Били Хейс, Уилям Хофър
Среднощен експрес (5)

Четвърта глава

Всичко беше студен камък и сиво желязо. Пред мен се простираше тесен коридор. Отляво имаше цяла редица прозорци с решетки, зад които зееше мракът. Отдясно се нижеха десетина-дванайсет килийки. Няколко каменни стъпала водеха към втория етаж.

Беше доста тихо. В този момент коридорът бе пуст. Отнякъде се чуваше музика, но доста приглушено. В камъка слабо кънтяха гласове.

От една килия по средата на коридора излезе човек и ме загледа. От друга се показа нечия глава. Хвърли ми бегъл поглед, после веднага се прибра. Отварянето на вратата, изглежда, беше предупредило всички обитатели. Появиха се и други, зяпнали любопитно.

Направих няколко крачки и стигнах до първата килия. Беше като бокс, циментена кутийка около метър и осемдесет на два и четирийсет. Бе открита откъм коридора, ако не се броят сивите железни решетки, спускащи се от тавана до пода. Решетъчната врата се плъзгаше на колелца. Вътре видях трима затворници; те седяха и ядяха от канчета някаква чорба.

— Ха, я гледай! — извика един як затворник, който седеше на крайчеца на леглото. Косматите му мускулести ръце бяха покрити с татуировки. — Ей, как си, мой човек? — Той стана и посегна да отвори вратата. — Откъде си? За какво те опандизиха? Как се казваш?

Говореше свободно английски, без запъване, със силен акцент, който не можех да определя. Черните му очи блестяха. Хилеше се насреща ми и не спираше да бърбори.

— Ей, момчета, вижте, ново пиле. Как ти е името? — попита ме отново и раздруса ръката ми.

— Уилям… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Уилям. Глупости! Аз се казвам Попай, а това са Чарлс и Арне. — Посочи другите — единия черен, другия — бял, които кротко си ядяха. — Я седни тук, Уилям — предложи Попай и бръкна под леглото да вземе нещо.

Понечих да седна на края на леглото, но Попай бързо ме хвана за ръката. Арне имаше уплашен вид.

— НЕ! Ей тук — каза Попай и припряно сложи голям железен бидон на пода. Леглото изглеждаше по удобно, но аз разбрах намека. Настаних се на бидона Попай скочи на леглото.

— Та откъде си, Уилям?

— От Ню Йорк. — Огледах се смаян. Килията бе почти красива. На стената над едно бюро бе закачена изящна японска картина от плат, изобразяваща планински пейзаж. Из цялата стая бяха пръснати сапунени фигурки и сложни хартиени изрезки на разни птици и животни. Един чаршаф, изрисуван с астрологически знаци, покриваше стената зад леглото. След събитията от изминалите два дни стаичката ми се стори топла и уютна.

— Ей, Чарлс, имаме си още един американец — извика Попай.

Чарлс само кимна.

— Чарлс е от Чикаго. Негро от града на ветровете^[1]. Да, точно така! Сега си имаме черен и бял американец. Липсва ни само… — и Попай запя. Беше естрадна песен от една плоча на групата „Гес Ху“ — „Американска жена… трала-ла-ла-лааа…“

Трябваше да се ухиля на Попай. После погледнах Чарлс.

— Здрасти, как е?

— Окей — призна той, пое неохотно ръката, която му протегнах, и бързо я пусна.

— Здравей, Уили — обади се Арне с тих, кротък глас. — Добре дошъл в килията ми. — Приличаше на скандинавец: беше висок, слаб и много светъл, с поразително спокойни сини очи.

Развълнувах се, като видях, че съм попаднал сред трима души, които говорят английски и са почти на моята възраст. А един от тях дори бе американец.

— Ей, ама тука е много хубаво! — подхвърлих аз. Чарлс се намръщи и поклати глава.

Попай се захили.

