Цончо Родев
Погребаният град (8)

Ново откритие

Четиринадесетия ден отделихме, за да се увери Евгени, че странната подводна „кутия“ на „Чаракмана“ не крие никакви тайни, а на петнадесетия се прехвърлихме на понтона, върху който се крепеше кулата на неговата сонда.

Трудно ми е да ви предам състоянието си по това време. Както знаете, с цялото си съзнание и дългогодишен опит на археолог аз осъждах търсенията и ги наричах „безцелни“, „напразно губене на време“, „илюзии“ и т.н. Но когато бивах с Евгени и Пъчо, аз неусетно се поддавах на техния трескав ентусиазъм, на пионерската им амбиция, на непоколебимостта им пред трудностите и в такива случаи забравях съмненията си. Сега за мен е най-лесно да твърдя, че всъщност винаги съм вярвал в успеха на делото, но по известни хуманни причини съм сдържал и възпирал тяхната разпаленост. За съжаление, това не е вярно и не отговаря на истината. Но в моя защита ще кажа, че действително от гледна точка на „чистата наука“ търсенето и надеждите, свързани с него, бяха абсурд.

И така, ние натоварихме на мауната леководолазните си апарати, костюмите и малкото компресорче и се прехвърлихме на понтона. Работихме пак един по един — водата беше дяволски студена и дори през неопрена замръзвахме до кости. Пръв се потопи Евгени, а ние останахме горе да следим излизащите от апарата му на повърхността въздушни мехури — по тях едно опитно око може да разбере дали на дъното всичко се развива нормално. След около половин час Евгени се подаде на повърхността и поклати глава. Не беше намерил нищо. По-късно, докато компресорът с равномерно пърпорене зареждаше апарата, а Евгени зъзнеше под двете дебели хавлии, той ни се оплака:

— Морето е още много мътно. Онзиденшната буря е вдигнала мътилка от дъното и сега не се вижда дори на метър. Човек трябва да плува като слепец и непрекъснато да долепя маската си до дъното, за да различи нещо…

Екипирах се, сложих апарата на гърба и скочих във водата. Брадата и китките на ръцете ми — единствените незащитени места — веднага изтръпнаха и се вкочаниха. Полека се спуснах на дъното. Водата наистина беше толкова мътна, че като протегнех ръка, не виждах пръстите си. Повече с пипане, отколкото с гледане, се запознах с обстановката. Около сондата, там, където бяха работили водолазите от АСО, имаше конусовиден изкоп с дълбочина около пет-шест метра. Отбелязах с въже една черта на стената на конуса, за да имам изходна точка и започнах бавно, сантиметър по сантиметър да изследвам дъното. Опипвах и разглеждах всеки камък. Ровех с ръце в тинята и пясъка, връщах се, проверявах отново. А когато започнах да дишам по-трудно, изплувах и разперих безпомощно ръце — и моето спущане се бе оказало безплодно.

Страшо също не можа да се похвали с по-голям успех. Не зная дали от студ или от отчаяние, но, когато се качи при нас на мауната, лицето му беше по-сиво от надвисналите над главите ни облаци.

Наближаваше обед, когато Евгени се спусна повторно. Не минаха и десет минути, когато на повърхността изскочи един бял маркер и весело затанцува по малките вълнички — Евгени беше открил нещо! След малко се появи и той самият, изплува до понтона, свали мундщука и заговори отривисто:

— Този път реших да изследвам не дупката, а онова, което водолазите са изхвърлили извън нея. Попаднах на някаква мраморна плоча. Не можах да я разгледам добре, но ми се стори, че в единия й край личат следи от обработка. За всеки случай, да проверим.

— Какво предлагаш да направим?

— Да дойдете с мен. Плочата трябва да се обърне, а е прекалено тежка за един човек.

Ние със Страшо навлякохме пак апаратите и скочихме във водата. Малко извън ръба на конуса наистина лежеше тежка мраморна плоча — строшена в единия край и правилно издялана под прав ъгъл в другия. Заловихме се за камъка и с нечовешки труд успяхме да го обърнем. Тогава аз залепих стъклото на маската си до повърхността на плочата и успях да различа през мътилката няколко гръцки букви. После дадох знак на приятелите си, че трябва да я изтеглим.

Беше лесно да се каже, но много трудно — да се изпълни. Ние довлякохме мауната точно над мястото на находката, спуснахме от нея едно здраво корабно въже и с него вързахме мраморната плоча. После изплувахме и се опитахме да изтеглим камъка, но това се оказа непосилна задача за три чифта ръце. Тогава повикахме неколцина сондьори (за които, да отбележа мимоходом, всичките наши действия бяха чудесен повод да изпробват остроумието си) и с тяхна помощ успяхме да измъкнем мрамора. Беше наистина част от плоча с няколко реда добре запазени релефни букви.

