Цончо Родев
Погребаният град (10)

Пещерата на Али-баба

Събрахме се над пролуката и отново огледахме съоръженията си. Предстоеше ни спущане, при което всеки пропуск в екипировката можеше да бъде съдбоносен. Освен обичайните принадлежности сега всеки от нас носеше фенерче и целулоидна плочка за писане — долу тя щеше да бъде единственото ни средство за общуване. Освен това Евгени, когото избрахме за старши на нашата малка група, беше снабден и с непромокаем компас със светещ циферблат.

За последен път си повторихме да не се делим, „каквото и да се случи“, и Евгени посочи с палец надолу — на безмълвния леководолазен език това означава: „Да се спущаме!“. Като старши на групата той пръв проникна в черното гърло на процепа, след него се проврях аз и накрая — Страшо. Помня, че след няколко метра погледнах нагоре. В четириъгълния отвор на процепа се синееше студеното декемврийско небе, а между камъните и тухлите на градежа се оцеждаше оскъдното злато на слънцето.

Полека отминахме двете разширения, за които беше разказвал Евгени. Чудех се как бе имал смелостта да се спусне сам в тази бездна. Още от десетина метра дълбочина паднахме сред гъст непроницаем мрак и само мъждеещият отвор над главите ни напомняше за светлината на деня. Стигнахме до дъното. Да, още веднъж се потвърдиха наблюденията на Евгени — долу ясно се усещаше силно течение, което непрекъснато се стремеше да ни изтласка някъде към запад.

Запалихме фенерчетата и с жълтите им лъчи опипахме околния мрак. Онова, което Евгени бе нарекъл „галерия“, представляваше всъщност просторно помещение в някаква сграда. Обхвана ме някакво неизпитвано досега вълнение. В него имаше и трепет пред неизвестното, и страхопочитание пред размерите на тази сграда, и просто осезателно усещане, че ми предстои да изживея нещо неповторимо. Потърсих очите на Евгени. Разменихме един продължителен поглед, после се огледахме за Страшо. Но нашият приятел беше изчезнал!

Ледени тръпки полазиха по тялото ми. Страх, не, ужас изпълни сърцето ми при мисълта, че Страшо е отвлечен от течението. От резките и нервни движения на Евгени разбрах, че и той беше в същото състояние. Ние шарехме с фенерчетата наоколо, взирахме се, но от Страшо нямаше и следа. Моят спътник ми направи знак да угася светлината. Попаднахме отново сред гъст мрак и почакахме няколко секунди, за да се приспособят очите ни към непрогледната тъмнина. После бавно се извъртяхме.

Там, някъде наляво, мержелееше едва видима жълта точка…

В миг страхът ни се превърна в безпределен гняв. Ние се втурнахме по посока на светлината. Бях се вече приближил до Страшо и се готвех да дръпна ръката му когато неволно проследих с поглед лъча на неговото фенерче. Смръзнах се от удивление — пред очите ми беше дивна гледка: на висок тържествен трон седеше един мраморен Посейдон, божествено-величествен в съвършенството на формите си, подпрян с царствена небрежност на своя тризъбец и вперил поглед някъде към безкрая. Вие вече знаете, че аз съм виждал немалко велики творби на скулптурата, а познавам по репродукции и всичко онова, което се пази в музеите на света. Но нищо не можеше да се сравни с триметровата фигура на този бог, който беше пред очите ми!

Страшо долови шума от апаратите ни и, без да се обърне, надраска нещо върху целулоидната си плочка и ни я подаде. Прочетох: „Мисля — храм на Посейдон, навярно покровител на града. Честна дума, скулптурата е на Праксител!!!“ Праксител? Защо пък не? Като гледах божественото съвършенство на фигурата, аз започнах да разбирам как гърците са могли да вярват в своите богове… Евгени ни подръпна и с това ни даде знак, че трябва да продължим. Направих усилие да се освободя от обаянието на това удивително творение на изкуството и в този момент ми хрумна нещо. Та нали уж така добре познавах устройството на гръцките храмове? И ако катастрофата е била наистина мигновена… Размятах ръце в яростна жестикулация — молех приятелите си да отделим няколко минути за една малка проверка. След кратко колебание Евгени кимна с глава и аз се отправих към вътрешността на храма. По-късно Страшо ми казваше с тон на похвала, че едва успявал да ме следва — толкова самоуверено и без колебание съм се оправял в сложния лабиринт.

