Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Express, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

СРЕДНОЩЕН ЕКСПРЕС

БИЛИ ХЕЙС / УИЛЯМ ХОФЪР

Роман, 1988

Рецензент Юлия Вучкова.

Преводач Людмила Евтимова.

Редактор Христина Кочемидова.

Редактор на издателството Светлана Тодорова.

Художник Димитър Трайчев.

Фотограф Гаро Кешишан.

Художествен редактор Иван Кенаров.

Технически редактор Добринка Маринкова. Коректори Паунка Камбурова и Янка Енчева.

Американска, първо издание. Дадена за набор на 5.XI.1987 г. Подписана за печат на 3. II. 1988 г. Излязла от печат м. март 1988 г. Изд. №2118. Формат 84×108/32. Цена 2 лв. Печ. коли 14,50. Изд. коли 12,18. УИК 13,63 ЕКП 4336– 23331 5637—216—88. Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна. ДП „Балкан“ — София

Ч — 820/73 — 31

 

Billy Hayes and William Hoffer

Midnight Express

Sphere Books Limited © Billy Hayes, 1977

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

Минава ден след ден. Цяло лято от моя живот отиваше нахалост.

Чарлс ни писа от Имрали. Май наистина беше щастлив, че ще работи на острова, докато изтече присъдата му. Можел да плува в обедната почивка. В петък правел дълги разходки из острова. Храната била добра. По цял ден консервирал пресни плодове и зеленчуци и можел да яде от тях колкото си иска.

Писмото му ме накара да се замисля.

— Макс, какво ще кажеш за Имрали? — попитах аз.

— Мисля, че не е лошо. Ако обичаш да работиш.

— Не. Става дума за бягство.

— Искаш да кажеш да се чупиш?

— Да. Да фъзна.

— Неее. Брегът е поне на трийсетина километра. А дори да стигнеш някак до него, още ще си в Турция. Какво ще правиш след това? На Имрос е по-добре.

Имрос беше затвор на друг остров. Но се намираше до западния бряг на Турция в Егейско море, само на петнайсетина километра от някои гръцки острови. Ето ти една хитра възможност. Имрос бе категоризиран като „открит“ затвор. Сигурно нямаше да мога да получа разрешение за преместване, докато присъдата ми не наближи края си, когато вече ще е безсмислено да бягам. Тогава щеше да е все едно.

С Макс взехме да умуваме как да се чупим, като прехвърлихме всички възможни и невъзможни начини. Понякога той не беше на себе си и говореше несвързано. Но друг път изглеждаше наистина готов да опита. Взираше се с мъка през дебелите стъкла. Оплакваше се, че от гастрото започнал да ослепява. Каза, че има нужда от истински морфин за разнообразие. Когато измъкна крадешком една турска карта, бях смаян; тогава разбрах какво означава това — Макс най-после ми имаше доверие.

Един ден отново ме изненада, като извади измежду връзка писма няколко чертежа.

— Планът на затвора — обяви той простичко.

— Откъде си ги взел?

— Преди време тук имаше един австриец. Архитект. Помагаше на турците да построят някои работи. Даде ми да ги прерисувам.

Разгледахме ги внимателно. Шахтата за кухненския асансьор водеше на долния етаж. И после наникъде. До свободата щеше да има прекалено много пазачи и куршуми. Ако съществуваше обаче някакъв начин, по който да се доберем до покрива на кауша, можеше и да успеем. Стигаме до края на главната стена и се прехвърляме от другата страна. Щеше да ни трябва въже. Но как да се качим на покрива?

Съгласихме се неохотно, че да избягаме направо от „Сагамалджълар“, е почти невъзможно. Вероятността да ни застрелят беше доста голяма. Всеки план би бил прекалено сложен. А охраната на кулите имаше картечници. Въпреки това прери-сувах скиците и ги скрих сред другите хартийки в дневника си.

