Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (14)

Тринайсета глава

15 юни 1972 г.

 

Патрик,

Чета „Смърт следобед“ от Хемингуей. В нея се говори за сюблимния момент на истината. Предполагам, че ще получиш това писмо в понеделник следобед. Настъпил е часът на истината — да нанесеш последния ловък удар и да хванеш бика за рогата. Няма да е късно, ако в понеделник вечерта си сложиш крилатите сандали и полетиш с бързината на Меркурий.

Тук много спортувам и затова имам нужда от нови гуменки — четирийсет и втори номер. Мисля, че трябва да ги купиш, преди да се срещнеш с мистър Франклин. Страшно ще се радвам, ако дойдеш с консула на свиждане. Надявам се, че ще можеш да му се обадиш във вторник и да ме посетите в сряда или четвъртък. Моля те, донеси ми един „Хералд Трибюн“, тъй като тук почти нямам достъп до новините. И гледай, приятелю, гуменките да са с топлите вътрешни подметки а ла мистър Франклин — това ще бъде първото движение на плаща с лявата ръка — хватката, при която бикът стои с наведена глава, преди сабята да го прониже. После ще празнуваме.

Очите ми очакват да съзрат засмяното ти лице, а стъпалата ме сърбят при мисълта за П. Ф-вите^[1] хвърчила.

Будистите говорят за вътрешна душа^[2] (обърни специално внимание) и аз твърдо вярвам в нея. Но вътрешната подметка трябва да бъде подлепена от умела ръка, защото всичко опира до мангизи.

Може би се изразявам прекалено метафорично. Сигурен съм, че разбираш накъде бия, очаквам пристигането ти.

Tempus fugit^[3], а се надявам, че също и ти, и приятелят ти.

Твой

Уили

Увеличих газта. Вятърът шибаше периферията на шапката ми талисман. Носех се с огромния мотоциклет по пътя, ограден с дървета, покрай познати места и лица. Видях Лилиан да ми маха и да се усмихва. Патрик стоеше ухилен както винаги. Прелетях покрай татко, който ми извика да внимавам.

Инстинктивно дръпнах кормилото. Мотоциклетът се отдели от земята. Понесохме се над дърветата. Вятърът бе стихнал. Мотоциклетът летеше в спокойния утринен въздух. Разбрах, че мога да го управлявам, като се облягам с цялата си тежест ту на едната, ту на другата страна. Спуснах се над върховете на дърветата, носейки се като вятър над пътя. Лили смъкна дрехите си и зачака на тревата да се приземя. Татко ми изкрещя някакво предупреждение. Но не можех да намеря Патрик. Гледах ли, гледах, но никъде не го виждах…

Събудих се. Беше вторник. Дали Патрик е получил вече писмото ми? Щеше ли да се обади днес? Колко ли време оставаше, докато задвижим нещата? Не можех повече да стоя така. Трябваше да се измъкна.

Разхождах се на двора и чаках да се случи нещо. В хубавото време беше още по-мъчително да гледаш грозния камък. На земята бе настъпило лято. Раздадоха сутрешната дажба хляб. Беше баят. Пощата пристигна едва по-късно. Нямаше нищо за мен. Опитах се да напиша писмо на Лили. Исках да й кажа колко много означават за мен писмата й… как копнея… жадувам да я видя отново. Но нищо не излезе. Свободата ме зовеше. Беше твърде близо. Не можех да се съсредоточа. — Вилюм. Вилюм Хай-йес. Телеграма? За мене? Дали е от Патрик? Разкъсах жълтия плик и прочетох:

Норт Бабилън, Ню Йорк

20 юни 1972 г.

До Уилям Хейс Сагамалджълар, Джезаеви Истанбул, Турция

Патрик е мъртъв. Следва писмо. Татко

Сърцето ми замря. В душата ми се отвори огромна празнина. Всичките ми мисли полетяха в пропастта. Чувствах се кух, все едно че ме бяха сритали в корема и ми бяха изкарали въздуха. Празнината се изпълни с непоносима болка. Бях се вцепенил. Стоях в коридора и гледах телеграмата. Излязох на двора и седнах до стената. Патрик мъртъв? Как? Защо? Свих крака до гърдите и прегърнах коленете си. Разплаках се.

След два дни дойде препоръчано писмо от татко. Беше научил новината от бащата на Патрик. Патрик бил намерен от германската полиция в апартамента си, в леглото, със забит в гърдите щик. Сред малкото му лични вещи имало билет за влака за Истанбул. В пощенската му кутия намерили неразпечатано писмото ми от петнайсети юни. Германската полиция пренебрегнала очевидното доказателство, което представлявал щикът. Обявили смъртта на Патрик за самоубийство. Когато баща му пристигнал в Манхайм, той вече бил погребан.

