Анри Шариер
Ва банк (9) (Втора част на Пеперудата)

Девета глава
Маракаибо — сред индианците

Благодарение на сигналите за подготовка на нов преврат полицията си имаше достатъчно друга работа, за да се занимава и с мен, но си помислих, че ако се поотдалеча от Каракас, ще й помогна да ме забрави още по-бързо. Сега-засега властите като че ли предпочитаха да зарежат следствието около проваления заговор, но човек никога не може да бъде сигурен.

Затова реших да се възползвам от случая, когато по време на едно инцидентно пътуване до Каракас стар приятел ме запозна с бивша парижка манекенка, търсеща помощник за току-що открития си хотел в Маракаибо. С радост приех да стана нейното „момче за всичко“. Наричаше се Лоранс — красиво и елегантно момиче, което дошло да представя модна колекция в Каракас и в крайна сметка останало във Венецуела. Хиляда километра разделяха полицейското управление на Каракас от това на Маракаибо — разстоянието чудесно ме устройваше.

Качих се на колата на един приятел и след четиринадесетчасово пътуване стигнах до така нареченото езеро Маракаибо — всъщност става дума за огромен вътрешен залив, разположен върху сто и петдесет на сто километра площ и свързан с морето чрез десет километров канал. Маракаибо се намира в северната част на канала откъм западния му бряг. Днес между двата бряга има мост, но на времето той не съществуваше и до Маракаибо се стигаше с ферибот.

Необикновеното езеро наистина беше изключително впечатляващо — спокойно, гладко, цялото осеяно с хиляди метални кулички. Приличаше на огромна безбрежна гора, чиито симетрично посадени дървета ти позволяваха да видиш хоризонта. Всъщност дърветата бяха петролни сонди и всяка от тях денонощно бълваше черното злато от земните недра.

Коли, пътници и търговци се накачулваха на ферибота, за да стигнат до Маракаибо. По време на краткото пътуване по вода аз се държах като хлапе и тичах от единия до другия борд на ферито, очарован, почти хипнотизиран от металните пилони. Господи, като си помисля, че на две хиляди километра оттук — в другия край на Венецуелска Гвиана, си разпръснал щедро диаманти и злато, желязо и никел, манган и боксит, уран и всичко останало, а тук си посял петрола — мотор на модерния свят, и при това си проявил такава щедрост, че хилядите помпи могат да го засмукват денонощно, без да се боят, че ще пресушат извора! Е, Венецуела, не можеш да се оплачеш от липсата на късмет!

Хотел „Нормандия“ се оказа голяма и красива вила, заобиколена от добре поддържана цъфнала градина. Красивата Лоранс ме посрещна с отворени обятия:

— Ето го моето царство, Анри! (Тя винаги ме наричаше само Анри.)

Хотелът работеше само от два месеца насам. Едва шестнайсет стаи, но за сметка на това изтънчено луксозни, с отделни бани, достойни за дворец. Тя сама се беше погрижила за всяка дреболия — от общите тоалетни до салона, терасата и столовата.

Захванах се за работа и трябва да ви кажа, че хич не се оказа лесно да угодиш на тази ненавършила четиридесет години французойка, която ставаше сутрин в шест и отиваше да надзирава, а понякога и сама да участва в приготвянето на закуската за клиентите. Тя по цял ден сновеше неуморно нагоре-надолу, грижеше се за всичко, държеше всичко под око и дори намираше време да подреже розите или да помете алеята пред входа. Беше се вкопчила в живота с нокти и зъби, беше преодоляла почти непреодолими пречки, за да задвижи малкия си бизнес, и сега изпитваше такова сляно доверие в предстоящия успех, че ентусиазмът й ме зарази и ме изпълни с енергия, бурна почти колкото нейната. Правех всичко възможно, за да й помогна да разреши купчините с проблеми. Проблеми най-често от финансово естество. За да превърне вилата в почти луксозен хотел, беше взимала пари назаем, докато накрая затъна до шията в дългове.

Вчера реших да направя нещо по собствена инициатива, без да я питам предварително, и успях да уредя невероятна сделка с една петролна компания.

— Добър вечер, Лоранс.

— Добър вечер. Късно е вече, Анри, стана осем часът. Не искам да ти правя забележки, но цял следобед не те видях.

— Бях на разходка.

— Това шега ли е?

— Ами да, аз винаги се шегувам с живота. Защото животът е доста забавен, не намираш ли?

— Невинаги. Точно сега се нуждая от моралната ти подкрепа — имам големи неприятности.

— Големи?

— Огромни. Налага се да изплатя инсталацията, но нямам пари, въпреки че бизнесът върви. Много съм задлъжняла.

— Дръж се да не паднеш, Лоранс! Ти вече никому нищо не дължиш.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Слушай сега. Тук ти ме взе на работа едва ли не като съдружник и аз дори забелязах, че много хора ме мислят за собственик на хотела.

— И какво от това?

— Такова, че един канадец от „Лумус и с-ие“ също помислил така и преди няколко дни ми предложи да сключим сделка. Днес отидох да се уговорим и идвам направо от офиса му.

— Казвай бързо! — извика Лоранс с блеснали очи.

— „Лумус и с-ие“ наемат хотела при пълен пансион за една година!

— Невъзможно!

— Напротив, кълна ти се.

Замаяна от вълнение, Лоранс ме разцелува по двете бузи и се просна на фотьойла с покосени крака.

