Соня Келеведжиева
Душата на словото (6)

Оригинална поетична пластика и рисунък

В поетичния свят на Константин Шарков можем да открием богатите търсения на едно будно творческо съзнание.

В продължение на 33 години вече не секва „машинката му за мисъл и слово“ и дай, боже, още дълги години да е така, за да не „прашясва в долапа на времето“ (по „Ако и аз“ — кн. „Свободни нощни стихове“). Колкото повече минават годините, толкова по-изразителен, натежал от образност, от зреене, от мъдростта на преживяното и опита, става стихът му. По-асоциативен, по-пластичен и изразителен е той. Тематично разнообразни са творбите му. Поетът се е докоснал и до парливите проблеми на обществото, и до болките, и радостите на човека — негов съвременник. Всяка книга на Константин Шарков е вътрешно (идейно) обвързана, вплетена с другите, а всяко стихотворение е един изживян трепет на душата, превърнат в голяма поетична симфония от багри, образи, картини и звуци.

Един бегъл поглед, едно само прочитане на стиховете, са недостатъчни, за да се открие индивидуалната му поетическа същност. Тогава бихме видели единствено познати, експлоатирани теми и мотиви и от други автори: за земята, Родината, майката, любимата, човека и живота. Само детайлното анализиране на текстовете на един автор позволяват да се проникне в същността му, да се открият нови акценти в познатите теми, познати образи, но интерпретирани по нов начин и т.н.

В този смисъл е необходимо да направим преценка на художествените способи на поета Константин Шарков. Разбира се целта на тази книга не е изследване на авторовия език и стил, но да говорим за книгите на Шарков, без да подчертаем особеното в тях, това което го прави самобитен творец, би било слабост на книгата. Затова ще си позволя да насоча читателското внимание само към онова, което най-силно впечатлява в неговите творби. Поезията му се отличава със своя лаконизъм, стихотворен синтез и точност във финалното сентенционно оформяне. Като че ли това Шарков превръща в основен свой прийом. Обикновено финалните стихове носят в себе си обобщаващия смисъл на философската стойност на произведенията. Много от тях са впечатляващи, запомнящи се и затова бързо навлизат в речта на читателите. За творчеството на Шарков те стават емблематични. Ето и някои афористично изразени авторови истини за битието, времето, човека и света: „… КОЙТО Е ДОСТИГНАЛ ЕСЕНТА, / НЕ СЕ СТРАХУВА И ОТ ЗИМА“ („Лисичи пламък“ — кн. „Крехък кремък“); „ЧОВЕК С РЪКА СЕ ХРАНИ И… УБИВА“ („Ръката на човека“ — кн. „Крехък кремък“); „ЛЮБОВТА Е СТРАДАНИЕТО НА БОГА“ („Право“ — „Крехък кремък“); „СТРАДАНИЕТО ВСЕ ПАК Е ЛЮБОВ“ — („Вали“ — кн. „Крехък кремък“); „БЕЗСМЪРТНОТО НЕ Е ТОЛКОВА ВАЖНО… / ВАЖНОТО Е ДА ЖИВЕЕМ КАТО БЕЗСМЪРТНИ“ („Бързам да кажа“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); „ВСИЧКО МОЖЕ ЧОВЕК ДА СПАСИ, ДА ПОДРЕДИ, / НАЙ-СТРАШНОТО Е ДА НЕ ОБИЧА“ („Няма връщане“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); „ЖИВОТЪТ Е ЗАЩИТА НА МЪРТВИТЕ“ — („Въглените“ — кн. „Свободни нощни стихове“); „БОРБАТА ЗА КОКАЛА / Е ПОГУБИЛА / ТОЛКОВА МНОГО ХЛЯБ“ („Кучето“ — кн. „Свободни нощни стихове“); „НОЖЪТ, ОНОВА ТЪПО ДЪРВО НА БАБА И КУРШУМА / ЕДИНСТВЕНО НЕ ПОРАЗЯВАТ ДУШАТА“ („Дядо ми“ — кн. „Свободни нощни стихове“); „ПОЕТИЧНОТО ИЗЦЕЛЕНИЕ ТЕ ПРЕЧИСТВА“ („Все за дъжда“ — кн. „Свободни нощни стихове“); „ТАЛАНТЪТ Е / ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ, / БЕЗДАРИЕТО В НЕЯ / СМЪРТ“ („Светът е вечно млад“ — кн. „Елегичен дъжд“) и много други.

Тези мъдрости въздействат естетически. Подтекстовото начало е много ярко изразено в тях. Вплетени в текста те дават възможност дълбоко интелектуално да бъде осмислена идеята, проблемите заложени в творбата. За да се създадат такива стихове — афоризми, се изисква изключителна наблюдателност и дълбоко преосмисляне на живота.

Художественият свят на Константин Шарков е богат и разнообразен. В реквизита от изразни средства и похвати той често посяга към сравнението и го използва твърде убедително. Донякъде точно чрез него успява да покаже новия си творчески облик. Ето и някои примери: „ВЪЗДУХЪТ МЕ СТЯГА КАТО РИЗНИЦА“ („Посоки“ — кн. „Елегичен дъжд“); „ЧОВЕК, С КРЪВ КАТО ЖАРАВА“ („Внезапно“ — кн. „Елегичен дъжд“); „КАТО БЯЛА ЛАВА / СТАДОТО КОЗИ ТЕЧЕ“ („Като бяла лава“ — кн. „Свободни нощни стихове“); „О, МОЕ ВРЕМЕ, / С ВЪГЛЕНИ ОМРАЗА, / С ПЕПЕЛ-СПОДЕЛЕНОСТ“ („Вълците са всеки срещу всеки“ — кн. „Свободни нощни стихове“).

