Уилям Шекспир
Перикъл ^[0] (4)

Втора сцена

 

ПЕРИКЪЛ (към слугите зад сцената)

… И никой да не ни безпокои!…

Отде се взеха тези тежки мисли

и меланхолията сивоока

защо ми стана гостенка тъй честа,

че нито денем, слънцето додето

тържествено пътува по небето,

ни в тиха нощ, когато всяка грижа

би трябвало да спи, намирам мир?

Забави тук ухажват моя взор,

а пък заплахата е там далече,

във Антиохия, и тук не вярвам

да ме достигне нейната ръка;

но нито удоволствията могат

да ме зарадват, ни далечината —

да ме успокои. Така е то:

гнетът във нас, заченат от страха ни,

намира после в мисълта ни дойка

и опасенията ни от нещо

порасват в мерки то да се избегне.

Такъв е моят случай: Антиох,

чиято мощ е толкоз по-голяма

от моята, че може да извърши

със мене туй, което пожелае,

ще се бои, че аз ще го издам,

дори и да му дам безбройни клетви,

че ще мълча; и няма полза в туй

да му оказвам почести, щом смята,

че искам да покажа на земята

безчестието му. Под явно дело

ще иска той да скрие туй, което,

ако разчуе се, ще го посрами:

ще връхлети над моя Тир с такова

внушително разгъване на сили,

че ужас храбростта ни ще изпие

и без отпор ще бъдем бити ние,

а мойте поданици ще пострадат

без никаква вина. За тях си мисля,

а не за себе си. Какво съм аз?

Корона на дърво, която трябва

да брани корена, от който смуче

живота си. Страхът за този корен

болезнено пронизва мойта гръд,

преди със меч да стори туй врагът!

 

ПЪРВИ САНОВНИК

Да осени духа ти свят покой!

 

ВТОРИ САНОВНИК

И щом се върнеш, в теб да бъде той!

 

ХЕЛИКАН

Мълчете! Нека опитът говори!

Ласкателството вредно е за царя,

защото като мех греха раздухва

в душата му. Той мъничка искра е,

а то разпалва я във буен огън.

Затуй изпълненият с почит упрек

е много по-полезен за царете,

които хора са и — като хора —

способни да грешат. С тез мирни речи

лицеприятието в твоя двор

воюва срещу тебе, господарю!

Сега ме накажи или помилвай —

по-нисък под не виждам тук за мене

от камъка под моите колене!

 

ПЕРИКЪЛ

Останалите да излязат всички!

Идете на пристанището, вижте

товаренето как върви и после

върнете се пак тука!

                Хеликане!

Погледай ме добре: какъв изглеждам?

 

ХЕЛИКАН

Изпълнен с гняв, велики господарю.

 

ПЕРИКЪЛ

Това е царски гняв — как тъй посмя

езикът ти във мен да го събуди?

 

ХЕЛИКАН

Как смеят да поглеждат към небето

растенията, хранени от него?

 

ПЕРИКЪЛ

Животът ти е в моята ръка —

ти знаеш туй!

 

ХЕЛИКАН

                Сам брадвата наточих.

Остава да замахнеш!

 

ПЕРИКЪЛ

                Изправи се!

Седни до мен! Ласкател ти не си

и аз съм ти признателен, сам виждаш.

Опазил Зевс царете от това

да слушат все хвалебствени слова!

Служителю на краля, който с мъдрост

превръщаш своя крал във свой служител,

какво да правя? Казвай!

 

ХЕЛИКАН

                        Да търпиш

товара, който сам си си наложил!

 

ПЕРИКЪЛ

Говориш като лекар, който дава

на болния лекарство, от което

той сам не би отпил. Щом тъй е, слушай!

Аз бях във Антиохия, където

опитах — както знаеш — пред лицето

на смъртната опасност да спечеля

ръката на неземна хубавица,

която, мислех си, ще ми дари

чеда такива, че да бъдат помощ

за царя ти и радост за народа.

Лицето й за мене беше чудо

над всички чудеса, ала отвътре —

ухо ми дай! — оказа се тя черна

като кръвосмешение! Баща й,

разбрал, че тайната им е разкрита,

не ме погуби, а ме приласка,

но знайно е това: тежко томува,

когото едновластникът целува!

Страхът ме облада и аз побягнах,

закрилян от нощта. Тук, в Тир, размислих

над случилото се и над онуй,

което бе възможно да се случи:

тиран е Антиох, а у тирана

страхът расте като заразна рана —

ако страхува се, че аз ще кажа

на глашатая-въздух, с колко кръв

на короновани е заплатена

покварата на ложето му, той

ще тръгне — под предлог, че е обиден —

с войските си към нашата страна;

и точно туй изпълва ме с печал,

че зарад моята — така да кажем —

вина ще си изпатят много тирски

невинни поданици и сред тях

и ти самият, който ме упрекна

за туй, че съм печален…

 

ХЕЛИКАН

                        Да, уви!

 

ПЕРИКЪЛ

… Туй моя сън краде и не допуска

кръвта до мойте бузи, като пълни

ума ми все с въпроса, как могъл бих

да спра навреме бурята, която

заплашва да изтреби всички вас;

и ненамерил ключ към таз задача,

свой дълг намирам в туй да ви оплача!

 

ХЕЛИКАН

Понеже сам ми каза да говоря,

свободно ще го сторя, господарю.

Ти с право се боиш от Антиоха —

тиран е той: с война или с коварство

ще стори всичко, за да те погуби.

Затуй на път тръгни, царю, и странствай,

дорде забрави той за своя гняв

или безмилостната Парка^[1] среже

живота му. Властта си дай на друг,

а този друг решиш ли да съм аз,

ще имаш преданост до сетен час!

 

ПЕРИКЪЛ

На теб аз вярвам, но какво ще стане,

ако на трона ми посегне той?

 

ХЕЛИКАН

Тогаз ще смесим кървите си в таз,

която е родила всички нас!

 

ПЕРИКЪЛ

Щом тъй е, сбогом, Тир! Платно насочвам

към Тарс^[2], където ще очаквам вести

от тебе и в зависимост от тях

ще действам по-нататък. Свойте грижи

за благото на тирския народ

възлагам върху теб, чиято мъдрост

ще понесе теглото им… Без клетви!

За честния и думата обет е —

едното който стъпква, стъпква двете!

Макар в далечни орбити, ний двама,

далеч дори от мисъл за измама,

ще бъдем: ти — мой ревностен служител,

аз — помнещ твойта вярност повелител!