, преднамерено, нито дори малкия скицник, и въпреки това стотици пъти се спираше притихнал, развълнуван от картини. Суховатата му фигура стоеше самотна, бяла на червеникавия път край акациевата горичка. Лятото облъхваше с горещия си дъх планината, светлинните лъчи падаха отвесно, цветовете се вдигаха като омара със сто оттенъка от долината. Над най-близките възвишения, които трептяха в зелено и червено и с бели села, се виждаха синкавите очертания на планински вериги, зад тях, по-светли и по-сини, нови и нови хребети, а съвсем далечни и недействителни, кристалните чела на снежните върхове. Над гората от акации и кестени се извисяваше открит и могъщ скалистият гръб и неравният връх на Салуте, червен и светловиолетов. По-красиви от всичко бяха хората, като цветя те стояха в светлината сред зеленина, като огромен скарабей блестеше смарагдовият чадър, черната коса на Ерсилия под него, бялата стройна художничка с руменото лице и всички други. Клингзор ги пиеше с жадни очи, неговите мисли обаче бяха при Джина. Едва след седмица щеше да я види отново, тя седеше в една канцелария в града и пишеше на машина, съвсем рядко той имаше щастието да я види и никога сама. А я обичаше, тъкмо нея, която нищо не знаеше за него и не го познаваше, не го разбираше, за която беше само една рядка странна птица, непознат, прочут художник. Колко удивително беше това, че тъкмо към нея се бе прислонило желанието му, че никоя друга любовна чаша не го утоляваше. Клингзор не бе свикнал да изминава дълги пътища заради никоя жена. А за Джина вървеше по тях, за да бъде един час до нея, да държи тънките й пъргави пръсти, да промъкне обувката си под нейната или да сложи бърза целувка на тила й.

Той размишляваше върху тези неща и сам за себе си бе увлекателна загадка. Беше ли това вече границата? Беше ли старостта? Или само втора младост, възвръщане на четиридесетгодишния към двадесетте?

Стигнаха билото на планината, отвъд пред погледа им се възправи нов свят: висок и недействителен, целият от стръмни, остри пирамиди и конуси върху Дженаро, слънцето косо зад него и всяка плоскост емайлово блестяща, плуваща по тъмновиолетови сенки, между там и тук — трептящ въздух и безкрайно дълбоко потънал, отдъхва тесният син ръкав на езерото, хладно зад зелените пламъци на гората.

На гребена на планината съвсем малко село: господарско имение със скромен дом, четири-пет други къщи, каменни, боядисани в синьо и розово, параклис, кладенец, черешови дървета. Компанията се спря на слънце край кладенеца, Клингзор продължи под свода на една врата в сенчестия двор, издигаха се три синкави къщи с малки и тесни прозорци, около тях треви и чакъл, една коза, коприва. Едно дете побягна пред него, Клингзор го привлече, извади от джоба си шоколад. То спря, той го улови, галеше го и го хранеше, детето беше плахо и красиво, малко мургаво момиченце, боязливи черни очи на зверче, тънки, голи крачета, мургави и блестящи.

— Къде живеете? — попита той.

Момиченцето изтича до най-близката врата, която се отвори под зъберите на къщите. От мрачно каменно пространство като из пещера от първобитните времена излезе жена, майката, и тя прие шоколад. От нечисти дрехи се подаваше кафява шия, овално, здраво лице, обгоряло от слънцето и красиво, широка, пълна уста, големи очи, суров, сладък любовен чар, жена и майка, това издаваха волно и спокойно едрите й азиатски черти. Клингзор се наклони изкусително към нея, усмихната тя се отдръпна, бутна детето между себе си и него. Той продължи да върви, бе решен да се върне отново. Пожела да рисува тази жена или да й стане любовник, пък било и само за час. Тя беше всичко: майка, дете, любима, животно, мадона.

Клингзор бавно се върна назад към компанията със сърце, пълно с мечти. Над зида на имението, където жилището изглеждаше празно и затворено, бяха закрепени стари, груби топовни гюлета, виеща се стълба бодеше през храстите към дъбрава и хълм, най-нагоре до паметник, там се издигаше някакъв бароков самотен бюст, костюм а ла Валенщайн, коси на вълни, накъдрена остра брада. В бляскавия светлик на обеда магия и фантастика заряха над планината, чудното дебнеше, светът бе настроен на друга, далечна тоналност. Клингзор пи вода от кладенеца, долетя едра пеперуда и пи от капките, изпръскани по варовиковия зид на кладенеца.

