Соня Келеведжиева
Душата на словото (3)

Тайнството природа — човек

Крила, крила да имах! Та щях да бягам ази и

от туй борбище шумно на страсти и омрази,

де моя дух под мъки прегъва се кат роб,

та щях към Вас да фръкна, Родопи горделиви,

с гърди разширочени и с погледи стремливи,

опрени в ваший лоб.

Иван Вазов

Задушно, страшно, тъжно…

Човеци ли сме? Опустошаваме душите си, даваме път на мрака.

Омърсени идеали, потъпкани светини, глад и безпаричие… Бездуховен живот — „борбище шумно на страсти и омрази“…

Шокираща истина, но истина — нали? И как боли…

Все още можем да се спасим! Прамайката природа е още жива! Съприкосновението с нея е въздух за дробовете, любовен зов за сърцата, красота за очите, топла ласка за дланите, целувка за устните… Можем да я приласкаем и да възродим живота си! Да оставим „прашните кафенета“. Ако ни е трудно да го сторим точно днес, то нека усетим дъха на природата, да опознаем тайнството й чрез стиховете на Константин Шарков за нея.

* * *

За Константин Шарков природата е тайнство и той я разглежда не само от естетическо, но и от психологическо — философско гледище. Не търси екзотичното у нея, онова външното което впечатлява и грабва. Определено разбирането му за природата е свързано с това, че в нея е кондензирана жизнена и духовна енергия, от която човекът може да черпи, само ако се слее с нея и разгадае тайнството й.

При природата всичко е хармонично, красиво и чисто. Омърсен от дребнавите страсти и обиди на драматичното и конфликтно време, поетът търси ПРАМАЙКАТА като спасение и изповедник. Тя го привлича със силата на своя магнетизъм. Потопил се в света й, слял се „с цвета на облаци и листи“, поетът придобива мощ „от мощността велика на Балкана“ и „на земята дишаща“.

В книгите на Шарков липсват самоцелни природни описания. Пейзажът е персонифициран. Ако има творби, в които създава обективни картини, то и чрез тях той се опитва да събуди асоциации за живота, битието, съдбата. Природата е „посредник“ за изясняване на настроения, интимни трепети, копнежи. Чрез нея поетът прави обобщения за човека и света, — дълбоко осмислена и сложно интерпретирана е темата за природата в неговите книги.

Може би трябва да подчертая, че подходът му към нея, като към тема, е психологически. Без да има чисто пейзажни творби, Константин Шарков създава лирика, в която по оригинален начин предава философските си размисли за света, вътрешната сложност на „АЗА“, интелектуалните си изживявания чрез ДИХАНИЯТА НА ПРИРОДАТА.

ПРИРОДАТА НА ЧОВЕШКАТА ДУША Е РАЗКРИТА В СТИХОВЕТЕ МУ ЧРЕЗ ДУШАТА НА ПРИРОДАТА.

Ярък пример, аргументирано доказателство за това, са творбите от книгата „Крехък кремък“ (1991 година). Стихотворението „Капка“, съчетава в едно авторовото разбиране за самотата, любовта с вечното движение, кръговрата в природата. Зимата, сковала тялото на земята, целуната от сълзите на пролетното тайнство, дава живот на мъртвата природа, а нощта, в своето най-кратко рождество, дава път на светлината… Тази творба съдържа жаждата на Константин Шарков за топлина, за любов, която би могла само с едно докосване да събуди земята, да роди дъхава трева, както студуващата човешка душа може да затрепти, ако я докоснат чисти пориви и светли копнежи.

В замръзналата пръст удари капка.

Самотна музика се залюля.

Нощта набъбна в своето най-кратко,

рождение и каза някому: — Ела!

На сутринта отдолу пръкна стръкче,

учуди се — над него синева…

Пръстта от топлата си длан излъчи

поредна тайна — дъхава трева.

Драмата на душата, неутоленият копнеж по любов и топлина, поетът успява да пресъздаде чрез образите на капката и стръкчето трева.

