Соня Келеведжиева
Душата на словото (7)

На раздумка в „Черешовата зала“

Този разговор съм записвала през дългите летни дни на 1997/98 година в скромния дом на поета Константин Шарков.

Под сянката на огромна многолетна череша („Черешовата зала“ по неговите думи), в подножието на Сините камъни, все повече разбирах, че желанието ми да преплета размислите си с неговите за живота, щастието, поезията и смъртта, нараства след всяка среща. Тихо и незабележимо исках да се „вмъкна“ в света на човека и твореца, а в сърцето ми лежаха неговите книги — поезия.

И така се започна…

— Чукам на портата ти, пък ти ме посрещаш, сякаш нося знамение… Просто искам да те помоля за нещо много важно за мен…

— Заповядай. В тая къщица, в която живея лете вече 40 години, все чакам някой да тропне… Да не си прописала стихове? (смее се). Такава ми е нагласата на стопанин — трябва да зная как да отвръщам на тези, които идват да ме видят…

— Усещам, че тук ти е много хубаво.

— Малко е да се каже… Живея сред скалите, сред дърветата, сред дъха на избуялите билки и треви, взирам се в дъжда и усещам вятъра, хубаво ми е. Но най-добре ми е, когато си бъбря с приятели за какво ли не и за оная магия на словото, която озвучава всичко… Тук се ходи бос, да те парне пръстта, която те настройва нестинарски. Та искаш да кажеш — мъчи те някакъв въпрос, Соня?

— Искам да пиша за тебе… За твоята поезия, за живота ти досега, затова което даваш от себе си на всички, които те обичаме…

— Човек, като не знае какво да прави с доброто си име като теб, готов е на авантюри (смее се)… Че за кого толкова съм интересен? Когато се е случвало да говорят за мен — все по-силно е ставало желанието ми да си мълча. Казваш — „даваш“… Давам, но и вземам. Енергия. Земна и обична. Тя се нарича още и човещина — това, което нищо диво не може да ти го даде. Извинявай, но тази твоя идея ми звучи малко странно (замисля се). Мислех си, че някога трябва да настъпи период на тишина. Почти четиридесет години се пекох на тая скара, наречена култура, литература, доста обгорях, загубих, изпепелих се. А фактически за себе си съм свършил само нещо, равно на прашинки… Книгата, която си намислила да сътвориш, си е твое дело. Аз там нямам отговорности. Чувствам се обаче неудобно, защото такива „анкети“ трябва да се правят с признати творци, които и да послъгват понякога, пак трябва да им вярваме…

— Издаде вече шест книги поезия, а напоследък впечатляват първите ти публикации на сонети, зная че ги пишеш от няколко години… Фаворизирането ти е чуждо, но всички се интересуваме в края на краищата — какъв човек си ти, как така стана, че присъствието ти в културно-творческия живот е ярко, впечатляващо. Интересно ми е да зная от какво се радваш, от какво страдаш, как пишеш… Трябва да забравиш, че съм ти гостенка. Не ми отказвай „си бъбрим“ както ти се изразяваш…

— Ще се опитам да ти разкажа за скромния си живот простичко, защото аз винаги съм се учил на това от безкрайно интересните обикновени хора, сред които съм живял, особено в млади години, от простотата в природата, от истините, които съм приемал или отхвърлял. Всичко това влезе в стиховете ми, които сигурно са далеч от голямата поезия.

— Искаш да си спомня, че съм се родил някога?

Малцина знаят как съм си патил с това мое раждане. Баща ми беше железничар, майка ми цял живот го е следвала по гарите…, но преживяха щастливо цели 60 години. Така мисля аз. Появил съм се на белия свят на 14 юни 1934 година в единствената жилищна стая на малката гарица в с. Любенова махала, на хвърлей място под Нова Загора. Баща ми е бил началник-гара там. Майка ми не сварила да хване влака, за да се ощастливи в родния си дом в Сливен. Това е станало след няколко дни, но така или иначе, съм записан рожденик в селото. Десетилетия минаха, за да науча истината и най-после да отида да видя тази гара. Междувременно в по-късни години научих за трагедията, която се е разиграла в селището по време на Освободителната война — 1877–78 година. Тогава в черквата там са избити 1112 жени, деца и старци, дръзнали да се съпротивляват на робията. Това е дори по-жестока сеч от баташката. Но нали знаеш — гласността е нещо велико. Преди години, по случай 100-годишнината от войната, написах поемата „Гласът на каменната памет“. С това се отплатих, доколкото можах, за „невинния си живот“ в селото, където случайно съм се родил.

Много пъти съм имал затруднения със съдебните власти затова къде ме има и къде ме няма. Никой и досега не ми повярва, че единствено само в регистрите на Любенова махала ме има, а в паспорта ми пише, че съм се родил в София.

— Защо в София?… Живял ли си там?

— Никога. Но съм кръстен в Църквата „Св. София“ по настояване на кръстника си проф. Спиридон Марков, зет на писателя Тодор Г. Влайков. По този повод и по негово настояване са ми издавали и документите от гр. София.

— Какви хора бяха родителите ти? Сигурно тези преплитания в живота ти имат връзка с тях, с родовете им?