Така тримата достигнахме до едно малко (за мащабите на храма) помещение, приблизително четири на пет метра, покрито с около половинметров слой наноси. Отправих се веднага към едно слабо възвишение в средата на помещението и зарових ръце в лепкавата тиня. Потърсих малко и напипах онова, което търсех. Измъкнах ръце и изплакнах „нещото“ във водата. Спътниците ми го осветиха с фенерчетата си. В ръцете ми беше един изящен златен съд, обсипан с инкрустирани скъпоценни камъни, които сияеха с разноцветните си отблясъци.

Още няколко пъти рових в тинята и всеки път измъквах пред смаяните очи на Евгени и Страшо все нови и нови златни съдове с най-прелестни форми. След това им подадох всичко и написах върху плочката си: „Свещените съдове на жреците. Какво ще ги правим?“

Евгени се поколеба. Разбирах смущението му — ние имахме съвсем ясно определена задача и иманярските ни открития не трябваше да ни отклоняват от нея, а същевременно той съзнаваше нашата отговорност за опазването на това изключително богатство. Помисли малко, после посочи към тинята — както беше вършила това две хиляди години, тя и сега щеше да съхрани съкровището. Не без съжаление го послушах и зарових пак златните съдове.

След малко тримата отново видяхме над главите си светлия правоъгълник на прохода към повърхността. Евгени се ориентира по компаса и, като се увери още веднъж, че Страшо не е изчезнал пак нанякъде, се отправи по галерията срещу течението. Тази галерия, както по инерция продължавам да я наричам, се оказа всъщност главната зала на храма. Ние я преплувахме по цялата й дължина, пресякохме и просторното преддверие и след малко се провряхме под свода на тържествената врата на светилището на Посейдона. Обърнах се и осветих външната страна на входа. На мраморната облицовка на двете страни на вратата бяха закрепени множество плочи с дълги текстове на гръцки език. Изтръпнах от любопитство — това навярно бяха договори със съседни полиси или далечни приятелски страни, цяла една история, издялана върху камък. Полека тръгнах от плоча на плоча. Върху камъните срещнах имената на Аполония, на Милет, на тракийския цар Садала, на Олбия и Одесос, на някой си тесалиец Терсандрид, син на Хипарх, и още много, много други. Душата ми беше ненаситна да поглъща думите, написани с длето. Изведнъж някой ме подръпна за рамото. Обърнах се. Беше Евгени, който ме викаше след себе си. Последвах го. От другата страна на вратата бе закрепена една зелена базалтова плоча.

Оше първите думи по нея ми показаха, че това е вторият екземпляр от онзи надпис, който стана причина за всичките ни търсения. Сега трябва да ви призная една моя дребна суета. Прочетох надписа и първото, което ме изпълни със задоволство, беше, че почти напълно вярно бях възстановил липсващата част на надписа. Тук последните редове гласяха: „Ковчежникът, след като напише два пъти това решение с вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави единия пред храма на Посейдон, а другия при кораба на Арнав, син на Уранос, който е изправен на полето източно от града и откъдето Астроанер Арнав ще замине с хората си.“ Разбирате ли? Разликите бяха незначителни: допълваха се имената на бога и на бащата, вместо Астроанакс накрая беше употребено Астроанер, а за кораба се казваше „който е изправен на полето“, а не „който се намира на полето“.

Застанали от двете ми страни, Страшо и Евгени следяха всяко мое движение. Взех бялата си целулоидна плочка и написах: „Корабът е стоял на полето изправен. Арнав е син на Уранос. На гръцки Уранос значи небе!“ Нямаше нужда от повече думи — те щяха да ме разберат…

Огледахме набързо другите плочи, после се извърнахме. Пред вратата на храма, там, където започваше внушителното мраморно стълбище, се издигаше прекрасна дорийска колонада, която поддържаше фриза на храма и триъгълния фронтон. Фризът и фронтонът бяха покрити с релефи. Изплувах по-високо, докато опрях глава о земния пласт, похлупил Бизоне, и в светлината на фенерчето очите ми съзряха чудни сцени от гръцката митология, в които централно място заемаше Посейдон, а в дивна хармония около него бяха разположени нереиди, тритони, наяди и други морски божества.