Разработихме плана „ЛСД“. Можехме да поискаме да ни преместят в Карс, затвор в другия край на страната, близо до източната граница на Турция. Дотам щеше да се наложи да пътуваме два дни с влак. Сигурно щяха да пратят по двама войници да ни пазят. Макс още имаше ЛСД от наркотиците, изпратени му с „Отвъд доброто и злото“. Аз също пазех моето парче в подвързията на дневника си. Ако успеехме някак си да го пуснем в храната или питиетата на войниците, можехме и да избягаме. Казваме им просто: „Извинете“, и се измъкваме, докато те се любуват на цвета на релсите. Нямаше да има нужда от насилие. Проблемът беше, че вероятно щяхме да тръгнем от „Сагамалджълар“ сутринта, а щеше да е най-добре да изчакаме до вечерта, за да осъществим намеренията си. Но тогава щяхме да бъдем по средата на Турция. Черно море щеше да е на север. Съветският съюз на изток. Все едно, аз и без това не можех да претендирам за преместване, преди да дойде тасдикът ми, документът, с който Върховният съд официално потвърждаваше присъдата. Но планът „ЛСД“ оставаше в резерва. Прерисувах си и картата.

На Макс повече му допадаше идеята да отиде в болница и да се опита да избяга оттам. Всъщност Макс просто предпочиташе да влезе в болница.

Отново се сетих за „Бакъркьой“. Ако можех по някакъв начин да се върна в лудницата, струваше ми се, че наистина ще успея да избягам. Може би ще успея да се кача на западната стена и по нея да стигна до входа на тринайсето отделение.

Но колкото и дълго да разговаряхме, накрая винаги опирахме до един и същ проблем. Дори да се измъкнехме от затвора, пак си оставахме в Турция. А в Турция нямахме приятели. Освен ако успеех да убедя Патрик да ми помогне отвън. Знаех как ще реагира. Ще започнат да му се привиждат сцени от „Граф Монте Кристо“.

Макс преведе статията от вестника. Младо английско хипи било арестувано при опит за продажба на двайсет и шест килограма хашиш на трима тайни полицаи. Погледнах снимката. Дълга тъмна коса се спускаше до раменете му. Двамата с майка си карали фургон от Индия за Истанбул. Фургонът бил пълен с дрънкулки, гривни и колани. Поместена бе и снимката на маймунката на момчето, която се казваше Беано.

Името на момчето бе Тимоти Дейви. Беше на четиринайсет години.

В нашия кауш пристигна след няколко дни — вече знаменитост. Неждет се опита да го запознае с правилата, но около него се събра цяла тълпа да зяпа дългурестата му младежка фигура. Някой го попита дали Беано обича хашиш.

— Добре, добре. Чакайте малко де — каза Тимоти. — Успокойте топката, братлета. — Прибра се в една килия и седна на леглото.

Удивително. На четиринайсет години, а не позволява на никого да му се налага.

След два-три дни открих, че докато е бил в Индия, е научил йога. Дадох му на заем няколко книги. Бързо се сприятелихме.

Не след дълго Тими се яви в съда. Прокурорът поиска петнайсет години. Английската преса моментално отрази процеса. Англичаните бяха възмутени, че ще държат в затвора едно четиринайсетгодишно момче заедно с по-възрастни закоравели престъпници. Като мен.

— Мектуп! Пощата.

— Тими — каза пазачът и му подаде един пакет. — Тими — още един. — Тимоти. Тими. Тими.

— Дявол да ме вземе! — измърмори Тими. — Все библии. Защо всички ми пращат само библии?

— За да те запазят непокварен — отвърнах аз.

— Господ да ги убие! Защо не вземат да ми пратят малко научна фантастика?

Един ден вратата на кауша се отвори и се чу подсвирването на Харпо Маркс. Втурнах се надолу по стълбите.

— Попай!

Той се ухили, подсвирна и ме потупа по гърба.

— Виж! — И вдигна тениската си. Имаше белег в долната част на гърба и един до врата. Последният удар на Мехмед го бе улучил отпред, точно над сърцето.

— Извадил си късмет. Предполагам, че го знаеш.

Попай само подсвирна.

