Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (19)

Осемнайсета глава

Една сутрин при мен дойдоха Джоуи и Попай. Попай се бил събудил посред нощ, за да отиде до клозета. Но преди да тръгне, чул лек шум. Надникнал в кауша и видял Зиат да се мотае зад огромния си радиоапарат. Отвинтил внимателно капака му и го свалил. Огледал се подозрително. После пъхнал някакви пари отзад в радиото, завинтил капака и отново го сложил отгоре на шкафчето си.

Ето къде значи Зиат държеше парите си! Всички мислеха, че ги крие на явно място — в заключеното си с два катинара шкафче. Но не, хитрият йорданец ни беше измамил до един. Държеше парите си незаключени отзад в радиото. А всички знаеха, че Зиат има много пари. Откакто го помнехме, той беше главният доставчик на наркотици в кауша. Освен това обслужваше чайната и все гледаше да извлече максимална печалба.

Джоуи ликуващ потърка ръце. След разправията на Зиат с децата йорданецът бе станал най-върлият му враг.

— Ще го обера — прошепна той. — Такава веселба ще падне.

— Без мене обаче — казах аз. — С тоя шега не бива.

— Абе, момче! — възрази Попай. — Другия месец го пускат. Това е последната ти възможност да му подпалиш задника.

— Не, благодаря. Но ви желая успех.

Попай разпери ръце във въздуха и подсвирна. Бях забравил за случилото се, но се сетих след няколко нощи. Беше към два часа. Сънувах един от често повтарящите се сънища за Лилиан. Почти я усещах до себе си. Тя протегна меката си ръка и погали лицето ми…

Но ръката беше твърда и груба. И ме стисна за носа и устата. Останах без въздух. Започнах да се боря, но един глас ми извика: „Шшшшт!“

Отворих очи и видях отгоре щръкналите мустаци на Джоуи.

— Скрий това — прошепна той. — Една трета са твои. — Пъхна нещо в ръката ми и изчезна. Погледнах. За мое учудване държах огромна пачка банкноти, стегнати с дебел ластик.

Сигурно сънувах. Не, сънят избледняваше. Лилиан си беше отишла. Беше се върнала в Аляска. А аз лежах гол в леглото, с дебела пачка пари в ръката.

Развързах банкнотите и ги разгледах. Имаше сини, розови, зелени, жълти, черни и червени. От по сто долара, по хиляда марки и по десет лири. Сирийски, испански, италиански и австралийски пари. Разноските за среднощния експрес? Може би. Но къде да ги скрия до идването на влака?

Бързо се огледах. В кауша хъркаха и сумтяха с подобаващо за обстановката спокойствие и задоволство. Видях, че в другия му край Джоуи лежи сгушен под завивките. Не можех да зърна леглото на Попай, но предположих, че и той прави същото. И аз се мушнах под одеялото.

Около половин час се свивах с парите под завивките и се чудех къде да ги скрия. Изведнъж ми хрумна нещо. Работих цялата нощ. Задрямах едва когато Зиат стана и слезе да стопли вода за чайната си.

Беше късна утрин. Събудих се изтощен. Но умът ми тракаше. Не можех да спя. В кауша бе тихо. Слязох долу, купих си чаша чай от Зиат и отидох на двора. Попай веднага дотърча. Беше напрегнат.

— Къде са? — попита той. — Какво направи с тях?

— Успокой се — отвърнах. — Няма да ти кажа.

— Какво! Значи мамиш…

— Шшшт. Да не искаш да пратиш телеграма на Зиат? Няма да ти кажа.

Попай си отиде бесен. След няколко секунди се появи Джоуи.

— Какво се е случило? Защо не искаш да кажеш на Попай къде са парите?

— Скрити са. Ще има проверка, нали ти е ясно? Само аз знам къде са. Значи, ако ги намерят, единствено аз ще пострадам. Пък и само аз мога да им кажа къде са. А няма да го направя. Тъй че бъди спокоен.

Джоуи разбра, че доводите ми са разумни.

— Добре. Пази ги.

Подозрението щеше да падне най-напред върху Джоуи. Затова не исках точно той да знае къде са скрити парите. Така пазачите не можеха с бой да го накарат да ги издаде.

По-късно през деня чух Зиат развълнувано да пелтечи нещо на Неждет, отговорника. След няколко минути се разнесе вик: „Сайъм, сайъм.“ Попай, Джоуи и аз се строихме колкото се може по-далече един от друг.

Влезе Мамур, последван от Хамид, Ариф и десетина други надзиратели. В очите на Мамур гореше огън. Взе да обхожда редицата и да гледа свирепо затворниците един по един. Крещеше и фучеше на турски. Неждет вървеше зад него и превеждаше на английски.

— В кауша са изчезнали някакви пари — каза Мамур. — Двайсет и пет хиляди лири. Искам всички добре да си помислите. Преместихме децата в друг кауш. Ще ви затворим в техния, докато претърсваме вашия. Ще ви изкарваме един по един. Ако някой има да каже нещо, да го каже. Никой няма да разбере кой е проговорил.