— Ха-ха-ха, ах, тоя новичкият американец! Ще ме скъсаш. Уилям. „Тука е много хубаво“, вика. Хо-хо-хо! — И той продължи да се смее над канчето си.

Арне само любезно се усмихна. Подаде ми канче с чорба леща и не вдигна поглед от мене, докато не я изсърбах на един дъх.

— Уилям? — някакъв гих глас прекъсна вечерята ми. Вдигнах очи и видях двама мъже, застанали пред килията на Арне, където вечеряхме. Единият беше на средна възраст, пълен, с тънки кичурчета черна коса, зализани на кръглата му плешива глава. Гледаше ме, присвил мрачните си кафяви очи.

Другият бе слаб и дългурест. Носеше масивни очила с кафяви рамки. Той ме повика на английски.

— Това е Емин — рече очилатият и посочи по възрастния мъж. — Аз съм Уолтър. Емин е нашият мемизир. Той отговаря за затворниците от отделението за чужденци… В кауша де. Ела. Емин ще ти покаже килията.

— Можеш да си довършиш вечерята по-късно — увери ме Арне.

Покорно тръгнах след Уолтър и Емин. Те ме заведоха в празна килия в края на коридора. Емин измърмори нещо на турски и докато говореше, от устата му потече слюнка.

Посочи вътре. Кимнах. Емин изглеждаше доволен и се отдалечи. Килията беше като тази на Арне, само че празна. И студена. Всичко тънеше в прах. За каменния под бе завинтено сиво желязно легло. На него имаше изтърбушен дюшек, който, изглежда, отдавна стоеше там. От единия му край стърчеше вата. В средата личаха тъмни петна. Разнебитена дървена маса и пейка бяха сгънати до стената. В най-задната част на миниатюрното помещение се издигаше висока до кръста преграда, а зад нея в каменния под бе издълбана дупка вместо клозет. Вонеше на урина. Желязно шкафче запълваше жалкото пространство между решетките и края на кревата. Хич не ми се щеше да прекарвам дълго време в подобно място. Но сигурно нямаше да остана много. Двайсет години? Казаха ми го само за да ме сплашат. Никой няма да ми даде двайсет години за две кила. Знаех, че няма да се наложи да разкрасявам килията си като Арне. Той положително отдавна бе тук. Интересно за какво ли.

Върнах се по коридора да си доям чорбата. Попай също беше там.

— Какви са тези? — попитах аз.

— Говна — отвърна Попай. — Емин е турчин. От доста време е тук, затова са го сложили отговорник. Уолтър е просто пиклив подмазвач, който говори около шест езика. И всичките зад гърба ти.

— Ами?

— Ами? — изимитира ме Попай. — Да не мислиш, че си в колежа, Уилям? Това е затвор, бате. Затвор. Видя ли си килията?

— Да.

— Е, как ти харесва новият ти дом?

— Нормално — отвърнах аз без особен ентусиазъм.

— Да, сигурно защото тук е толкова хубаво — каза Чарлс.

Смених темата.

— Ти защо си тук? — попитах Арне.

— За хашиш.

— Колко ти дадоха?

— Дванайсет години и половина.

— Ооо! И колко имаше?

— Сто грама.

Какво! Дванайсет години и половина за сто грама. Невъзможно. Та това е само една десета от килото. А аз имах двайсет пъти повече.

— А тебе защо те окошариха, Уилям? — попита Попай. Гласът му беше напрегнат.

— За хашиш — отговорих аз.

— Колко?

— Две кила.

— Къде?

— На летището. Като се качвах на самолета.

— О, боже. Ще бъде кофти. Беше ли минал митницата?

— Да. Пипнаха ме точно пред самолета.

Попай подсвирна като Харпо Маркс^[2] и размаха ръце във въздуха.

— Кофти, кофти. Може десет или петнайсет. Че дори и двайсет.

— Двайсет какво?

