Цончо Родев
Погребаният град (7)

Проходът

Нищо не е по-лесно от това, да се пише за успехи. Отворете който и да е вестник и сами ще се уверите. Това известно правило си спомних преди малко, когато прочетох страниците, написани от моите приятели. Там всичко е много просто — извадихме колоната, разчетохме надписа, спуснахме се под водата… С една дума, точно като във вестниците. А когато дойде ред на дванайсетте дни след връщането ми от Варна — за тях нито дума. Да, да, именно така — нито дума. А тези дванадесет дни бяха кошмарни, изпълнени със студ, отчаяние, умора, надежди, разочарования, хапливи думи, стискане на зъби, тракане на зъби и изобщо все с неща, които е по-приятно да бъдат прескочени.

Разбира се, започнахме с едно сериозно търсене при „Чаракмана“. За четвърт час намерихме зида. Уви, не споделих впечатленията на инженер Бечев. Зид като зид! Стърчи на един метър от дъното, дълъг е около три метра и широк към един и половина. Напразно се въртях около него с надеждата да почувствувам онова „нещо“, за което ми бе говорил инженерът. Но колкото и да го съзерцавах, той все си оставаше обикновен зид на дялани камъни и големи квадратни тухли. Надеждите на Евгени не отиваха по-далеч от моите. Принудих се да помоля Пъчо, който идваше навсякъде с нас, но отказваше да вземе участие в работата ни, да го прегледа. За голяма изненада, той се съгласи.

— Типичен елинистичен градеж — каза той, след като излезе от морето. Точно както е описан в статията. — И добави кисело: — Ако имаше нещо интересно по него, варненци щяха да го открият!…

И въпреки това почти две седмици се въртяхме все около този зид. При него ние закотвихме една веха, която избрахме за център на проучванията си и в бавни спирали преброждахме дъното наоколо, като изследвахме района педя по педя. Първите дни Пъчо изобщо отказваше да влиза във водата и всяка сгодна минута ни подканяше да се откажем. После обаче малко по малко се предаде на молбите и подигравките ни и прие да търси заедно с нас, макар че не престана да мърмори. Така че станахме трима. Работехме един по един, а в това време другите двама клечаха край един хубав огън на брега, приказваха тихичко или високо ругаеха времето и се мъчеха да не издадат обезнадеждаването си. Тази „идилия“ се наруши само веднъж, когато шефовете на Евгени дойдоха на инспекция, завариха го по леководолазен костюм на „Чаракмана“ и му направиха такъв скандал, пред който и другарят Божилов би свалил шапка.

Така изминаха тези дванадесет дни, за които приятелите ми избягват да споменат. Вечерта на дванадесетия ден ние мълчаливо крачехме назад към пристанището, когато Евгени изведнъж каза:

— Ако слушате мен, трябва да гръмнем този зид.

— Какво значи това „да гръмнем“? — сърдито се сопна Пъчо.

— Ей така, да му турим един динамитен патрон и да го гръмнем.

— Не е виновен зидът, че ние не намерихме нищо — казах аз.

— Грешно ме разбрахте — заоправдава се Евгени. — Не искам да го разрушим от отмъщение, а за да видим какво има под него.

— Божичко — обадих се пак — този черногледец — така аз наричах на шега археолога — ще излезе прав, като те подиграва за научно-фантастичната литература. Какво очакваш от това гръмване? Да стане като в страниците на фантастичен роман — разбиваш зида и веднага намираш добре запазен свитък, в който всичко е написано ясно: вид на кораба, произход, гориво, скорост и така нататък. И в никакъв случай няма да се споменава за свадливи старци като Божилов. Изобщо, сигурен съм, че в рая няма заместник-главни редактори…

Спряхме. Откъм Калиакра идваше лек, но пронизващ вятър — „леденото дихание на зимата“, както биха казали поетите.

— Не се шегувам — заговори ни Евгени. — Базалтовата колона открихме под 8 метра вода и 6 метра чакъл, наноси и пясък. Следователно онзи пласт, на който се е намирало полето източно от Бизоне, а вероятно и самият град, сега е на 14 метра под нивото на водата. В такъв случай какво ще представлява този самотен зид? Ще кажете: възможно е пластът да не е потънал равномерно и да е хлътнал повече при полето и по-малко при града. Добре, но тогава защо не намираме и други останки от Бизоне? Нали този град не се е състоял от един-единствен зид? Къде са другите останки?

— „Сезам, отвори се!“ — съвсем като в приказките — подхвърлих аз заядливо, защото студът ме правеше злъчен. Но Пъчо кимна в съгласие:

— Схващам мисълта ти. Какво пък, да опитаме — каза той. Забелязвате ли? Той вече казваше „опитаме“, а не „опитате“?

Този ден не говорихме повече за това.

Към обед на тринадесетия ден Евгени наистина „гръмна“ зида. Той приготви малък динамитен патрон с много дълъг бикфордов фитил — толкова дълъг, че след като го запали, имаше достатъчно време да изплува до брега и дори да се поогрее на огъня, преди да избухне взривът. После почака около половин час, за да се утаи водата и влезе да разгледа резултатите от „гръмването“. Евгени достигна мястото на взрива, позавъртя се наоколо, после се показа над водата и, като размаха ръка, извика нещо, което не достигна до нас. След това отново се потопи.

