Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (6)

Пета глава

Патрик запали фитила и хвана леко фойерверка в ръка.

— Хвърли го! Хвърли го! — извиках аз.

Той се ухили и го задържа цяла вечност. После бавно го метна в тъмнината над Лох Нес. Ама че прекарване на Халоуин^[1]! Ако това не изплаши Неси, нищо друго няма да успее. Патрик бе приготвил още десетина такива фойерверки. Аз седях срещу него в лодката, заредил прожекторите и кинокамерата. Снимките щяха да ни направят прочути и богати.

Но нещо не беше наред. Фойерверкът излетя право нагоре в тъмнината и сякаш остана там. От фитила му се пръскаха яркочервени искри. Просто висеше във въздуха над главите ни.

— О, не!

Изведнъж взе да става все по-голям и по-голям. Беше се насочил точно към мен. Продължи да пада безкрайно дълго, но все не достигаше лодката. Понечих да се измъкна. Краката ми се заклещиха под седалката и аз се проснах на мокрото дъно на лодката. От страх изтървах през борда наетата кинокамера. Тя потъна под черната повърхност на езерото.

А фойерверкът продължаваше да пада над мен. Приближаваше се бавно, бавно, вече изглеждаше огромен, беше се устремил право към моите заклещени крака. Не можех да дишам. Не можех да се помръдна. Само гледах в ужас. Горящият фойерверк избухна под стъпалата ми.

…Събудих се. Стъпалата ми горяха. Така невероятно пулсираха и боляха, че ме изтръгнаха от съня. Или това беше запади кошмара? След по-малко от три седмици трябваше да се срещна със стария си приятел Патрик в Шотландия. Бяхме решили да осъществим момчешката си мечта и на Халоуин да намерим чудовището на Лох Нес. При сегашните обстоятелства това едва ли щеше да стане.

Чаршафът ми беше мокър от пот въпреки ужасния сутрешен студ. Лежах, плувнал в собственото си повръщано.

Слушах как затворът около мен се пробужда. По тръбите клокочеше вода. Чуваше се тракането на железни ключове във вратите. Както в полицейския арест сутрешният химн се състоеше от кашляне, храчене и плюене. В другия край на отделението пуснаха радио. Гръмна музика.

— Изключи тая пущина! — изкрещя някой.

В отговор изреваха на немски.

Последваха още викове и крясъци. Чу се шум от боричкане. Нещо падна с трясък на пода. Радиото млъкна.

От горния етаж се носеше отвратителна миризма. Приличаше на изгоряла гума. Чудех се какво ли може да е.

Естествената нужда, която изпитвах, беше по-силна от болката в краката ми. Насилих се да се преместя до ръба на леглото. Едва не паднах на земята. Като се подпирах на стената, успях да докуцукам до дупката в пода, която служеше за клозет. Помъчих се да не дишам. До ниския капещ кран имаше ръждясало тенекиено канче. Напълних го със студена вода и я лиснах върху камъка. Нямаше смисъл. В носа ме удари миризма на амоняк. Опрях се с една ръка на стената, наклоних се колкото можах по-назад и опръсках дупката.

Изкуцуках обратно до леглото и разгледах краката си. Бяха яркорозови. И два пъти по-големи от обикновено. Въпреки болката се опитах да размърдам палци. Не беше за вярване, но изглежда, нямаше нищо счупено. Глезенът ме щракаше. На мястото, където ме бе ударила сопата, имаше огромна морава подутина. Гърбът ми туптеше. Същото усещах и в слабините. Веднъж по време на футболен мач в училище ме бяха сритали там и си помислих, че не може да има по-ужасна болка. Бях сгрешил. Боях се, че сега нещо вътре в мен се е пръснало.

Арне и Попай дойдоха в килията и ми донесоха варени яйца и чашка чай.

— Как си, Уили? — попита Арне.

— Е, не съм умрял. Не съвсем.

— Да, добре са ге наредили. Мислиш ли, че можеш да хапнеш нещо?

— Ще се опитам. Все такова ядене ли ви дават?

— По дяволите, не — отвърна Попай. — Изобщо не го дават. От време на време идват с количка и продават. Немного често обаче. Но все се оправяме някак. Имаш ли малко пари, можеш да си купуваш разни неща. Ако трябва да живееш само с боба, който дават, тежко ти.

Ядях лакомо. Арне прегледа краката ми. Много внимателно ги хвана и ги вдигна. Взе леко да ги опипва за счупвания.

— Трябва да ги облееш с малко вода — нареди ми той.

— Абсурд. Умирам от болка.