Неволно си спомням, че не веднъж в литературните среди на Сливен Шарков е сравняван с дядо Славейков. Дори Г. Вл. Попов, във вестник „Седмица“, в материала си „За Константин Шарков и неговата поезия“ (бр. 181,31-VII. — 6. VIII. 1997 г.) пише:

„Забележително е, че нито болести, нито превратности в живота убиха у Константин Шарков волята и желанието за писане; той е все така плодовит, сякаш не узнава що е творческа мъка и сега, подпрян на бастуна си като дядо Славейков и по-мастит от всякога, се изживява като патриарх сред местните пишещи братя…“

Да, може би точно със своята външност, Шарков много напомня на някои Славейков, но у мен това сравняване на двамата творци извика спомена за тихите чувства — любов, тъга, блянове по любов и щастие, „любовно-лиричното отношение към природата“ на Славейков и сходните чувства у Шарков. Една такава съпоставка във външността на творци от различни поколения ми даде повод да потърся аналози в творческите им търсения, въпреки че е споделял, че Славейков не е от любимите му поети.

Ако „Сън за щастие“ на Славейков (1907 год.), се е родила като изповед на душата, то бих могла да твърдя същото и за „Крехък кремък“ на Константин Шарков (1991 година). Синтезирано и мъдро в нея сливенският поет вгражда природата и с малко думи, но правдиво разкрива човешката същност („Урок“, „Градушка“, „Древност“).

Стихотворението „Импресия“ събира в едно слухови, зрителни възприятия, дори усещането за мирис, при пресъздаване природната картина, но отново в центъра на изображение Шарков поставя човека с неговите душевни тревоги (нещо, което откриваме и у Пенчо Славейков).

Над окосените люцерни

припада хлад и тишина.

Един човек върви, навярно

поуморен. И гледа настрана.

Не бърза. Бързането свърши.

Застига стадо. Снел каскет,

лицето си от капки бърше.

Да, моли се на залеза поет.

Зрителните представи и пространствените измерения са умело постигнати от автора и чрез тях той загатва за емоционално-психологическата нагласа на героя си (зрителните представи са постигнати чрез „окосените люцерни“ и глагола „припада“; слуховите чрез „тишина“, а усещането за мирис от съчетанието на „люцерна“ с „окосена“). Природната картина е завършена само чрез една дума — ЗАЛЕЗ. Първите два стиха, по своята същност, са една пейзажна миниатюра, напомняща Пенчо Славейковите от „Сън за щастие“. Имаме усещане за статичност, вечност, застой. Само един човек нарушава покоя — „върви“, „поуморен“ и „небърза“. Поетът загатва за умората, която му тежи и затова, че героят вече е извървял своя път, младостта си е отишла безвъзвратно; „бързането свърши“; „застига стадо“ — от умора „капки бърше“. Едва в края на творбата авторът определя човека — един поет се моли на залеза. С пределно пестеливо разходване на изразни средства Шарков вплита един в друг природни и екзистенциални мотиви, оставяйки читателя сам да търси отговор на въпроса: За какво се моли поетът на залеза?

Така и в тази творба поетът използва елементи от една природна картина — отиващия си ден, за да го съпостави с отиващия си живот на човека. Интересно е тук, че ако се тълкуват детайлите един по един, а след това да се разгледат в единство, ще открием умението на автора така да ги съчетава, че да защити докрай идеята си — човешкият живот е аналогичен с кръговрата в природата. Люцерната е цъфтяла и вече е покосена; денят е бил светъл и топъл, но вече припада хлад — идва залезът; стадата се извеждат в ранна утрин — залезът за тях е знак за почивка. „Дорде е младост леко път се ходи“ (по Пенчо Славейков), а героят на Шарков върви „поуморен“; докато е млад човек, погледът му е устремен напред, а героят от „Импресия“ „гледа настрана“ и т.н. Какво друго му остава на човека, освен в края на своя път да се слее с природата и да спаси себе си. Човекът от пръст е роден и на пръст става… Шарков успява да улови мига на края — края на деня и края на човешкия живот — залеза.