Планинската уличка, подобно на гръбнак, водеше нагоре под кестени, под орехови дървета, слънчева, сенчеста. На един завой — крайпътен параклис, стар и жълт, в нишата му избледнели древни икони, глава на светец, ангелски сладка и детинска, част от дреха, червена и кафява, останалото — изронено. Клингзор много обичаше стари изображения, когато ненадейно се изпречваха пред очите му, обичаше такива фрески, обичаше връщането на тези красиви творби към прах и земя.

Отново дървета, лози, ослепителен нажежен път, отново завой: и ето целта, изведнъж неочаквано: тъмен вход, голяма висока църква от червен камък, весела и със самочувствие, вдигната към небето, един площад, плувнал в слънце, прах и мир, червеникаво прегорели треви, които се чупят под краката, обедна светлина, отразена от ярки стени, колона, фигура над нея, невидима пред слънчевия водопад, каменен парапет около широка площ, над синя безбрежност. А зад тях селото, Карено, прастаро, тясно, мрачно, сарацинско, оскъдни каменни пещери под избледнели кафеникави керемиди, уличките потискащо тесни като в сън, потънали в мрак, изневиделица малки площади крясват на бялото слънце, Африка и Нагасаки, над тях гората, долу синята пропаст, горе бели, наситени пухкави облачета.

— Смешно е — каза Клингзор, — колко дълго време е потребно на човека, докато поне малко опознае света! Когато някога пътувах към Азия, преди години, в нощта с бързия влак съм минал на шест километра оттук или на десетина, а не знаех нищо. Пътувах за Азия и тогава ми беше страшно необходимо да го направя. Но всичко, което някога намерих там, днес го намирам и тук: девствена гора, жега, красиви, непознати хора, съвършено спокойно слънце, светилища. Човек пропилява толкова дълго време, докато се научи в един-единствен ден да посещава три континента. Те са тук. Добре дошла, Индия! Добре дошла, Африка! Добре дошла, Япония!

Приятелите познаваха една млада дама, която живееше тук, горе, и Клингзор много се радваше на посещението при непознатата. Той я нарече кралица на планините, така бил озаглавен един тайнствен източен разказ в книгите от неговото детство.

Пълен с очакване, керванът премина сенчестата синя бездна на уличките, никакъв човек, никакъв звук, никакъв петел, никакво куче. Но в полусянката на прозоречен свод Клингзор видя да стои една фигура, красиво момиче, чернооко, с червена забрадка и черна коса. Погледът му тихо следеше непознатите и срещна неговия, в едно бавно поемане на дъх, те, мъжът и момичето, очи в очи, се гледаха всеотдайно и сериозно, два непознати свята близо един до друг в дълъг миг. После и двамата се усмихнаха бегло и сърдечно с вечния поздрав на половете, старата, жадна, сладостна вражда, и с една крачка, завил край стените на къщата, непознатият мъж изчезна, вече лежеше в раклата на момичето, образ при много други образи, мечта при много други мечти. В никога незасищащото се сърце на Клингзор се заби малък трън, в един миг той се поколеба, мислеше да се върне, Агосто го извика, Ерсилия запя, сенчеста стена се губеше в далечината и малък, светъл площад с две жълти постройки, тих и ослепителен, лежеше в омагьосания ден, тесни каменни балкони, затворени прозоречни капаци, прекрасна сцена за първото действие на опера.

— Пристигаме в Дамаск! — извика докторът. — Къде живее Фатме, перлата сред жените?

Отговорът дойде изненадващ от по-малкия палат, от хладната чернота зад полупритворената балконска врата излетя странен тон, още един и десет пъти същите, после се прибави октава, разнесе се десетократно, акордираха роял, пеещ роял, пълнозвучие посред Дамаск.