— Трябва. На всяка цена. Иначе ще се подуят още повече. И няма да можеш да ходиш няколко седмици.

Попай подсвирна а ла Харпо Маркс за по-убедително.

Помогнаха ми да отида до мивката. Вдигнаха краката ми и пуснаха отгоре тънка струя студена вода. Трепнах, но след първоначалния шок се почувствах по-добре.

— А сега трябва да излезеш навън и да се поразходиш из двора.

Погледнах смаян Арне.

— Да не си луд?

— Не. Казах ти. Няма друг начин. Ако продължиш да лежиш, така лошо ще се подуят, че цели седмици няма да можеш да се оправиш. Но ако походиш през следващите няколко дни, веднага ще се почувстваш по-добре.

Попай отново подсвирна в знак на съгласие.

— Добре, добре.

Починах си малко. После ги прегърнах през раменете и закуцуках по коридора към двора.

Той представляваше циментена кутия без покрив. Отвсякъде се издигаха петметрови стени. Из целия двор бяха пръснати фасове, портокалови кори, смачкани вестници, камъни, клечки, натрошени стъкла. Мръсни мъже се разхождаха нагоре-надолу. Някои крачеха нервно напред-назад. Други вървяха в тесни кръгчета, забили поглед в земята. В най-отдалечения край двама маршируваха едновременно напред-назад.

Смаяха ме децата. Турски улични хлапета с крясъци играеха футбол на двора. Тичаха покрай разхождащите се, като че те бяха просто препятствия, поставени, за да затрудняват играта. Някои не обръщаха внимание на децата. Други се вбесяваха при най-малкото пресичане на пътя им.

Топката се удари в главата на Попай. Той се обърна и изкрещя нещо на турски. Децата не му обърнаха внимание.

— Какви са тези деца? — попитах Арне.

— Те са от онзи кауш — каза Арне и посочи към другото дълго отделение, което гледаше към двора. — Дворът е общ. Това е детският кауш.

— Но какво търсят тук? В затвора?

— Турците смятат, че децата са сравнително безобидни. Няма да вземат да наръгат чужденците… или поне немного често. А чужденците имат малко пари. Помагаме на децата. Страхотни просяци са. Така е по-добре и за тях, и за нас.

— Да… но какви са престъпленията им?

— Като на другите турци — отвърна Попай. — Малки копелета — конекрадци, джебчии, изнасилвачи, убийци.

— Какво? Та те са само деца.

— Тук порастват бързо — рече Попай. — Хм, кой знае!

Повървяхме малко, после Арне и Попай ме оставиха сам. Свлякох се в един ъгъл на двора до стената. Държах под око хлапетата, да не би някое да се спъне в болните ми крака. В децата имаше нещо очарователно и в същото време страшно. Играеха футбол умело и енергично. Но в играта им се чувстваше някакво ожесточение.

На двора се появи Чарлс. Видях как се приближава към мен по стари избелели дънки и кецове. Беше висок и вървеше с големи крачки като баскетболист. На носа му се мъдреха очила с дебели рамки. В ръцете си държеше тетрадка. Коленичи и взе да оглежда краката ми.

— Гечмиш олсун.

— Какво значи това?

— Дано да ти мине по-бързо.

— Да. Благодаря, дай боже.

— Съжалявам, че са те пребили така. Уили. Но се радвам, че си се опънал на Емин. Нито един американец тук не е бил лигльо. Хубаво е, че не развали тази представа за нас.

— По-добре да беше пострадала представата за нас, отколкото краката ми.

— Не. Добре е, че си му се опънал. Ако турците решат, че могат да те юркат както си искат, никога няма да престанат да те тормозят. Сега поне повечето ще те оставят на мира. Понеже знаят, че си готов да се биеш. А тук трябва да си готов.

Радвах се, че се държи приятелски с мен.

— Слушай, Чарлс, съжалявам за снощните глупости, дето изтърсих за „Ескуайър“.

— Няма нищо. Не се притеснявай. Всеки, който дойде тук, иска да докаже нещо. Трябва да мине известно време, за да се опомни. Донякъде ти извади късмет. Снощи получи сериозен урок. Всеки трябва да разбере по възможно най-жестокия начин, че турците наистина могат да ти разгонят фамилията. А ти все пак се отърва сравнително леко.

— Леко ли?

— Имаш ли счупени кости?

— Не.

— Значи леко си се отървал. Преди няколко месеца пребиха един от чужденците доста яко. Беше австриец на име Пепе. Счупиха костите на краката му. Той се оплака на консула и се вдигна олелия. Затова турците вече внимават. Гледат да не прекаляват с боя при чужденците.