Още в „Не идвам сам“ Константин Шарков очертава човешкия път — началото му е изгрев, а старостта е залез. „Един ден е като един живот“ („Работният ден“).

Така още в първата си стихосбирка, която е знакова характеристика на младостта, той заявява:

И от изгрева

до старостта на залеза —

винаги от мен изчезва нещо…

…

Нозете ми се приготвят

за път.

И никога не ме обладава страх,

че моят живот

е като един работен ден!

В стиховете на Константин Шарков откриваме богат, многопластов подтекст. Мисловните поетови нюанси отвеждат читателя към същностни проблеми за живота и смъртта на човека, за кръговрата и вечността на природата. Спокойно и уравновесено той приема протегнатата и „чакана ръка“ на „пейзажите“, за да премине по-нататък, „където ще се слее с пръстта“ („По средата“ — кн. „Мълчанието казва всичко“).

Природата присъства като самостоятелен обект, като подбудител на поетовите творчески търсения и като средство за изясняване на човешкото битие и съдба. Още в „Крехък кремък“ Шарков въвежда два ключови за поезията си образи: на тишината и вечерната хлад („Импресия“). Ако проследим развитието им ще установим, че във всяка следваща книга те са обогатени с нови смисли.

Макар и с нов облик (в новите книги) те винаги са свързани с предходни идеи, вплетени в по-ранните му творби. Например в „Тишина“: „Осъзнай, осъзнай тишината — / тя владее над дол и над хълм, / в нея най-добре се разбира / как тупа пулс и вика мечта, / как роден е у нас всемира“. Или стихотворението „Кленов лист“ („Елегичен дъжд“): „обичам / ту в бурята нестихващ стон, / ту в тишината нещо да извика. / Знам, някой ден от своя клон / ще се откъсна — вече никой“. Образът на тишината определено можем да свържем с вечността, с покоя, със смъртта — или с тайнствените знаци на природата, която подава ръка на човека, за да се слее с пръстта, или просто с „жертвения мрак“. Вечерният хлад също идва с нощта на човешкия живот, според стиховете на поета:

Повява хлад. И толкова е рано

най-съкровените ни мисли да заспят.

(„Есенно сияние“ — „Мълчанието казва всичко“)

или

Хладеят утрините вече

и ме владее странен студ

сред тоя дом обречен,

където търся вяра и уют.

(„Пиета“ — „Елегичен дъжд“)

Няма съмнение, че посочените смислови компоненти произтичат от характерната емоционалност на поета. Възникнали спонтанно, по повод конкретна творба, те се превръщат в символни образи за поезията на Константин Шарков. В системата от образи в поетичните му творби откриваме още няколко жизнени и устойчиви за творческия му свят ключови думи. Те носят тежестта на емоционалните поетови състояния, екзистенциално дълбоко са осмислени — нощта и дъждовете. Шарков ги превръща във философски обобщения за поезията си. Още в първата си книга „Не идвам сам“ — (1965 г.), той въвежда нощта като образ — символ. „Сърцето ми / приема тихото спокойствие / на нощта, / за да се налее отново / с пресния сок на идното“ („Работният ден“). Нощта е време за „будуване“, в което човекът би могъл да направи равносметки, да потърси себе си, гледайки „филма на изтеклия ден“. В нощната хроника „на отчаяние, на радости и самопреценки“ има „човешко величие“, но:

Има толкова много очистителен огън,

който изгаря тревата на самомнението,

разрушава картонени кули,

прави един непрекъсващ извор сърцето

и пречиства, пречиства човеците!

