Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (6)

Музика на залеза

Настъпи последният ден на юли, любимият месец на Клингзор, върховното празнично време на Ли Тайбо бе прецъфтяло, нивга нямаше да се върне, в градините крещяха към синевата златни слънчогледи. Заедно с верния Тху Фу в този ден Клингзор странстваше през местност, каквато обичаше, обжарени от слънцето предградия, прашни улици с високи дървета от две страни, край пясъчен бряг къщички, боядисани в червено и оранжево, товарни коли и места за товарене на кораби, дълги виолетови стени, пъстра, бедна навалица. Във вечерта на този ден той стоеше на края на едно предградие в прахоляка и рисуваше пъстрите шатри и фургони на панаирен площад, приседнал до бордюра на улицата, на гола, обгоряла поляна, привлечен от силните цветове. Дълбоко и здраво той се впиваше в приглушеното лилаво от перваза на една палатка, в приветливото зелено и червено на тромавите фургони, в синьо-бяло боядисаните дървени подпори. Навъсено Клингзор ровеше в кадмиевата боя, буйно в сладостнохладния кобалт, изтегляше разлети линии с боя от бреш през жълто и зелено небе. Още един час, по-малко, и тогава край, нощта идваше, а утре започваше вече август, горещият трескав месец, който смесваше толкова много страх от смъртта и боязън в своята жарка чаша. Косата беше наточена, дните клоняха към залез, смъртта се смееше скрита в покафеняващата шума. Звъни ясно и ехти, кадмий! Крещи по-високо, ти, пищна боя от бреш! Смей се високо, лимоненожълто! Приближи се, тъмносиня планина на далечината! Елате да ви притисна до сърцето си, прашнозелени унили дървеса! Колко сте уморени, как сте отпуснали благородни, смирени клони! Аз ще ви изпия, ще ви погълна, ще ви изям, прелестни видения! Ще измамя вашата дълговечност и безсмъртието ви, аз, най-тленният, най-невярващият, най-тъжният, който повече от всички вас страда от страх пред смъртта. Юли догаря, август ще припламне бързо и изведнъж в росна утрин ще се възроди и ще ни смрази големият призрак. Изведнъж ноември ще профучи над гората. Изведнъж ще почне да се смее великият призрак, изведнъж сърцето ще се вледени, изведнъж приятната розова плът ще се свлече от костите ни, в пустинята ще вие чакал, дрезгаво ще пее проклетата си песен лешоядът. В големия град един проклет вестник ще отпечата портрета ми, а отдолу ще пише: „Отличен художник, експресионист, велик колорист, починал на 16 този месец.“

Обзет от омраза, той изтегли бразда парижкосиньо под зелените коли с чергила. Обзет от ожесточение, прекара хромовожълто по ръбовете на крайъгълните камъни. Обзет от дълбоко отчаяние, постави цинобър върху едно останало празно петно, заличи взискателното бяло и до кръв се бори, за да продължи да съществува, яркозелено и неаполитанско-жълто крещяха към неумолимия бог. Със стенание той хвърли повече синьо в бледото прашнозелено, с гореща молба запали по-откровени светлинки в нощното небе. Малката палитра, пълна с чисти, несмесвани бои, с най-ярък блясък, беше неговата утеха, неговата кула, неговият арсенал, неговият молитвеник, неговият топ, от който той стреляше към злата смърт. Пурпурът беше отрицание на смъртта, цинобърът — присмех над тленността. Добър беше този арсенал, блестяща стоеше малката смела войска, лъчезарно светваха бързите изстрели на топовете. Но нищо не помагаше, нали цялата стрелба оставаше напразна, въпреки това да се стреля беше добре, щастие и утеха, беше още живот, още победи.

Тху Фу бе отишъл да посети един приятел, който обитавал своята вълшебна крепост там, между фабриката и рампата за товарене. Ето че сега се връщаше с него, с арменския астролог.