Сигурно бях извадил късмет, но съвсем не се чувствах така.

Чарлс ми обясни, че има да пише. Аз останах още малко. Студеният камък на двора успокояваше болката в краката ми. Седях опрян до стената в свежия утринен октомврийски въздух. Изведнъж забелязах нещо необичайно. Почти целият двор беше от цимент, но в средата имаше малък правоъгълник гола земя, а в центъра й нещо като отводнителна решетка. Надигнах се да я разгледам по-добре.

— Няма смисъл — обади се дрезгав глас. Обърнах се и видях съседа си по килия. — Дупката е достатъчно голяма, за да се вмькнеш, но под земята се стеснява. По никакъв начин не можеш да минеш.

— Просто ми беше любопитно.

— Виж какво — сниши глас той. — Съжалявам за случката с одеалата. Вчера беше просто първият ти ден. Видя какво стана още в самото начало. Тъй че гледай да научиш всичко каквото можеш за пандиза, и то веднага. Това е единственият начин да оцелееш. Единственият ти шанс да се измъкнеш.

— Не знам. Имам чувството, че някак си лесно ще се отърва, ще ме пуснат под гаранция или нещо такова. — Добре, но ако не стане, по-добре бързо се учи.

Той се казваше Йохан Зайбер. Беше австриец, осъден на четирийсет месеца за контрабанда на автомобили. Обясни ми, че в Турция винаги намалявали една трета от присъдата за добро поведение. Така че в действителност присъдата му бе двайсет и шест месеца и две трети. Беше в затвора от двайсет и един месеца и му оставаше по-малко от половин година. Разправи ми, че в началото постоянно мислел за бягство. Но някак си не успял да го осъществи. Сега бе решил да излежи последните шест месеца и да излезе по законен път. Искаше да отида с него в кухнята. Имал да ми покаже нещо.

С негова помощ се върнах в кауша, като пъшках от болка. Отпуснах се на една пейка в кухнята в началото на отделението — на същото място, където предната вечер се бях измил.

Непознат затворник готвеше на малка газова печка с три котлона. В няколко чайника вреше вода. Йохан се приближи, измъкна от джоба си монети и се върна с две чаши горещ, слаб турски чай.

— Ужасен е — казах аз. — Има отвратителен вкус.

Йохан опита своя.

— Не е лош. Може би дори е малко по-добър от обикно-вено. Всеки месец продавачите на чай се сменят. Някои го правят съвсем слаб. Така изкарват повече пари. Ще свикнеш и ще вземе да ти харесва.

Не бях убеден, че ще започна да харесвам каквото и да било в това място. Сега вече знаех, че не е по-добро от полицейския арест. Нищо чудно, че Чарлс се дразнеше от мен предната вечер. Как би могъл някой да се примири с мръсотията, шума, вонята, гадната мазна бобена чорба, която видях да дават за обяд?

Йохан се обърна с гръб към продавача на чай и кимна едва забележимо към задната стена. Проследих погледа му. В стената имаше врата около метър на метър.

— Кухненски асансьор — прошепна Йохан. — Никога не го използват. От години не работи. Още от някакъв бунт. Шахтата стига от сутерена до втория етаж. — Какво има в сутерена?

— Спомняш ли си стаята, дето видя снощи?

— О, да. И как ще се измъкнеш оттам?

— Не знам. Но поне ще си вън от отделението. Може би ако подкупиш някой надзирател или пък имаш пистолет, ще успееш.

— Сигурно е рисковано да се подкупи надзирател.

— Да, но всички го правят. Ще видиш колко неща можеш да си купиш тук само с един пакет „Марлборо“. Тези проклети турски цигари са направо ужасни.

Пиехме чая си и гледахме към кухненския асансьор.

— Ако наистина исках да се измъкна — рече внезапно Йохан, — мисля, че бих отишъл в „Бакъркьой“.

— Какво е това?

— „Бакъркьой“. Лудницата. Турците непрекъснато бягат оттам. Охраната сигурно е много слаба. Всички казват, че в „Бакъркьой“ е много лесно. Да, ако не ми оставаха само шест месеца, щях да отида в „Бакъркьой“.

— А как ще идеш там?

— Ами не знам. Ще подкупя затворническия лекар или нещо такова. Ако си много внимателен и действаш умно, можеш да уредиш почти всичко.