Слухът стигна по безжичния телефон до нашия кауш. Охраната направила проверка в едно отделение. По средата на двора до отводнителната решетка забелязали прясно изкопана пръст. Разровили дупката и намерили пистолет, няколко ножа, купища хапчета и голям самурайски меч. Мисля, че самурайският меч им бе дошъл твърде много. Затова управата на затвора реши да циментира всеки непавиран квадратен метър. След два дни от другата страна на стената се появи огромен кран. Дойдоха работници да разкопаят старата настилка и да я заменят с нова, циментова. Няколко от тях се разхождаха нагоре-надолу по стената. Целият кауш се изуми, когато се чу някакъв глас с немски акцент да раздава команди на турските работници.

— Я, я — викаше той. После продължаваше да ломоти на турски. Вебер. Той надзираваше цялата работа!

Следобед седях с часове на двора. Гледах как Вебер ходи наперено напред-назад по стената и се разпорежда с турските работници. Беше се сдобил с невероятна власт.

Строителството продължи няколко дни. Но един следобед забелязах, че Вебер го няма на обичайния му команден пост върху стената.

Вечерта не се появи за сайъм. Не беше необичайно. Той често оставаше да работи до късно из затвора. На другата сутрин Неждет, отговорникът, съобщи новината. Вебер бил избягал. Казал на директора, че трябва да отиде в града за материали — което бе правил няколко пъти и преди. Затова директорът не се разтревожил, когато Вебер се забавил повече от допустимото. Ако е имал кола и готов паспорт, сигурно е бил вече в Гърция, когато директорът се е сетил да се усъмни.

Браво на Вебер. Всички ни измами. Още от момента, когато дойде в кауша, имаше своя игра. Най-напред се постара да го намразим, за да го оставим на мира — направи всичко възможно да спечели доверието на директора.

А после бай-бай.

Дяволски му завиждах.

На втори август, тристотния ден от арестуването ми, седях тихо на леглото и се мъчех да размишлявам. Представях си как Лилиан изкачва красивите скалисти планини на Британска Колумбия и се надявах, че се сеща за мен. Надявах се, че усеща присъствието ми. Но се чувствах странно тъжен и разтревожен. Не можех да разбера защо.

След няколко седмици получих писмо. Лили беше в болница в Солт Лейк Сити. Като изкачвали една планина, се подхлъзнала и паднала върху ръба на глетчер. Пикелът й се забил в дясната скула точно под окото. Нещастието се случило на втори август.

Откарали я със самолет в Солт Лейк Сити за пластична операция. Уверяваше ме, че лицето й щяло да се оправи, преди да я видя отново.

Времето минаваше. Сиви дни, черни нощи. Един ден дойде Уилард Джонсън от американското консулство. Изглеждаше угрижен.

— По всяка вероятност ще има ново дело.

— Какво искате да кажете?

— Май че прокурорът е направил възражение срещу присъдата ти и Върховният съд в Анкара иска първоинстанционният съд да преразгледа делото.

— И какво ще стане сега?

— Вероятно нишо. Ще се явиш пред същия съд. Със същия съдия. Той те хареса. Сигурно ще ти даде абсолютно същата присъда.

— Да, но ако прокурорът отново направи възражение?

— Няма значение. Когато първоинстанционният съд даде два пъти една и съща присъда, Анкара ще я одобри.

На път за кауша се помъчих да проумея какво става. Беше ме страх. Всички затворници разправяха какви ли не ужасии за турското правосъдие. Присъдата от петдесет месеца бе достатъчно тежка за мен. Знаех, че няма да мога да понеса нещо по-лошо.

През цялата седмица спах зле. Сънувах все един и същи кошмар. Стоях на двора. Вебер караше булдозерите да бутнат циментените стени върху мен. Нямаше къде да избягам. Сивият камък се приближаваше все повече, докато накрая притискаше гърдите ми… Събуждах се плувнал в пот, треперейки от есенния въздух.

Свиждане. Сигурно беше Уилард Джонсън с ново известие. Охраната ме въведе в адвокатската стая за свиждане и аз се намерих в нечия мечешка прегръдка.