Гласът му се повиши и стана креслив.

— Който ги е взел, най-добре веднага да ги даде. Ако го стори, няма да има никакви проблеми — излъга той. — Няма да го бият. Няма да го съдят. Искаме само да се върнат парите.

Претърсиха ни един по един, преди да ни изпратят в детския кауш. Нямаше проблеми. Парите не бяха у нас.

Като ни заключиха в детския кауш, всички се заразхождахме напред-назад на долния етаж. Никой не гореше от желание да се доближава до мръсните легла на децата или до клозета.

Джоуи ме спря.

— Каква е играта на Мамур? — попита той. — Смяташ ли, че Зиат му е обещал част от парите?

Вдигнах рамене и продължих. Попай ми хвърляше неспокойни погледи.

След около час Ариф дойде в детския кауш и също му дръпна една реч.

— Ще ви държим тука цял ден — обеща той. — И цяла нощ. И утре също. И вдругиден. — Разкрещя се. — Ще ви държим цяла седмица. Ще ви държим, докато намерим парите! Ще извадим от кауша всичко, което може да бъде извадено. Ще изнесем шкафчетата, леглата, всички дрехи. Ще ги изхвърлим на двора и ще ги натрошим на трески, докато не открием тези пари. — Той приклекна и се наклони напред. — А когато ги намерим, ще съсипем затворника, който ги е взел. — Изправи се. — Но ако ни каже сега, само ще приберем парите. Няма да го бием.

Мълчание.

— Копелета!

Минаха часове. Всички бяхме заварени неподготвени да напуснем кауша. Мъжете се разхождаха по пижами, боси и върху студения каменен под.

Попай все повече се изнервяше. Дръпна ме настрана и каза:

— Дай по-добре да ги върнем.

— Ти си полудял. Знаеш ли какво ще стане тогава? Вече сме се хванали на хорото. Трябва да издържим на бурята.

Попай обикаляше коридора. Всеки път, щом минеше покрай мен, засвирвах една стара песен на състава „Доорс“. Тя се наричаше „Пътници в бурята“.

Не бях по-спокоен от Попай. Не знаех дали скривалището ми ще се окаже достатъчно надеждно. Виждах войниците през прозорците. Те разкъсваха всичко на парчета и изтърбушваха дюшеците. Помъчих се да не мисля къде са парите, да не би някой да се досети по телепатия.

След няколко часа напрежение най-накрая дойде помощ от съвсем неочаквано място. Надир, иранският затворник, който спеше на един дюшек на първия етаж, изтича при надзирателя до вратата. Поиска да види Мамур. Невестулката дойде веднага. Надир знаеше отлично турски. Разкрещя се, че е видял как Зиат се мотае на първия етаж в кауша ни. Каза, че има там лични вещи, които иска да запази. Във възглавницата му били скрити 3000 лири. Беше направо вбесен.

Всички виждахме как Зиат тършува на първия етаж.

Мамур го заведе в кауша ни. Чухме как Надир говори разпалено по пътя.

— Откъде-накъде тоя Зиат — той буквално изплю името — ще има 25 000 лири? Откъде е взел толкова пари в затвора? Защо му вярвате? Видял ли е някой парите? Той скоро си отива. Може би просто иска да отмъсти на всички?

Във възглавницата на Надир нямаше нищо. Той се развика, че са го ограбили. Обвини Зиат. Настана страхотна бъркотия. Надзирателите крещяха. Зиат също. Надир крещеше. Кой знаеше каква е истината? Надир можеше действително да притежава тия пари или просто беше умен. Мамур се развика да млъкнат. Изкрещя някаква заповед. Надзирателите се ометоха така бързо, както бяха и дошли.

Прибрахме се обратно. Всичко от кауша бе струпано на купчина на пода, смачкано, счупено, скъсано и разбъркано. Дюшекът ми беше смъкнат от леглото и захвърлен на пода. Всичко от шкафчето бе извадено и запокитено на земята — дори малкото неща, които бяха най-отгоре. Вдигнах дневника си от пода и проверих дали плановете на затвора са на мястото си. Потърсих пилата. Едва я напипах в подвързията. Взех кърпата си, бележниците, химикалките, свещите, цигарите, снимката на Лилиан и ги поставих отново на шкафчето. Джоуи и Попай минаха покрай мен, но не посмяха да се приближат, за да говорим. Вдигнах глава и засвирих „Пътници в бурята“.

Изтече една седмица. Зиат непрекъснато наблюдаваше Джоуи. Като че бе изгубил цялата си стръв. Заряза чайната. Мястото му бе заето от Надир. Всичките пари, за които Зиат бе работил — лъгал, крал, мамил, продавал наркотици и бъхтал по цял ден край горещата печка, се бяха изпарили. Сега присъдата му бе почти към края си. Щеше да се озове отново на улицата в Истанбул с хиляди врагове и без пукната пара. Всички в кауша така го съжаляваха, че вдигаха наздравици за него със силния освещаваш чай на Надир.

