Соня Келеведжиева
Душата на словото (5)

Творчеството е любов

Поезията за мен е живот в живота ми.

Константин Шарков

Воден от съзнанието, че поетът е „говорител“ на човешкия род и тълкувател на вълненията му, Константин Шарков подчинява изцяло себе си на поезията.

От всеки негов стих можем да направим изводи не само за емоционалната му природа, за интелектуалната му нагласа, но и за съкровените му мечти, за разбирането му за творчеството, мисията на твореца и значимостта на творческата личност.

Дълбоко негово убеждение е, че само чрез словото творецът би могъл да оцелее в трудните делници на настоящето.

Разпъван бях като предател

и възвеличаван с ореол от страст.

И ето — оцелях — красив отново,

но вече само в обгорено слово…

(„Един грозник“ — „Мълчанието казва всичко“)

Поетът, като личност, е страдалец според Константин Шарков — и заради себе си, и заради другите. С единственото оръжие в своя живот — словото, той воюва за любов и красота, макар и „подритван, блъскан в брегове и хора“, макар и с „овлажнен поглед“ в „безбожно“ трудния път на живота. („Речен камък“ — кн. „Обятия“).

Шарков има съзнанието, че поетът дори да пада, дори да бъде повалян, ще продължава да търси в пътя си любов и хармония.

Поетът страда, за да види всичко живо

към свое съвършенство как се движи.

(„Утеха“ — „Обятия“)

Стихотворението „Обятия“ от едноименната книга може да бъде разглеждано като лична изповед на Шарков, но и като изповед на всички творци, знаещи „какво е жал и рана“, „отрязан корен“ и „ветрена съдба“. В тази творба поетът разкрива света на творците — „Измислен, податлив, осажден / и набелязан с орис на герой“, свят на чудеса, в чиято защита си струва да се воюва със слово, дори и да изгори човек (творец) „като къс метал“.

Поетът най-тежко понася превратностите на съдбата, защото приема човешкото страдание като свое лично. Болките и радостите си трансформира в стихове. Изживява, изстрадва ги. Животът за него се превръща в творчество, а творчеството в жив живот. В стихотворението „Когато“ (кн. „Свободни нощни стихове“), Шарков определя позицията си на творец така:

КОГАТО

съм сукал някога —

това, казват, било поезия.

Когато превързвахме

рана на тате —

това бе страшна поезия.

Когато целунах за първи път —

това бе акациева поезия.

 

Когато мухълът на живота

пропълзя между ръцете ми —

спаси ме от гибел

поезията…

Тези стихове, обагрени от имажинизма, са осмислени интелектуално и философски от Шарков. Ретроспективният подход, използван в творбата, му помага да постигне няколко творчески цели: да проследи живота си през различните етапи — от раждането, младостта с любовта и мечтите до зрелостта от една страна, а другата му цел е да утвърди идеята си, че самият живот е поезия и че само тя би могла да спаси човека в поета от гибел.

Шарков има усещането, че в стиховете си е затворил целия си съзнателен живот:

Узрях. У мен, което е живяло,

остава в нивата, засята с реч.

(„Пиета“ — „Елегичен дъжд“)

Любовта и поезията му дават сили за живот, помагат му да съхрани себе си истински, а не фалшив, да запази чертите си непроменени.

Все същият и мъничко различен,

нечакан, викан и насън,

където и да съм — ще тичам

при всеки глас, при всеки звън

на пеещото мило чувство.

И винаги ще ме познаваш ти:

за тебе жив и за едно изкуство,

аз нося собствените си черти.

(„Черти“ — „Мълчанието казва всичко“)

Поетът чувства и мисли чрез стихове, обича и изрича „любовта си в строфи и ноти“ („Рецитал“ — кн. „Крехък кремък“), изплаква болката си по любимата жена пак чрез словото — „Остави ме в стихове да си поплача“ („И така се случва“ — кн. „Мълчанието казва всичко“). Най-точно Шарков обаче охарактеризира творческия процес в стихотворението „Творчество“ („Мълчанието казва всичко“):

Аз живях, и живях, за да любя, а любя ли,

значи моята тръпна душа… твори!