— Да… Но да караме поред. Родът на майка ми е от Сливен. Кръстена е Анастасия, но всички я наричаха Ташка Костова Шаркова. Така пишеше и в паспорта й. Мама беше умна и чувствителна жена. Красива. Много хубаво пееше като млада. Пословично работлива, на плещите й лежеше съществуването ни като железничарски скиталци повече от двадесет години. Баба ми Ирина е сливенка, от един от родовете Гандеви. Дядо ми Коста Фотев Апостолов е от Айтос. Останал кръгъл сирак на две години, майка му е гъркиня. Брат му Фоти Апостолов е имал една от най-добрите книжарници и издателство в Айтос. Помня го смътно — пращаше ми книжки, когато се научих да чета. Дядо ми също е бил железничар-стрелочник, а баща ми му е бил началник в Стралджа. Умря като даракчия, затлачен от памуци, безкрайно беден, но човек с остър ум, природно интелигентен, до болезненост честен и справедлив…

Друго е положението с баща ми Георги Иванов Шарков. Той е от Пирдоп. Фамилията там ни е голяма, широкоизвестна, с десетки разклонения почти по цялата страна. Баба ми Анна е родила 10 деца. Две момчета са починали невръстни и баща ми е останал със седем сестри, все многолетници… Дядо ми Иван е бил дребен търговец и земеделец. Именно по бащина линия съществува родството ни с писателя Т. Г. Влайков. Баща ми поддържаше връзка с писателя, който бил полусляп. Разхождало го из софийските улици едно куче. Дъщерята на Т. Г. Влайков и мъжът й проф. Спиридон Марков кумуват на родителите ми.

Освен това, искам да спомена, че Веселин Андреев е братовчед на баща ми, ако не греша — по майчина линия. Писателят пишеше на баща ми и го посещаваше, когато гостуваше в Сливен. С неговия брат са крили оръжия и литература при подготовката на Септемврийското въстание. Хващат ги като гимназисти с още десетина съученици и тогава изключват баща ми от Копривщенската гимназия и от всички училища в страната. Прибира се в Пирдоп, главява се ратайче, работи по полето и мандрите, помага на баща си. След четири години се явява отново на изпити в гимназията и я завършва. Поведението му обаче е 3, което го лишава от възможност да се хване на държавна работа. Навсякъде го гонят с подозрение. Помагат му видни пирдопчани да се кандидатира за учител и го изпращат на гръцката граница в забутаното селце Юнус дере. Преди това е престоял известно време в училището в с. Барутина, Смолянско. Когато научава, че има възможност да отбие военната си служба, се записва с помощта на близки хора в Железничарското училище. И така поема по железния път — близо четири десетилетия… Безкрайно препатил човек в тази тежка професия — къде ли не е служил — из цяла България. В рода му има много начетени хора, поборници за свобода и много загинали при различни събития… Той беше любознателен човек, до деветдесетата си последна година участваше живо в обществения живот, четеше непрестанно. Запази удивителна памет до края… Оставил е много записки. Някога дори е писал стихове. Запазени са тефтерите му. Ако имам някакво увлечение по литературата, то вероятно идва от бащина родова линия…

По железния път

— Разкажи нещо за детството си, за учението, за семейството…

— Помня от третата си или четвърта година. След Любенова махала, където съм се родил, последователно сме били на гарите Деветак, сега „Ц. Церковски“, Явровец до Радунци, Николаево, Гурково, Габарево и от 1948 година се установихме в Сливен. Животът ми протичаше от малък като на всяко железничарско дете. Семейството ни се самоиздържаше — пасях кози, хранех кокошки, гледах прасе. Баща ми ме водеше по мелници и мандри. Треперех заедно с майка си по цели нощи за безкрайните му дежурства по гарите. Бяха тревожни години на война, опасности отвсякъде, несигурност. Сградите ослепяваха нощем от черни хартии по прозорците — шумни кавги на машинисти и стрелочници, тревожни сирени, прелитащи самолети стряскаха съня ми. В Николаево дозавърших започнатото там начално училище, ходейки обаче по 10 км всеки ден от Гурково до училището в Николаево, с торбичка през рамо. Бяхме принудително преместени в Гурково. После в Габарево завърших прогимназия, и за да продължа образованието си, се прибрахме в Сливен. Дълги години баща ми бе началник на Товарна гара. Интересно е, че затова време на митарства, на несгоди и тревоги — до днес не съм написал нито ред. Просто не зная защо, то не влиза в куплетите ми. Усещам го обаче като представа за живота, като философия… Когато се местехме от гара на гара — натоварени за по седмица в конски вагон, доколкото съм могъл тогава, премислях всичко, което ставаше край мен — изостряше се чувствителността ми, нещо се трупаше в душата ми. Това детство, това юношество са ми много скъпи. По таваните намирах книги и четях безразборно.

… Удивително сговорно бе семейството ми. Аз бях свидетел на уважение и съпричастност в радостите и тревогите на родителите ми. Изключителна радост бе появяването на сестра ми, небезизвестната след години и до днес д-р Анна Шаркова. Сигурно тя би се противила да разказвам всичко това пред теб, но какво да се прави… Останахме с тези спомени двамата с нея. А между нас — пословично уважение и обич… Нищо не може да ни раздели.

— Какви добродетели възпита у теб семейството ти?