Тук трябва да е, тук живее тя. Къщата обаче, изглежда, нямаше врата, само розово-жълти стени с два балкона, над тях върху мазилката на фриза — стара фреска: цветя, сини и червени, и един папагал. Тук би трябвало да има изрисувана врата и щом човек похлопа три пъти и изрече ключовите думи на Соломон, пъстроцветните й крила биха се отворили и странникът би доловил аромата на персийски масла, а зад прозрачни завеси би седяла на висок трон кралицата на планините, робини биха коленичили по стъпалата в нозете й, а изрисуваният папагал с крясък би литнал на рамото на владетелката.

Намериха малка вратичка в страничната уличка, гръмка камбанка, дяволски механизъм, зазвуча пронизително зло, съвсем тясно и стръмно, стълбището водеше нагоре. Човек не можеше да си представи как са внесли рояла в къщата. През прозореца? През покрива?

Втурна се едро черно куче след него, малък рус лъв, голям шум, дървената стълба кънтеше, а зад нея на рояла единадесет пъти се раздаваше един и същи тон. От боядисано в розово помещение избликна сладостно мека светлина, отваряха се врати. Имаше ли там папагал?

Изведнъж се появи кралицата на планините, тънък трепетен цвят, стройна и кръшна, цялата в червено, ярък пламък, олицетворение на младостта. Пред очите на Клингзор се разхвърчаха сто обичани образа, а новият сияещ излетя напред. Той веднага знаеше, че ще я рисува не по натура, а лъча в нея, който бе доловил, стиха, прелестния тръпчив звук: младост, руменина, златисти коси, амазонка. Ще я съзерцава в течение на час, може би и на няколко часа. Ще я гледа да върви, ще я гледа да седи, да се усмихва, може би ще я види и да танцува, може би ще я чуе и да пее. Денят бе увенчан с корона, денят бе намерил своя смисъл. Онова, което по-нататък можеше да се добави, беше дар, изобилие. Винаги ставаше така — преживяването никога не идваше само, винаги го предвождаха ято птици, винаги го изпреварваха вестители и знамения, майчинският азиатски, животински поглед долу при вратата, мургавата селска красавица на прозореца, тези неща и това сега.

Цяла секунда той потръпваше от чувството: „Да бях десет години по-млад, десет кратки години, тя би могла да ме има, да ме улови, да ме върти на пръста си. Не, ти си твърде млада, малка, червена кралице, ти си твърде млада за стария магьосник Клингзор! Той ще ти се удивлява, ще те учи наизуст, ще те нарисува, ще изобрази завинаги песента на твоята младост, но няма да дойде на поклонение, няма да се качи по висяща стълба до теб, няма да извърши убийство заради теб и няма да направи серенада под твоя красив балкон. Не, за съжаление всичко това той няма да стори, старият художник Клингзор, старият глупак! Няма да те обича, няма да хвърля към теб поглед, какъвто хвърли към азиатката, към чернокосата на прозореца, която може би не е с нито ден по-млада от теб. За тях той не е твърде стар, само за тебе, кралице на планините, червено планинско цвете! За теб, карамфил, той е твърде стар. За теб не е достатъчна любовта, която Клингзор може да ти подари между един ден, изпълнен с труд, и една вечер, напоена с червено вино. Много по-добре ще те изпие моето око, стройна ракета, и ще те помни дълго след като угасна за теб.“

През помещения с каменни подове и открити сводове отидоха в една зала, където над високите врати проблясваха чудни барокови гипсови фигури, а наоколо, по тъмен рисуван фриз, плуваха делфини, бели коне и розовочервени амурчета в гъсто населено, приказно море. Няколко стола и на пода частите на разглобения роял, иначе не се виждаше нищо друго в голямото помещение, но две примамващи врати водеха към малки балкони над обления от светлина оперен площад, а отсреща се виждаше балконският парапет на съседния палат, също украсен с картини, там един червен, дебел кардинал плуваше като златна риба в слънцето.

Останаха тук. Разопаковаха хранителните припаси в залата и сложиха една маса, появи се вино, рядко бяло вино от северните области, ключ за пълчища от спомени. Акордьорът бе изчезнал, разглобените части на рояла мълчаха. Клингзор, замислен, втренчено гледаше оголените струни, после безшумно затвори капака. Очите го боляха, но в сърцето му пееше летният ден, пееше сарацинската мадона, пееше, син и набъбващ, сънят, мечтата за Карено. Той се хранеше и чукаше чашата си в чаши, говореше високо и радостно, а зад всичко това работеше апаратът от неговата работилница, погледът му бе около карамфила, около огненото цвете, както водата около рибата, един прилежен хронист седеше в неговия мозък и записваше форми, ритми, движения, точно като на метална стълбица с цифри.