— Години, бате, години. Казвам ти, най-малко десет. Сто на сто.

Не можех да повярвам. Сигурно се шегуваха. Арне стана. Стори ми се мил и недокоснат от покварата наоколо. Пресегна се през мен да вземе нещо най-отгоре на шкафчето.

— Не го слушай, Уили — каза той. — Само иска да те шашне.

Не се знае каква присъда ще им скимне да ти тръснат в Турция. Всичко е възможно. — Свали дървената фруктиера от шкафчето. В нея имаше ябълки. Предложи ми една и даде на другите. Кой знае защо му имах доверие. Нещо в него вдъхваше сигурност. Веднага го почувствах много близък.

— Ей, не го баламосвай, Арне — обади се Попай. — По-добре отсега да се подготви за най-лошото, та да не се изненада после. Според мен ще му друснат поне десетина-петнайсет години.

— Наистина ли? — попитах аз. — Дванайсет и половина или двайсет за хашиш? Ти си луд! Настъпи неловко мълчание. Чарлс, който известно време не се беше обаждал, вдигна глава от фруктиерата.

— Тук всички са луди — каза той.

Продължихме да ядем. Аз почти не се докоснах до хра-ната. Мъчех се да сложа в ред мислите си. Попай сигурно е смахнат. Няма страна в света, колкото и да е шантава, в която да дадат двайсет години за две кила. Това няма да се случи с мен. Пък и съм американец. А всеки знае, че с американците се отнасят по-специално.

— А на теб колко ти дадоха? — попитах Чарлс.

Той се намръщи.

— Пет. Остават ми още десет проклети месеца до края.

Пет години. И то на американец.

Е, все пак бе значително по-добре от предвиждането на Попай. Сега разбрах какъв е акцентът му. Израелски. Положително.

Естествено е да бъде песимист в мюсюлманска страна. Няма начин да не е песимист. Но аз съм американец. И винаги ми е вървяло. Все някак си ще се отърва леко.

Арне сякаш прочете мислите ми.

— Може пък да те пуснат под гаранция — рече тихо той.

Попай се намръщи и отсече:

— Дрън-дрън! — Под гаранция?

— Зависи… — Лицето на Арне стана сериозно, като че той дълбоко размишляваше. После ме погледна и се усмихна. — Ако те пуснат под гаранция, значи си свободен. Турците знаят, че ще избягаш от страната и никога няма да се върнеш. Те само задържат парите от гаранцията. Ако те пуснат под гаранция, значи, че очакват от тебе да се чупиш.

Това изглеждаше интересно.

— Но как ще се измъкна от страната?

— Лесно — отвърна Арне. — Всеки повече или по-малко нечестен турски адвокат — а те всички са мошеници — ще те снабди с фалшив паспорт. Или пък просто можеш да опиташ да се промъкнеш през границата в Гърция. Там трябва да се иде. Така мразят турците, че няма начин да те върнат. Пуснат ли те под гаранция, турците знаят, че ще се чупиш. А стигнеш ли до Гърция, свободен си.

— Ей, ама това звучи страхотно! Мислиш ли, че има шанс да ме пуснат под гаранция?

— Ами — отговори Арне — зависи. Разбира се, че има шанс, ако ти се намират малко пари и добър адвокат.

— Просто ще ги получа. Трябва! — рекох аз. — Няма начин!

— Глупости! — сряза ме Попай. Веселото му настроение се беше изпарило. — Защо не вземеш да се изкъпеш и да млъкнеш най-после? И да се очистиш от гадните си въшки.

— Нямам въшки — възразих аз, учуден от обвинението му.

— Къде беше снощи?

— В полицейския арест.

— Значи имаш, бате. Защо мислиш, че не ти дадохме да седнеш на леглото? Окъпи се и си извари дрехите.

Арне кимна в знак на съгласие.

Всъщност една баня наистина би ми дошла чудесно, но не исках Попай да ме командва.

