Цончо Родев
Погребаният град (9)

„Сезам, отвори се!“

Няма защо да ви казвам, че следващите няколко дена посветихме на сериозно търсене около сондата на Евгени. Водата постепенно се избистри, видимостта достигна до седем-осем метра. Но едно е да има видимост, друго — да се намери нещо. Много часове обикаляхме наоколо, не оставихме камък необърнат, но всеки ден се връщахме с празни ръце и всяка вечер носовете ни все повече клюмваха. А ледената вода съвсем не помагаше да се поддържа висок градусът на нашия ентусиазъм. Всъщност в търсенията участвувахме само Пъчо и аз. През това време Евгени се изхитри да направи от разни събрани оттук-оттам части една земесмукателна помпа.

Един щастлив ден в края на декември пренесохме помпата му (той я наричаше „драга“) с мауната на „Чаракмана“. Евгени се вмъкна с края на тръбата в прохода, а ние пуснахме мотора и скоро горният край на „драгата“ забълва гъсти вълма мътилка на десетина метра встрани от процепа. След час Евгени обяви работата за свършена, но още един час прекарахме на брега при огъня, за да има време водата в тайнственото помещение да се утаи и избистри.

Когато се спуснахме в помещението, картината вече беше променена — сега нямаше повече от един-два сантиметра тиня и пясък. Ние с Пъчо пак не открихме нищо забележително, но Евгени ни повика и ни посочи с пръст една особеност, която ни бе убегнала — зиданият под на помещението не се допираше плътно до околните стени.

— Разбирате ли — казваше по-късно Евгени, докато гребяхме с мауната към пристанището. — Подът е фалшив, по-скоро — двоен. При катастрофата, сполетяла Бизоне, някоя от страничните стени се е съборила и е легнала върху пода.

— Е, какво от това? — попитах аз, като не разбирах накъде бие. — Какво значение има, че подът е двоен?

— Наистина ли не разбираш? — учуди се той. — Съборената стена навярно лежи в единия си край върху пода на стаята, а в другия… затваря продължението на прохода надолу…

Пъчо се плесна по коляното:

— Дявол да го вземе, как не се сетих досега! И ако се отвори…

— Това и смятам да направя — каза Евгени.

— Значи пак „Сезам, отвори се!“, така ли? — обадих се аз. — Но какво ще стане ако, вместо да отворим прохода, сринем и онова, което сме открили?

— Остави на мен. В края на краищата това ми е занаятът.

И наистина, целия следобед и вечерта той прекара надвесен над някакви изчисления, а после дълго и внимателно подготвя взрива. На сутринта се повтори същото както в деня след връщането ми от Варна — взрив, изчакване да се утаи мътилката и нова рекогносцировка на Евгени.

Ние го видяхме как достигна мястото на взрива и как се спусна под водата. Минаха няколко минути, а той не се показа на повърхността.

— Да не му се е случило нещо? — с тревога запита Пъчо.

Вдигнах бинокъла и внимателно огледах мястото. Въздушните мехури се появяваха равномерно все в една и също точка.

— Виждам мехурите от апарата му. Засега не забелязвам нищо тревожно.

Ала след още две-три минути археологът не издържа, изправи се, хвърли настрана дрехата си и обрамчи дихателния апарат. Но не стана нужда да влиза във водата. В същия момент Евгени се появи на повърхността и започна да гребе към нас с такъв устрем, като че ли беше апаш, гонен от хиляда стражари. Не мога да ви кажа точно какво, но имаше нещо необичайно в плуването му. Това ние с Пъчо не разбрахме, а почувствувахме; просто го усетихме с кожите си. И без да разменим дума, станахме едновременно и слязохме надолу към водата, за да посрещнем плувеца. Той доплува до нас, изправи се, свали мундщука от устата си и изговори задъхано:

— „Сезам, отвори се!“ Точно това се случи. Казах: „Сезам, отвори се!“ — и пещерата се отвори.

Заведохме го до огъня, помогнахме му да свали апарата и почакахме да успокои дишането си.

— И аз ще кажа като Пъчо: предположенията ми се потвърдиха — заразказва Евгени. — Когато се спуснах в прохода, от повалената стена нямаше и диря.

— А други разрушения? — полюбопитствувах аз. По-късно ще разберете, че този въпрос съвсем не е бил неоснователен.

— Има, но незначителни. Разрушена е главно горната, допълнително свалената стена.

— И на нейно място?…

— И на нейно място проходът продължава надолу така, както го помните — около два на три метра. И знаете ли до каква дълбочина? — Евгени ни изгледа победоносно. — До двадесет и два метра от повърхността на морето, или деветнадесет, ако мерим от нивото на дъното.

Пропуснах да ви кажа, че там, където по-рано беше зидът, дъното е на дълбочина три метра.

— Двадесет и два метра! — извиках аз. — Да не би да имаш халюцинации, Евгени?

— Когато стигнах до долу, дълбокомерът ми показваше точно двадесет и два метра.

— Как? Нима посмя да слезеш?