Разговори и смехове пълнеха празната зала, мъдро и добродушно се смееше докторът, дълбоко и приветливо Ерсилия, силно и подмолно Агосто, леко като птичка художничката, мъдро говореше поетът, шеговито говореше Клингзор, наблюдавайки ги, и малко плахо червената кралица обикаляше своите гости сред делфини и бели коне, тук и там, заставаше до рояла, присядаше на възглавница, режеше хляб, наливаше вино с неопитна девича ръка. Радост кипеше в хладната зала, очи, черни и сини, блестяха, пред високите светли балконски врати, застинал, стоеше на страж ослепителният ден.

Светло се лееше благородното вино в чашите, прекрасна отлика от простата студена храна. Светло се лееше червеното сияние от роклята на кралицата във високата зала, светли и будни го сподиряха погледите на всички мъже. Тя изчезна, върна се отново, с вързан кръстом на гърдите зелен шал. Тя изчезна, върна се отново с вързана на главата синя кърпа.

След яденето, уморени и заситени, потеглиха весело, в гората легнаха сред треви и мъхове, слънчеви чадъри просветваха, под сламени шапки грееха лица, накалено искреше слънчевото небе. Кралицата на планините лежеше червена на зелената трева, бяла, лебедовата й шия се издигаше от пламъка, доволна и оживена изглеждаше високата обувка на стройния й крак. Клингзор, близо до кралицата, четеше в нея, изучаваше я, поглъщаше я, както още момче бе чел вълшебната история за кралицата на планините и бе пропит от нея. Почиваха, дремеха, бъбреха, бореха се с мравки, струваше им се, че чуват змии, по женските коси оставаха да висят бодливи кестенови черупки. Мислеха за отсъстващи приятели, чието присъствие би било подходящо в този час, те не бяха мнозина, копнееха да бъде тук Луис Жестокия, приятелят на Клингзор, художникът на панаирни люлки и циркове, неговият фантастичен дух се носеше в близост около събраните.

Следобедът отмина като една година в рая. На сбогуване се смяха много, Клингзор заключи в сърцето си всичко: кралицата, гората, палата и залата с делфините, двете кучета, папагала.

Когато слизаше надолу по планината, ведно с приятелите, постепенно бе обзет от радостното въодушевление, което познаваше само в много редки дни, в които доброволно оставяше работата настрана. Ръка за ръка с Ерсилия, с Херман, с художничката той танцуваше по огряното от слънцето шосе надолу, тананикаше песни, по детски се забавляваше от шеги и игрословици, смееше се увлечено. Изтичваше пред другите, притайваше се някъде, за да ги изплаши.

Колкото и бързо да вървяха, слънцето вървеше по-бързо, още при Палацето то се скри зад планината и долу в дефилето вече беше вечер. Бяха объркали пътя и слезли твърде ниско, тъй като бяха гладни и уморени, трябваше да се откажат от плановете, замислени за вечерта: разходка през житните поля на Баренго, вечеря с риба в гостилницата на крайезерното село.

— Мили хора — каза Клингзор, който бе седнал до един зид край пътя, — нашите планове бяха наистина много хубави и една добра вечеря при рибарите или в Монте д’Оро, разбира се, бих приел с благодарност. Но вече не можем да стигнем толкова далеч, най-малкото аз не мога. Уморен съм и съм гладен. Оттук нататък няма да направя нито крачка повече освен до най-близката кръчма, която положително не е далеч. Там сигурно има вино и хляб, това е достатъчно. Кой ще тръгне с мен?

Тръгнаха всички. Намериха кръчмата на стръмен горист склон, в тъмната сянка на дърветата по тясна тераса бяха разположени каменни пейки и масички, от избата в скалите стопанинът донесе студено вино, имаше и хляб. Настаниха се мълчаливо и се хранеха радостни, че най-после са седнали. Зад високите дънери на дърветата угасваше денят, синята планина ставаше черна, червеникавото шосе — бяло, чуваше се долу, по притъмнелия път, да върви кола и да лае куче, тук-там по небето се появиха звезди, а по земята — светлини, неразличими едни от други.

