Соня Келеведжиева
Душата на словото (2)

Любовта — тържество и болка

Положи ме като печат на сърцето си,

като пръстен на ръката си,

защото любовта е силна като смърт;

…

Големи води не могат угаси любовта,

и реки не ще я залеят.

(Песен на песните), гл. 8:6-7

Понякога не ни се иска да повярваме на думите, че всеки изгрев носел живот, защото духът ни вече се чупи под напора на настоящето, в което трагичното властва. Усилията ни да живеем с усмивка са неистови. Все по-вглъбени сме, но не защото мечтаем, а защото мислите ни мъчително се ровят във виденията за утрешния ден. Все по-строго гледат очите ни, а духът се лута безпомощно, сложно криволичи задъхан. В такива моменти, според мен, чистото слово и любовта единствени идват като спасение. И добре е, че още ги има — мисля си, защото в тях се крият неподозирани сили: светлина и красота! И полет има, и прозрения, и съвест, и вяра… Те — вечни и чисти, идват, за да ни избавят от съмнения и болка, от самозатваряне и самопогубване… Стига само да протегнем към тях добри ръце…

Поезията има удивителна сила! „Понякога ние дори не подозираме какво място заема в живота на хората голямата, истинската поезия! Какво богатство от мисли, багри, чувства, нюанси придава на нашия душевен живот“. (Петър Динеков)

А любовта? С нея се раждаме и умираме. Тя е тържеството и болката на живота ни!

Любовта е поезия, а поезията е любов!

Да посегнем с ръка и да отворим поетичните книги. Пред мен са творбите на Константин Шарков. Многозвучни по емоционалност, изява на неговата чувственост и извисеност, те са един микрокосмос, съчетал в себе си неповторимото, съкровеното, изстраданото от човешкия дух. В тях прелива и жива любов — порив и сила, вяра и надежда, дълг и жажда за живот, и търпение… И може би чрез тях ще повярваме, че изгревът носи живот, а залезът е знак за рождеството на свободния нов ден. Може би чрез словото му, духът ни отново ще се роди за полет, спасен за светлина…?

Протягаме добри ръце към поезията му.

Дано в нея намерим днес спасението си!

Любовта е красота в стихотворенията на Константин Шарков, доброта и жертвено усещане, но и пълно с трагизъм чувство. Творбите му, подчинени на тази тема, разкриват най-ярко вътрешната му биография. И въпреки че стиховете само маркират съкровените мигове от нея, за всеки читател е ясно, че в тях преливат болки, възторзи, нежни копнения — проекции на духовната поетова същност.

Спомням си един разговор от 1996 година с него, в който той сподели по повод лиричните творби на една сливенска поетеса: „Ако любовта към жената е конкретно усещане, то любовта към РОДИНА, ПРИРОДА, ЖИВОТ — са многопластови усещания. Истинската любов виждаме в хармонията между две души, в жертвоготовността й. Такава любов има една цел — да се изживее достойно живота“. Тези думи ме накараха да разгърна книгите му и да потърся в тях потвърждение на това почти юношеско негово опиянение от любовта. И не се излъгах…

Най-ярка изява любовните трепети на душата намират в книгата му „Мълчанието казва всичко“ (1994 година). Любовта в нея е синтезиран образ, пречупен през поетовия житейски опит. Тя „разпуква земята, / за да дойде под слънцето кълн“ („Тишина“), „срещу вятър върви незрима“ („Неказани думи“), „изпълва всеки дневен час“ („Приказка“). Любовта е просто живот за неспокойния дух на поета.

Жената, любимата не е физически зрима в книгите му, въпреки че към нея са адресирани творбите. Тя по-скоро е видение в бяло (по думите на автора героинята няма прототип), отъждествена е със самата любов. Спасителка на душата му, тя е надежда, вятър любовен, който разпалва жаравата на чувствата у лирическия герой. Нейният образ се разтваря в „мига на песните“ („Боса“) и „в тая капка-бисер / и в клончето, което се протяга“ („Ти“ — кн. „Крехък кремък“). Чрез нея „всичко гори, / съществува и пей, и говори“ („Неказани думи“), и бликват мисли, страст и ласки.

Поетът — лирически герой на стиховете си, жадува топлина. Познание за света търси чрез любовната стихия. Само потопен и слял се с нея намира себе си и препуска „като стар харамия“ по нови пътища, за да направи „пътека сред тръне“, защото:

дето има любов, там простора

сам разтваря прегръдка и вика

да го стигне човека…

(„Мелодия“ — „Мълчанието казва всичко“)

Стиховете за любовта са целенасочени и богати в смислово отношение, съдържат поетовото по човешки философско отношение към това чувство. В творби като „Тишина“, „Неказани думи“, „Черти“, „Приказка“, „Само мама и ти“, „Творчество“ и др., са сложно синтезирани не само чувствата, но и екзистенциалните и психологически проблеми, вълнували лирическия герой. „Мълчанието казва всичко“ е книга обвеяна от любов. Докато четем стиховете в нея имаме усещане за диалог между поета (ако приемем, че самият той е лирически герой на творбите си) и любимата, а всъщност той е сам, духът му броди и търси разбиране, утеха, взаимност. Вътрешният монолог му е необходим, за да превъзмогне илюзии, лъжи, за да проправи светли пътеки, да постигне мъдростта на живота. Още в „Крехък кремък“ — 1991 г. поетът констатира: „Доброто жито има и осили — / страданието все пак е любов“ („Вали“). В минути на самота и духовни терзания той очаква любимата като спасителка на духа и копнее по нея:

Ела!… Крилата ми не са прибрани

и звуците за обич не мълчат…

…

Не ме оставяй сам, тъй земна,

тъй жива като въздух и трева.

Ти изковаваш моето работно време

и в поетичен свят ме призова.

Бъди добра, прощавай ми и искай

да ти откривам истини… Сама и ти

ми ги разкривай… И оставай чиста

във пориви, в мечтания, черти.