— Преди всичко трудолюбие. Те са ме държали винаги близо до природата, до животните, до естествената красота на заобикалящия ни свят. А всичкото това е извор на доброта и умение да се разбира езика на първичното. С тая честност и откровеност доста съм си патил в живота. Когато се свързах трайно с книгите, намерих потвърждение и в тях: за да се изграждаш като истински човек и творец, е необходимо да си с отворена душа към другите, към стойностното… Тази мекота и нежност винаги са ми помагали и в поетичното осмисляне на нещата. Живях в противоречиво време — и мен не са ме щадили, много хора ме използваха, за да укрепват авторитета си. Много години съм пропилял в илюзии. А това са по-страшни жертви — жертви на душевността. А можеше и по-иначе, както един е казал…

— Коя е най-колоритната личност във вашия род и какво наследи от нея?

— Трудно е да се назове. Аз повече съм слушал за такива хора, сам съм си градил образа им. А до мене беше природно-интелигентният дядо Коста, на когото съм кръстен; родителите ми също впечатляваха; някои големи фигури в гимназията, учители и т.н. От много хора съм вземал градиво за характера си, за възгледите си, за поведението си в обществото… Това не е малко. И все пак — баща ми, сякаш и сега, с цялата си мощ, се е вселил в мене. Нежността и състраданието може би нося от мама. От млада тя бе много грижовен човек. Никога не жалеше силите си за семейството.

— Защо, казваш, се прибрахте в Сливен…? Защо не отидохте примерно в София?

— Разказвали са ми, че почти сигурно е било отиването ни в София, за това са настоявали и от Пирдоп, но майчината воля надделя. Аз трябваше да уча вече в гимназия, а къде гимназии по селата. Освен това, непосредствено след Девети септември, баща ми изживя страшни огорчения. И този път от свои, от приятели. Уволняваха го, подозираха го разни неосъществени типове, че им пречел някога и т.н. Завиждаха му за познанствата с известни хора. Обстановката е трябвало да се успокои. Къде ще търси място под слънцето в София по това време на неразбории… Пък и животът по гарите бе оформил вече някакво отчуждение от столицата. Пък и София някак ни плашеше. Сливен се оказа добър вариант. Аз съм благодарен за всичко, което се случи нататък, защото попаднах в един прекрасен град. Винаги ще го смятам за рожден. Та аз тук фактически повече от шест десетилетия вече дишам, страдам, обичам; доколкото мога и пиша своите поетични размисли. Нищо повече на този свят не ми е необходимо, след като имам един свой Сливен, спомените, младостта и зрелостта, признанието и красотата от всичко, което ме заобикаля. Беше отдавна — когато публиката ми отреди „Златната лира“ за поемата ми „Искра от първата любов“, посветена на този мъдър град. С годините все повече разбирам, че не би могло нищо и никой да ме откъсне от него.

Великата гимназия

— Зная, че едно от големите неща в живота ти е знаменитата гимназия, носеща името на Добри Чинтулов. Вярно ли е, че я наричаш ВЕЛИКА?

— Да, това е първата школа на съзнателния ми живот, през която преминах, за да се усещам сега истински човек. Там съзрях. Там усетих словото в себе си. Там се родиха големите ми приятелства, поне в духовната съпричастност.

Гимназията изкарах с едно отъркано униформено костюмче, толкова лъснато, че в него можеше да се огледаш като в огледало. Баща ми осигуряваше през лятото възможност да разтоварвам дърва и въглища от вагоните, за да си спестя пари за учебници и помагала. Красиви дни изживяхме тогава на тая Товарна гара с Христо Фотев — сърдечния приятел и голям поет, с когото опъвахме жили да разтоварваме дърва и говорехме за поезия. Тогава се появиха и първите ни стихове в „Сливенско дело“. Бяхме 15–16 годишни…

— Когато пишех книгата си „Орис“, бях завладяна от голямото приятелство на така наречената в гимназията прословута тройка поети…

— О, аз съм ти благодарен за тези редове в първата ти книга. Ти почти всичко си разказала за онова време, когато се роди неизменното приятелство между моя милост, Павел Веснаков и Георги Ведроденски. Нас ни свързваше поезията, искреността, мечтите да „превземем“ словото. Това си остана за цял живот. Тогава обикнахме и Дамян Дамянов. Винаги ще му бъдем благодарни за всичко хубаво, което през годините и той е направил за нас. Въпреки че ние почти с нищо не сме му помагали в жестокия му делник — освен с това, че безкрайно много го обичаме като ЧОВЕК и голям поет. Не е възможно да се разкаже — колко години на взаимност и добро приятелство ни свързват и до днес…

— Имали сте прекрасни учители…

— Бяхме вироглави тогава. Но по-сетне разбрахме какви личности са оформяли нашите характери, давали са ни знания и са ни възпитавали. Затова е писано много. Павел също ти е разказал в „Орис“. Вярно е, че наричам гимназията ВЕЛИКА. Тя беше съкровищница и за България — освен с всичко друго, за което е писано и с талантите, които отглеждаше всяка година и даряваше във всички области на обществения живот… Аз съм горд, че бях сред съученици, които по-късно се реализираха достойно — писатели, лекари, видни общественици, учени и т.н.

А пред уникалните ни учители — поклон!

— Къде живеехте в Сливен?