— Случило му се е нещастие! — извика уплашено Пъчо и без повече подканяне двамата обрамчихме дихателните апарати, хвърлихме се във водата и заплувахме като дяволи нататък.

На десет метра от мястото на взрива ни посрещна Евгени. Нямаше белези да е пострадал от нещо, но под маската лицето му имаше цвета на базалтовата колона. Той се подаде на повърхността, извади мундщука от устата си и каза хрипливо:

— Елате! — Гласът му, дрезгав и задъхан, беше страшен.

Последвахме го. Мътилката от взрива още не се беше слегнала напълно. Ние се спуснахме до дъното и така изминахме последните метри. Тогава Евгени ни посочи с ръка.

Зидът, ако си спомняте, беше широк около метър и половина. Сега той не съществуваше. На негово място имаше два зида по около 40–50 сантиметра всеки, а между тях се откриваше тесен и дълъг процеп. Този процеп представляваше черна дупка, ограден със зидове проход, който се спущаше почти отвесно надолу към дъното — грозен, ням, заплашителен. Къде отвеждаше този проход? Какво криеше неговият непрогледен мрак? Ново откритие или смърт? Поех дълбоко въздух и се гмурнах в черната паст на прохода…

Усетих как Пъчо и Евгени се провряха след мен и се спуснах надолу в черното гърло на прохода. Почти непосредствено под дъното тесният процеп се разшири и се превърна в нещо като комин с размери приблизително три на два метра, ограден със зидове. Тъмнината бързо се сгъстяваше, шумът от апаратите ни отекваше грозно в зидовете, но аз продължавах да се спущам. На около шест-седем метра под нивото на дъното коминът изведнъж се прекъсна, затвори се и протегнатите ми ръце потънаха до лактите в гъста и лепкава тиня. След секунда до мен се озоваха и двамата ми приятели. Ние приближихме глави и се запитахме с поглед какво да правим нататък. Евгени направи знак да почакаме и посочи очите си. Разбрах — искаше да изчакаме, докато очите ни свикнат с тъмнината.

Ние останахме няколко минути неподвижни, като се стремяхме да не размътваме тинята с перките си. После се огледахме. Коминът завършваше с някакво разширение, прилично на стая. В оскъдната светлина, проникваща от синия процеп над главите ни, ние огледахме това разширение, но не намерихме нищо друго, освен вода и тиня. За какво е могло да служи то? Колкото и да напрягах мозъка си, не можах да намеря някакъв правдоподобен отговор — „стаята“ приличаше на иззидана от тухли и камък кутия с комин, отвеждащ към повърхността, без никакви следи от прозорци или врати.

Посочих на приятелите си с палец нагоре — знак, че трябва да изплуваме. Един след друг излязохме на повърхността и бавно доплувахме до брега. Свалихме апаратите, хвърлихме сухи съчки в тлеещия огън и едва тогава заговорихме.

— Не ни провървя в научната фантастика — казах аз.

Евгени и Пъчо изглеждаха просто смазани. Такава е човешката природа — ако под зида имаше само скала и пясък, те почти не биха изпитали разочарование, но сега, когато проходът бе събудил надеждите им, а долу се намери само една затворена кутия, те бяха покрусени…

— Странно помещение — тихо произнесе археологът. — Не съм виждал подобно в живота си. Ако имаше стълба, бих казал, че е зимник на някаква разрушена сграда. Но сега…

Огънят се разгоря буйно, подхранван от морския вятър. Ние махнахме неопреновите костюми, изсушихме се, облякохме топли дрехи и седнахме да изпушим традиционната цигара. Термометърът на настроението показваше хиляда градуса под нулата.

— Утре пак трябва да дойдем — с пресилена войнственост рече Евгени. — Ще вземем фенерчетата и ще огледаме хубаво стаята. Тя не може да е затворена, както изглежда. Никой не строи така нелепо…

— Според мен тук няма какво повече да се прави — каза Пъчо. Забележете: под влияние на разочарованието „черногледецът“ сега не казваше „ние“, „да правим“ но не казваше и „да правите“. Като оставаше някъде по средата, той издаваше, че продължава да се колебае. — Да се търсят останките на Бизоне и в останките — какви нови сведения за Астроанакс Арнав и неговия кораб, е безнадеждна работа. По-правилно е да се разрови пак мястото около сондата. И по-рано ви казах, че освен базалтовата колона при кораба може да са били поставени и други паметни надписи. На водолазите от АСО вие сте поръчали да търсят колоната. Може да е имало и нещо друго интересно, но те просто да са го отминали с безразличие.

— И да зарежем тази чудновата стая, така ли? — злъчно подхвърли Евгени.

Той още не беше простил на археолога, че в началото ни изостави и винаги гледаше да се заяде с него.

— Според мен черногледецът е прав, Евгени — намесих се аз. — В края на краищата това му е занаятът, да търси старини.

— Правете каквото знаете, но утре аз пак съм тук. С фенер!