Срещнах майка ти, странно момче,

като гарвана черна,

а от очите й капят

пролетни капки.

Като куршуми,

които прострелват душата.

(„Ти си целият бронзов“ — „Свободни нощни стихове“)

Тук сравнението на майката с черния гарван е само по външен белег (черните дрехи на майката с черния цвят на птицата), т.е. губи се връзката с типичното за действителността, характерното за предмета на сравнението (с гарвана — „зловеща птица“ (по Ботев) и майката — страдаща по загубеното чедо). Докато намерените за сълзите сравнения, са вече в аналог на жизненото — както дъждовните капки тупат по земята на пролет като куршуми, така и сълзите на майката, натежали от болка, прострелват и раняват душата.

На някои места в книгите откривам обагрени от имажинизма сравнения. В стихотворението „Фучи“ — спомените за „приятелствата непотърсени“ и „непометените дворове“, „неоткъснатите люляци“ и „неизхарчените дребни монети“ лежат „като слънчасал бивол / зад мене, зад сегашния ми живот“ — (кн. „Свободни нощни стихове“), или „И мислите ми пукат като кости, / в съня ми черен клюн виси. / Това са моите Велики пости — / слънчясалия хляб да ги краси.“ („Ден“ — кн. „Крехък кремък“).

Разбира се, не можем да говорим за цялостно влияние на метода, а по-скоро само за детайли, които са били необходими на автора, за да направи по-богати и по-сложни асоциативните връзки, за по-голяма конкретност и сетивност при изображението.

Стремежът на Шарков е към прецизирана изразност. Езикът на поетичните му творби е стегнат, лаконичен, но и колоритно-образен. Често стихотворенията му оставят у нас, читателите, погрешно впечатление, че авторът им е много сдържан, спокоен — дори когато изплаква болка или други трепетни вълнения на душата. Всъщност чувствата напират да се взривят, но поетът ги контролира, кондензира ги в метафори, в зрели образи, които могат да се почувстват единствено с рецепторите на душата. Ако говорим за оригиналната творческа физиономия на поета Константин Шарков, то несъмнено метафоричното изразяване на идеи и чувства е една от причините затова. Той има един вътрешен афинитет, потребност да показва прозренията си, сложната си душевност чрез философски осмислени метафори. Втъкани в заглавията на книгите, в поетичния текст, те са доказателство, че Константин Шарков е един от майсторите на метафората в българската литература.

„Елегичен дъжд“ например е заглавие на неговата книга, излязла 1997 година. В материала си „Очарованието на един тъжен поет“ литературният критик Марин Кадиев пише: „Самото заглавие «Елегичен дъжд» като метафора буди асоциации за светла тъга, за преходност, за носталгичност по отминало време, за едно разтваряне на духовното в материалния свят, за неизживените неща. Шарков преживява обективното човешко време и го прави в стиховете си свое, субективно човешко време, като го насища с много българска виталност и го сгрява с прочувствените си мисли“. А Шарков постига това в почти всяка своя книга, види се без много труд. Явно, поетовата нагласа е такава. Мисля, няма читател, който да не се съгласи с Марин Кадиев, че заглавието „Елегичен дъжд“ е метафора, обобщаваща темите, идеите, чувствата на цялата книга: тъгата по изживяното през годините, спомените — живи рани на душата, умората от дните — борба за живот и т.н. Поетът успява да закодира още в заглавието чувствата родени в зрелостта. Интересното обаче в книгата на Шарков е друго — той притежава рядкото умение да подчини метафоричните образи, вградени в текстовете на отделни стихотворения, на ключовия метафоричен образ, въплътен в заглавието. Или изводът, който се налага е, че той (ключовият образ) е код за тълкуване тайните на отделните стихотворения в книгата. Примерите, които предлагам от „Елегичен дъжд“ доказват това:

Умора в листите ръждиви бди.

Реката под прозореца почива.

(„Флейти“)

Осезаемо реалистично звучат стиховете. В зрелостта човек е уморен, но БУДЕН. Глаголът „бди“ е знак, че героят от „Флейти“ е с „кръв като жарава“ и чака само нечий повик, за да закипи отново кръвта му. Или „Мъгли над къщите лежат / ръцете ми в простора стенат“ („Селения“). Мъглата на зрелия живот притиска човека, но ръцете му — криле са готови за полет, все още духът му е устремен към светлината. Онова, което прави много силно впечатление в текстовете е, че авторът не използва познати метафорични образи, а създава свои, бих ги нарекла шарковски дори „зъзнещи клони“ („Бразди“ — кн. „Мълчанието казва всичко“); „дъждът доволен тихо си отива“ („Ръката на човека“ — кн. „Крехък кремък“); „Асмата плаче“; „Дрянчето гледа небето“, („Наднича луната“ — кн. „Свободни нощни стихове“) и т.н. А те, сполучливо намерени, са доказателство за стремежа му да създаде свое поетично лице, свой поетичен почерк, свой инструментариум за осъществяване творческите си цели.

Авторът има изострени сетива за човешката душа и душата на словото, за света. За постигане идейните си внушения той използва нехудожествена условност в пресъздаване обективната действителност: символни обобщения, изразителни метафори, глаголи, които динамизират речта, цветова символика, алегорични образи, и т.н.

Целият този поетичен инструментариум е в услуга на Константин Шарков, за да изрази по-ярко моралните си и нравствени житейски принципи, чувствата си, да очертае ориентирите, духовните опори за човека в драматичното ни и конфликтно време.