— Живеехме на гарата — старото здание, което стана по-късно автогара. Убежище ни беше и старата ни къща на ул. „Великокняжевска“ — край небезизвестната Гюр чешма. Тази къща винаги съм я носил в сърцето си като рождена. Беше чардаклия, с красиво оформен двор… След години новият й стопанин я събори из основи и сега тя изглежда безлична като много други къщи. В нея създадох семейството си. Там ме споходи и поезията.

Посоки, хляб и поезия. Борба за словото

— Кога и как прописа поезия?

— На 15 години. От тогава и печатам… Помня, че беше есен, баба ми вареше някакво сладко на двора. Бях ходил на кино и гледах филм за малкия Пушкин. Бях удивен от това как той гризеше някакво паче перо и пишеше стихове. Нещо се преобърна в мен… Но от къде да взема паче перо? — мислех си. Взех едно моливче. Угризах го цялото. И се ужасих от мисълта, че стихове могат да се пишат за какво ли не. И така започнах — то едни стихове са били (смее се). Но тетрадките, които изписвах, нямаха брой. Докато един ден се разчу и в класа ми за това. Пръв ме подкачи съученикът ми Георги Йорданов (Магучий). По-късно ме забеляза журналистът Замфир Иванов (Фирко) и така се озовах за пръв път на страниците на „Сливенско дело“. Сладка мъка започна да гложди сърцето ми — започна борбата за словото. Сега може и да съжалявам, но човек не знае никога от какъв мерак може да умре… или поне да страда…

— После какви посоки те примамиха?

— После… уж щях да почивам след „мъките“ в гимназията. Но макар и със закъснение, записах се в Учителския институт в Стара Загора — там завърших за преподавател по български език и литература. Изживях вълнуваща дружба със старозагорските творци тогава — Янко Димов, Рашко Стойков, Константин Колев, възхищавах се на Иван Мирчев и Иван Хаджихристов. Цяло щастие бе за мен изключително ерудираният ми преподавател в института Димитър Данаилов — един великолепен и все още неоценен поет. Жалко, че вече го няма. От него научих много тайни за писаното слово. Дълги години поддържахме творческа връзка. От него разбрах какво всъщност представлява поетът Яворов — неговият кумир. С какво благоговение Данаилов дълги години пазеше и обогатяваше музея на този гении в Чирпан. И умря, премазан на улицата — нелепо и страшно…

След това — нищо особено до 1963 година. Работих няколко месеца като учител в с. Чокоба, след това в отдел „Просвета“ — Сливен. Записах се да следвам литература в СУ „Климент Охридски“, но по различни причини и малко недомислие напуснах университета след няколко семестъра. Добри учителски спомени имам от 1-во основно училище Сливен и единното училище „Добри Чинтулов“…

— Защо посочваш 1963 година като предел, като граница за твоя живот?

— Защото тогава започнаха годините на съзряването ми като творец и активното ми участие в обществения живот. Бях избран за секретар на новия Клуб на културните дейци, подновен на 5 септември 1963 година. И друг път съм споделял, както в юбилейния вестник за седемдесет годишнината на КДК, че в този клуб изпитах най-силните си душевни вълнения. Попаднах в центъра на културно-творческия живот и имах щастието да работя с най-талантливите творци на нашия град. Тогава имаше силен театър, опера, концертен живот, достолепни художници с класическа осанка, оформиха се най-добрите ни писатели, които работят успешно и досега. Близо 15 години всички ние се трудихме усърдно и давахме своя принос за развитието на културния процес в Сливен. Съхранил съм в паметта си изложби, книги, алманаси, вестници и списания, спомен за дружбата си с именити творци от нашата литература и изкуство. Всичко това, въпреки усилията на някои „реформатори“, не може да се отрече и забрави. То си има дири в културната история не само на нашия град. Много неща са разказани — не са спестени в тях недомислията и грешките. Има ги и в твоята книга „Орис“. Всяко време със своите светлини и сенки. Хора с неосъществени амбиции понякога оплюват тотално това време, но това са безплодни напъни… Аз не се срамувам от нищо в живота си.

— Дължиш ли признателност и на други работни места?

— Да, разбира се… Добри години изживях в читалище „Зора“, в Дома на литературата, в някои редакции, където работих. Болея най-много обаче за Дома на литературата. Замисълът за създаването му — като пръв в страната такъв институт — бе великолепен. Цели пет години се борих за запазването на стотиците книги, създадени от две дузини сливенски автори от старо време до сега, да се развие изследователска дейност, домът да се превърне в любимо за писатели и учители място, но… Скудоумието, неразбирането, незащитеното самочувствие на управляващи културата по онова време, доведе не само до закриването на дома, но и до разпиляването на съхраненото книжовно богатство, на документацията…

— От поведението ти на човек, пък и най-вече от поетичното ти слово прозира склонност да бъдеш доста вглъбен и сложен. Къде търсиш, в какво откриваш смисълът на нещата от живота?

— Не на повърхността. Ужасно трудно ми е понякога. И от това доста страдам, самовглъбявам се. Така съм устроен — да дълбая в нещата, въпреки че някой ме възприемат все от към веселата ми страна. Зад шегите понякога има и влага в очите…

— Хуморът ти е присъщ. От кого ти е в наследство?