(„Размисъл“ — „Мълчанието казва всичко“)

Любовта — трепетна и чиста, дошла от „някакъв далечен свят“, активизира човешкия му живот за полети в неизвестни далнини и не позволява светлите му чувства, добротата у него да умрат, помага му да открие себе си.

Интимната лирика на Константин Шарков е заредена и от дълбоко-драматични чувства. Дори творби, в които любимата е в ореол, обляна в светлина, а любовта е поставена на пиедестал, поетът обагря в цветовете на елегичното, породено от екзистенциалните му търсения, от тежненията на живота. Такова стихотворение е „Рецитал“ — от „Крехък кремък“, в което лирическият герой е видял себе си в смъртта. Дори в такъв миг, на границата на живота — битие и отвъдния живот, „в тъжната зала“, той протяга ръка към любимата — спасителка на духа му. Само тя единствена може да чуе гласа му, когато „само стихове“ е вече той. Жената, която сили му е давала приживе, в света „своенравен“, единствена би могла от вечния мрак да го върне към живот. Размислите в минутите на смъртта са израз, още веднъж, на поетовата вяра в силата на чистите чувства, на чистата любов. Но това стихотворение не е само елегична творба за залеза: защото мъртъв дори, лирическият герой продължава да живее чрез любовната стихия, мъртъв дори, иска да разкрие същността на човешкия си живот — борба с примирението, с покоя. „Рецитал“ е творба — признание, откровение за мястото на любимата жена в неговия живот. Тази интимна изповед загатва за високите цели, които поетът, лирически герой на стихотворението, е поставил пред себе си: с таланта си честно да служи на хората.

Гледай хората как слушат:

ако те са с очи големи,

значи и аз съм им служил

много честно с мойте поеми.

В празник, след туй самотни,

може би и те ще изричат

любовта си в строфи и ноти,

чрез които и аз те обичам.

Само на пръв поглед стиховете на Шарков граничат със сантиментални изживявания. По-скоро в тях се налага елегично-драматичното начало, оплодено от личното битие на поета, от „летописа“ на собствения му живот, което няколко години след „Мълчанието“ избухва по нов начин в свободните му „нощни стихове“ и се излива с елегичните дъждове на мъдростта.

Поетът търси себе си в любовта. За него тя е всеобемащо и дълбоко чувство, което му носи интелектуална извисеност и съзнание, че е нужен.

Мисля в стихове… Просто

за тебе,

като част от моя живот.

Колко хубаво е да си потребен

на любовта,

на борба,

на народ.

(„Край огнището“ — „Мълчанието казва всичко“)

За Шарков любовта към жената, борбата за човешкото възвисяване и народа са най-висшите духовни ценности.

Само съзнанието за тази потребност може да стимулира човешкия живот.

И в съвременността, „в тоя хаос странен“, „сред вечното движение“ и превратностите на съдбата, сладките трепети на душата са въздух „в трудното“ за поета („Добър ден“ — „Мълчанието казва всичко“).

В стиховете му любовта е свобода на духа, взаимност и себеотдаване, живот — цъфтеж и горене:

Нищо че се пепелим. И по пепел

ще открият нашето огнище, знам.

Там, където сме горели с тебе —

нека други да запалят огън там.

(„Приказка“ — „Мълчанието казва всичко“)

Дълбоките чувства са разгърнати чрез множество метафори; чрез персонифицирането на природата, поетът успява да ги изясни и да внуши силата им. Катаклизмите в любовта, терзанията на духа той изразява чрез „бягащите облаци“ и „разкаляните пътища“, „светкавиците“ — мисли страшни и „сладки кумири“ („Образи“). Болката, породена от отишлата си любов, липсата на взаимност и усещането за самота Шарков пресъздава умело в стихотворението „Студ“. „Ни жаден, нито гладен… Чувствам само, / когато теб те няма, — колко е студено“. Предчувствието за обич например идва с пролетта и като „топъл вятър“ отнася тръпката поетова надалеч и обичта бликва по „жилите на пръст и дървеса“ („Предчувствие“ — кн. „Мълчанието казва всичко“). Любовта е „лъч между зъзнещите клони“ („Бразди“ — кн. „Мълчанието казва всичко“), „разпуква земята“ и идва като осъзната тишина веднъж и веднъж се усеща, „тъй, както краткия, благодатния дъжд“ („Тишина“ — кн. „Мълчанието казва всичко“), за да оплоди и възроди душата. Дори в творба като „Поема“ образът на любимата се разлива и слива с природата — вятърът и върховете познават гласа й, в тъмното светят очите й, в които се „отлива“ поетът. „Хубава, велика“ като водопадите, жената е очаквана, желана като красотата на небето.

И пак ще тръгна с твоя образ. Благодарен

на тия ручеи, на тия небеса,

където ненадейна болка ме опари

и се превърна в твоя радостна сълза.

В „Не позволявай да бъда друг“ („Мълчанието казва всичко“) поетът търси опора, спасение в лика й, води мислен диалог с нея:

Не позволявай, скрит в спомени,

да не гледам към хоризонта,

където се къпе в синия облак,

по-силен от мъката, по-ведър

от радостта — твоят образ…

Не е случаен факта, че Шарков поставя образа й всред небесната вис, защото любовта, дори когато носи страдание, извисява човешкия дух. Лирическият герой има съзнанието, че чувствата могат и да изпепеляват, но могат и да пречистват, да възраждат човека, да възвисяват духа му, ако са породени от чисти помисли, ако са родени от светлина. Интересно, в стиховете е пресъздаден светът на любовта — чрез природните явления: тишината, владееща „над дол и хълм“; „краткият, благодатен“ пролетен дъжд; облаците, лудуващият вятър. Чрез детайлите поетът не просто пресъздава емоционалната атмосфера на любовта, но оживява талантливо образът й, събужда светло-красиви асоциации у читателя. Чрез персонификацията Шарков разкрива не просто своите изживявания, а изследва психологията на чувствата, състоянията на духа. И сезоните в творчеството му са многолики, но често характерът им не отговаря, не е аналогичен с изживяванията на лирическия герой. В някои творби от „Мълчанието казва всичко“ предчувствието за обич идва с напъпилата цветна пролет. Идва, за да зареди поетовото същество с красота и нежност, да пробуди топлата му чувственост („Предчувствие“). Но животворящият сезон е многозначен в стиховете и понякога носи със себе си болка от загубената любов, болка от раздялата. Тогава поетът страда, тъгува: „Ти ще забравиш моята силна воля, / остави ме в стихове да си поплача.“ („И така се случва“). Различно нюансирана е любовта и през зимата. Студът й, сковаващ физически човека, не винаги убива припламналата му от любов душа. „Януарските вечери искат копнеж, / искат полет и вяра…“, защото поетът „отвътре“ е жив — „нажежен“. Любовното чувство у него извира от най-чистите пориви на съществото му и за да го разкрие, определено му помагат природните състояния — „Така съм устроен, те изясняват собствените ми чувства“ — казва Константин Шарков.

