Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (22)

Двайсет и първа глава

— Здрасти, Уили.

— Макс, какво правиш тук? Да не би в лечебницата да е свършило гастрото?

Макс се ухили.

— Не. Дойдох да те видя. В лечебницата има един надзирател, дето за пакет „Марлборо“ ме пуска да ходя където поискам из затвора. — Той млъкна. — Още ли ти се ще да се измъкнеш оттука.

Изправих се.

— Знаеш, че е така.

— Аз трябва да се махна. — Изведнъж от очите на Макс бликнаха сълзи и той ги изтри с кокалестите си пръсти. — Това проклето гастро ме убива. От него ослепявам.

— Имаш ли някакъв план?

— Мисля, че мога да подкупя лекаря да ме изпрати в болницата отсреща. А в лечебницата има един капидия. Струва ми се, че може да ми намери малко ЛСД. Ти можеш ли да дойдеш в … ъъъ… болницата?

— Да, мисля, че да. Мога да измисля нещо. Но как ще се измъкнем от болницата?

— Ами ще… Какво каза?

— Болницата, Макс. Как ще се измъкнем оттам?

— Ами ще пуснем малко ЛСД на пазачите. В кафето например.

— А като излезем в Истанбул?

— Да, всичко сьм обмислил. Като отидем в болницата, ще сложим малко ЛСД на пазачите.

— Да, добре. После излизаме навън. А по-нататък?

— Какво?

— Като излезем от болницата, Макс?

— Да, с ЛСД.

— Не. Как ще се измъкнем от Турция? — А, от Турция ще…

Макс млъкна. Като че бе заспал.

— Макс?

— Да? Какво?

— Как ще се измъкнем от Турция?

— Ъъъъ… Йохан… още ли е в града?

— Да. Той ще ни помогне.

— Значи ще… идем… да видим… ъъъ…

— Йохан?

— Йохан?

— Браво, Макс. Радвам се, че всичко си обмислил. Взел си предвид и най-малките подробности. Ами ако не успеем да пуснем нищо в кафето на охраната?

— Ъъъ… пистолет?

— Имаш ли пистолет?

— Не, а ти?

— Макс, мислех, че ти имаш готов план!

— Уили, нямаш ли ми доверие?

— Макс, имам пълно доверие на сърцето ти. — Той премигна срещу мен през дебелите си стъкла. — Но не вярвам на главата ти.

Макс само ме зяпаше. Главата му клюмна бавно на гърдите. Пепелта от цигарата му падна на ризата и тя се подпали.

— Макс! Ризата ти!

— Боже господи! — Макс изтръска пепелта от ризата си. Очите му отново се замъглиха от сълзи. — Уили, идва момент, в който ти става ясно, че нищо няма да излезе.

Затътри се обратно към лечебницата.

Легнах си и вперих поглед в тавана. Разбрах, че ако някога реша да се измъкна, ще трябва да вложа цялата си енергия. И да я насоча в една-единствена посока. Както фаровете на бързо преминаващ влак разсичат тъмнината. Знаех, че това означава да включа всичките си копчета на „старт“.

Тогава получих писмо от къщи.

15 ноември 1974 г.

Били,

… пиша ти и си спомням за миналото. Казват, че е признак на старост. Добре съм. Все същото. Животът продължава, макар всеки ден сърцето ми да се свива, като си помисля, че най голямото ми дете е толкова далече.

С обич,

мама

Писмото ме накара да изпадна в най-лошото си настроение през тия четири дълги години. Разкъсвах се от болка. Самота и празни копнежи. Майка ми! Каква мъка трябваше да понесе.

Взех китарата на Арне.

Вече се бях понаучил да свиря и знаех няколко акорда. Харви се приближи. Тихичко подхвана стари блусове от Алабама. Избрахме прост ритъм и импровизирахме няколко стиха заедно. Песента като че сама се написа.

Мммм… тъпо ми е, мила,

пак ме налегна тази истанбутска тъпота.

Да, тъпо ми е, мила,

пак ме налегна тази истанбуска тъпота.

Трийсет години в Турция, мила,

нямам веч какво да губя.

Пипнаха ме на границата

с две кила в патъците!

Пипнаха ме на границата.

с две кила в патъците…

И ми дадоха трийсет години, мила.

за да позная тази истанбулска тъпота.

Бог да ми е на помощ, на помощ.

Моля те, спаси ме от тази мъка.

Господи, ела и помогни ми,

спаси ме от тази мъка.

Освободи ме, мили боже,

не ще греша аз вече.

Свирихме известно време. Изкарахме песента до края. — Откога си тук, Уили? Знаеше отговора.

— От четири години.

— А от колко лета?

— От четири.

— Четири лета. Тия турци те лишават от летата ти. Крадат ти от слънцето. А можеше да си се изтегнал на някой плаж до своята любима и откритото синьо небе да се простира вечно над главата ти. Вместо това ти лежиш тук вече четири лета. Ето че идва друга зима. Кажи ми, можеш ли да си върнеш загубеното време? Можеш ли?