Разговорът ни бе прекъснат от някаква врява на двора. Йохан изтича в коридора и погледна през прозореца. Аз закуцуках бавно след него, надникнах през решетките и застинах. На двора стоеше надутият надзирател, който ме бе налагал по краката със сопата. Там беше и приятелят му с побелялата коса. Имаше и трети човек, дребен и спретнат, в елегантен тъмен костюм.

— Кой е едрият надзирател? — попитах аз.

— Хамид. Викат му „Мечката“. Той е главният надзирател. Само той носи пистолет. Не му се изпречвай на пътя.

— Твърде късно е.

— Да, така е.

— А другият?

— Ариф. Наричат го „Кокалотрошача“. Той е заместник на Хамид. И от него се пази.

Двамата надзиратели стояха заплашително пред група деца, а дребният мъж в костюма крещеше и разпитваше. Изведнъж той протегна ръка и плесна едно дете през лицето. — Тоя е най-гадният от всички! — прошепна Йохан.

— Кой?

— „Невестулката“. Мамур. Заместник-директорът. Той е началникът тук, защото главният шеф никога не си прави труда да влиза вътре. Ако Мамур се хване с тебе, свършено е.

Дните минаваха. Когато краката ми започнаха да оздра-вяват, взе да ме цепи глава. Още нямах никакво известие от американския консул, нито от адвоката, когото бях поискал. Не знаех нищо за моя случай, нито колко ще ме държат в затвора до гледането на делото. Имах чувството, че просто ще ме оставят да изгния тук. Арне ми каза, че турското правителство смята да даде амнистия на затворниците. Обаче не беше сигурен, че ще включат и новите затворници. На толкова много въпроси търсех отговор. Чарлс ми обясни, че хората от консулството не идват много често.

Нямах книги, нито листове за писма, нито пари. Взех малко хартия на заем от Чарлс и се опитах да напиша писма на някои приятели. Кореспонденцията се проверяваше, макар и немного внимателно, а на мен ми беше трудно да се изразявам при мисълта, че ще ги четат. Пък и какво ли можех да им пиша? Бях в затвора, но не знаех какво става с мен. Не можех да кажа дали ще ме пуснат другата седмица или другия месец. Драснах няколко реда на Патрик и му обясних, че няма да мога да спазя уговорката ни за Лох Нес на Халоуин. Написах второ писмо на мама и татко. И едно на брат ми Роб. Друго на сестра ми Пег. Думите се нижеха трудно.

Всяка сутрин се събуждах задавен от страх. Тялото ме болеше от коравите дъски на леглото. От вонята, която се носеше от втория етаж, ме щипеше носът. Хорът от кашлящите, храчещи мъже непрестанно ми напомняше, че живея в клетка.

Краката ми бавно се възстановяваха. Всяка сутрин се разхождах из килията, докато Уолтър отвори вратата. Щом излезех оттам, зачаквах нетърпеливо кога ще дойде съненият надзирател и ще отключи вратата към двора. Понякога това ставаше в шест и половина. Друг път едва към осем. Като че нищо не се вършеше по строго определен график. Вдишвах дълбоко чистия студен въздух. Гледах откритото небе. Когато вперех очи нагоре, наоколо нямаше стени. Само облаци, птици и сини зимни утрини.

Най-накрая, една сутрин, след като бях живял повече от седмица в неизвестност, ме извика надзирателят:

— Вилюм. Вилюм. Хай-йес.

Имах посетител.

Изведоха ме от кауша и по един коридор влязох в заседателна зала с дълги маси и няколко стола. Погледът ми бе прикован от изгледа през зарешетените прозорци. Отвън се простираха хълмисти поля, зелени дървета и огромни открити пространства. Беше толкова приятно да гледам в далечината, без пред очите ми да има стена.

На една маса ме чакаше пълен ухилен турчин. Рядката му, силно напомадена черна коса бе зализана назад в безуспешен опит да скрие плешивината му. Той се изправи рязко и се спусна да ми стисне ръка.

— Уилям Хейс — каза той на безупречен английски без никакъв акцент. — Аз съм Неджет Йешил.

Моят адвокат. Най-после.

— Седни. Седни. — Предложи ми американска цигара. Приех я нервно. Вече бях започнал да придобивам затворническия навик непрекъснато да пуша. — Американският консул ми се обади и веднага дойдох да те видя. Всичко наред ли е?

— Как не. Какво става? Какво ме очаква?

— Не се безпокой — увери ме той. — Ако действаме незабавно, може да уредим подходящ съд, подходящ съдия и въобще всичко както трябва. Мисля, че ще успеем да уредим да те пуснат под гаранция. В най-лошия случай вероятно двайсет и четири месечна присъда. Но смятам, че ще издействаме гаранция.