— По-добре да си взема душ — рекох аз. Чарлс подсвирна и се надигна.

— Писна ми от тия глупости — заяви той и излезе от стаята.

Арне ме дръпна настрана.

— Тук няма душове — обясни. — Ще трябва да се измиеш на мивката в кухнята. — Заведе ме в съседната килия, която беше неговата, и ми даде кърпа, пластмасова кана и парченце сапун. Обясни ми, че скоро ще пуснат топлата вода за около половин час. После отидохме в кухнята зад стълбите. Показа ми как да запуша мивката с един мръсен парцал. За да се изкъпя, трябваше да се насапунисам и после да се поливам с топла вода от каната. Но най-напред реших да измия мивката.

Беше ужасно мръсна.

— Не им забелязвай на Попай и Чарлс — посъветва ме нежно Арне. — И двамата са отдавна тук. Новите… те не разбират какво става всъщност. Направо ти лазят по нервите.

— Как му е излязло името Попай^[3]?

— Моряк е. Пипнали го, като се опитвал да контрабандира четирийсет кила на кораба си.

— И на колко са го осъдили?

— На петнайсет години.

— Нищо чудно, че е луд. Арне замълча за миг.

— Да — каза накрая той. — Но всъщност не е никак лош. По ръждясалите тръби заклокочи топла вода. Арне се засмя и ме остави да се къпя. Изтърках мивката със сапун. Не стана по-чиста. Като се напълни с гореща вода, съблякох смачканите си дрехи. Направо воняха. Гол пред мивката насапунисах главата си. Беше ми странно без коса. Острата четина ми напомни за късата подстрижка, която носех в гимназията, когато тренирах борба. Гребях вода от мивката със старата кана на Арне и се обливах. Беше ми приятно, като се стичаше по главата и раменете ми. Бавно насапунисах останалата част от тялото си. После се сетих какво каза Попай. Взех да оглеждам слабините си за въшки.

Внезапно усетих, че не съм сам. Обърнах се и видях на вратата някакъв мъж, който приличаше на арабин. Зяпаше голото ми тяло широко ухилен. Възбудено изломоти нещо на турски. Свих рамене в знак, че не разбирам.

Арабинът изчезна, но след малко се върна с Арне. Гледах объркано, а на пода капеше сапунена пяна.

— Не може да се къпеш така — предупреди ме Арне. — Нямаш право да се миеш гол.

— Какво? Как мога да се изкъпя тогава?

— Не трябва да си сваляш бельото. Никога не бива да се събличаш в кауша.

— Какво говориш? Как мога да се мия с дрехи? Арне започна да настоява.

— Не може, човече. Турците гледат много строго на всичко, което и най-малко напомня секс между затворниците.

— Какъв ти секс? Просто се къпя. Върви си и ме остави да се измия.

Арне вдигна рамене.

— Твоя си работа. Но по-добре побързай. Идва сайъм^[4]. Не ме интересуваше кой е тоя сайъм. Водата беше твърде приятна. Арне ме остави. Когато се облях с още една кана гореща вода, спомних си следобеда. Какъв късмет извадих, че отървах боя.

Задрънчаха ключове. Вратата на отделението се отвори. Някакъв глас извика на турски:

— Сайъм. Сайъм.

Виждаше се крайче от ръката на надзирателя, който стоеше точно пред отворената врата. Арне се втурна към мен.

— Казах ти да побързаш бе, човек. Ще има сайъм. Нямах представа какво е сайъм, но всички тия заповеди бяха започнали да ми дотягат. Продължих да си сапунисвам краката.

— Ти луд ли си? — изсъска ми Арне. — Ако те хванат гол, ще те бият.

Този път думите му проникнаха в съзнанието ми. Спомних си нещастния турски затворник, който лежеше на пода, потънал в собствената си кръв, а пазачите го ритаха и налагаха с палките. Мигновено увих кърпата около кръста си. Побягнах навън, босите ми крака се хлъзгаха по каменния под.

