Цончо Родев
Погребаният град (2)

Другарят Божилов разчита буквата „гама“

Нямаше нужда да вдигам глава, за да разбера кой беше влязъл — когато се появеше другарят Божилов, нашият заместник-главен редактор, не само колегите ми, но и цветята във вазата увяхваха… Престорих се на вдълбочен в ръкописа пред мен — винаги е полезно човек да се показва пред шефовете си като сериозен работник, обхванат от благороден трудов ентусиазъм. Божилов полека прекоси стаята и спря пред бюрото ми.

— Какво е това, Смилов?

Проследих погледа му. Божилов гледаше камъка „с цвят на рибешка перка“ на бюрото ми. После го взе, повдигна го и се изкриви под тежестта му.

— Нищо особено — казах безразлично. — Това е смарагдът от венчалния пръстен на Клеопатра.

— Хмм — изсумтя Божилов и този звук съвсем не приличаше на ласкаво мъркане на котенце.

— Но аз не го използувам за украшение — продължих. — На мен ми служи като последен аргумент в споровете с особено настойчивите автори.

Божилов пое в дробовете си три литра въздух и ги прецеди като едно безконечно и злокобно „хмммм“ през мустаците си. Едва сега си спомних, че той няма никакво чувство за хумор — това може да се провери и от книгата със заповедите за наказания. Но буря не последва. Може би Божилов изобщо не ме чу — така сериозно изучаваше той зеления камък.

— Откъде имате този базалт? — попита той по едно време.

— За пръв път чувам, че е базалт — отговорих. — В моя инвентарен списък това се води като рибешка опашка. — После благоразумно побързах да добавя: — Изпрати ми го от Каварна един приятел, геолог.

— Защо?

— Ей така, подарък.

— Писа ли ви нещо по този повод?

— Че нямало паламуд и затова ми праща камък. За да е смахнат, човек не трябва да е непременно журналист, артист или художник.

Божилов пак остави камъка на бюрото ми, но този път по-близо до прозореца, наведе се над него и продължи да го изучава. Помня, че в този момент плешивата му глава блестеше като стъклото на електрическа крушка.

В стаята бяхме останали само двама: колегите ми предвидливо се изнизаха през вратата. Няколко минути не проговорихме. Най-сетне Божилов се изправи, изсумтя по навик и каза:

— Този камък е част от древногръцка колона. Забелязахте ли това тука?

Той ми сочеше едната основа на цилиндъра. По нея имаше някакви неясни грапавини.

— Не виждам нищо особено.

— Това е гръцката буква „гама“ — обясни той, като прекара пръст по очертанията на буквата. — На колоната е бил издялан надпис и тук случайно се е запазила една буква от него. Може би знаете, че в древността най-важните договори и съобщения са били изсичани с длето върху плочи и колони?

Очевидно искаше да ме уязви. Затова не му останах длъжен:

— С длето ли? Защо не са използвали пишещи машини?

Отново замълчахме. По нервното помръдване на четинестите мустаци разбрах, че Божилов мислеше напрегнато.

— Слушайте, Смилов — каза той най-после. — Ще ви възложа една задача, която точно ви подхожда. (Помислих си: „Охо, Божилов прави комплименти! Играта взема сериозни размери!“) В този камък подушвам нещо твърде необикновено. Всеки античен надпис сам по себе си представлява важна находка. Но в този случай перспективите са още по-примамливи, понеже, хм, надписът не е издялан на варовик или мрамор, а върху базалт. Доколкото ми е известно, у нас не са намирани надписи върху базалт. Те изобщо се срещат твърде рядко. Ако не греша — само в Египет. И за да избере този рядък материал, древният писач положително е имал да каже нещо особено важно.

— Много хубаво — отговорих — само не виждам какво общо има всичко това с мен. И аз съм писач, но използвам хартия, а не камък.

— Вие трябва да намерите тази колона, Смилов. Ако вашият приятел я е разкопал, ще я фотографирате, ще се погрижите някой добър познавач на гръцки език да разчете надписа и ще публикуваме всичко това в списанието. Ако колоната е още в земята, толкова по-добре. Вие ще се погрижите да я изкопаете и, хм, тогава ще направите всичко останало. — Изглежда Божилов забеляза слисания ми поглед, защото поясни:

— Ние сме научно-популярно списание, Смилов, а нищо не е в състояние да издигне реномето на едно научно-популярно списание така, както откритие, направено от самата редакция.

Заместник-главният си е проклет като свекърва и дребнав като фелдфебел, но не може да му се отрече, че е вестникар до мозъка на костите си. Той не е от онези журналисти, които се задоволяват да преписват бюлетина на БТА и умее не само да гони новината, но и да я създава. Ето сега Божилов отново измисли един от своите великолепни удари.

— Но аз не разбирам нищо от археология — казах — и при това… — Но с него е излишно да се спори.

— Мисля, че няма какво повече да говорим, Смилов. Давам ви петнадесет дни, за да се справите, хм, с тази задача. Ще наредя на касиера да ви предостави, хм, необходимите средства.

Нямаше място за избор. Трябваше да се заловя за работа.

Пратих телеграма на Евгени, в която го питах за подробности, но тази земекопна машина, наречена по погрешка инженер Велинов, не е в състояние да различи истината от шегата и ми отговори с един куп глупости за разни мидени черупки и рачешки щипци. Затова в едно хубаво слънчево утро аз се озовах в пристанището на Каварна. Евгени не можа да ми даде никакви подробности. Парчето базалт било извадено от неговата сонда, с която той се гордееше като дявол, от десетина метра дълбочина под морското дъно и тъй като от геоложка гледна точка нямало особена стойност, Евгени изобщо не проявил никакъв интерес към него. Разказах му за откритието на Божилов, показах му буквата „гама“ върху зеления базалт, който в куфара ми отново измина пътя от София до Каварна, но и това не събуди интереса му. А когато му казах за намерението си да извадя колоната, той недоверчиво поклати глава:

— Това не е лъжица за твоята уста, Страшо. Над колоната, ако това наистина е колона, има шест метра пясък и наноси и още осем метра вода. Как си представяш това изваждане? Отиваш в магазина и казваш: „Завийте ми, моля, тази колона“, така ли?