Завършил картината, Клингзор въздъхна дълбоко, когато видя двете лица до себе си, русата приятна коса на Тху Фу и черната брада, сред която се белееха зъбите на усмихнатия магьосник. И тогава ведно с тях се появи и сянката, дългата, тъмната с дълбоко хлътналите в глобовете очи. Добре дошла и ти, сянко, мила жена!

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита Клингзор своя приятел.

— Зная, последният ден на юли.

— Днес направих хороскоп — каза арменецът — и тогава видях, че тази вечер ще ми донесе нещо. Сатурн стои злокобен, Марс е неутрален, доминира Юпитер. Ли Тайбо, не сте ли роден през юли?

— Роден съм на втори юли.

— Така си и мислех. Вашите звезди са объркани, приятелю, единствен вие самият бихте могли да ги разтълкувате. Плодотворност ви обгръща като облак, който скоро ще се разнесе. Странно са разположени вашите звезди, Клингзор, вие би трябвало да го чувствате.

Ли събра нещата си. Угаснал бе светът, нарисуван от него. Угаснало бе жълтото и зеленото небе, потопено светлото синьо знаме, увяхнало и убито красивото жълто. Той изпитваше глад и жажда, в гърлото му се бе насъбрал прах.

— Приятели — каза Ли сърдечно, — нека прекараме тази вечер заедно. Едва ли ще бъдем събрани отново така, ние, четиримата. Аз не разчитам това по звездите, то ми е написано в сърцето. Моята юлска луна изчезна, тъмни догарят последните й часове, от дълбината зове великата майка. Никога светът не е бил толкова красив, никога една моя картина — толкова красива, трепна далечна светкавица, зачу се музиката на залеза, нека й пригласяме, на приятната плаха музика, нека останем тук заедно, да пием вино и да ядем хляб.

До панаирната въртележка, чиято шатра бе свалена и приготвена за нощуване, под дърветата имаше няколко маси, едно куцо момиче сновеше насам-натам, малка гостилница се гушеше в сянката. Тук останаха те, седнаха край дъсчената маса, донесоха хляб и им наляха вино в пръстени чаши, под дърветата припламнаха светлини, отсреща закънтя механичният орган на люлките, който буйно запращаше във вечерта ломяща, пронизваща музика.

— Триста чаши искам да пресуша таза нощ — извика Ли Тайбо и се чукна със сянката. — Здравей, сянка, храбра като оловен войник! Здравейте, приятели! Здравейте, електрически светлини, дъгови лампи и искрящи пайети по люлките! О, да беше тук и Луис, бързокрилата птица! Може би той преди нас е отлетял в небето! А може би утре ще се върне отново, старият чакал, и вече няма да ни намери и ще се смее, и ще забие дъгови лампи и пилони на знамена до нашия гроб.

Магьосникът отиде тихо и донесе ново вино, радостно се усмихваха белите зъби в червената му уста.

— Меланхолията — каза той, като хвърли поглед към Клингзор — е нещо, което човек не бива да носи със себе си. Толкова е лесно, работа за час, един кратък, наситен час, със стиснати зъби, после с унинието е свършено завинаги.

Клингзор гледаше внимателно устните му и блестящите светли зъби, които някога, в един опалващ час, са задушили и прегризали меланхолията. Щеше ли да бъде възможно и за него това, което е било възможно за астролога? Ох, кратък, приятен поглед към далечни градини. Живот без страх, живот без меланхолия? Той знаеше, тези градини бяха недостигаеми за него. Знаеше, че му бе отредено друго, другояче гледаше към него Сатурн от небето, други песни искаше да свири на неговите струни Бог.

— Всеки има своите звезди — каза Клингзор бавно, — всеки има своите вери. Аз вярвам само в едно — в заника. Ние пътуваме с кола над пропастта, а конете вече са подплашени. Вече залязваме, всички ние би трябвало да умрем, би трябвало да се родим отново, великият прелом е дошъл за нас. Навред е едно и също — голямата война, голямото преобразяване в изкуството, големият упадък на държавите от Запада. При нас, в стара Европа, е умряло всичко, което беше добро и наше; нашият добър ум е станал безумие, нашите пари са хартия, нашите машини вече могат само да стрелят и да експлоатират, нашето изкуство е самоубийство. Ние загиваме, приятели, така ни е предопределено, подхваната е тоналността на Дзин Дзъ. Арменецът наля вино.