Блъснах се в Емин. Сега бе облечен в костюм и вратовръзка. Изръмжа ми нещо, но аз продължих да тичам.

Чарлс и Попай стояха към края на редицата. И двамата се опулиха, като ме видяха. Попай се пресегна и ме сграбчи за ръката. Дръпна ме зад себе си и Чарлс. Чарлс смъкна белия си пуловер и ми го пъхна в ръцете. Нахлузих го през главата. И двамата бяха високи и закриха долната част от увитото ми в кърпата тяло.

Всички затворници стояха мирно, докато един надзирател тичаше покрай редицата и броеше. Той извика нещо на друг надзирател, който провери някакъв списък. Бройката явно отговаряше.

— Аллах куртарсън^[5] — каза напевно надзирателят.

— Савул!^[6] — отвърнаха затворниците.

— Върви на майната си — измърмори под нос Попай. По-късно вечерта Арне извади китарата си. Някой друг имаше флейта, а Чарлс донесе бонгосите^[7] си. Седях доволно и слушах музика.

Арне ми обясни, че турците обичали музиката. Затова давали на затворниците да държат инструменти.

Чувствах се странно щастлив. Пандизът на чужденците изглеждаше сравнително цивилизован. Тук по можеше да се изкарат няколко дни или в краен случай няколко седмици, отколкото в участъка в Сиркеджи. Музиката ме унасяше и си мислех за вероятността да ме пуснат под гаранция. Може и след няколко седмици да си бъда у дома в Лонг Айланд.

Музиката спря за малко и Чарлс взе да драска нещо в един бележник. Попитах го какво пише.

— Стихотворение — отвърна бързо той.

— Много ли пишеш? — Да, няма как. — Защо?

— Защото щом трябва да стоиш тук, трябва да правиш нещо.

— Аха. Аз също пописвам. Учех журналистика в Маркет. Чарлс ме изгледа многозначително.

— Аха. И печатал ли си някога?

— Не. Но изпратих един разказ в „Ескуайър“. Те ми отговориха, че много им харесал и…

— Глупости — каза Чарлс. Взе си бележника и бонгосите и рязко излезе.

Към девет часа дойде Емин, а Уолтър го следваше като опашка.

— Саат докуз — извика по-младият в коридора. — Девет часът е — каза ми на мен.

— Време за заключване, Уили. Лека нощ.

— Лека нощ, Арне. Благодаря ти. Той се усмихна.

Прибрах се в килията си. Зад мен Емин и по-младият мъж минаваха по коридора и затваряха всички по килиите. Потреперих от нощния хлад. Насреща прозорецът с решетките беше счупен. Навън бушуваше буря. В голата килия нахлуваше студен въздух.

Когато Емин се приближи, помолих Уолтър за чаршафи и одеяла. Той преведе, но Емин само вдигна рамене.

— Студено ми е. Трябват ми чаршафи и одеяла.

— Утре — преведе Уолтър. — Казва, че утре ще ти дадат. Решетъчната врата се плъзна и се затвори пред лицето ми.

Емин затършува из огромната си връзка ключове. Изглежда, не можеше да намери моя. Видях го как само се престори, че заключва.

Взех да обикалям малката килия, обгърнал с ръце тялото си, за да се стопля. Чух как Емин заключи килиите от другата страна на отделението и се качи на втория етаж. Беше ми много студено. Не можех да издържа така цяла нощ. Тихичко отворих вратата. Къде ли можех да намеря одеяло?

— Псссст! — Една ръка ме повика през решетките от съседната килия. Приближих се и видях огромен русокос мъжага, може би германец или австриец. Беше без риза и мускулите по раменете и ръцете му силно изпъкваха. Подаде ми дълга пръчка и аз я сграбчих. В края й бе забит голям пирон, извит като кука.