Интимната му лирика е многозвучна и разнообразна по емоционалност. В нея се преплитат мечтания и болка, жажда и надежди. Каквито и чувства обаче да анализира поетът, те се изливат спокойно и тихо. Дълбоко искрени, те идват от тръпната му душа. Може би точно те разкриват спецификата на неговата индивидуалност. Някои творби от „Мълчанието“ носят определен романтичен оттенък. В тях чувствената поетова душа жадува за красота в живота и в любовта. Такова стихотворение е „Капчук“:

Капчука ли?… Капчука си капчука,

но теб те няма, за да видиш тука

 

как осезаемо черешите набъбват

и аз си мисля — ще се сбъдне

 

отново да се върнеш — пременена,

такава топла, хубава — за мене!

 

Капчука ли?… Капчука си капчука,

това е, това е празника на юга.

 

Върни се, няма да те дам отново

да те обижда зимата и словото…

 

Върни се, чуваш ли, не искам друга

да слуша как капчука чука, чука.

Мисля си, че с тази творба Шарков казва повече неща, отколкото си е мислил да каже. Вътрешното съдържание на стихотворението е богато и сложно нюансирано благодарение на детайлите, спомагащи за емоционално — интелектуалното им възприемане. Единството на съдържанието и формата създава словесна мелодичност чрез ономатопея (звукоподражание). Да съумееш да овладееш само външно стихотворните тънкости (например да римуваш стихове), не е трудно, но да съумееш да използваш формата така, че да отговаря смислово на съдържанието, е наистина постижение. От чувствата в душата на лирическия герой, породени от загубата на любимата и надеждата за връщането й в живота му, звънят романтично и мечтателно стиховете. Без да прави ретроспекции, авторът ни въвежда в трудния живот на героя — самотник. Чрез въображаем диалог с любимата жена той успява да ни направи свидетели на драматизма в душата си — „няма да те дам отново / да те обижда зимата и словото“. Така авторът загатва за първопричините, породили раздялата. Точно тя лежи в основата на творбата и е предизвикала промяна у героя, предизвикала е желанието да се бори и да постигне отново любовта. За да пресъздаде вярно болката, поетът интерпретира чувствата чрез смяната на сезоните. Зимата, сковала сърцата, си отива. Земята се събужда, възражда се за живот през пролетта, топят се „ледунките“ и лирическият герой заживява с нови надежди. „Набъбват черешите“ и чувствата напират стремглаво, и закипяват мислите му.

Душата му зове любимата да се върне „пременена“, „топла“, „хубава“ — единствено за него.

Строфите са двустишни. Първите шест стиха са обогатени с анжамбмани, загатващи за емоционално-психологическото състояние на героя. След раздялата със спътницата си зимен унес и студ оковават сърцето му. Капчукът е този, който го връща за живот. Събуден от неговия звън, той пита: „Капчука ли?“ Сякаш със загубата на нежната си вдъхновителка той е загубил себе си — задълго, безпаметно, за да усети силата на живота със зимните сълзи на капчука. Анжамбманите загатват за дълга самота и страдание на духа — „Капчука ли?“ — изплаква героят. Колко дълго е страдала душата му? Ще има ли пак завръщане и празници? Такива мисли пепелят сърцето му. Стиховете — обобщение: „Капчука си капчука, / това е, това е празника на юга“ — са не само преход между двете композиционни части (I — НЯМА ТЕ — САМОТЕН СЪМ — ДУХЪТ УМИРА БЕЗ ТЕБ; II — ИМАМ НАДЕЖДА — ЖИВЕЯ — ВЯРВАМ ЧРЕЗ ТЕБ), но те съдържат идеята на творбата — празникът на природата („празника на юга“) трябва да се превърне в празник на душата, чрез възраждане на любовта — спасителка на живота. Синтактичното анафорично повторение — „Върни се“ — е израз на изгаряща болка, страст, желание за ново начало. Категоричността на чувствата и готовността на лирическия герой да спаси и защити любовта си, са синтезирани в стиховете:

Върни се, няма да те дам отново…

…

Върни се, чуваш ли, не искам друга.

Константин Шарков успява чрез наблюдения върху природните състояния, т.е. чрез външното, да изрази интимните състояния на духа. Чрез детайли, разкриващи събуждащата се за живот природа, пресъздава едно обективно изображение на психологията на героя си.

Няма съмнение, че особеностите на стиха произтичат от дълбоките му лични преживявания, а те са знак за творческата му, дълбоко осмислена позиция: любовта е крепителка на духа, „силна е като смърт“, „големи води“ не могат я угаси, и „реки не могат да я залеят“ („Песен на песните“). Интересно е как от книга в книга се променят не само интонацията, стихосложението, но и поетовото разбиране за света и хората; как с нови смисли той обогатява познати мотиви, като тези за любовта например.

Всяка негова книга е вътрешно вплетена с предходната, но новата дава нови нюанси, нови цветове, разкрива ново тълкуване на проблемите.

Дали защото „Свободни нощни стихове“ е изповед, равносметка, размисъл за вечното и тленното, дали защото в книгата се оглежда горчивият минал поетов живот, а и зрелостта казва своето, но дори мотивът за любовта е осмислен по нов начин в нея.