Това не е поза, не е маниерничене, а дълбоко чувстване, съзнание за необходимостта от любов, която да окриля поета и неговия живот. Тези стихове са изблик на тръпната му душа и чрез тях той заявява категоричната си позиция: творчеството не е игра, а живот, а той животът, без любов, е пуст, празен водовъртеж от образи и чувства. Творческото си верую Шарков защитава и със стихотворението „Светът е вечно млад“ (кн. „Елегичен дъжд“):

Талантът е

голямата любов,

бездарието в нея —

смърт.

По този своеобразен начин, поетът създава свой автопортрет. Почти иносказателно загатва, че за да се създава стойностно изкуство е необходимо не само да можеш да държиш писало, необходим е талант и любов — другото е равнозначно на смърт. Творческият процес е високо интелектуален труд, за който се иска чиста любов. Човекът на изкуството не бива да вярва на лъжи, да се самоизмамва, а да оценява себе си през призмата на таланта и любовта. Те трябва да бъдат най-високите стойности в живота му.

И все пак, когато се опитваме чрез творчеството на един автор да определим принципите, да проникнем в душата му — добре би било да потърсим и да видим търпят ли те промяна през годините. Изследвайки текстовете на Константин Шарков от шестте му книги, всеки би могъл да се убеди, че и в зрелите си години той отново е на колене пред словото. И пак, както в младостта си, се чувства обвързан съдбовно с Евтерпа (муза на лириката). Поетът не скрива, че за него това е интимна връзка, „мило робство“, „свещено робство“, / „когато си освободен / от робията / на всичко/ излишно“. („Пиша свободно“ — кн. „Свободни нощни стихове“). Само окован с нейните „златни вериги“, той се чувства „земен жител“ и тайно му нашепват божества. („Като бяла лава“ — кн. „Свободни нощни стихове“).

Шарков приема творческия процес като единствено спасение за душата си, като изцеление, което „пречиства“ („Все за дъжда“ — кн. „Свободни нощни стихове“).

Творчеството

е взаимна любов —

между прелъстителя

и неговата светла жертва.

(„Рисуваш върху въздуха“ — „Свободни нощни стихове“)

Поетичното слово изисква себеотдаване, взаимна любов, иска „светли“ жертви. Творецът трябва да пренесе себе си пред жертвения олтар на музата си, за да получи вдъхновение, за да бъде озарен от светлината й, да чувства любовта й всеки миг.

Поезията за Константин Шарков е „мъка“ и „делничен празник“, негова „обич и ласка, и щит“, само с нея и заради нея той живее „честит“:

Покорен от света ти безкраен,

озарен от твойта тъга —

ти опази в душата ми рая,

но и ада не ще отрека.

Такава е светогледно — философската му позиция за поезията — „странния и чутен имот на душата му“. Нейните думи „нежни и гневни“ са вечните очи на света. Синтезирано и мъдро Шарков вплита това си разбиране в стихотворението „Поезия“ (кн. „Елегичен дъжд“). За поета словото е БОЖЕСТВО, което носи в душата си и към което отправя тихите си молитви: „Защити ме от дива забрава, / греховете ми ти защити…“

Няма съмнение, че в стихотворенията си Шарков разкрива художествено — субективната си нагласа, от свой зрителен ъгъл разглежда творческата личност и подчертава значимостта на мисията на твореца.

Оригинално — индивидуалната му поетична същност ярко проличава в тях, защото те са неговия живот, неговата любов, в тях е душата му — обгоряла в словото.

Творчеството е любов, а тя иска взаимност, вярност, духовно жертване. И Шарков й се отдава безвъзвратно.