— Не ме прекъсвайте и ще ви разкажа всичко. И така, коминът започва от дъното и се спуща почти отвесно. Като отминах разширението, което познавате, аз си помислих да се връщам — да си кажа искрено, достраша ме. В тази дупка е тъмно като в пъкъла… После обаче забелязах, че отворът на пролуката над главата ми се вижда напълно ясно и винаги може да ми послужи за ориентиране. Това ми даде кураж и аз продължих да се спущам надолу. Второ разширение, напълно прилично на първото, имаше и на дванадесет метра дълбочина, мерено от дъното. И там се порових, но пак не намерих нищо.

Сега разказът на Евгени бе прекъснат от археолога:

— Какви размери има това разширение?

— Казах ти. Доколкото можах да видя, беше като първото — приблизително шест на четири метра.

— Много странно — каза Пъчо. — Значи всъщност двете помещения са различни. Щом в горното е паднала някоя от страничните стени, то преди катастрофата не е могло да бъде с тези размери, а с по-малки…

— Не зная, не съм мислил върху тази особеност. И тъй, аз отминах тези две разширения и продължих да се спущам, докато стъпих на земя. Първото, което ми направи впечатление, беше, че стъпих на твърда почва, а не върху тиня. Тогава погледнах дълбокомера на ръката си. Светещата стрелка показваше двадесет и два метра.

Винаги съм се дразнил от сухотата в речника на инженерите. Те сякаш са неспособни да говорят по друг начин, освен с първо, второ и трето. Ако не вярвате, разгънете предишните страници и ще се уверите.

Подхвърлих:

— Казваш „първото, което ми направи впечатление.“ А кое беше второто?

— Второто беше дълбочината. А третото…

— О! Значи имаше и трето!

— … че долу имаше много силно течение. Просто ме влечеше и трябваше да правя страшни усилия, за да се задържам под светлия правоъгълник над главата ми. Не се виждаше нищо, но имах чувството, че течението се носи по някаква дълга и права галерия.

— С каква посока? — запита Пъчо.

— Най-общо казано — успоредно на брега. Нямах компас, за да определя точно. Много ми се искаше да изследвам тази галерия (ако това наистина е галерия), но не посмях и предпочетох да се върна.

Замълчахме. Евгени като че ли беше свършил, а ние с Пъчо бяхме напълно смаяни и объркани от разказа му. Историята наистина започваше да прилича на фантастичен роман.

— Какво мислиш за всичко това? — прекъсна мълчанието археологът, като се обърна към Евгени.

— Имам една теория, но тя е толкова дръзка, че просто се смущавам да я изкажа. — Евгени се премести по-близо до огъня. — Да приемем, че при труса, който е свлякъл Бизоне под водата, някои по-стабилни сгради напълно или частично са се запазили. В следващия момент от околните брегове над града са се свлекли цели земни пластове. Като съдя от геологическия строеж на „Чаракмана“, допущам, че над погребания град може да са легнали варовикови и глинени шисти, които са се опрели на земните струпвания, на масивните сгради и, да речем, на крепостните стени, ако е имало такива. Така само за няколко секунди градът се е озовал едновременно и под земята, и под водата. Но, както вероятно знаете, покрай нашето крайбрежие минава тъй нареченото „Дяволско течение“. С него водите на Дунава се стремят да се излеят през Босфора. И когато от Бизоне е останало само „пусто място“, както беше писал не помня кой от древните географи, тогава е започнала тихата, но непрестанна две хиляди годишна работа на „Дяволското течение“. Отначало то срещало новата преграда по пътя си и я заобикаляло. Но да допуснем, че в един щастлив ден някъде под шистите част от тази преграда се е поддала на непрекъснатия натиск и размиването на милионите тонове вода. Образувала се е дупчица, после кухина, пещера и накрая… тунел…

— Тунел, който минава през улиците на разрушения Бизоне? — тихо запитах аз. — Смяташ ли, че това е възможно?

— Не само е възможно, но е и сравнително често явление в природата. На езика на геолозите то се нарича „частична ерозия“. Пък и как да не е възможно? Сметнете сами: ако на дадено податливо място водата отзема от преградата само по един метър на година, за две хиляди години ще се образува тунел, дълъг два километра! А ерозионното действие на такова мощно течение като „Дяволското“…

— Значи допущаш, че някакъв подводен и подземен тунел пресича Бизоне от единия край до другия?

— Един или няколко — отговори веднага Евгени. — Вижте, момчета. Теорията ми не е изсмукана от пръстите, а се основава на няколко дадености. Първо, — забелязвате ли, че пак започва да изброява? — съществуването на тази сграда, в която преди малко влязох. Второ, земният пласт, под който се намира тя. Трето, течението, което ясно усетих и което е изчистило наноса там, където стъпих. Четвърто, съществуването на „Дяволското течение“, което можете да проверите на всяка морска карта. Е, кажете, може ли теорията ми да се нарече голословна?

Пъчо се изправи и отново посегна към апарата си.

— Няма защо да умуваме. Да отидем и да проверим сами.

Но Евгени поклати глава:

— Ако можеше да се направи нещо, бих го извършил сам преди малко. Трябва да се спуснем с добре заредени апарати, с мощни подводни фенерчета и точен компас…