Замислих се. Харви мълчеше, подрънквайки на китарата.

— Добре — отвърнах изведнъж. — Хайде.

— През прозореца ли?

— През прозореца.

През прозореца. Ето докъде стигнах, независимо дали ще ме убият, или не. Пилата, решетките, прозорецът, покривът, стената, охраната, картечниците, прожекторите, въжето в тъмнината, Йохан, границата, среднощният експрес за Гърция. Почувствах, че ми олекна. Може би този план с прозореца ще ме убие. Но аз бездруго бях наполовина мъртъв. Може пък и да успея. Както се казваше в песента: „… трийсет години в Турция, мила, нямам веч какво да губя…“.

Освен живота си.

— Кога? — попитах Харви.

— Довечера — отвърна бързо той. — Хороскопът ми е напълно благоприятен. Изгрява съзвездието Скорпион.

Прекарахме следобеда в събиране на багажа. Прочетох внимателно дневника си. Извадих всички пари и ги натъпках в пояса. Пилата и въжето останаха в скривалищата си. Боядисах белите си гуменки с черно мастило.

Почистих шапката си талисман от прахта.

В два часа сутринта огледах спящия кауш. Взрях се във всеки хъркаш човек. Тихичко се смъкнах от леглото с гуменките в ръка. Приближих се до леглото на Харви. Той ме чакаше. Отидохме в клозета и се скрихме зад един ъгъл, за да не ни виждат от кауша.

— Добре, хайде.

Измъкнах пилата от ръкава си и се приближих на пръсти до прозореца. Бавно и внимателно я прокарах по ръба на една от железните решетки. Изстърга като нокът по черна дъска. Замръзнахме на местата си.

Харви отиде да провери кауша. Изглежда, никой не беше чул. Работех бавно, като се стараех да движа пилата едва едва, но с голям натиск. Шумът не беше много силен; просто на нас така ни се струваше. Харви пазеше.

Пилях нервно. Бях сигурен, че всеки момент пазачите ще дойдат и ще ни отведат.

— Ти май каза, че ще стане за пет минути — прошепна Харви.

— Така мислех. Тая пила нещо не е наред.

— Дай аз да опитам.

Харви пили известно време. На решетката имаше само едва забележим нарез. Това щеше да трае цяла вечност.

Работихме на смени, докато единият пилеше, другият пазеше. Към пет часа едва бяхме успели да нащърбим здравото желязо. Харви смеси малко маджун с цигарена пепел и скри следите. Отново си легнахме.

По-късно сутринта се опитахме да разберем какво не е наред. Сравнихме желязото на леглата с това на прозорците. Разбрах грешката си. Бях простъргал лесно с пилата боята от леглото и бях решил, че е желязото. Сбъркал съм. Пиленето щеше да трае седмици. А мястото беше твърде открито и опасно.

Но Харви бе непоколебим. Решетките бяха разположени на голямо разстояние една от друга. Смятахме, че ако успеем да прережем само една, ще можем да се промъкнем. И тогава щеше да започне най-трудното.

Работихме още две нощи. Бяхме изпилили само една трета от пръчката.

— Няма смисъл — казах му аз през деня. — Ще трябва да пилим няколко седмици, а маджунът изобщо нищо не скрива. Сто на сто ще ни пипнат.

— Виж какво ще ти кажа — рече Харви. — От тебе искам само да ме събуждаш и да ме пазиш малко. Аз ще пиля. Когато я прережа, ще се измъкнем заедно.

Отново се замислих.

— Добре. Не съм много навит, Харв. Но от мен да мине. Харви работи тихо, но упорито още три, четири, пет нощи.

Неподатливата решетка не мърдаше. Поради шума от пилата беше невъзможно да се работи непрекъснато. Той продължаваше да пили.

Веднъж в пет часа сутринта предрече, че след една нощ ще стане.

— Вдругиден — обеща той — ще ти купя сувлаки^[1].

Ариф! Кокалотрошача пак се беше върнал. Мислехме, че никога няма да дойде, след като видя какво се случи с Хамид.

Щом влезе, в кауша настъпи тишина. Подире му вървяха няколко едри надзиратели. Неждет се приближи и го поздрави, но Ариф само се намръщи.

— Затворникът с белия кичур — изръмжа той. — Къде е? Имаше само един, който отговаряше на това описание.

Той хъркаше в леглото след дългата работа през нощта.

Надзирателите го измъкнаха от леглото. Харви взе да се оплаква и се отскубна от ръцете им. Ариф го удари по лицето.

— Дай пилата! — изкрещя той.

— Какво?

Още един удар. Харви падна в ръцете на надзирателите. Ариф го повлече към клозета. Потърка няколко решетки, докато изчегърта маджуна на една от тях.