— Както желаете — отговори той. — Може да се каже „да“, може да се каже и „не“, това е просто детска игра. Залезът е нещо, което не съществува. За да има залез и изгрев, би трябвало да има долу и горе. Но няма долу и горе, те живеят само в ума на хората, в родината на измамите. Всички крайности са измами: бяло и черно е измама, смърт и живот е измама, добро и лошо е измама. Това е работа за час, за един пламенен час със здраво стиснати зъби, после човек е надмогнал царството на измамите.

Клингзор слушаше неговия добър глас.

— Говоря за нас — отвърна той, — говоря за Европа, за нашата стара Европа, която две хилядолетия вярваше, че е умът на света. Тя загива. Мислиш ли, магьоснико, че не те познавам? Ти си вестоносец от Изтока, вестоносец и за мен, може би шпионин, може би предрешен пълководец. Ти си тук, защото тук започва краят, защото тук надушваш гибел. Но ние загиваме на драго сърце, видиш ли, умираме с удоволствие, не се браним.

— Ти можеш също да кажеш: ние на драго сърце ще бъдем родени — усмихна се азиатецът. — На теб ти се струва загиване, а на мен може би ми изглежда раждане. И двете са измама. Човекът, който мисли за земята като за непоклатим диск под небето, той вярва и вижда изгрев и залез — и всички, почти всички хора вярват в този твърд диск! Самите звезди не знаят възход и падение.

— Звезди не са ли угасвали? — извика Тху Фу.

— За нас, за нашите очи.

Той напълни чашите, все той наливаше винаги, беше услужлив и при това се усмихваше. Тръгна с празната кана да донесе ново вино. А музиката на люлките крещеше и трещеше.

— Да идем отсреща, толкова е хубаво — помоли Тху Фу.

И те отидоха там. Застанаха край пъстрата бариера, гледаха в острия блясък на пайетите и огледалата люлката да кръжи лудешки. Стотици деца жадно не откъсваха очи от този блясък. В продължение на един миг Клингзор усети дълбоко и през смях първичното и негърското в тази въртяща се машина, в механичната музика, в ярките диви картини и бои, огледала и умопомрачителни декоративни колони, всичко носеше чертите на лечителство и шаманство, на вълшебство и прастар лов на плъхове, и целият стихиен шеметен блясък в действителност не беше нищо друго освен трептящата лъскавина на тенекиената лъжица, която щуката взима за рибка и с която я улавят.

Всички деца трябва да се возят на въртележка. На всички деца Тху Фу даде пари, всички деца бяха поканени от сянката, на кълбо се събраха те около подаряващия, прилепваха се, молеха, благодаряха. А всички те даваха на едно русо красиво момиченце, дванадесетгодишно, то се возеше при всеки кръг. В блясъка и светлините късата му рокличка прелестно се развяваше около хубави детински крака. Някакво момче плачеше. Момчетата се биеха. Към механичния орган прогърмяваха ударените чинели, вливаха огън в такта, опиум във виното. Четиримата дълго стояха сред навалицата.

После отново седяха под дървото, арменецът наливаше виното, стъкваше залеза, усмихваше се ведро.

— Триста чаши тази вечер ще пресушим — пееше Клингзор; обгорялото му лице гореше жълтеникаво, високо ехтеше неговият смях; меланхолията, великанска, мачкаше тръпнещото му сърце. Той се чукна, възхвали залеза, желанието да умре, тоналността на Дзин Дзъ. Кипеше и се разливаше музиката на въртележката. Но дълбоко в сърцето се таеше страх, сърцето не искаше да умира, сърцето мразеше смъртта.