Любовта не е вече молитва и „свято причастие“, „надежда и смирение“, както в „Мълчанието“. Настъпил е моментът на уравновесяване на чувствата, поетът гледа по-философски, по-зряло на любовта и любимата жена. В „нощните си стихове“ той преосмисля трепетите на душата, надсмива се над „кухото червиво зреене“ на рано отделилата се от дървото ябълка („Колко си хубава, господи“).

В някои поетични творби е ироничен, малко скептичен по отношение на чувствата. А в стихотворение като „Изчезнах“ речта му е афористична в определението за великото чувство. Зрели и мъдри са словата му:

ИЗЧЕЗНАХ,

няма ме…

Когато цъфтят дърветата,

когато реките се размразяват,

когато ти чакаш

да се появя:

мене ме няма…

Двама създават винаги любовта,

един я разрушава.

Умело вплетени в стихове са изстрадани житейски истини — затова те — стиховете, звучат по човешки реалистично, земно… По категоричен начин авторът търси да определи любовта мъдро, в поезията си, но с едно носталгично чувство по всичко отишло си с „април“ и „разцъфтелите череши“, „с младото слънце и бяла мъгла“. Външно спокоен, с привидно уравновесени чувства, той изповядва:

И април си отиде, с тръпни предчувствия,

към неизвестното отлетя,

а след него ще дойде — корени пуснал,

и празникът на зрелостта.

(„Зрелост“ — „Елегичен дъжд“)

„Тръпната“ поетова душа и в зрелостта си е съхранила надеждите за любов и вечна красота. Но изповедите му не са вече тъй тревожни, не прииждат на вълни — жадуващи, неутолени, пламенни, както в „Мълчанието казва всичко“. В „Елегичен дъжд“ чувствата са спокойни, някак си уравновесени, узрели, утолени. В припламналата есен, в „пожари от листа“, в очакване „часът на равносметката“, задгърбил „всичките въпроси“, разсичали духа му на две — Шарков се обръща към щурчето — самотния нощен музикант, за да му разкаже историята на своята младост.

Така върви вселената — чрез песен,

през пролетта, та чак до есента.

Значителни и малки се примесват

и всъщност търси място любовта.

(„Щурче“ — „Елегичен дъжд“)

И в най-новата си книга „Обятия“, Шарков доказва, че копнежът по любимата не е знакова характеристика само на младостта. Той не се изпепелява и в годините на зрелостта — напротив, в зрелостта чувствата са искрени, разпалва се с нова сила жаждата на човека за пълно духовно сливане с жената — спътница в живота. Само любовта към нея заглушава плача му, чрез любовта само може да бъде превъзмогната буйната река — живот.

Животът ли? Върви и влачи

ту тиня, ту окапали листа,

човек над грижите си плаче,

но го спасява любовта…

…

Не ми тежи трудът упорен…

Лицето ми е образ на деня.

За хиляди неща готов да споря,

ала в обятията на… жена.

(„Повторен мотив“)

В зимния студ на огрубялото ни време поетът все по-силно усеща необходимостта от близост и топлина, от любов. И ги открива в обятията на една жена, в нежността й, във всичко, до което се докосва. В един миг на саморазголване на душата той коленичи пред нея и изповядва желанието си да се превърне в „дъхава ливада“, в „капка дъжд“, в „лъч“, проникващ в мрака, във вятър — дето тя стъпва или тича — той да е там („Сън“). Това стихотворение не може да бъде маска, поза, защото е израз на дълбоки чувства, на щастливото усещане, че любимата ходи по тази земя, а чрез любовта поетът живее.

Преживял годините на пламенните, изгарящи душата чувства в младостта, в есента на живота, той е по-категоричен от всякога — единствена любовта хуманизира битието, само тя осмисля човешките усилия и дори в сърцата — камък „засажда цвете“ („Сега какво?…“ — кн. „Обятия“).

„Прегърнати, познали и мрак, и светлина“ („Когато някога“), достигнали мъдростта на живота, поетът и жената, приемат есента като награда. Съхранено е преживяното „след толкова лета“. А спомените за „разжарените чувства“, са още живи като в летен пек и събуждат любовни трепети… И се изтръгват изповедните слова, признанието и възторга: „Аз пак съм твой след толкова лета, / а ти след мен си много млада. / Но есента е хубава — богата, / любовна, наша слънчева дори“ („И аз те моля“ — кн. „Обятия“). Любовта е живот в живота и поетът иска да я съхрани в своето поднебие („Поднебие“). Въпреки че жената в творбите на Шарков е незрима, няма съмнение, тя е лирическа героиня на повечето стихотворения от книгата му. Изповедник, другар, съкровен приятел или просто жена, нейното дихание се усеща във всеки стих и то я превръща в осезаемо жив образ. Тя е утехата в живота му, любимата, при която той „криво-ляво, с думи трепетни, / с лице от много трезвост натежало“, изповядва „мъжките си клетви“ („Утеха“ — кн. „Обятия“). Любовта е жизнеутвърждаващо и оптимистично чувство в поезията на Шарков, с нея са свързани най-чистите пориви на душата му.

Освен теб, мале, никого нямам…

Христо Ботев

Пътят на съзряването на всеки човек е не лек. В него има заблуди, съмнения, радости и болки, човешка обич и саможертви. Преживял и преосмислил философски житейския си път, Константин Шарков разкрива своя свят в стихове. Те са илюстрация на разбирането му, че има вечни човешки ценности, които осмислят земното битие: МАЙКАТА, РОДИНАТА, ЛЮБИМАТА.

По категоричен начин в стихотворението „Само мама и ти“ („Мълчанието казва всичко“), чрез самонаблюдение и анализ, с критичен поглед на селекционер на собствения си живот, той изрича:

Една ме роди. Създаде ме друга.

Животът всичко ще ми прости.

В тези редове откриваме новаторството на поета, в съпоставка с до болка познатите Вазови стихове от „Майка ми“:

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блестеше,

ти и човека в мен създаде —

ти два пъти ми майка беше.