Някак естествено в следващите си книги Шарков доизяснява виждането си за нощта от „Не идвам сам“ и я превръща не само във фон, пейзаж, а в жив образ. В „Крехък кремък“ тя е време човек да разговаря с Бога („На слога“), време за разговори с душата. И в „Мълчанието казва всичко“ тя се прокрадва с есенното си сияние, а думите „мъчат“ героя („Неказани думи“). Поетът превръща „дните в нощи, нощите във дни“, за да му донесат „сладки изпитни“, за да „оставят траен знак“ по струните на душата му („Наковалня или чук“). Нощта не буди страх. Този образ, в творчеството му, не е аналогичен с образа на нощта, характерен за българската литература (символ на мрака, ужаса, злото). Тя идва като спасение за лирическия герой. И в стихотворението „Укритие“ („Свободни нощни стихове“) Шарков сложно преплита нощния пейзаж с трепетите на душата: „и уморя ли се / да разгадавам себе си, / аз диря покровителството на нощта“. Своеобразният пейзаж е детайлизиран (нощ, звезди, щурци, земя, дървета). Елементите заживяват в една творческа реалност. Поетът е в импулсивна връзка с тях, а те го „приучват на упорство“, с „тъмната земя“, която го „напоява като корен“. И чува шепота на въздишащите дървета. В такава нощ поема с цялото си същество топлината от разтворените пори на майката земя и усеща пулса й. „Всичко диша, съществува / и събаря / представите за власт / и покровителство“. Време за равносметка, но и време за отрезвяване е нощта, защото „няма никъде укритие“ за неспокойния му дух.

Да, нощта не е укритие, но дава свобода, разчупва оковите на деня — натежал от фалш, от грубости и измами. В книгата „Свободни нощни стихове“ нейният образ е обогатен с още една характеристика. Тя е „блажено време“, в което се раждат надежди.

В подхода на Константин Шарков, по отношение на този образ, откриваме новаторско трактуване, което се задълбочава от книга в книга, без да променя първоначалната си характеристика — нощта е време „за равносметка“. Един поглед към книгата „Обятия“ доказва това:

Нощта е моят най-добър съветник.

Звезда се моли горе на звезда.

А в мен узряват думите заветни,

че любовта е повече от свобода.

(Нощта е…)

Мракът въздейства върху лирическата природа на героя и той се възражда за живот. В една такава нощ узрява и се ражда идеята, че любовта е „повече от свобода“. Само тя може да стопи ледовете на отчуждението и да спаси духовете от грях: „И възроден — аз зная — любовта / и в камъка дори засажда цвете“ („Сега какво?“). В тези стихове зазвучава един познат мотив от стиховете на Шандор Петьофи — „Любовта е свобода“. Но ако унгарският поет отъждествява любовта и свободата и ги утвърждава като най-висши ценности в човешкия живот, то Шарков интерпретира този мотив в малко по-различен аспект — излиза някак си от сферата на личното, за да утвърди любовта като ценност за всеки човек и общество. Да, без свобода, духовна и физическа, животът е страшен, но живот лишен от любов е вече смърт. Точно през нощта, в търсене на хармония със самия себе си, се раждат светлите прозрения на поета, окрилени от свободата чрез любовта. Поетът събира „сенките — съдби“ на предтечите си, за да ги превърне в „свободни стихове“. Само в нощта сърцето му пламва, а очите му виждат всичко („В нощта“). Само тогава чува шепота на земята и плача на асмата („Асмата плаче“), само през нощта живее истински поетът („До каквото и да се докосна“). В по-голямата част от творбите Шарков, чрез природните детайли, изяснява психологията на лирическия си герой, т.е. той изследва връзката човек-природа. Особено място е отредено в книгите му на един друг образ — този на дъжда. В „Крехък кремък“ дъждът е осезаемо реалистично разкрит — „безкраен, тягостен и все пак / необходим за всичко живо“ („Вали“). Често природното явление е в унисон с преживяванията на лирическия герой. Накипялата буря в душата му се излива с градушката:

Пече… И, диви, облаците още лазят.

И птиците скимтят. Тревата плаче.

Каквото имам да ти казвам този път,

от мое име ще го каже здрачът.