— Много весел и дори присмехулен понякога беше дядо ми, бащата на майка ми. А в същото време беше справедлив, отзивчив, безкрайно предан на приятелствата си… Уверен съм, че тази особеност на поведението ми се създаваше и от онези безкористни и иронично настроени към живота селяни и работници, с които имах щастието да живея в детските и юношеските години. Усещах, че хуморът е незаменимо богатство, за да преживява човек сътресенията на душата. Неудобно, неловко дори се чувствам, когато попадна сред прекалено сериозни хора, които не разбират от шега. Измъчвал съм се и с най-добрите си приятели, доколкото ги имам — докато свикнат с лудориите на характера ми.

— Как да разбирам — без присмехулните пламъчета в очите на Константин Шарков — той не може да бъде същият?…

— Хайде сега, още малко и ще повярвам на шегата ти… Добре е все пак човек весело да проправя пътечката си през трънливия живот, но не всеки път е възможно това. Ти забравяш, че критиците ми непрекъснато акцентуват на факта, че в стихотворното слово съм малко тъжен. Има нещо тайнствено в тази работа, но и аз самият трудно я проумявам.

— Какво ти даде журналистиката и какво ти отне?

— През седемдесетте години идеята да следвам журналистика ме завладя напълно, пък и на много млади хора от високо място предоставиха възможност да следват… „Присъдата“ за мен беше, че съм бил достатъчно интелигентен и нямало нужда да уча повече. Знаеш ли, благодарен съм на тази „Присъда“, защото наля масло в огъня. Моят скъп приятел и високо ерудиран журналист Димитър Горненски, който оглавяваше „Сливенско дело“, известно време, изигра решаваща, подтикваща роля, за да кандидатствувам по-късно без протекции в журналистическия факултет. Тогава вече имах малко опит като сътрудник в различни вестници; с Павел издавахме три години прословутото списание — бюлетин „ПРЕГЛЕД“, което зловидци затриха като ненужно. Сега щяхме да имаме три десетилетия утвърдено, както в други градове, издание… Така завърших журналистика в СУ „Климент Охридски“.

Журналистиката ми даде преди всичко възможност да общувам с интересни хора, даде ми изострени сетива за слово и време; тя ме научи на дисциплина в мисленето и ориентиране в проблемите на живота, но тя определено не помага, ако си решил да се посветиш изцяло на писателство. Изтощава много…

— Издал си първата си книга „Не идвам сам“ през 1965 година. Защо мълча двадесет и пет години до втората си книга?

— Болезнен въпрос ми задаваш, Соня. Не съм мълчал. Писах, но не издавах. Изпитах толкова огорчения от връщане на ръкописи. За нас, провинциалистчетата, все нямаше планови възможности, все нещо пречеше. Дори ми върнаха и разписана за печат книга — някой все нещо бъркаше в паничката ми… Мнозина избягаха в столицата. Аз останах тук. Скромно скроен човек съм, а има страшно пробивни хора. Дори на Веселин Андреев нито веднъж не съм отворил дума да ми помогне. По време на дългите години на така наречените „Сливенски огньове“ имаше толкова приятелски възможности, но все нещо не ми достигаше да афиширам себе си. Петнадесет години носих китки по гарите и автобусите да посрещам писателите, които се изсипваха да гостуват в Сливен. Такива ми ти работи, Сонечка. Всеки носи кръста си… Утешителното е може би — това, което съм чувал от истински приятели: не са важни бройките на книгите, важно е какво има затворено между страниците им.

— Какво си съхранил от общуването с Никола Фурнаджиев?

— Това е нещо светло. Голямо. Неповторимо. Никога не мога да забравя този широко мащабен във всичко човек. Наистина няколко години, може би последните му, от 1964 до смъртта му през 1969 година, той почти всяко лято гостуваше на „скъпия за него Сливен“, както се изразяваше. Настаняваха го във вилата на ОНС, на минералните бани, заедно със съпругата му Надя. Там пишеше, превеждаше. Почти всяка вечер беше сред нас в Клуба — на упойващи разговори и разпивка, сред младите тогава писатели на Сливен. С негова помощ подготвихме и първия литературен сборник „Кръстопът на ветровете“. Що трепети и вълнения изживяхме. И аз като мнозина имам от тези години много писма, писани от него все зимно време — интересуваше се за живота в Сливен, за творческата работа на младите литератори, за приятелите и често изказваше крайно нетърпение кога ще дойде време за риболов… Често ходехме да проучваме, когато гостуваше, от какво се нуждае Фурнаджиев. Отговорни лица много пъти са ми казвали: „Внимавай! Отговаряш с главата си за него!“ Че колко струваше главата ми за такава работа!… Незабравими бяха дните по Тунджа и малките язовири. Тези летувания с Никола Фурнаджиев съм описал в спомена си за него „Сламената шапка“. Между впрочем, тази шапка още виси на стената в работната ми стаичка. Той я купи през есента на 1968 година от сливенския пазар и ми я остави да я пазя за новия сезон. Но сезоните свършиха, шапката и кутийката блесни останаха скъп спомен.

Имам толкова много за разказване, но не умея някак си. Други направиха цяла кариера с това, че някога случайно са се бутнали в някой велик и той им казал „Извинявайте“. Всички, ние младите автори тогава, изкарахме цяла школа при бай Кольо Фурнаджиев. Той ни учеше да не бързаме и да не си играем лесно със словото. Всеки да търси своя глас. Това бяха уроци по човеколюбие и откровение на един голям поетичен талант. В него живееше някакъв неповторим граждански дух, който се пренасяше в нас, в събеседниците му.