Родителите му били съсипани. Петното от обвинението в самоубийство страшно им тежало. Подбрах някои от последните писма на Патрик и ги изпратих на родителите му. Исках да прочетат писмата на сина си от последните месеци, преди да умре, за да усетят силата и решимостта му. И щастието му. Чувствителността му. Патрик не се бе наръгал сам с щика. Бях абсолютно сигурен. Родителите му помолиха американски официални лица да окажат натиск, за да се поднови разследването. Германската полиция най-сетне промени заключението си и обяви случая за убийство. Но не разполагаше нито с улики, нито с доказателства. Смъртта си остана неразгадана. Бащата на Патрик искаше сам да открие убиеца и да отмъсти за смъртта на сина си.

Реших да не казвам на никого за сержантската жена. Не виждах смисъл. Това нямаше да върне Патрик.

Чувствах се още по-потиснат. Дори мисълта за свободата не ме вълнуваше колкото загубата на приятеля ми. Съдбата ми отне нещо много скъпо. Въпреки това продължих всяка сутрин да ставам и да слизам долу, където чаках някой мърморещ пазач най-сетне да отвори вратата за двора. Все още не се бях отказал да избягам. На всяка цена трябваше да го направя! Необходими ми бяха пари, за да се върна в „Бакъркьой“. Сега трябваше да се осланям на възможно най-силните си връзки. И това щеше да е татко. Налагаше се някак да го убедя да промени решението си.

Писах му с шифър. Имах нужда от поне шест снимки с лика на Бен Франклин. Това бе абсолютният минимум. Татко бързо ми отговори, че ще дойде да ме види след няколко дни. Щял да се срещне с мистър Франклин в банката, преди да тръгне. Смъртта на Патрик сигурно беше разтърсила и него.

Писах на Йохан в хотела и го помолих да ме посети. Той дойде през следващата седмица. Предпазливо му намекнах, че имам нужда от шофьор, който да ме чака до „Бакъркьой“. Каза, че ще се радва да ми помогне. Аз трябваше само да му изпратя картичка, в която да му съобщя шифрованите дати.

Нещата отново взеха да се нареждат.

Макс ми пожела успех, след като внимателно опакова багажа си и го изнесе от кауша. Беше успял да убеди лекаря да го прибере за известно време в затворническия диспансер. Там сред изобилието от гастро и най-различни опиати Макс щеше да прекара по-леко времето в затвора.

Лилиан, оздравяла напълно след премеждието в планината, ми писа, че е решила да се хване на работа през зимата в една кучешка ферма в някакво градче, наречено Уилоу, в Аляска. Щяла да прекара студените зимни месеци, като се грижи за кучешки впрягове. Излизаше, че така ще имаме някакво духовно родство през това време. Тя щеше да чисти кучкарниците, а аз — да се мотая из „Сагамалджълар“

Вече не можех без писмата й. Чрез Лилиан виждах красотите на външния свят. Тя беше моята приятелка. Правеше фантастични неща с тялото ми, когато си мечтаех или фантазирах за нея. Лилиан бе нещо като емоционален стълб за мен. Тя наистина ме обичаше. Писмата й ми бяха по-скъпи от всякога.

Минаха седмици. Усетих, че ме обгръща странна мъгла. Смъртта на Патрик продължаваше да ме потиска. Може би просто трябваше да седна и да се помъча да проумея защо стана така. Занимавах се с йога по-упорито от всякога. По цели часове стоях на двора и медитирах.

Опитах се да подражавам на бавната, отмерена и уверена походка на Арне. Спокойствието му ме изумяваше. В дълги среднощни разговори Арне ми обясни философията, която изучаваше. Беше чел произведенията на Гурджиев и Успенски. Според тях човек се състои от три центъра — интелектуален, емоционален и физически. Всичките те се ръководели от самото същество, от живата сила вътре в човека. В живота било най-важно да уравновесиш въздействието на тези три центъра. Когато единият от тях се изпуснел, и другите отивали на кино.

Засегна ме на болното място. Моят собствен емоционален център като че беше напълно изтърван. Наистина го бях изпуснал!

Арне се опита да ми обясни, че не съзнавам добре нещата. Накара ме да се върна мислено назад. Да, аз, естествено, си спомнях превратните моменти в живота си. Но всичко останало беше размазано като в сива мъгла. Според Арне това доказваше, че не съзнавам нещата. Иначе животът ми щеше да бъде нескончаем низ от истински ярки преживявания.

Много говорихме за религията. Той ми препоръча няколко книги, озаглавени „Мистично християнство“. Даде ми на заем някои. За първи път взех да разбирам, че Христос е човек. Истински човек. Свръхсъзнателен, буден, сериозен, жив, с една дума, личност. Тази представа се различаваше напълно от онази, с която бях възпитан.

— Когато бях на тринайсет години — разказах на Арне, — в училище дойде един свещеник. Той поговори с всички момчета. Изразяваше се с куп хубави думи, но едва накрая разбрахме какво всъщност ни разправя. Обясняваше ни, че ако онанираме, ще отидем в ада. Беше невъзможно да не онанираме. Но след това ужасно страдах. Знаех, че съм извършил смъртен грях.

— Колко тъжно — забеляза Арне.