За разлика от класика на литературата ни, който изпитва безкрайна благодарност и благоговее пред жената родила го, създала го, Константин Шарков честно, откровено изповядва, че в живота си има две жени, пред които коленичи. За пръв път тук поетът, обглеждайки себе си, заобикалящото го, премисляйки миналия си живот — непосредствено и импулсивно определя ценностите в него — МАЙКАТА И ЛЮБИМАТА.

Едва в тази творба лирическата героиня от „Мълчанието казва всичко“ е видима, зрима — тя е жената осмислила дните му, спътницата в нелекия му живот. Тя е продължителка на майчиното дело, на съзидателното начало. Само чрез тези две жени, и благодарение на тях, се е проявявало човешкото у него — доброто, светлото, красивото… Две жени, дарили го с живот, непознали „злост и измами“, създават в него „цяла Родина“.

Спомням си, че в един от фрагментите си Атанас Далчев беше писал: „Патриотизмът е в известен смисъл официално чувство, насаждано чрез възпитанието и вменявано на всекиго като задължение. Показно и похвално, да не кажа дори изгодно за този, който го проявява, то в редки случаи само е дълбоко и искрено. Един човек, критичен към себе си, е принуден да се пита дали действително го преживява. И необходими са особени условия — някаква опасност или дълга разлъка, за да изпита той силата на това чувство, както впрочем става и с чувството към семейството“. В този смисъл, имайки предвид фрагмента на Далчев, може би на някого от читателите последните стихове от „Само мама и ти“ ще прозвучат пресилено. Според мен обаче това не е преднамерен подход иди фалшива екзалтация на чувства. Ако си зададем въпроса: „Какво е за мен Родината?“, пак по Далчев, сами ще стигнем до убеждението, че за всеки от нас понятието Отечество има различни измерения. Родината не е само земята, на която човек се ражда и умира. Всеки сам я изгражда в душата си, според разбиранията си. Не се ли измерва понятието Родина с дълга и вярата, с надеждите, не е ли тя спасение за раните на духа? Не са ли част от нейния образ майката и любимата? Родината не кондензира ли в себе си изстраданата борба на човека за красота, болката му за бъдещето, устремът му към светлината? Не е ли Родината тогава самата любов, самият живот? Ако приемем, че нейният образ можем да изградим не само с детайлите, които традиционно я характеризират — дом, огнище, земя, Балкан, но и чрез естетическите категории и понятия, то тогава бихме могли да направим изводи, че чрез финала на творбата Шарков вниква, прозира невидимото у Родината — тя е любовта — вяра, любовта — дълг, тя е духовен подтик за живот, вдъхновен от майка и любима. Според мен, поетът, постига в тази творба две неща — по своеобразен начин осмисля мястото на жената в човешкия живот и по нов начин, преодолявайки традиционализма, прави своето творческо обобщение за Родината, според проникновената и съдържателна своя мисъл и чувствената си душа.

Константин Шарков придава интимност на всичко в заобикалящия го свят, обагря го по свой начин, оживява го поетически. Няма съмнение, че своя духовна територия в неговия живот, заема любовта. Образът й е видян от различни зрителни ъгли и разгледан в творбите му от различни аспекти. Ако едното й лице е това на жената — любима, то другото е майката и Родината. В книгите на Шарков са подчертани сложно-преплетените връзки и приемствеността между тях. Ако любимата е спасителка на духа и съзидателка на живота му, то майката е мъдростта в него. Вдъхновен от силата на майчиното мляко, познал силата на духа й и светлото й слово, човекът би могъл да проправя пътища, да преодолява бури, да промени дори съдбата; ако ли не, то той е безвъзвратно изгубен за себе си и другите. В стихотворението „Посвещение“ (кн. „Крехък кремък“) поетът успява да внуши това свое разбиране:

Доброто тайнство да се родиш

сред камъните и водата,

сред бурите по върховете — виж,

това е то съдба!…

Ала нататък,

ако не можеш с майчиното мляко

да върнеш всичко с дар узрял,

не се надявай обич да дочакаш,

ти все едно не си живял!

Често героят от творбите на Шарков търси спасение за оболялата си душа в майчиния образ. Стихотворението „Насаме“ (кн. „Елегичен дъжд“) е доказателство, че в мигове на самота нейният образ изплува от светлината като „опрощаваща и скромна зора“, с погледа си запалил всички негови „слънца и хали“. Майката се появява като съновидение и лирическият герой коленичи пред нея, за да изповяда болките и радостите си. Творбата вълнува със силата на неизбледняващия през годините на поетовото съзряване спомен за жената, дарила му „първия ясен ден“. Въздействието й, до голяма степен, се дължи на усещането за трагизъм в изживяванията на героя, породен от физическата раздяла с майката („Мамо, мамо, запомни ме такъв“ или „Остани, остани завинаги с мен“). Може би Шарков избира точно такъв момент — раздялата, прощаването с майката, за да изрази не само мъката си, но и да внуши идеята си, че в човешкия живот има вечни ценности МАЙКА, РОД, РОДИНА, ВЯРА и ЛЮБОВ, които само споменът и сърцето могат да съхранят.

Понякога лирическият герой се чувства обезкрилен и тъжен, етично неудовлетворен и жадува съчувствие и подкрепа. Психическата травма, нанесена му от някакъв човек, изпепелява съществото му. С усещането за студа в живота, лишен от хуманност, той търси лика на майката като икона — „Де си мамо? / Единствена ли ти си само лек?“. Кошмарът на дните тегне бездуховен и груб, „догаря“ поетовия живот („Ден“ — кн. „Крехък кремък“). В такива преломни моменти на човешкото съществуване, когато можеш да загубиш дори себе си, е необходимо някой или нещо да осмисли пътя ти. За Шарков това е майката — всеопрощаваща, търпелива и ласкава.

Стиховете от книгата „Крехък кремък“ са една „изстрадана изповед“, както определи цялата книга Павел Веснаков. „Брулен от ветровете на всичките си есени и пролети“, Константин Шарков спасява себе си чрез спомена за майчината ласка.