— Има ли белези, по които можеш днес да различиш истинското изкуство от кича?

— Ами… (замисля се) просто едното не е изкуство — или формално не е скопосано, няма идеен заряд, не оставя у човека тая задоволеност, както, когато той се докосва до истинското изкуство. Интересно ми е как някои художници защитават пошлото си произведение, опитвайки се да внушат и на критиците примерно такива оценки: „Виж, казва, уж няма нищо, пък какъв колорит, каква цветова гама“!… Пък „гамата“ представлява пет-шест цапки на кръст и… толкова. Същото е и с литературното произведение — или има магия в словото, или няма. Истинското веднага те хваща, завладява те с образа, с подтекста, с рисунъка си, с внушението, с поантата, ако щеш. Но и за тези тънки работи, за да ги усетиш и разбереш — трябва сам да имаш подготовката и висотата, така да кажем, на автора. Нали са казали, че за да възприеме истинското изкуство, човек трябва да се подготвя цял живот. Евтинията си личи. Ако мога да ти обясня с една дума какво е истинско изкуство, то с половин ще ти кажа, какво е кич. Тези разлики не само днес, а през всички времена са съществували… За съжаление и ще съществуват.

— Има ли образци, които си следвал по отношение на твоето поетическо изкуство?

— Задаваш ми едни такива въпроси, като че съм признат за велик. Аз просто пиша, както умея.

От малък съм подготвян от голямата руска литература. В книгата си за Павел ти разказваш за това как, като ученици, по цели нощи сме се разхождали из заспалия Сливен с Джагаров, а и с други известни творци, и сме говорили за поезия. И аз ще потвърдя — наши образци бяха Пушкин и Лермонтов, Багридски и Пастернак, Есенин… Да не говорим за Ботев и Яворов. Аз много обичам Павел Матев и Иван Радоев. Но такива личности, като Фурнаджиев винаги ни внушаваха, че поетът започва да се усеща като истински творец, когато „се отърве“ от учителите си. Нито трябва да искаш да можеш да пишеш като Ботев, нито пък мерилото ти трябва да бъде ниско, та да разбира написаното и касапинът например… Въпреки че всеки човек има право да разбира поезията — нали?

— Кой е най-големият творчески успех, имал ли си несполуки в поетичната си работа?

— Такива въпроси ми спести, моля те… Откакто се появяват книгите ми, съм „в устата“ на всички, които започнаха да ме забелязват. По вестниците, в залите, където се събираха хората при така наречените премиери се казваше и за доброто, и за лошото в тях. Много шум се вдигна около книгата ми „Свободни нощни стихове“… Но аз особено ценя книгата си „Крехък кремък“. Създадена е в санаториума в Радунци; лежах в гипсово корито месеци и я „писах“, като я диктувах на малкия си син. Медицината, якият ми дух и мисълта за бъдещата ми книга ме спасиха от… А в „Свободни нощни стихове“ направих опит да променя поетическия си „почерк“. Оказа се, че критиката и читателите оценяват промяната като значителен успех. Знаеш ли — понякога ми се иска отново да напиша книгите си, но това е невъзможно. Спомням си, преди много години, посетихме една гимназия в Стара Загора. Четохме стихове, а след това учениците трябваше да напишат съчинение. Срещнах се с учителката веднъж и тя ми каза: „В работата на най-добрата ми ученичка знаеш ли какво пише: «Поетът Константин Шарков се изложи с едно чудесно стихотворение, в което ни направи впечатление…»“ Смяхме се от сърце. Та по този повод, сега и аз ти казвам — веднъж като ти е стигнал куражът „да се изложиш“ пред читателите — нека те те съдят…

— Със стиховете си искаш да отвориш на читателите път към душата си, или те са реакция от досега ти със света?

— И едното, и другото. Светкавицата, прогърмяла в душата ми от сблъсъка със света, ме зарежда с енергия, която ако мога, желая неудържимо да предам на хората чрез стиховете си.

Но това е най-трудното — понякога си оставаш само с добрите намерения. Нищо по-опасно няма „да заболееш“ от такъв мерак. Той води към истинско загробване, ако не ти достига талант преди всичко…

— Тогава талантът е любов…?

— Наистина е така, защото изкуството се ражда не от омразата в живота, а от красотата, доброто и любовта. Не може автор, които не обича околния свят да бъде носител на такава любов. Мисля си, че изкуството — литературата, са най-осезателните проявления на истинското чувство любов.

— Кое е най-страшното според теб за един творец?

— Премълчаването на истините. Нарочното безразличие, родено от някаква пагубна за душата ревност. Бих добавил и усещането, че загубваш себе си, ако те споходи изчерпването.

— Само от Сливен ли черпиш вдъхновение?

— Един приятел беше писал, че съм си бил „останал“ в Сливен. Как така останал? Че какво е Сливен — не е ли България?… И къде съм афиширал САМО любов към Сливен. Всичко живо на тоя свят, относително казано си има своя само една Родина. Важно е светоусещането. Вапцаров да не е ял и пил в Испания, като е написал „Песни за една страна“?!? Рожденото се прелива в отечество, а отечеството — в света! Имаме писатели, уж не излизат от двора си, пък създават творчество със силата на световни автори… Словото няма граници — то има едно измерение — общочовешко. А такова се прави единствено от таланта. С тези свои въпроси имам усещането, че ще подлудиш някои, дето ще рекат: „тоя вече и мерки, и теглилки раздава за изкуството…“ Ти наистина ще накараш някои внимателно да прочетат книгите ми. По принцип говоря спокойно! Не за себе си, пази боже!