Евгени едва ми остави няколко минути да се запозная с надписа и подхвърли нетърпеливо:

— Е?

— Пак начало на интересен надпис.

— Интересен? — намеси се и Страшо. — За нашия човек ли се отнася? Под „нашия човек“ журналистът очевидно разбираше Астроанакс Арнав.

— За нашия човек — отговорих. — Но този път го наричат другояче. Излекувал няколко души от проказа, включително едно цяло семейство от мъж, жена и син. Да ви прочета ли?

— Глупав въпрос. Чети веднага, разбира се.

— „На добър час! На Астроанер Арнав, мъж добросърдечен и умен, който изцери от проказа Ксенариста, съпруга на Атанайон, Хекатодор, син на Артемон, Каликрита, дъщеря на Хегесагор, Питодор, син на Моним, Хризеида, съпруга на Питодор и Моним, син на Питодор, признателните…“ Тук надписът свършва. Жалко, че плочата е счупена. Може би ако потърсим наоколо…

Но Евгени поклати глава:

— Няма да я намерим, Пъчо. — Трябва да отбележа, че за пръв път от конфликта ни преди половин месец Евгени ме наричаше с прякора ми. Досега или не ми говореше или се обръщаше към мен, като пропущаше името ми. — Плочата не е счупена, а липсващата част е изгорена. Не ме гледай така! Плочата е изгорена от същия огън, който е стопил базалтовата колона.

— Изглеждаш много сигурен в това.

— И наистина съм сигурен. Погледни гърба на плочата. От тази ивица горе личи, че гърбът е бил гладко полиран. По-надолу обаче полировката липсва. Човек би казал, че плочата е разядена. Взривната вълна трябва да е изхвърлила плочата с лицето надолу и част от гърба заедно с долната половина на плочата са били изпечени и са се превърнали в негасена вар. По-късно водата е свършила останалото.

— Но момчето си го бива, а? — намеси се и Страшо.

— Кой? Евгени ли?

— Не бе. Астроанакс Арнав. Доколкото зная, нашите лекари и досега се препъват в проказата, а той — по пет-шест наведнъж.

Да упорствам и след новото откритие не би било нищо друго, освен глупав магарешки инат. Колегите ми археолози, пък и всички научни работници може да ме упрекнат, но аз бях принуден да призная, че тогава, когато „чистата наука“ се оказа безпомощна и доведе до задънена улица, обоснованата с наука фантастика излезе права, а ентусиазмът на фантастите — по-силен, по-гъвкав и по-жизнеспособен строгите рамки на науката.

Признах се за бит и вдигнах бяло знаме:

— Кой знае — казах аз в отговор на Страшовите думи — може Арнав да е бил представител на една цивилизация, пред която днешната наша да е все още прощъпулник…

Двамата проявиха достатъчно снизходителност, за да не ме подиграят за капитулацията ми. Или бяха толкова погълнати от новото откритие, че изобщо не я забелязаха.

— Направи ми впечатление — поде пак Евгени, — че тук го наричат Астроанер, а не Астроанакс.

— Предупредих ви още в началото. Името Астроанер, също непознато за мен, в превод означава „звезден мъж“. Схващате ли? Веднъж го наричат герой, друг път — само мъж, но винаги „звезден“…

Запалихме по една цигара и не проговорихме, докато не хвърлихме угарките в морето. После аз самокритично казах:

— Когато за пръв път прочетох надписа на колоната, приех Астроанакс като име, нещо като нашето Звезделин. Рядко, непознато име, но име. Затова и тъй упорито противоречах на вашето предположение. После обаче малко по малко в мен се загнезди съмнението, че „звезден герой“ не е име, а прозвище, както понякога в надписите се среща например „месамбриеца Антестерий“, „олбиеца Калип“ и т.н. Основание за това съмнение ми даваше фактът, че в надписа на колоната понякога се говори за Астроанакс Арнав, друг път — само за Арнав. При гърците е имало хора с две имена, но ако се употребявало само едното, то е било непременно първото.

— Защо не го каза тогава?

Вдигнах рамене:

— За вас е лесно — можете да говорите и мислите каквото искате. А аз съм обременен с толкова знания за стария свят, че…

Разбраха ме, не стана нужда да им обяснявам надълго и нашироко.

— Сега предположението ми се потвърждава. „Звезден герой“ е заменено със „звезден мъж“, но чудноватото име Арнав е непроменено.

Евгени мълчаливо натисна греблата на мауната. Облаците над нас се разкъсаха и зад тях плахо надникна слънцето.