Действително проявленията на поетовата духовно-психологическа и емоционална нагласа са най-ярко подчертани в стихотворението „Ден“ („Крехък кремък“). Лирическият герой е обезверен и самотен. Мъчителните изживявания на духа са внушени чрез стиховете: „Студено ми е… Де си, мамо? / Единствена ли ти си само лек“. Обръщението към майката и изповедният тон са убедителен аргумент за драматизма в личните преживявания на героя и за автобиографизма като основа на творбата. Поетът постига внушение чрез експресивни изразни средства („студено ми е“; „догаря моя стих, измамен“; „мислите ми пукат като кости“; „в съня ми черен клюн виси“), доказателство за обзелия го страх, заради невъзможността да преодолее злото в света, доказателство за пепелен от времето живот, за непреодолима тревожност и предчувствие за надвиснала смърт.

Шарков ни прави свидетели на кризата на „АЗА“, породена от „някакъв човек“, т.е. загатва за нейния нравствено-етичен характер.

Довереница и спасителка на изтляващата душа е майката, само тя има лек за нравствената болка на своя син. Така чрез стихотворението „Ден“, поетът подчертава, като най-значима в човешкия живот, връзката майка-син, вечна и неотменна. Разглеждайки стихотворението в съпоставка с творбите на други български автори, ми се иска да подчертая, че Константин Шарков следва национално-духовната традиция, установена в литературата ни още от народно-песенното творчество, Чинтулов, Ботев, Вазов, Дебелянов, а защо не и още по-назад във времето, IV–VI век, с култа към Богородица за християнския свят, когато за пръв път понятието „майка“ е натоварено с по-широк смислов обем (апокрифите — VI век). Нека направим, за илюстрация, препратки с Библията, в която МАЙКАТА е отделена от множеството — народ като „достойна за всяка похвала“ (Лука, гл. I-в: 42, 48), а в апокрифа „Ходене на Богородица по мъките“ (V–VI век), майката на божия син е превърната в символ на милосърдието, състраданието, тя е спасителка на духа.

И един поглед към Ботевото творчество ни показва, че героят от „Майце си“ е разкрит в драматична ситуация, и той изплаква нравствената си болка и етична неудовлетвореност от света и хората пред своята майка:

Освен тебе, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра.

В този смисъл, в контекста на изведените примери, Шарков не прави изключение, нито открития. Майката и за него е ЛЕК за оболялата му душа. И за него тя е ЛЮБОВ И ВЯРА, единствена опора, в момент, когато душата му се пепели, а мислите „пукат като кости“, когато дори, в съня черният клюн на злото застрашително „виси“ над живота му. В това стихотворение можем да открием обаче, по отношение развоя на Шарков като творец, подготовка доразширяване образът на майката по посока идентифицирането й с този на Родината.

За Константин Шарков, човек е постигнал себе си само, ако е успял да коленичи с чиста душа пред своята майка, за да й целуне ръка. Само така той би могъл да влезе „там, където свети“ („Поне веднъж“).

Майчината прошка и благослов са знак за сина, че е преодолял мрака в себе си и заобикалящия го свят. В борбата със злото е победил Бога в човека, а така той се превръща в „дете на светлината“ (Послание до Ефесяни, 5:8). Христос нарича себе си „Светлина на света“ (Йоан, 8:12). Може би Шарков загатва, че пътят към Бог (към светлината) може да бъде постигнат само чрез любовта към майката и майчиния благослов.

Въпреки че персонификацията майка — Родина не е пряко изразена в книгата „Крехък кремък“, можем да потърсим в стиховете от нея дълбок смисъл, който поетът дообогатява със следващите си книги. Едва в „Елегичен дъжд“ (1997), в стихотворението „Отговор“, двата образа са проникнати един от друг, взаимно обогатени са, т.е. Шарков отъждествява образа на майката с този на Родината.

От днес нататък пак ще съм

под светлини и многошария.

Да падна от куршум и гръм,

ще ме прегърнеш, майчице България!

…

Та тя ще пази бедния поет,

когато ще потъна сред мъглите.

Ако не беше този свят проклет,

би ме приела като победител.

Разбира се и тук, в категоричността му: „ще ме прегърнеш, майчице България“, можем да открием художествена връзка с традицията. Той има съзнанието, че както всяка майка более за чедата си, така и майка България ще приеме в обятията си (земята си) своите синове (бедните поети), водили безпощадна борба със света „проклет“.

Шарков знае обаче, че майката, освен спасител и крепител на духа, е и СЪДНИК в живота. Ярка илюстрация, убедителен аргумент затова, е стихотворението „Пресъхналият кладенец“ от книгата „Елегичен дъжд“. Чрез ретроспекция авторът ни връща към своята младост, към спомените. Прави читателя свидетел на един въображаем задушевен разговор между майка и син.

Мама казваше: — Сине,

може душата да се затлачи,

може от радост дори да плаче,

а студа да стине,

в труд и пот да се мята,

да ти изгаря усилно главата,

може мен да загубиш завинаги,

трудно да чуваш гласове на хора…

Ала ти викам, сине, викам ти:

на душата кладенеца — отворен

пази за чужди, за свои,

за жадни, за прости

и за герои…

Лирическият герой се връща към спомените си (към светлия образ на своята майка, за да чуе гласа й), когато усеща душата си пуста, печална, а дъното й „празно и кално“, когато усеща геранилото на душата си като „сух стрък“. Завръщане му е необходимо не само, за да забрави грозотата на мъртвилото около себе си, но и да нахрани духа си с майчиното слово, за да усети закрилата й и по-леко да понася нравствената болка.

В стихотворението връзката между образите МАЙКА и РОДИНА е по-ярко изразена в сравнение с други творби на Константин Шарков. Лирическият герой не жадува вече САМО МАЙЧИНА ЛАСКА, не търси САМО утеха. Той има нужда от нейната сила, за да се възправи срещу злото, за да спаси и ВЯРАТА, и ЛЮБОВТА, и КОРЕНА СИ. Майката е духовен стожер и думите й имат стойност не просто на завет към сина. Те звучат като клетва. В този смисъл тя се явява като СИМВОЛ на мъдростта в живота, но и като съдник за делата на своя син.