— Ето оттук — прошепна той и посочи към предната част на отделението. — Две-три килии по-нататък.

Заинтригуван, тръгнах по коридора. През вратите на килиите към мен занадничаха учудени, но мълчаливи обитателите им. Стигнах до празна заключена килия с чаршафи, одеяла и възглавници, струпани върху леглото. Мушнах пръчката между решетките и с протягаме и напъване успях ла закача един чаршаф и две одеяла. Измъкнах ги в коридора.

После се върнах на пръсти в килията си, като дадох пръчката на притежателя й. Предложих му едното одеяло.

— Благодаря — прошепна той.

Забелязах, че неговата килия не свети, докато в центъра на моята гореше гола крушка.

— А светлината? — попитах аз. — Как се изгасва? — Не е позволено — отговори той. — Но нищо няма да ти кажат. Стъпи на леглото и се протегни. Тогава ще можеш да я отвъртиш.

Промъкнах се обратно в килията си. Усещах лека умора. Бях изкарал повече от четирийсет часа почти без да спя. Сега, след като бях с понапълнен стомах, изкъпан и имах самостоятелна стая с одеяло, което макар и тънко ми стигаше, почувствах се страшно изтощен. Постлах чаршафа и одеялото на леглото. Отвъртях крушката и си легнах. Сигурно веднага съм заспал. Не зная колко време беше минало, но изведнъж някой ме раздруса грубо и ме събуди. Емин ме гледаше кръвнишки. Изкрещя нещо на турски. Скочих объркан. Емин сърдито дръпна одеялото от леглото ми. Хвърли го на пода. После сграбчи чаршафа. Все още сънен, и аз го сграбчих. Той взе да го тегли, но аз не го пусках.

— Бърак!^[8] — изръмжа Емин и дръпна по-силно. Вбесен, хвърлих чаршафа в лицето му и той политна назад.

Спусна се към мен разярен и закрещя насреща ми. Мушна ме с показалец в гърдите за по-ясно.

Реагирах, без да мисля. Преди да разбера какво правя, Емин лежеше проснат на пода. От носа му рукна кръв.

Няколко секунди ме гледаше уплашен. После скочи на крака и хукна по коридора. Крещеше, като че го колят. Сега пък какво бях направил? Сигурно пак ще си имам неприятности.

Надзърнах от килията си. Емин бе стигнал края на ко-ридора и блъскаше по вратата.

— Той е луд — каза ми затворникът от съседната килия. — Тук е от девет години. Заклал жена си с бръснач.

Чудесно! Убиец. Огледах килията, търсейки нещо, с което да се защитя. Преди да успея да събера мислите си, чух шум откъм преддверието. Задрънчаха ключове. Бързо намъкнах панталоните и обувките си. Не знаех какво ме очаква, но все пак исках да съм готов.

В килията с крясъци нахълтаха надзиратели. Повлякоха ме по коридора. Емин ломотеше нещо сърдито. Опитах се да обясня, но беше безнадеждно. Надзирателите не можеха да ме разберат. Кръвта по лицето на Емин бе достатъчно доказателство, че съм ударил техния човек.

Изведоха ме от отделението и ме замъкнаха надолу по стълбите в една стая в сутерена. Двамата главни надзиратели, които бях видял по-рано, седяха на сгъваеми железни столове и пушеха. Щом влязохме, вдигнаха глави. Онзи с побелялата коса се изправи пред мен и скръсти ръце зад гърба си.

— Вилюм Хай-йес — каза той, впил очи в моите. — Вилюм Хай-йес.

Без да сваля кръвнишкия си поглед от мен, се зае да разпитва ядосано надзирателите. Бавно вдигна дясната си ръка и ме удари с дланта през лицето. Политнах в ръцете на надзирателите. Отворих уста да протестирам.