Клингзор седеше щастлив, отдъхваше, гледаше в нощта, бавно поглъщаше черния хляб, мълчаливо изпразваше синкавите чаши с вино. Заситил се, той отново почна да бъбри и да пее, полюшваше се в такта на песента, играеше с жените, вдъхваше аромата на косите им. Виното му изглеждаше добро. Стар изкусител, той лесно оборваше всяко предложение да продължат пътя си, пиеше вино, наливаше вино, нежно се чукаше, поръчваше ново вино. Бавно от пръстените синкави чаши, символи на тленността, се издигаше пъстра магия, преобразяваше света, оцветяваше звезди и светлини.

Във висината, в люлка, полюшваща се над бездната на света и нощта, птици в златна клетка, без родина, без тегло, те седяха срещу звездите. Те пееха, птиците, пееха екзотични песни, фантазираха с очаровани сърца дълбоко в нощта, в небето, в гората, в загадъчната вълшебна вселена. Ответът идваше от звезди и луна, от дърво и планина, там седяха Гьоте и Хафиз, облъхваше ги горещо ухание на Египет и задушевно на Елада, Моцарт се усмихваше, Хуго Волф свиреше на роял в блуждаещата нощ.

Затрещя, шум предизвика уплаха, проблесна светлина с пукот: под тях през сърцето на земята със сто ослепително светли прозорци мина влак, дълбоко в планината и в нощта, а горе от небето звучаха камбаните на невидима църква. Дебнешком полумесецът се издигна над масата, надникна, оглеждайки се в тъмното вино, изтръгна от мрака устата и очите на една жена, усмихна се, продължи да се издига, запя на звездите, духът на Луис Жестокия бе седнал на някаква пейка, самотен, пишеше писма.

Клингзор, крал на нощта, с висока корона върху косите, облегнал гръб на каменната пейка, дирижираше танца на света, даваше такт, призоваваше луната, заклинаше влака да изчезне. Той бе отминал, както някое съзвездие изчезва отвъд хоризонта. Къде беше Кралицата на планините? В гората не ехтеше ли роял, някъде далеч не лаеше ли малкият недоверчив лъв? Дали тя точно сега не бе сложила на главата си синя кърпа? Ей ти, стар свят, погрижи се да не пропаднеш! Насам, гора! Натам, черна планина! Запазете същия такт! Звезди, колко сте сини и червени, като в народната песен „Твоите червени очи и синята ти уста!“

Да рисуваш, беше хубаво, да рисуваш, беше красива, приятна игра за добри деца. Друго, по-голямо и по-важно беше да дирижираш звездите, да пренесеш и продължиш в света такт на собствената кръв, цветни кръгове, явявали се пред собствената ретина, колебания на собствената душа да оставиш да трептят и замират във вятъра на нощта. Махни се, черна планина! Бъди облак, полети към Персия, излей дъжд над Уганда! Ела ти, дух на Шекспир, изпей ни твоята пиянска шутовска песен за дъжд, който вали всеки ден!

Клингзор целуна малка женска ръка, облегна се на спокойно дишаща женска гръд. Под масата един крак играеше с неговия. Той не знаеше чия ръка или чий крак, долавяше, че го обгръща нежност, усещаше старото вълшебство, възроден и благодарен: той беше още млад, беше още далеч от края, още излъчваше сияние и съблазън, още го обичаха добрите плахи женички, още разчитаха на него.