Спуснах се пак долу при двамата ми спътници и една минута се съвещавахме с жестове — „най-тихото съвещание, проведено някога в България“, както го определи по-късно Страшо. Евгени настояваше да се връщаме, като многозначително сочеше часовника на ръката си; ние със Страшо твърдяхме, че онова, което сме открили е твърде малко, и настоявахме да продължим още няколко минути търсенията си. Накрая Евгени отстъпи — така или иначе бяхме два гласа срещу един.

Вляво пред храма започваше дълъг и леко извит мраморен перистил. Между двете му първи стройни колони се възправяше в естествен ръст бронзовата статуя на някакъв заслужил гражданин на Бизоне. Съвършенството на нейното изпълнение издаваше ръката на някой от най-големите майстори на античната скулптура. Тогава предположих, пък и до сега съм убеден, че именно някъде под перистила се намираше и онази статуя на Астроанакс Арнав, за която говореха надписите. За съжаление не можахме да проверим това предположение — останалата част от перистила беше затрупана под непробиваема купчина от скали, глина и чакъл. Вдясно обаче, в центъра на площада, заграден от перистила, се издигаше напълно разчистена от наносите друга колосална статуя на Посейдон — мъжествен, изправен във величествена стойка, обърнал поглед нататък, където някога се е синеел просторът на неговите морски владения. Като се борехме с течението, ние пресякохме площада, хлъзнахме се над едно импозантно стълбище и се озовахме пред нова величествена сграда — булевтериона. Той също беше с колонади и скулптурни фризове, около церемониалния му вход имаше мраморни плочи с текстове на договори, възхвали на заслужили граждани и важни съобщения на агораномите. Но булевтерионът бе останал малко настрана от силния поток на „Дяволското течение“ и, за разлика от храма на Посейдон, по-голямата част от фасадата заедно с повечето надписи беше скрита под земните струпвания. Преминах от надпис към надпис, като търсех някакво указание за пребиваването на Арнав и неговите хора в Бизоне. Бях се вече отчаял, когато на последната плоча, която едва-едва се показваше над тъмната маса на струпванията, зърнах името на „звездния мъж“. Първите три реда гласяха: „На добър час! Арнав, син на Уранос, предупреждава гостолюбивите граждани на Бизоне, че…“ Разрових горния слой на чакъла. Той беше така сбит, че разраних пръстите и дланите си, докато разкрих още един ред: „… при тръгването на неговия кораб ще…“ По-надолу не можах да стигна. Останалата част от плочата бе захлупена под тежка скала. Но и това, което прочетох не беше малко. Още едно наше предположение се потвърди: Арнав е знаел, предсказал е, че ще последва катастрофа и е предупредил жителите на Бизоне. Какво? Да напуснат града? Да укрепят изложените на свличане земни пластове? А защо бизонийци не са го послушали? Не са го разбрали или са били дяволски твърдоглави? Не мога да отговоря на тези въпроси — истината е все още скрита под морското дъно.

Отминахме булевтериона. По-нататък, тясна и дълга, се простираше агората, пазарният площад на Бизоне. Тук всичко сякаш бе заспало дълговечен сън — безбройните магазини на двата покрити базара като че ли ей сега щяха да оживеят, в тях щяха да се появят чудните стоки, изработени от сръчните ръце на траките или донесени на бързоплувни триреми от богати далечни страни, а гласовете на търговците щяха да се надпреварват да привличат с примамни обещания наметнатите с хламиди и хитони купувачи.

Но очарованието продължи по-малко от минута. После хилядолетният сън на погребания град бе нарушен от остро метално чукане. Обърнах се. Като чукаше върху бутилките на апарата си, Евгени привличаше вниманието ни към себе си, а после решително ни посочи пътя назад. Трябваше да се връщаме.

Нямаше нужда да се справяме с компаса — достатъчно беше да се оставим да ни носи течението и то щеше да ни отведе при Посейдоновия храм, при вратата към „горната земя“.

Хвърлихме тъжен прощален поглед наоколо и бавно заплувахме обратно.