(„Градушка“)

Интересен е подходът на автора и тук към пейзажа, чрез който постига емоционално-психологическо внушение. Използвана е дума-образ — „пече“. Чрез нея той загатва за неясната тревога, обладала съществото му. Диви облаците лазят, както у него чувствата горят и натежават. И заскимтяват птиците в душата му, и заплаква тревата — фибрите на съществото му. Градушката става изразител на човешките му тежнения. Чрез природното явление поетът изразява себе си.

Природата присъства като изразител на „Аза“, проявленията й са нови по натовареност. Като персонифициран образ, изразен чрез множество детайли, тя се отличава с художествена пълноценност. Прави впечатление обаче, че образите (природните) търпят развитие. Подходът на автора към тях е различен във всяка книга: РОМАНТИЧЕН в „Мълчанието казва всичко“ — дъждът идва внезапно „като ласка на шепот“ („Дъжд“) и ОСЕЗАЕМО-РЕАЛИСТИЧЕН в книгата „Елегичен дъжд“. Дъждовете са грапави като живота („Като знамение“) дъждът е превърнат в образ-символ, чрез който поетът философски осмисля битието. Той идва с въпросите на зрелостта:

Сами сме в тоя свят, сами.

Отчаян дъжд над нас ръми

и питам аз — какво остава:

оръфана от спомен слава,

един поклон и рядък нрав,

един съдран от бой ръкав,

една милувка, поглед строг,

и песен, остра като глог.

(„Кръговрат“)

Дъждовете — въпроси се сипят в есените на зрелостта и разпъват на кръст лирическия герой, разсичат го на две и търсят отговори. Шарков успява трагически да обагри този образ, защото той идва с вечните въпроси на битието и смъртта. Равносметката му за изминатия житейски път придава на дъжда и елегичен характер. Така авторът косвено внушава, че дъждовете са всъщност тъжните размисли на човека в годините, когато вече е узрял. Тогава, когато безвъзвратно си е отишла младостта, приятелствата и вече са останали спомените — проекция на преживяното от душата. Дъждът, вятърът, облаците, нощта, звездите, замръзналата пръст и залезът са необходими на поета, защото чрез тях, като природни явления, успява да разкрие вечната човешка драма в борбата между доброто и злото, Бога и Сатаната, светлото и тъмното в човешката душа. Художествено-пълноценни, образите стават изразители на човешкия устрем и неудовлетвореност, на битката между живота и смъртта, на радостните трепети на душата и горчивите разочарования. Чрез тях авторът емоционално обагря стиховете си. Чрез тях се опитва да разгадае тайнството природа-човек. „Сините копнежи“ на човека са изразени в стиховете му чрез хоризонтите; пустотата в живота, хаосът на безвремието, безизходицата чрез „разкаляните пътища“ и „бягащите облаци“; земният човешки път е илюстриран с образа на деня — раждаш се и умираш; нощта е свобода за духа, а денят — окови; дъждовете — мъдрост. Само човек, който усеща себе си част от природата и е познал тайнствата й, само човек, в който са се влели живителните й сили, би могъл да обясни вътрешната драма на „Аза“, чрез диханията на природата. В стиховете на Шарков душата й е сякаш като човешката душа, която има нужда от чисти пориви и светли надежди. Така Константин Шарков съчетава две линии в творчеството си — пишейки за природата, сложно я съчетава с човека. Говорейки за човека, поетът изяснява същността на природата.

В развитието на българската пейзажно-изобразителна традиция Константин Шарков следва образците на Алеко Константинов, Пенчо Славейков и др., но определено има свой принос — превръща природата в пълноценен лирически герой, чийто духовен свят е красив и хармоничен. Чрез него успява обаче да разкрие духовните си пориви и надежди. В досега с природата се раждат едни от най-хубавите негови произведения. Те поставят проблеми, но и изясняват авторовото разбиране за човека, земното битие, разкриват разбирането му за необходимостта от сливане на човека с природата. Те са философското му обобщение за света.