— Да. Накрая просто трябваше да заявя мислено на този свещеник: „Айде де! Как може да ми разправяте, че нещо е смъртен грях, когато е толкова приятно?“ Не стига това, ами отгоре на всичко ни каза, че е смъртен грях дори само да си помислиш за онаниране. Дори да не го правиш. А как можеш да мислиш за друго, когато си на тринайсет години? Ами щом ще гориш във вечен огън независимо дали го вършиш, или само мислиш за него… значи е все едно? Тогава по-добре да го правиш. Поне ще носиш вина за нещо, достойно да бъде наречено грях.

— Сексът е жизнено необходим — каза Арне. — Цялата енергия идва от физическия център. Това е сексът. Трябва да насочваш и направляваш тази енергия. Ако не я владееш, тя може да те съсипе. Но не бива и да я пилееш. Трябва да поддържаш равновесие между всичките си центрове. И прекалено малкото секс, и прекалено многото, и двете ще нарушат равновесието ти. Същото е и с разума, и с чувствата. Трябва да ги уравновесяваш. Да са в хармония. Изгледа ме внимателно.

— Интелектуалният ти център се намира в пълен безпорядък — рече накрая той. — Ти го замъгляваш. И аз едно време правех същото.

— Какво?

— Хашишът. Употребяваш го, за да се откъснеш от действителността. А ти трябва тъкмо обратното.

Замислих се дълбоко над думите му. Отдавна пушех хашиш. През последните години в колежа и през времето, докато обикалях света, той се бе превърнал в почти неделима част от живота ми. В затвора набавянето му беше трудно и често свързано с риск. Но Зиат и другите осигуряваха достатъчно и той се превръщаше в сравнително постоянен навик. Търсех го, за да избягам поне емоционално, ако не физически от затвора. Какво ще стане, ако го зарежа? Към него човек не се пристрастява физически, но може да се съсипе емоционално. Осъзнах, че обективно погледнато, хашишът бе причина за повечето ми неприятности. А и ако продължавах да го пуша, рискувах пак да ме бият и да лежа по-дълго.

Седнах по турски на леглото и спокойно обмислих положението.

— Добре — рекох на Арне. — Не обещавам да се откажа завинаги, но ще опитам да видя какво е да не пушиш.

— Едновременно с това — предложи Арне — зарежи и тъпите цигари.

Съобщение за свиждане. Татко. Втурнах се в стаята. Той стоеше зад масата. До него беше Уилард Джонсън. Толкова бях погълнат от плановете си, че дори забравих да поздравя.

— Татко! Видя ли се с мистър Франклин? Искам да потърсиш Йохан от мое име. Трябва да се срещнеш с него и да говорите. Обади се и на мисис Келебек. И…

— Ей, чакай малко — прекъсна ме татко. — Дори не ме попита как е майка ти. — Татко ме накара да седна на един стол. Заприказвахме за дреболии. Прочетох измяната по умореното му лице.

— Не си се видял с мистър Франклин, нали? Той поклати глава. Едва не му изкрещях.

— Татко… защо?

— Говорих със свещеника. Каза, че ако ти дам парите, все едно да ти подпиша смъртната присъда. Много мислих за това. С майка ти проляхме реки от сълзи и се молихме. Не, Били. Не. Остава ти само още една година. Не можем да ти позволим да го направиш.

Пред очите ми падна червена пелена. Не ме интересуваше дали Уилард ще разбере разговора ни, или не.

— Татко, ще го направя — обещах аз. — Ще се измъкна оттук по какъвто и да е начин. Със или без твоята помощ.

Татко беше на ръба да се разплаче.

— Моля те, Били — умоляваше ме той. — Почакай. Моля те, почакай. Ходих в Министерството на външните работи. Нашият посланик тук, Макомбър, следи твоя случай много внимателно. Смята, че ще може да убеди турското правителство да те пусне по-рано.

— Защо не си ми казал досега?

— Аз самият го разбрах едва преди няколко дни.

— Но не е сигурно?

— Да. Мълчание.

— Тагко, научих доста за турците. Не им вярвам. Това не са нашите Съединени щати.

— А, значи най-после си започнал да цениш страната си.

— Да — преглътнах аз. — Достатъчно е да прекараш само няколко години във фашистки затвор.

— Съжалявам, Били. Не исках да ти причиня мъка. — Очите на татко се навлажниха. Уилард стана от масата и отиде до прозореца. — Били — продължи татко, — опитай се да разбереш. През тези две години, откакто си в затвора, с майка ти умирахме по малко всеки ден. Ти си най-големият ни син. Ако можехме, с радост бихме си сменили местата с теб. Единственото, което искаме, е да започнеш живота си отначало. Ти можеш да постигнеш немалко неща. Знаеш го. Остава само още една година. Били. Не е толкова много. Изчакай. После можеш да започнеш отначало. Ние ще бъдем до теб и ще ти помагаме. Ние те обичаме, Били. Ние… — той се задави и изтри очите си.