Подава му ръка, за да го изведе от „затлачените му делници“, но тя би могла и да го прокълне, ако не изпълни заветните й думи:

Не сечи гората на вярата,

в род и чест търси корена,

който пази за него влагата.

И ще те любят хората…

Още от песенния фолклор знаем за силата на майчината клетва. Мотивът за клетвата обаче Шарков обогатява, влагайки му нов смисъл — тук не става дума за клетва, заради прегрешения към родовото („Майце си“ — Ботев), това по-скоро са клетвени думи — вдъхващи кураж на сина, изпаднал в емоционално-психологическа криза.

Споменът за майчиния завет идва като спасение, идва за да възроди духовното у него, да вдъхне горещо родолюбиво чувство. Идва да укрепи моралните му принципи, да спаси кладенеца на душата „свята“ и свободолюбивия му дух.

Плюли са в него — той се чисти,

чрез моите чувства и мисли,

и все тъй прям — отговорен,

стои — за жадни отворен.

И така няма съмнение, че през целия си творчески път Константин Шарков взаимно смислово е обвързвал образите на любимата и майката, на майката и Родината, а чувствата му от чисто интимни (любим-любима; син-майка) са се трансформирали в граждански (човек-Родина).

Ако проследим творбите му от книгата „Не идвам сам“ (1965) до „Обятия“ (1998) ще открием не само поетовото преклонение пред жената-съзидателка на живота, пред майката-кърмилница, пред земята българска, но и неговите хуманистични послания към съвременниците и идващите поколения.

Проблемът човек-Родина е изведен на преден план в творбите му. Чрез поетичните си послания той търси да обясни и връзката между духовния свят на човека и националните ценности. Разбира се това е проблем, разискван от не един български автор, принадлежащ към различни поколения в литературата ни, но поетът успява да даде своя художествена интерпретация на родолюбивите си мисли и чувства. Още в книгата си „Не идвам сам“ (1965) поетът изразява интимно-човешките си чувства към Родината в поетично обръщение към нея:

… Ти, моя земя

бащина,

остави ме без име,

без тия богатства,

ако с моя живот

и щастие —

една твоя рана поне

не зарастне!

(„Приемат ме“)

Едва 31 годишен, Константин Шарков вече е направил своя избор. Отхвърля слава и богатство и осмисля своя живот чрез живота на Родината. Без излишна парадност той й се врича. И в това стихотворение екзистенциалните проблеми са изведени на преден план. Свързаните с тях въпроси (Какъв е смисълът на човешкия живот?; Има ли щастие без щастието на Родината?) разнищват душата му. Шарков осъзнава, че животът на човека принадлежи на Родината. Съдбовна е връзката човек — Родина. Любовта към нея трябва да бъде безкористна и чиста, изстрадана, ако приемем за верни думите на Атанас Далчев, че любовта към Родината се проверява чрез изпитанията на сърцето. Ако в книгата „Не идвам сам“ поетът, в годините на своята младост, е декларирал готовността си за саможертва в нейно име, то в „Крехък кремък“ той с трезв и зрял поглед за света и хората, за съдбата на Родината, самоанализирайки се, изрича:

Българийо, нещастнице щастлива,

моя вяра и моя икона,

колко пъти птица с нокти криви

те кълва —

да те прогони

от тоя свят… В твърди постели

аз съм се молил, поличбен,

за утрини черни, за нощи бели.

И страдайки, те обичах…

(„За всичко“)

Чрез това стихотворение можем да проверим истинността на Далчевите думи: „И необходими са особени условия — някаква опасност иди дълга разлъка, за да изпита той силата на това чувство (патриотизма)…“

В предговора към книгата „Крехък кремък“ Павел Веснаков писа: „Константин Шарков изстрада стиховете си в буквалния и преносния смисъл на глагола. Изстрада ги след голямо разочарование от отказа на едно издателство да даде път на негова стихосбирка, одобрена за печат. И втори път ги изстрада, когато беше на крачка от прощаване със живота“. Ако страданието е самопроверка на духа, ако чрез него човек преосмисля ценностите на битието, то тогава няма съмнение, че чувствата към Родината за Константин Шарков не идват по „задължение“, по принуда, а са действително преживени.

В творбата, по отношение образа на България, можем да потърсим връзка с възрожденската ни литература (още с диалозите на Неофит Бозвели, стихотворенията на Петко Рачов, Славейков и Христо Ботев), при която говорим за персонифициране образът на майката-страдалница в този на Родината. В стихотворението Шарков я определя като „нещастница щастлива“. „Нещастница“ заради раните й („Колко пъти птица с нокти криви те кълва“), но и „щастлива“ — заради любовта, която й отдават всички, които „страдайки“ искрено я обичат. Да, Шарков следва традицията, но внася и нов щрих в образа й. Умело намереният оксиморон е поетичното средство, чрез което реализира разбиранията си за България. В едно само определение за нея той събира историческата памет (годините на страдания) и безрезервната любов и признателност на народа й.

Стихотворението „За всичко“ е израз не само на страдащата поетова душа, заради нещастната Родина, но и израз на съзнанието му за неразривна връзка с нея, на чувствата му за родова принадлежност. Страданията на Родината лирическият герой приема като лични. Затова и болката определя основната идейно-емоционална атмосфера на творбата. Родината е висша ценност в човешкия живот. Тя е вярата и иконата и в душата на поета.

България е страдалница и в стихотворението „Тежко лято“ от кн. „Обятия“. Сълзите й са тежки като лятото и „тежкото черно вино“:

Тежко лято, тежко черно вино.

Есенната страдаща позлата

ти изкупи, плачеща Родина:

брат посмея да отритне брата.