Изведнъж бясно зазвуча и друга музика в нощта, пронизителна, жарка, откъм насрещната къща. В партера, до камината, върху чийто перваз имаше красиво наредени глинени шишета, загърмя механично пиано, механично оръжие, диво хокаше, действаше припряно. Мъка крещеше от разстроените тонове. Ритъмът с тежък парен валяк извиваше дисонанси-стенания. Там имаше народ, светлина, шум, момчета и момичета танцуваха, също и куцото момиче, и Тху Фу. Той танцуваше с малкото русо момиченце. Клингзор гледаше към тях, леко и прелестно се развяваше късата лятна рокличка около тънките красиви крака, лицето на Тху Фу се усмихваше приветливо, пълно с любов. До ъгъла на камината седяха другите, влезлите от градината, близо до музиката, сред шума. Клингзор виждаше тонове, чуваше багри. Магьосникът взимаше шишета от камината, отваряше ги, наливаше. Усмивката на мъдрото му мургаво лице не помръкваше. Музиката гърмеше страхотно в ниската зала. В редицата на старите шишета над камината арменецът бавно отвори празнина, сякаш някакъв крадец в храм изземваше потир след потир приборите от олтара.

— Ти си велик художник — пошепна звездоброецът на Клингзор, като му пълнеше чашата. — Ти си един от най-великите художници на това време. Имаш право да се наречеш Ли Тайбо. Но ти, Ли Тай, ти си гонен, беден, измъчен и наплашен човек. Ти си подхванал музиката на залеза, седиш и пееш сред своята горяща къща, която сам си подпалил, и не ти е добре, Ли Тайбо, дори и тогава, когато всеки ден пресушаваш по триста чаши и се чукаш с луната. Не ти е добре, усещаш много силна болка при това, певецо на заника, не искаш ли да се спреш? Не искаш ли да живееш? Не искаш ли да пребъдеш?

Клингзор пи и в отговор прошепна със своя малко дрезгав глас:

— Може ли да се отклони съдбата? Има ли свобода на желанието? Можеш ли ти, звездоброецо, да пренасочиш моите звезди?

— Не да ги насочвам, мога само да ги тълкувам. Да ги насочиш, можеш единствен ти. Има свобода на желанието. Тя се нарича магия.

— Защо трябва да правя магия, когато мога да създавам изкуство? Не е ли изкуството също толкова добро?

— Всичко е добро. Нищо не е добро. Магията премахва измамите, магията премахва онази най-лоша измама, която ние наричаме време.

— Не прави ли същото и изкуството?

— Опитва се да го прави. А твоят изрисуван юли, който носиш в папките си, стига ли ти? Пленил ли си време? Преодолял ли си страха от есента, от зимата?

Клингзор въздъхна и замълча, мълком пи, мълком магьосникът напълни чашата му. Като обезумяло бучеше отприщеното механично пиано, между танцуващите ангелско се мяркаше лицето на Тху Фу. Юли стигна своя край.

Клингзор играеше с празните шишета по масата, нареждаше ги в кръг.

— Това са нашите топове — извика той. — С тези топове стреляме по времето и го убиваме, поваляме смъртта, поваляме бедата. Стрелях срещу смъртта и с багри, с огненозелено, с крещящ цинобър, със сладка боя от бреш. Често улучвах черепа й, вкарвах бяло и синьо в очите й. Често я обръщах в бягство. Още често ще я срещам, ще я побеждавам, ще я надхитрям. Погледни арменеца, отново отваря едно старо шише и слънцето, заключено от миналото лято, стреля в кръвта ни. И арменецът ни помага да стреляме срещу смъртта, и арменецът не знае друго оръжие срещу смъртта.

Магьосникът отчупи хляб и яде.

— Не ми е потребно никакво оръжие срещу смъртта, защото няма смърт. Има обаче едно — страх от смъртта. От него човек може да се излекува, срещу него има оръжие. Работа за час е да надломиш страха. Но Ли Тайбо не иска. Ли Тайбо обича смъртта, той обича дори своя страх от смъртта, своята меланхолия, своята беда, нали само страхът го е научил на всичко, което той може и заради което го обичаме.

