Цончо Родев
Погребаният град (1)

Зеленият базалт

Не помня кой философ беше казвал, че в природата нямало никакви случайности, и че дори ако минаваш по улицата и на главата ти падне керемида, това също било резултат на строга закономерност. Не знам дали това твърдение е вярно: първо, аз съм инженер-геолог, а не философ, и не бих рискувал да се впусна в отвлечен философски спор; и, второ, досега керемида още не е падала на главата ми. Но, така или иначе, зная и съм дълбоко убеден, че ако в събота, 17-ти октомври, една жалка минута не беше станала причина да изпусна рейсовия автобус за Варна, тайната на една катастрофа, погребала преди хиляди години един цветущ град, щеше завинаги да остане погребана под водата и пясъка.

Но нека не изпреварвам събитията. Още повече, че — по убеждение или от страх да се присъединят към моето смело предположение — за мнозина тайната е все още неразкрита и даже пряко заинтересуваните институти предпочитат да пазят благоразумно мълчание…

И така, стигнах до онзи съботен ден, когато повредата в електрическата ми самобръсначка стана причина да изпусна автобуса за Варна.

Забелязали ли сте, че съществуват хора, за които удоволствието от безделието е непознато? Тези хора са опасни. Отнемете ли работата им, те са способни да измислят какви ли не щуротии, но да задоволят бясната си нужда за дейност. Уви, по всичко изглежда, че аз съм точно от тази категория хора и точно в такова положение изпаднах на 17-ти октомври. Нямам никаква склонност към съзерцание, сондата щеше да бъде спряна до понеделник сутринта, а пристанището на Каварна е последното място на света, което би могло да предложи някакво развлечение на един външен човек. Затова само един час след принудителното ми оставане аз вече бях в такова състояние, като че ли страдах от копривна треска.

За да запълня времето си, реших отново — за кой ли път вече? — да отида да прегледам сондата.

Но преди да продължа, нека ви кажа накратко някои подробности за работата ми — без тях много от последвалите събития биха се оказали неразбираеми. Аз съм от състава на геоложката група, която преди няколко години откри първия български нефт при село Тюленово, а сега изследвам околностите на находището и търся нови залежи на земно масло. Сондата, която споменах, е лично мое дело и, струва ми се, имам законното право да се гордея — тя е първата българска сонда, построена направо във водата. Издигната е на 160 метра югоизточно от пирса на каварненското пристанище и под нея има цели осем метра вода — едно значително постижение на инженерното изкуство, особено като имате предвид, че морето при Каварна не е от най-кротките. Но кулата ми е изчислена отлично и дори шквалът, който вилня на 13-ти октомври не можа да я прекатури.

Та, както казах, аз натоварих леководолазиия си апарат и неопреновия костюм на мауната, изгребах до сондата, спуснах се на дъното и още веднъж прегледах всичко — котвите, понтона, състоянието на пробойната и свредела, измерих ъгъла на тръбите. Но всичко беше в ред, а в такива случаи човек, колкото и да се мотае, не може дълго да си измисля работа. Върнах се на брега и отидох в бараката, която Управлението на риболова бе отстъпило за склад и канцелария на сондажната група. Залових се отново да разгледам земните проби — напълно ненужна работа, като се има предвид, че всички те бяха многократно разглеждани, описани в съответните дневници и протоколи и изследвани в лабораторията. И точно когато разглеждах парчето зелен базалт, извадено от шестия метър (без да се брои дебелината на водния пласт над дъното), имах глупавото хрумване да направя един шеговит подарък на моя приятел Страшо.

Досега са ме разпитвали най-малко една дузина журналисти, кой от кой по-жаден за сензации, и всички се залавяха все за това мое хрумване — защо ми е дошло на ум да изпращам осемкилограмовия базалтов къс в София. Трябва да похваля усилията им да изтръгнат от мене нещо изключително, неимоверно, фантастично, един ми подсказваше думата „интуиция“, друг — „гениално прозрение“, трети — „някакво необяснимо съмнение“, четвърти ми напомняше ябълката на Нютон и така нататък, и така нататък. Абсолютно на всички аз отговарях с простата истина, че в момента дяволски много скучаех и просто исках да се пошегувам с техния колега Страхил Смилов. Но въпреки това по-късно във вестниците прочетох такива небивалици, такива гръмки измислици, чути уж от самия мене, че просто ме досрамя за недобросъвестността на тези съчинители. Базалтът представляваше цилиндър с диаметър 10 сантиметра (колкото е диаметърът на сондажната тръба) и дължина около 60 сантиметра. Единствената особеност на камъка беше неговият цвят — той нямаше мръсната масленозелена окраска на повечето наши базалти, а беше с матова нежна зеленина („с цвят на некосена ливада“, както го нарече един от журналистите) и полупрозрачен, сякаш не беше камък, а цилиндър, излян от стъкло. Поставих базалта в едно сандъче, написах отгоре адреса на Страхил Смилов, а вътре прибавих едно кратко писмо, приблизително със следното съдържание: „Исках да ти пратя паламуд или скумрия, но онзиденшната буря прогони рибата някъде дълбоко в царството на Нептуна. Затова пък ти пращам това камъче — то има цвета на рибешка перка и за човек с въображение като твоето вярвам ще има не по-малка цена от няколко солени риби.“ Пак повтарям: всичко това не беше нищо повече от идиотска приумица на човек, който умира от досада. Представях си как Страшо получава съобщението от пощата, как във въображението си чува цвъртенето на рибата и долавя миризмата, която се носи от скарата, как се огъва под килограмите на колета и накрая как носът му увисва при вида на камъка. Представях си всичко това и откровено казано, мисълта, че ще стоваря част от досадата си върху чужди плещи, ми доставяше някакво злорадо задоволство.

Минаха десетина дни, в които аз напълно забравих и досадата, и камъка, и колета до Страшо. И изведнъж получих телеграма:

„Евгени Велинов, геологическа експедиция, пристанище Каварна. Колета получен. Точка. Важно откритие. Точка. Съобщи телеграфически пълни подробности. Страшо“. Какъв шегобиец е това момче! Представете си само: „важно откритие“, направено от него, журналиста, по един камък, изпратен му от мен, геолога! Сега със същите средства, с които миналата година успя да подлуди хората със статиите си за разни древни ръкописи, той се опитваше да отмъсти за разочарованието си от колега, като ми „пущаше муха“ за някакви открития. О, не, драги. На мен тези не ми минават! И побързах да му отговоря.

„Направени нови важни открития. Точка. Шест черупки от миди. Точка. Щипка от рак. Точка. Ако искаш, ела да ги видиш.“

Но след още три дни — на 30-ти октомври сутринта — ме повикаха в канцеларията, където ме чакал гост от София.

Отидох. Беше Страхил. Имаше най-сериозното изражение, което някога съм виждал на лицето му.