— Какво е мястото на природата в твоя живот?

— Неотменно. Споделих вече — една голяма любов. Забележи: дори в най-незначителното стихотворение, каквото и вълнение да въплъщавам в словата си — все се пръква чудодейната природа. Дори само с една дума, но тя присъствува. Гордея се с този факт, въпреки че не съм го споделял досега. Това е маята на размислите ми.

— Как се е променяло отношението ти към любовта през годините?…

— Коя любов?… Има много любови, които човек носи в себе си, заедно с интимната, онази възвишената, щастливо-трагичната между мъжа и жената…

— За интимната питам, тази към жената?…

— Сложно, много сложно за отговор. Читатели са ме питали: може ли човек много пъти да се влюбва истински? Може. Но все по различен начин. От само себе си се разбира, че и различно силно, и различно значимо е всяко ново влюбване. Хората казват, че се помни само първата любов. А почти винаги има само една — съдбовна, която определя посоките в живота. Аз, така да се каже, съм възпявал любовта цял живот, по своему. И сега виждам, че не с еднаква сила, не с еднакъв успех е ставало това в стиховете ми. Харесването не е любов — това всеки го знае. За него не съм написал нито ред. Създал съм стихове за онази любов, която разтърсва и която не ти дава дъх да поемеш, която има много истини, има и лъжи, и противоречивост. С една дума — многоцветие. При мене тя се е появявала доста драматично, понякога с болка за пропиляното чудо… Така бе оценено това чувство и в книгата ми „Мълчанието казва всичко“. Питаш ме: защо нямам посвещение на стиховете? Имам! На всички онези достойни жени, които заслужават велика любов, но и отдават любов. Любовта блести, тя е жива, когато е родена от физическа красота и богата душевност, когато има единение на две души. Такава любов не я поставят на витрина. Затова смятам — имената не са важни. За мене истинската любов е като дървото и небето за птицата. На дървото е гнездото й, то е нейната закрила, съзерцанието й, песента й, а в небето е нейната дързост, нейната радост и победата й над нелекия живот. Всичко се крепи, уповава, побеждава или пропада от това велико чувство, което Бог ни е дал да изпитаме. И най-силните черти на изкуството се отливат в любовта. Човек трябва да се бори и да заслужи любовта, а след това и да я съхрани. Но трябва да среща и взаимност. Това са банални истини, но ИСТИНИ. Та как иначе би била възможна любовта към род и отечество, към земя и хора, към природата…

— Имаш ли кредо в живота си?

— Каква вкаменена дума!… Ще споделя с теб. Често си нашепвам: „Въпреки всичко, кураж!…“ Един приятел преди време ме слиса с пожеланието си: „Да си жив, пък нищо, че не си здрав“. Това прилича ли ти на кредо? Шегата си е шега. Крепи ме преди всичко вярата в доброто, в приятелството, вярата, че човек е роден, за да бъде обичан, за да създава любов и да я дарява. Моите разбирания за живота, за тленното и нетленното са се оформили сред великата власт на „страсти и неволи“…

— Какво е семейството за тебе?

— Пак искаш да ти кажа: ВСИЧКО!… Е, може и така да е, но не напълно. Особено през последните години едва ли бих оживял без семейството си. Трите крака, с които днес едва се движа, опростиха греховете ми, ако ги имам, към близките ми хора. Съпругата ми Веселина се насити на жертви. Безкрайно обичам синовете си, децата им… Годините си отиват, дано разберат какво съм искал да им кажа чрез стиховете си. Казах преди малко семейството е всичко, но не напълно, в човешкото сърце има място за любови — ти познаваш различните измерения на любовта.

— Как мислиш, лесно ли се живее с поет?

— Може би трябва да попиташ тези, които живеят с мен, ако разбира се, са уверени, че съм поет… (смее се и търси с поглед Веселина). Много интересно се получава — колкото повече усещам, че ме обичат, толкова повече щуротиите ми взривяват домашното пространство…

— Важи ли за теб поговорката: „Приятел в нужда се познава“?

— Да, благодарен съм на всички, които са ми помагали, когато съм бил в нужда.

— Способен ли си да се радваш на чужда радост?

— Да, доказвал съм го. Що за тип може да бъде човек на изкуството — пред теб да говори едно, а зад гърба ти друго… Познавам такива екземпляри — изгарят от завист, все някого одумват, а така рушат себе си, изпепеляват душите си — но не го разбират. Човекът на изкуството, трябва да бъде светла душа, да умее да се радва на чуждата радост и да более с чуждите болки.

— Какво място отделяш в поезията си на човешката болка?

— Болката ми за живота е голяма. Тя се усеща в почти всичките ми стихове. Но тя винаги е свързана с борбата ми за красивото и значителното в живота. Не се плаша от нея, защото зная — радостта можеш да познаеш само чрез болката.

— Коя е най-добрата ти книга? Само не ми казвай: ненаписаната…?