Бам! През левия ми крак сякаш премина ток. Той се огъна под мен. Като се строполих на пода, почувствах непоносима болка и чух, че извиках. Обърнах глава и видях едрия надзирател. Както се беше надвесил над мен и ме гледаше със студените си черни очи, приличаше на мечка стръвница. В ръката си държеше тежка сопа, дълга около метър и двайсет и пет-шест сантиметра дебела. Беше като цял клон.

Помъчих се да се измъкна. Но той отново замахна със сопата и ме улучи в кръста. Ударът ме повали на пода. Болката бе ужасна. Следващият удар се стовари върху крака ми и аз подскочих. Опитах да се предпазя и сопата цапардоса палеца ми. Ръката ми се вдърви.

Върху мене се нахвърлиха и другите надзиратели. Смъкнаха обувките ми. После панталоните. Ритах и крещях. Но те ме държаха здраво. Грабнаха дебело въже и го омотаха около глезените ми. Двама надзиратели хванаха по един край, дръпнаха го и вдигнаха босите ми крака във въздуха. Лежах по гръб на студения каменен под, скован от ужас. Погледнах в тъмните очи на едрия надзирател със сопата.

Той никак не бързаше. Бавно замахна със сопата, задържа я във въздуха и после я стовари с всичка сила върху босите ми стъпала. Ударът ме зашемети, сетне по краката и гръбнака ми плъзна на тласъци пареща болка. Завиках. Отново замахна със сопата. Опитах се да дръпна краката си. Но сопата цапардоса глезена ми. Пред очите ми избухнаха ослепителни искри.

Едва не припаднах. После се помъчих да припадна, но не можех. Бавно, бавно боят продължаваше. Гърчех се и подкачах от болка. Всеки следващ удар ми се струваше още по-ужасен. Пищях, плачех и ги проклинах, но те не преставаха. Виждах единствено злорадо ухилените лица на надзирателите, скупчили се над мен.

Ударите продължаваха да се сипят… десет, дванайсет, а може би общо петнайсет. Не ги броях. Извих се и се вкопчих в глезена на един от надзирателите. Едрият надзирател тресна сопата между краката ми. Превих се надве. Повърнах върху себе си.

— Йетер^[9] — измърмори той. Другите пуснаха въжето.

Пламналите ми крака се строполясаха на каменния под и за сетен път ме прониза страшна болка.

Развързаха ме грубо. Почти не усетих, а и ми беше все едно. Целият бях само болка. Двама надзиратели ме изправиха на крака, но аз отново се сгромолясах на пода. Пак ме вдигнаха. Краката ми сякаш изохкаха. Отново повърнах. Надзирателите се развикаха ядосано и пуснаха ръцете ми. Пак рухнах на пода. Оставиха ме да лежа няколко секунди. После някак си успяха да ме завлекат горе и ме хвърлиха в килията. Строполих се на леглото, където скъпоценните ми чаршафи и одеяла още стояха.

Лежах, дишах тежко и се мъчех да не треперя. Ударените места ме ръчкаха като ножове и започнаха да пулсират. Болката в слабините ми бе непоносима. О, боже! Измъкни ме от този кошмар.

В отделението беше тихо, чуваха се само моите стенания, всички затворници знаеха какво се е случило. Съжаляваха ме. Но бяха доволни, че не са на мое място.

Паренето в краката ми не минаваше. Не можех да заспя. Но не можех да издържам и да стоя буден.

— Псст — чу се от съседната килия.

Отново.

— Псст. Уилям!

Вдигнах глава. Съседът ми се беше пресегнал през решетките покрай стената между килиите ни. Метна една запалена цигара и тя падна на леглото ми. Грабнах я. Дръпнах силно от нея.

— Благодаря — пошепнах.

Хашиш. Причината за всичките ми беди. Бях благодарен за успокоителните му свойства. Всмуквах от него и бавно, постепенно взех да усещам как тялото ми се отпуска. Болката поутихма. След малко потънах в блажен сън.