Той разцъфтя богато. С тих, напевен глас започна да разказва безкраен епос, историята на една любов или всъщност на пътуване към Южното море, където, придружаван от Гоген и Робинзон, открил острова на папагалите и на блажените острови основал свободна държава. Как стотици папагали искрели във вечерния здрач, как сините им опашки се отразявали в зеления залив! Техните викове и стогласите крясъци на големите маймуни, и всичко ехтеше като гръмовно приветствие към него, към Клингзор, когато възвестяваше своята свободна държава. На бялото какаду той беше възложил създаването на правителство, а с мрачната птица-носорог бе пил палмово вино с тежка чаша от кокосов орех. О, луна на миналото, луна на блажените нощи, луна над наколното жилище сред тръстиката! Тя се казваше Кюл Калюа, мургавата и плаха принцеса, стройна и дългокрака, крачеше през банановите храсти, медно блестяща под ароматния покрив на огромните листа, очи на кошута и кротко лице, котешка пламенност в силен гъвкав гръб, скок на котка в игриво жилаво тяло. Кюл Калюа дете, пражар и детска невинност от светия Югоизток, хиляда нощи ти лежа на гърдите на Клингзор и всяка беше нова, всяка беше по-сърдечна, беше по-прелестна от всички предишни. О, празник на земния дух, където девите от острова на папагалите танцуваха пред божествата!

Над острова, Робинзон и Клингзор, над историята и слушателите беше сводът на белозвездната нощ, нежно се надигаше планината като кротко дишащи гърди под дърветата, къщите и краката на хората, със забързана крачка танцуваше, трескава и влажна, луна по купола на небето, гонена от звездите в див безмълвен танц. Нанизи от звезди, блестящи, се спускаха надолу линии на въжена железница към рая. Девствена гора тъмнееше майчински, тиня на прасвета лъхаше на изтляване и зачеване, пълзяха змия и крокодил, безбрежен се разливаше потокът на образите.

— Въпреки всичко аз отново ще рисувам — каза Клингзор, — още утре. Но вече не тези къщи и хора, и дървета. Ще рисувам крокодили и морски звезди, дракони и пурпурни змии и всичко в развитие, всичко като преобразяване, пълно с копнежа да бъде човек, пълно с копнежа да бъде звезда, цялото раждане, цялото тленност, цялото Бог и смърт!

Посред неговите тихи думи и посред развълнувания опиянен час прозвуча дълбоко и ясно гласът на Ерсилия, тя тихо пееше песента за bel mazzo di fiori^[3], от мелодията струеше покой, Клингзор я слушаше като дошла от някакъв далечен остров, плуваща през морета от време и самота. Обърна празната си чаша и вече не я наля. Заслуша се. Пееше дете. Пееше майка. Не беше ли сега той заблуден и проклет, окъпан в тинята на света, скитник и безпътник или малко глупаво дете?

— Драга Ерсилия — каза Клингзор с почтителност, — ти си нашата добра звезда.

През стръмна тъмна гора, като се хващаха за клони и корени, се стичаха надолу, търсейки пътя за дома. Стигнаха рядка горска покрайнина, изпъплиха полето, тесен път през царевична нива дъхтеше на нощ и завръщане у дома, лунен блясък в огледалните листа на царевицата, косо оттеглящи се редици от лози. Сега пееше Клингзор, тихо, с малко пресипнал глас, пееше тихо и много, немски и малайски, с думи и без думи. В приглушения напев той разливаше насъбрано богатство, както кафява стена вечер излъчва погълнатата дневна светлина.

Тук един от приятелите се сбогуваше, а там друг изчезваше от тясната пътека в сянката на лозите. Всеки вървеше, всеки за себе си, търсеше завръщането у дома, беше сам под небето. Една жена целуна Клингзор за „лека нощ“, пламнала, устата й се впи в неговата. Всички вървяха, всички се стапяха по пътя. Когато сам изкачваше стълбището към своето жилище, Клингзор все още продължаваше да пее. Възпяваше и хвалеше Бог и себе си самия, прославяше Ли Тайбо, прославяше и доброто вино от Пампамбио. Сякаш божество, той отдъхваше сред облаците на възхвалата.

— Вътрешно — пееше той — съм като златен свод, като купол на храм, вътре коленичат, молят се, от стените сияе злато, по старите изображения кърви Месията, кърви сърцето на Мария. И ние кървим, ние, другите, ние, заблудените, ние, звездите и кометите, седем и четиринадесет меча пронизват нашата щастлива гръд. Обичам те, теб, русокоса и чернокоса жена, обичам всички и филистерите; и вие сте клетници като мен, вие сте бедни деца и изродени полубожества, като пияния Клингзор. Бъди поздравен от мен, любим живот! Бъди поздравена от мен, любима смърт!