— Не искам никаква двайсет и четиримесечна присъда. Искам да изляза.

— Знам, знам. Мисля, че ще можем да получим гаранция. — Йешил направи пауза за по-голям ефект. — А ще можеш ли да събереш парите?

Разбира се, че можех. Не беше ли така? Можех да ги взема на заем от татко. Но дали щеше да ми ги даде? Потреперах при мисълта за последната ни изпълнена с гняв среща. Толкова много исках да бъда самостоятелен. Нищо чудно татко наистина да ме остави да се оправям сам.

— Колко ще струва?

— Може би около двайсет и пет хиляди лири.

— А в долари?

— Две-три хиляди.

Щях някак си да намеря парите. Бях сигурен. Ще обещая на татко каквото поиска, ако успее да събере сумата. После ще му я върна. Ще се съглася дори да се върна в университета. Или да се хвана на работа. На каквото и да е. Само да се измъкна от тази каша.

— Ъъъ… колко пари имаш сега? — попита Йешил. — Не трябва да губим време.

— Ами около триста долара. От билета за самолета. Казаха ми, че са ги внесли в затворническата банка.

— Трябват ми 250 — отсече внезапно Йешил и бутна пред мен някакъв лист.

В ума ми се въртяха мисли за гаранцията и подписах.

— Кой беше посетителят ти? — попита ме Йохан, когато се върнах в кауша.

— Адвокатът ми. Смята, че може да получа гаранция.

— Ъхъ. — Това, изглежда, не направи никакво впечатление на Йохан. — Кой е адвокатът ти?

— Казва се Йешил.

— Йешил… Йешил. Струва ми се, че беше адвокатът на Макс.

— Кой е Макс?

— Нали познаваш онази отвратителна миризма над нас? Това е Макс.

Йохан ме заведе на втория етаж в килията точно над моята. Беше тъмна, осветявана единствено от слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозореца в коридора. Крушките в килията и отвън в коридора бяха счупени. Йохан ме представи на Макс ван Пен, един мършав холандец. Той се взря в мен през дебелите стъкла на очилата си, накривени на носа му. Бях го виждал из кауша, но никога на двора. Изглеждаше вглъбен и като че не обичаше да приказва. Йохан ни запозна и помоли Макс да ми разправи за Йешил.

Макс отиде до шкафчето си. Извади лъжица, шишенце с кафява течност, свещ и спринцовка. Запали свещта. После напълни една лъжица с течността. Погледнах Йохан. Той ми направи знак да почакам.

Макс вдигна лъжицата над свещта, докато течността завря. Познах тежката парлива миризма, която изпълваше толкова често килията ми.

— Какво е това? — попитах аз.

— Гастро — отвърна Макс. — Лекарство за стомах. Съдържа кодеин. Най-доброто, което мога да си набавя тук. Понякога намирам морфин, но не твърде често.

Йохан и аз гледахме мълчаливо, докато Макс приготвяше течността. На дъното на лъжицата остана лигава черна утайка. От миризмата ми се повдигаше. Като внимаваше да не разлее нито капка, Макс напълни спринцовката с тази гадост.

— Пипнаха ме с едно маце, американка — рече тихо Макс. — Опитвахме се да минем западната граница при Одрин. До Гърция. Имахме десет кила хашиш в колата си. Йешил ни беше адвокат.

Макс се мъчеше да стегне ръката си с някаква връв вместо турникет. Потърси празно място сред мръсните инфектирани следи от предишните инжекции и накрая заби иглата. После вкара черната тиня в тялото си. Разхлаби турникета. Погледна ме в очите.

— Дойде бащата на мацето… от Америка — измърмори той. — Плати на Йешил доста голяма сума. Йешил каза, че всичко ще се уреди.

Макс млъкна. Загледа ни отнесено.

— Какво? — Изглеждаше объркан.

— Йешил — подсказа му Йохан.

— Йешил — повтори Макс. — Йешил каза, че всичко ще бъде окей. Ние… отидохме в съда. Йешил… копелето… стана и заяви, че момичето е невинно… всичко било изцяло моя работа. — Главата на Макс се заклати напред-назад. — Момичето го пуснаха.

— А тебе? — попитах аз. Мълчание.

— А с тебе какво стана? — повторих аз.

— Какво?

— Колко ти дадоха?

Макс бавно отпусна глава, докато тя опря на коленете му. Гласьт му беше приглушен, едва се чуваше, когато проговори.

— Трийсет години.