Екзистенциално обагрени са и тези стихове, в които поетът вплита проблемите на съвременността си, болката по загубената човечност и любовта между хората. Заради предателства и потъпкана правда той страда. Стихотворението „Тежко лято“ отвежда към Соломоновите притчи: „Обичайте правдата…“, „В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха…“ Според библейските разкази Синът Божий идва на земята, за да изкупи греховете на човеците. Шарков интерпретира по нов, по свой начин тези притчи — в неговите стихове Родината е тази, която чрез страданието си изкупува греховете на чедата си. И тук обаче поетът успява да внуши индиректно отъждествяването на двата образа майка и Родина, по отношение саможертвената им същност. Изследвайки проявите на своите съвременници, поетът вплита в стихотворението си и свой коментар, и оценка за нравственото израждане на обществото и духовното му падение. Така, и чрез тази творба, Константин Шарков разкрива моралните си принципи.

В книгите му Родината е определена по различен начин: „земя, земя, печална и красива“ („Древност“ — кн. „Крехък кремък“); „земя, пръст рожденна“ („Земя“ — кн. „Свободни нощни стихове“); „бащина земя“ („Приемат ме“ — кн. „Не идвай сам“); „Българийо, нещастнице щастлива / моя вяра и моя икона“ („За всичко“ — кн. „Крехък кремък“), но чувствата му към нея остават, от първата до последната книга непроменени. Изразени с подчертана простота, те са красиви и изстрадано чисти. Поетът чувства себе си съдбовно свързан със земята си и корените в нея. „Родината — казва Шарков, не е само реки, планини, равнини… За мен тя не е това, което виждат само очите ми, това, което извървяват нозете ми. Тя е моята вътрешна нагласа. В нея са корените ми, тя е СВЕТЛИНАТА за очите ми! И ако нещо ме е притеснявало в отношенията ми с моята Родина, то то е било дали тя признава моето съществуване, а и доколко съм й бил полезен“ (1997 година). Умишлено споменавам годината, в която Константин Шарков сподели пред мен размислите си за Родината, за да подчертая още веднъж, че казаното в „Не идвам сам“ не е пресилено, а дълбоко изживяно разбиране за нея, което с годините е вече сложно осмислено.

Но когато говорим за Родината не бива да забравяме, че всяко стихотворение на Константин Шарков е обагрено от атмосферата на Сливен. Градът на стоте войводи е част от неговия поетичен свят. Пред Сливен той благоговее, пред земята и героите му — коленичи („И онова“ — кн. „Свободни нощни стихове“; „Ти си целият бронзов“ — кн. „Свободни нощни стихове“).

Земя и корени, и подвиг нов,

прегръдка, стон и лист изписан;

това е култ, това е моята любов,

това съм аз — красив, орисан…

(„Кръст“ — „Елегичен дъжд“)

В стиховете му трептят чисти пориви, неподправен тих възторг пред родното. Сливен (неговата малка Родина) осмисля житейския му път, дава му криле за полет. За всеки камък и тревичка той има очи и душа. Веднъж познал величието на Сливен чрез неговата природа, той го превръща в импулс за творческо вдъхновение.

Тук ми е хубаво. Ручи

реката сред скалите.

За всичко имам две очи

и ни едно не е предател.

Сънувам свойте стихове

и с участ все една и съща,

духът ми тихичко снове

и в порив ги превръща.

Хвала на камък и вода —

те — моите вселени —

помагат ми да победя

и думите несъвършени.

(„Тук ми е хубаво“ — „Елегичен дъжд“)

В лириката на Шарков има сравнително малко творби пряко посветени на родния град (например стихотворението „Сливен“, което по необясними причини поетът не е включил в нито една от своите книги: „По сливенските улици кръщавах / децата си и моя изповеден стих. / Не ме белязаха със гръмка слава / и в колко нощи злото опростих“), но едно задълбочено проникване в текстовете позволява да „видим“ неговия образ, изграден чрез детайли: майката, майчиното мляко, майчиното слово; майката и любимата жена, които „тържествуват“ в него („Само мама и ти“ — „Мълчанието казва всичко“); споменът за „старата къща“ („Право“ — кн. „Крехък кремък“) и „съчките в огнището“ (ст. „Край огнището“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); „слънчасалия хляб“ на софрата (ст. „Ден“ — кн. „Крехък кремък“); сливенският вятър, който „свисти сурово“ в душата на героя („Поне веднъж“ — кн. „Крехък кремък“); лозата с „гроздове узрели“ (стихотворенията: „Древност“, „Градушка“ — кн. „Крехък кремък“); жеравите „далечни“ в безкрайния хоризонт („И като всеки път“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); „виолетовото сияние“ на Сините камъни (ст. „И онова“ — кн. „Свободни нощни стихове“); зрелите орехи, дюлите, скворците (ст. „Импресия“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); градът от „зелени облаци притулян“ (ст. „Импресия“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); в „тишината на Ботевия Балкан“ (ст. „Дом“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); разкалените пътища, приземните облаци и т.н. Това е неговият малък свят. В него и чрез него диша, живее. Посочените елементи (и още много други) колоритно и ярко изграждат образа на Сливен в Книгите на Константин Шарков. Родният град събира като във фокус болките и поривите на поета и той го превръща в символ на своята Родина, в мяра за съвест и добро. Или по друг начин казано, Родината за Константин Шарков се съизмерва със Сливен. С този град са свързани и днешните му мечти. Под скалите му иска да намери своя гроб:

На колене пред синия камък —

това е и моят пример.

Твърдя, че се руша от този вятър,

твърдя, че съм само перце

от крилата на измрели орли.

О, Сините камъни!

Не очистен като тях

от наноси и драки —

стоя толкова малък

пред синята им въздишка.

Съкровена мечта —

след мене ги погледнете,

спомнете големия малък човек,

който вечно ще ги подкрепя отдолу

с благодарствения си гроб.

(„И онова“ — „Свободни нощни стихове“)

Несъмнено образите на Родината и Сливен са основни величини в поетичния свят на Константин Шарков до днес. Творчеството му, черпейки от неговата скритост, ми дава възможност да направя извод, че любовта за него има три измерения: жената — спътница, съмишленица и съзидателка на живота; майката — спасителка, всеопрощаваща и ласкава; Родината (Сливен) — „нещастница щастлива“, „печална и красива“. Тези три образа са вплетени във всичките му поетични книги и създават атмосферата в тях.