Присмехулно той се чукна, зъбите се белнаха, все по-весело ставаше лицето му, мъката, изглежда, бе чужда нему. Никой не отговаряше. Клингзор стреляше с винени топове срещу смъртта. Огромна, смъртта стоеше пред отворените врати на залата, която беше преизпълнена от хора, вино и танцова музика. Огромна, смъртта стоеше пред вратите, леко поклащаше черното акациево дърво, мрачна дебнеше от засада в градината. Навън всичко бе изпълнено от смърт, цялото смърт, само тук, в тясната, ехтяща зала, още се водеше борба, още чудесна и смела протичаше борбата срещу черната обсадница, която хленчеше наблизо пред прозорците.

Магьосникът присмехулно гледаше над масата, присмехулно пълнеше чашите. Клингзор вече беше строшил много чаши, той му бе дал нови. Много бе изпил и арменецът, но той седеше изправен както и Клингзор.

— Нека пием, Ли — присмя се той тихо. — Ти обичаш смъртта, нали на драго сърце искаш да погинеш, на драго сърце да приемеш смъртта. Не каза ли така, или аз съм се заблудил? Или може би накрая си измамил и себе си, и мене? Да пием, Ли. Нека загинем!

У Клингзор избликна гняв. Стана, стана изправен и висок, старият ястреб, с острата глава, плю във виното, плисна пълната си чаша на пода. Надалеч изпръска червеното вино в залата, приятелите побледняха, чужди хора се смееха.

Но смълчан и усмихнат, магьосникът извади нова чаша, напълни я усмихнат, предложи я усмихнат на Ли Тайбо. Тогава Ли се усмихна, усмихна се и той. По разкривеното му лице усмивката пробяга като лунно сияние.

— Деца — извика Ли, — дайте възможност на този чужденец да говори. Той, старата лисица, знае много, идва от едно тайно и дълбоко леговище. Знае много, но не ни разбира. Твърде е стар, за да разбира деца. Твърде е мъдър, за да разбира глупаци. Ние, ние, умиращите, знаем за смъртта повече, отколкото той. Ние сме хора, не звезди. Погледнете моята ръка, която държи малка синя чаша, пълна с вино! Тя може много тази ръка, тази мургава ръка. Рисувала е с много четки, извлякла е от мрака нови късове от света и ги е поставила пред очите на хората. Тази мургава ръка е докосвала гальовно брадичките на много жени, прелъстявала е много момичета, целувана е от мнозина, върху нея са проливани сълзи. За нея Тху Фу е съчинил стихотворение. Тази приятна, мила ръка, приятели, скоро ще бъде пълна с пръст, пълна с червеи, никой от вас вече няма да я докосне. Навярно тъкмо затова аз я обичам. Обичам ръката си, обичам очите си, обичам моето бяло, нежно тяло, обичам го със съжаление и с присмех, с нежност, защото всичко това тъй скоро трябва да увехне и изтлее. Ах ти, сянко, тъмна приятелко, храбра като стария оловен войник върху гроба на Андерсен, и с теб се е случило така, драга. Чукни се с мен, нашите мили тела и нашият вътрешен мир трябва да живеят.

Те се чукнаха, сянката се усмихна тайнствено от дълбоките глобове на очите си и неочаквано, ненадейно през залата мина полъх на вятър, дух. Незабелязано музиката беше млъкнала и изведнъж като угаснали танцьорите бяха изчезнали, погълнати от нощта, и половината от светлините бяха угаснали. Клингзор гледаше към тъмните врати. Отвън стоеше смъртта. Той я видя да стои. Долови миризмата й. На дъждовни капки в праха на полски път, така дъхтеше смъртта.

Тогава Ли отмести чашата далеч от себе си, блъсна стола си и бавно излезе от залата в тъмната градина и продължи в мрака, над главата му проблясваха далечни светкавици. Беше сам. Сърцето в гърдите му тежеше като камък върху гроб.