— Децата са те видели. Знаем, че си ти. Дай пилата. Харви вдигна рамене. Какво можеше да направи? Отиде до шкафчето си и измъкна пилата от металната рамка отзад.

Ариф изсумтя доволно и надзирателите повлякоха Харви надолу. Каушът забръмча. Всички обсъждаха работата с прозореца.

Прекарах неспокоен ден, при всеки шум скачах. Положих усилия да се съсредоточа в една книга, но не можах. Попай се приближи и взе да се шегува, за да ме развесели. Но аз не му обърнах внимание и той ме остави. През по-голямата част от нощта зяпах в тавана.

На другата сутрин мушнах на пазача при вратата няколко пакета цигари. Той ми даде малко информация. Харви бил в лечебницата. Дадох му още два-три пакета и той ме пусна да ида дотам, за да взема нещо за „главоболие“.

Влязох и тръгнах покрай редицата килийки. Къде ли беше Харви? Дали пазачът не е сбъркал? Нямаше го. Обърнах се да си вървя.

Видях един затворник да лежи с подуто посиняло лице. Кой беше този нещастник?

— Харви! О, боже мой! Не те познах.

— Да. Добре ме наредиха — измърмори той с подпухналите си устни. Няколко зъба бяха разклатени и изкривени. Ушите му стърчаха кървавочервени и разранени. — Страх ме е за хернията ми. Два-три пъти ме сритаха в слабините. Мисля, че това я е отворило. Уили, трябва да се свържеш с консула. Яко съм загазил. Имам нужда от лекар. А тия копелета няма да ми признаят времето за добро поведение и ще ме изправят пред съда за бягство. Трябва ми консула, за да предяви обвинение за нанесения побой. Може би ще успеем да се спогодим. Не знам. Но ако ме прекарат, и аз ще ги прекарам.

— Искаха да научат името ми, нали?

— Да, откъде знаеш?

— Чух Неждет, като разговаряше с охраната. Казваха, че децата са видели още един човек на прозореца. Благодаря, Харв.

— Тъй, тъй, какво друго можех да сторя, да им кажа името ти ли? — Той опита да се усмихне с подпухналите си устни. Направи гримаса. — Но поне успях да цапна тоя сводник Ариф, преди да изгасят светлината. Видя ли го?

— Не, но чух, че има буца под окото.

— Не е кой знае какво, но все пак. Слушай, Уили, обади се на консула. Мисля, че турците ще ме бутнат в някой затънтен затвор. Боя се какво може да се случи.

— Ще се свържа с него, Харви.

— А ти защо не си направиш тая услуга и не вземеш да се махнеш от проклетия затвор, докато все още можеш? Това място е самият пъкъл.

— Така е.

След два дни тихомълком преместиха Харви в Антакия, в същия затвор в Югоизточна Турция, където бяха Робърт Хъбард, Джо Ан Макданиъл и Кати Зенц.

Полека-лека натрупвах поуките от четирите години. Много мислих за Вебер и Жан Клод, двамата чужденци, които избягаха ог „Сагамалджълар“. И двамата се бяха заели с проблема направо, с всички сили. И двамата гледаха да не се доверяват на другите затворници. Бяха го замислили добре. За нито един от тях управата на затвора не допускаше, че има намерение да бяга. Вебер направи кариера в затвора. Жан Клод бе болен от „туберкулоза“.

За мен беше ясно, че ако искам да избягам, трябва да се махна от „Сагамалджълар“ и да отида в друг затвор. Прекалено много надзиратели и доста затворници знаеха, че не можах да свикна със затворническия живот дори след толкова време. Наблюдаваха ме. Трябваше да се преместя на ново място, където ще мога спокойно да кроя планове. Но къде? Как?

Помощта дойде от самото турско правителство. Сюлейман Демирел успя да сформира коалиционно правителство. Отнасяше се с разбиране към апела на контрабандистите. Бяха ги измамили със седем години при предишната амнистия. Обеща да убеди Парламента да даде на контрабандистите тези допълнителни седем години. До май в турския парламент се събраха достатъчно гласове, за да бъде одобрена добавката към амнистията. Попай си тръгна, ухилен и подсвиркващ в очакване на вечерта, която щеше да прекара в града. Каза, че каквото и да стане след това, няма значение. Още веднъж заминаването на мой приятел предизвика смесени чувства у мен. Радвах се за Попай, но бях нещастен заради себе си.

Амнистията намали срока ми на три години и половина. Датата за освобождаването ми бе 7 октомври 1978. Това беше добре. Нямаше да възразя. Но нямах намерение и да чакам дотогава. За мен амнистията означаваше, че ще мога отново да действам да ме преместят на някой остров. Уилард дойде от консулството и ми помогна да попълня формулярите. Поисках Имрос, полуохранявания затвор на моите мечти. Шансът беше нищожен. Като втора възможност поисках Имрали, където Чарлс бе работил до изтичането на присъдата си.