— Обещай, че няма да ми пречиш, а другото остави на мен.

— Не само че няма да ти преча, но, доколкото мога, и ще ти помагам. И все пак се съмнявам в успеха на тази операция…

Обадих се по телефона на другаря Божилов и му обясних затрудненията. Той обаче е от тези хора, които, захванат ли се веднъж за нещо, не се оставят, колкото и да са големи пречките.

— Толкова по-добре! — каза той.

— Ами ако се окаже, че не е никаква колона?

— Какво друго би могло да бъде?

— Например клечка за зъби на човек от каменната ера. — Мълчание. Навярно Божилов търсеше най-острата дума от речника си. — Е, какво — запитах — да продължавам ли работата?

— Остават ви още само дванадесет дни. Ако на тринадесетия не сте готов, можете да поискате от вашия приятел инженера да ви остави на работа при себе си…

— Но задачата става много сложна! Ще имам нужда от съответна литература.

— Археологическа?

— Не, от онзи вид илюстрована литература, на всяка страница от която има заглавие: Българска народна банка.

— Колко?

— Мисля, на първо време поне триста.

— Хмм, ще ви ги пратя, но… опичайте си ума, Смилов…

Разбира се, работата не свърши в дванадесет дни, а продължи почти месец. Няма да я описвам подробно. Ще ви кажа само, че се наложи да ангажирам специален водолазен катер от АСО — Варна с четирима юначаги-водолази, че почти три седмици не слязох от катера, а спях и работех в кубрика му, че още два пъти трябваше да си говоря на тема парични знаци с Божилов и след всеки разговор гласът му ставаше все по-миньорен и че водолазите прекараха под водата общо около 400 часа, а земесмукателната им помпа изхвърли няколко десетки тона тиня и пясък, докато дойде онзи желан ден, когато винчът на катера заскърца под тежестта на колоната.

Едва когато колоната с хиляди мъки бе пренесена в склада на Евгени, можах спокойно я разгледам. Предположението на Божилов отговаряше само три четвърти на истината. Това действително бе гладко полирана базалтова колона с диаметър около 60 сантиметра и дължина приблизително два метра и половина, с красиво издълбани по нея букви. Казвам, че това представляваше три четвърти от истината, защото колоната изглеждаше някак си недовършена. Единият й край (долният, както разбрах по-късно) завършваше с голям необработен къс базалт, безформена маса, която в съседство със стройната колона приличаше на някакъв отвратителен тумор. От пръв поглед можеше да се помисли, че той беше оставен нарочно, за да бъде забит в земята там, където е трябвало да се издигне колоната, и да послужи за нейна масивна основа. Но при по-внимателно вглеждане това впечатление бързо изчезваше. Безформената маса пресичаше по диагонал долния край на колоната и под нея се губеха част от буквите на надписа.

Извадих „рибешката опашка“ от куфара и я поставих в дупката, която пронизваше стройния зелен корпус на колоната — парчето прилягаше напълно като ръка в ръкавица. Това щеше да бъде абсолютно доказателство пред Божилов, че съм свършил работата си и съм извадил точно същата колона, която той ме бе пратил да търся. Седнах на едно столче, запалих цигара и с вид на победител подпрях крака на колоната. Едва тогава забелязах странното поведение на Евгени. Улисан, забравил всичко наоколо, с изпънато от напрежение лице, моят приятел изучаваше извадената от морското дъно находка. Но да не мислите, че се беше заловил да изучава надписа? О, не! Вниманието му бе привлечено не от колоната, а от „тумора“, по-точно — от границата между колоната и „тумора“. Той я изследваше с такава задълбоченост, като че ли това беше някакво микроскопично кристалче, а не камък от тон и половина.

— Е, какво, инженере? — подхвърлих. — Да не би надписът да казва къде има скрит нефт?

Той ме погледна с разсеяни очи:

— Надписът? Ах, да, надписът. — Евгени твърде бавно се откъсваше от мислите си. — Не, разглеждах камъка.

— Какво толкова ще го разглеждаш? — подразних го аз. — Камъче с цвета на рибешка опашка.

Евгени се засмя и не отговори. Седна до мене. Запуши, обаче пулсиращата вена на челото му издаваше, че продължава да мисли напрегнато.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита той по едно време.

— Остава ми много малко. Трябва да намеря човек, който да разчете надписа, да направи хубави снимки на колоната и накрая да организирам едно помпозно предаване на рядкото археологическо откритие на някой музей, при което да има гръмки речи и така нататък.

Евгени ме слушаше, но виждаше се, че мисли за друго.

— Мога да ти предложа нещо за първата част на програмата ти.

— Някой археолог от Варненския музей? Не, благодаря. Той така ще се ядоса, дето съм нарушил периметъра им, че ще провали третата част на програмата.

— Имах предвид друго. Тук, съвсем наблизо, сега работи един отличен археолог и при това не е от Варна. Казва се Камен Страшимиров.

— Камен Страшимиров? Не е ли този, който при Калиакра?…

— Именно — прекъсна ме Евгени. — От два месеца Камен Страшимиров ръководи разкопките на нос Калиакра. Не го познавам лично, но, доколкото съм чувал, в него можеш да имаш пълно доверие.