Но бяхме забравили, че Зиат има приятели сред надзирателите. Веднъж следобед слязох долу. Стъписах се, като видях, че Зиат е седнал на една маса, издокаран с костюм и вратовръзка. Защо?

Изведнъж вратата на кауша се отключи. Влязоха Мамур и Ариф.

— Сайъм, сайъм! — развикаха се те.

Обикновено затворниците се блъскаха да бъдат в края на редицата, за да са по-незабележими. Видях, че Зиат нехайно застана втори. До Неждет.

Ариф започна да претърсва редицата. След миг бръкна в джоба на Зиат и извади кибрит.

— Не бу? — изръмжа той. Отвори го и намери парченце хашиш. Дръпна Зиат и го плесна няколко пъти не особено силно. — Откъде си взел тоя хашиш? — изрева Ариф.

— От Джоуи — отвърна Зиат.

Джоуи, който стоеше до мен, настръхна. Надзирателите отведоха Зиат. Мамур извика Джоуи. Приятелят ми отиде в края на редицата.

— Какъв е тоя хашиш? — попита Мамур.

— Нищо не знам. Не съм му го продавал. Нямам нищо общо с тая работа.

Мамур се вгледа внимателно в него.

— Лицето ти ми е познато — рече той.

— Аз…

— …Не се обаждай! — прекъсна го грубо Мамур. — Познавам те. Откъде си взел тоя хашиш?

Хвана единия край на щръкналите мустаци на Джоуи и го повдигна на пръсти.

— Откъде си взел тоя хашиш? — повтори Мамур.

— Казвам ти, че нищо не знам.

— Заведете го в мазето!

Повлякоха Джоуи. Мамур изгледа останалите от нас.

— На всеки, който си има работа с хашиш, ще му потрошим кокалите — обеща той. После се обърна рязко и си отиде.

Претърсването свърши за по-малко от минута. Те не бяха подгонили Джоуи за хашиш. Искаха парите. Търсеха повод да го свалят в мазето и да го наложат със сопата.

Изтичах при Неждет.

— Не можеш ли да идеш долу? — примолих му се аз. — Знаеш какво стана.

— Разбира се, че знам — отвърна Неждет. — Но какво мога да направя?

— Ще го пребият от бой. Знаеш, че всичко беше нагласено. Известно ти е, че Зиат от години продава хашиш тук.

Неждет като отговорник не искаше да знае такива неща.

— Зиат е продавал хашиш?

— Е, може и да не знаеш — рекох аз, опитвайки се да бъда дипломатичен. — Но долу ще потрошат Джоуи от бой. Те търсят парите. Разбираш, нали.

Неждет отиде да говори с надзирателя на вратата. Но той имаше заповед. Нищо не можехме да направим за Джоуи, освен да се надяваме. Радвах се, че не знае къде са скрити парите. Не можеха с бой да го накарат да проговори. Но той знаеше у кого са.

Цял следобед ми беше болно за него. Представих си какво правят надзирателите с юмруци, крака и сопи. И в същото време горещата ми омраза към Зиат стана неистова.

Вечерта беше мой ред да се къпя. Попай, аз и неколцина други си обухме банските, за да се измием с топла вода. Отсъствието на един от постоянните ни другари явно се забелязваше. Не говорехме за това. Чувствата ни не можеха да се изразят с думи. Чуваше се само шуртенето на водата. Целият се бях насапунисал. Тъкмо вдигнах каната да облея главата си, когато вратата на кауша се отвори. Разнесе се смях. Влезе Зиат, като се шегуваше с надзирателите. Костюмът му беше чист и без гънка. Мина покрай нас и продължи нататък по коридора. Целият в сапун и вода, се втурнах след него.

— Зиат!

Той се обърна и юмрукът ми го улучи в лицето отстрани. Блъсна се в решетките на прозореца. Изгубих равновесие на мокрия и хлъзгав циментов под. Зиат скочи и побягна в чайната. Последвах го, ругаейки него и сапуна. Няколко затворници ме хванаха. От мен се стичаше вода, а аз стоях и крещях на Зиат.

Надир извади нож. Тръгна към Зиат. Йорданецът изпищя и хукна по стълбите.

След миг Неждет дойде да ни успокои.

— Край вече — каза той. Отиде до вратата на кауша и извика охраната. — Отведете Зиат — заповяда Неждет. — Трябва да се махне от кауша.

Зиат набързо събра багажа си. Последните седмици от присъдата си прекара в лечебницата.

На другата сутрин Джоуи се върна при нас. Накуцваше, но съвсем леко. След първите удари със сопата извикал, че ще се оплаче от Мамур на американския консул. Невестулката премислил. Понякога затворническите власти бяха склонни да се опъват на дипломатически натиск, но друг път не. Мамур излязъл. Надзирателите оставили Джоуи цяла нощ сам в тъмното мазе. После просто го върнали горе.