— Йохан! Ах, ти, кучи сине! Какво правиш тук?

— Здравей, Били. Имам изненада за теб. Сега ще живея тук.

— Къде?

— В Истанбул. Намерих си работа. В един хотел. Постоянно ще идвам да те виждам. — Напъха шоколади в ръцете ми. И кутии „Марлборо“ за всичките ми приятели в кауша.

— Били — продължи той, — искам да се запознаеш с мадам Келебек. Адвокат.

Тя мълчаливо се ръкува с мен. Беше около петдесетгодишна. Трябва да е била красавица на младини. Йохан понижи глас.

— Били, тя може да ти помогне.

— Може ли да ме прати в „Бакъркьой“?

Йохан преведе въпроса ми. Отговорът бе лесен за разби-ране, дори на турски. Искаше четири хиляди лири. Около триста долара.

— Може ли да ми го гарантира? — попитах аз. Йохан кимна.

— Обясни й, че мога да уредя парите. Но тя няма да получи нито куруш, докато не се измъкна оттук. Всичко с наложен платеж, нали разбираш?

Йохан преведе. Мадам Келебек кимна в знак на съгласие.

— Йохан, можеш ли да ми намериш дрехи… кола? Йохан сложи огромните си ръце на рамото ми.

— Ще направя всичко, за да те измъкна оттук.

— Добре. Ще ми трябва известно време, докато получа парите. Днес ще пиша на татко.

Поговорихме още малко, разменихме новини за приятелите. Йохан обеща да ме навести през другата седмица. Върнах се бързо в кауша и седнах да пиша до вкъщи. За да заблудя цензора, използвах двусмислени фрази. Споменавах за възможните пътища и за влаковете, които пътуват по тях. На първо място съществуваше редовният местен влак. Ще се кача на него, ако трябва. Но той се движи бавно. А аз нямам доверие на машиниста. Пътува и среднощен експрес, писах им. Той е бърз. Признавах, че пътуването може да е опасно, но има кой да ме чака на гарата. Този влак обаче е скъп. За да съм сигурен, че парите ще ми стигнат за билета, мисля, че ще ми трябват около петнайсет снимки на Бенджамин Франклин (напечатани, разбира се, върху банкноти от по сто долара).

На шести декември 1971 година отново бях в турската съдебна зала. Въпреки уверенията на Беяз, Сия и Йешил бях разтревожен. Ами ако стане някой гаф? Направо ще умра, ако прибавят и един ден към присъдата ми. Пак чух думата дьорт. Същият съдия ми даде същата присъда за същото престъпление — цели четири години и два месеца за притежаване на хашиш. После същият прокурор направи същото възражение. Беяз ми обясни чрез Йешил, че няма абсолютно никакви проблеми. След като първоинстанционният съд е преразгледал доказателствата два пъти и е потвърдил присъдата, Анкара ще приеме решението му. Той беше сигурен, че присъдата ми ще бъде одобрена. Тасдикът ми скоро ще пристигне.

Още деветнайсет месеца бяха прекалено много за мене.

Седях и си налягах парцалите. Чаках с нетърпение отговора на писмото си. Вече ясно виждах свободата. Светкавичен подкуп, за да вляза в „Бакъркьой“. После се прехвърлям през стената, оттам в колата на Йохан, който чака, и сетне в Гърция. Просто като фасул. Трябваше само приятелите ми да помогнат малко.

Получих писмо от татко. Във всеки ред се чувстваше мъка и болка.

Дълго обсъждахме с майка ти, пишеше той. Молихме се. Плакахме. Според нас заради деветнайсет месеца не си заслужава да те убият. Решението ни е продиктувано от обич. Само се молим то наистина да е правилно. Трябва да ти откажем.

Разстроих се. Собствените ми близки се отричаха от мен. Хвърлих писмото на леглото и изфучах на двора. Целия следобед се разхождах и пуших.

После препрочетох писмото. Осъзнах, че не мога да ги обвинявам. Те ме обичаха. Не искаха да пострадам.

Седнах и написах писмо на Патрик.