— Обещавам. Мога да споделя само, че първата ми книга не биваше да изглежда в този си вид. Некадърен редактор от издателството ме окастри като колче за зеленчук. Бях млад и страхлив тогава, а и връзките бяха много важни. Ценеше се преди всичко идеологизираното творчество (поклаща тъжно глава). И все пак — обичам всичките си книги…

— Спечели или загуби от това, че най-младите ти години бяха отдадени на културна дейност?

— Не мога да не съм горд, че осъществих контакти, създадох приятелства с много талантливи хора в онези години. Понякога като пяна излизаха на повърхността некадърници, неосъществени величия, които раздаваха съвети, правеха оценки и тровеха творческата атмосфера. Но съм и благодарен на това време в личен план. Той изгради у мен трайни представи за света и литературни предпочитания. Възпита у мен критерии за духовните ценности. Е, и много болка понатрупах…

— Какво най-важно трябва да изгради у себе си един творец?

— Характер, може би. В творчески смисъл, но и в житейски…

— Как наградите влияят на творчеството?

— Наградите са хубаво нещо, само ако са заслужени. Ти знаеш, че много големи български автори, допринесли за обогатяването на литературата ни, издигнали я до европейските културни ценности — почти не са били награждавани. Аз ги почитам. Фактът, че хората ги обичат, ценят и ги носят в сърцата си е най-голямата награда. В този смисъл, талантът се нуждае от друго признание… ти знаеш от какво…

— От любов — нали? Говорим, че голямата литература се е задържала в чекмеджетата по време на тоталитарните времена… Как оценяваш този факт?

— Това, което се вади днес от чекмеджетата не показва кой знае какъв ръст… Това, което сега се толерира, ме изненадва — то че и псувнята ставала за стихове. Чети някои „демократични автори“ и ще се убедиш. Пълнят цели вестници с дивотии. Появяват се словни мътилки и ребуси. На това не може да се вярва — то буди усмивка…

— Има ли бъдеще литературен Сливен?

— Има. Горещо вярвам в младите талантливи автори. И изявените достойно защитават себе си. Е, с твоите книги пак ще се разбунят духовете — защо пишеш за този, онзи, защо не за други, защо за живи творци… Но не бива да се вълнуват толкова. Право на свободен избор има всеки творец. И ако той създава талантливо книгите си — нека се радваме за него.

— Едно събитие привлече преди четири години вниманието на творческата ни интелигенция. Става въпрос за списанието за литература и изкуство „Жажда“. Кой го създаде? Ти си му главен редактор…

— Това наистина е събитие. Списанието го създаде писателят Желяз Кондев, който е и стопанин на ИК „Жажда“ и го дарява безплатно на сливенската интелигенция. Това е прекрасна възможност за изява не само на писателите и поетите, но и трибуна на всички културни институти в нашия край.

Добре би било Община Сливен и други организации да се обърнат с лице към сп. „Жажда“, да се окаже помощ на стопаните Желяз и Кунка Кондеви — тези радетели за утвърждаване и разпространение на сливенската култура.

Привличаме автори и от цялата страна. От 1999 година съиздател е и СНБП, който има свое Дружество в Сливен.

Искрено се надявам да не секне родолюбивото чувство и у издателите, и у редколегията, за да пребъде списанието за всички, които жадуват за духовна храна.

— Трудно ли преживяваш в тези объркани и променливи години?

— Много. Много трудно… Тежи ми бездуховието, обладало съвременното ни общество. А бездуховието е смърт. Това вече ни грози. Дано нещо се промени, дано оптимизмът ми не е наивен сън. Безродство трови атмосферата. Разпродават се плодовете на българския народ. Не бива да забравяме животът не започва с никого от нас, не бива да късаме нишките на човечността. Озлоблението не вещае нищо добро. Народът ни е оцелял векове — вярвам, че ще оцелее и сега.

— Наистина, като че ли красотата и мъдростта на времето… трябва да се заплащат, както всичко на този свят. Много от това, което споделихме в този разговор сигурно няма да стане известно на моите читатели по обясними причини, и все пак, би ли обобщил с любими редове от свое стихотворение тая съдбовност, която човек усеща и носи в себе си през целия си живот?

— Не бих искал да твърдя, че това, което сега ще цитирам са мои любими стихове, но те ме съпровождат в тихи и искрометни часове:

Възраждай се за всяка нова мисъл,

пази като приятели попътни

добрите чувства, и обичай риска,

макар животът строго да ни съди.

…

Избягвай сиви погледи и думи,

дима на незаслужената слава!

Тоз, който си излива сам куршуми,

той сам и срещу тях застава.

— Често говорим за оцеляване и за надежди. Къде, в какво творецът днес трябва да намери духовните си опори?

— В народа. Звучи може би като шаблонен израз, нали? Но е вярно… Духовните опори един творец трябва да открие в душата на народа, в душата на неговите песни. Малко са в СВЕТОВНОТО СЛОВО такива бисерни думи: „Жалей, горо, жалей, сестро / двама да жалеем… / Ти за твоите листи, горо, / аз за мойта младост. / Твоите листе, горо, сестро, / пак ще да покарат, / мойта младост, горо, сестро, / няма да се върне.“

Съгласна ли си с мен?

— Да, съгласна съм с теб. И съм ти благодарна! Народът ни е мъдър, душата му светла, а словото му — е любов! Дано ги съхраним, защото в тях е спасението ни…

Бележниците ми вече са пълни с твоето присъствие, но знаеш — не може всичко да се публикува. Нека да има за спомен…