— Разбира се, аз не можех да подпиша този великолепен договор от свое име и затова утре трябва ти да отидеш в компанията.

Благодарение на сделката Лоранс спечели истинско малко състояние с хотел „Нормандия“. Само предплатата за следващите три месеца беше достатъчна, за да покрие всичките си дългове. След като подписахме договора, тримата с представителя на „Лумус и с-ие“ пихме шампанско.

Тази нощ се почувствах много, много щастлив в огромното си легло. С допълнителната помощ на шампанското виждах целия свят в розово. Папи, ти не си по-глупав или неспособен от мацката — значи и ти би могъл да си изградиш положение, нещо повече — дори да забогатееш само с честен труд. При това тръгвайки от нулата. Я виж ти! Тук, в хотел „Нормандия“, направих едно важно откритие. Наистина откритие, защото, доколкото си спомням от краткия си житейски опит, натрупан във Франция, там работникът си оставаше работник за цял живот. Но във Венецуела човек получаваше реална възможност да постигне нещо, ако иска.

Това заключение засягаше пряко моите планове. Всъщност истината е, че не жаждата за пари ме подтикна да се включа в няколкото противозаконни афери. Бях крадец по принуда, а не защото ми харесваше. Просто не можех да повярвам, че човек е в състояние да си изгради положение и да натрупа достатъчно пари, тръгвайки от нулата. А моето отмъщение изискваше много пари. И така, за да започна, ми трябваха само няколко хиляди боливара — сума, която лесно можех да спестя, стига да си намеря добро бачкане.

Отсега нататък, Папи, край на ударите — и на големите, и на малките. Ще търсим прости и честни начини за забогатяване. Лоранс успя, значи и аз ще мога! И баща ми ще бъде много щастлив, когато научи.

Единствената неприятност, ако тръгна по този път, е, че ще мине време, преди да мога да си отмъстя. Богатство не се трупа за три дни. „Отмъщението е ястие, което трябва да се консумира студено“, ми беше казал Мигел в мината за диаманти. Ще видим.

В този период Маракаибо изживяваше невероятен разцвет. В обстановка на всеобщо въодушевление ден след ден изникваха предприятия, строяха се сгради, рафинерии, а на черния пазар се продаваше всичко — от бира до цимент. Производството не смогваше да задоволи нуждите, които нарастваха като лавина. От труд се печелеше, работниците бяха високоплатени, човек можеше да забогатее от всякакъв вид търговия.

Винаги, когато даден район се намира в период на петролен бум, икономиката му изживява едно след друго два коренно различни периода. Първият — това е времето, преди да започне експлоатацията на находището. Пристигат и се инсталират компании, търсят се офиси, жилища, строят се пътища, прокарва се ток, дълбаят се кладенци, сглобяват се сонди, помпи и прочее. Златна епоха за всички занаяти и всички класи.

Народът, имам предвид истинският — онзи с отрудените ръце, изведнъж започва да разполага с едри банкноти, осъзнава стойността на парите, разбира какво значи да ти е осигурен утрешният ден. Семействата укрепват, разширяват или подобряват жилищата си, децата тръгват на училище добре облечени, а често пъти дори превозвани от автобуси на компанията, където работят родителите им.

След това настъпва вторият период. Той прилича на лицето на Маракаибо в деня на моето пристигане — надупченото от сонди езеро, напомнящо гора от пилони. Това е периодът на експлоатацията. Хиляди помпи ден след ден бълват неуморно милиони кубически метра от черното злато.

Но сега — вече парите не минават през ръцете на народа. Милионите долари отиват направо в касите на държавните банки или на компаниите. А това е съвсем друга опера, както би се изразил някой парижки хаймана. Животът става труден, работните места са съкратени до възможния минимум, колективното богатство се изпарява и цялата треска около създаването на нови малки или големи предприятия заглъхва някъде в миналото. За следващите поколения ще останат само спомените на дядовците: „Едно време, когато Маракаибо беше богат…“

Аз обаче извадих късмет, защото дойдох в Маракаибо по времето, когато градът изживяваше втория си бум. От помпите в езерото не можеше да се очаква никаква изгода, но няколко петролни компании бяха извоювали нови концесии в земите между езерото и планините Перижа. Очакването за успех отново се понесе из въздуха. Точно този беше най-добрият момент.

Ще си изкопая дупката тук. И, кълна се, ще се постарая да е по-широчка! За да успея, съм готов на всичко — ще пробвам различни средства, ще работя като луд, но ще грабна колкото може по-голямо парче от огромната торта. Решено е, Папи! Дойде най-после моментът да преуспея в живота чрез средствата на честните хора. В крайна сметка прави ще се окажат мухльовците, които забогатяват, без да им се налага да ходят в затвора.

 

 

„Good french cook, на 39 години, търси работа в петролна компания. Минимална заплата 800 долара.“

При Лоранс и готвача й бях научил някои основни истини за кулинарното изкуство, та реших да пробвам късмета си. Публикувах обявата в местния вестник и осем дни по-късно бях назначен в „Ричмънд експлорейшън и с-ие“.

Напуснах Лоранс с мъка на сърцето, но тя не можеше да ми дава и наполовина толкова висока заплата.

Днес благодарение на школата, която изкарах в „Ричмънд“, вече знам доста неща за готвенето. Но пристигайки за първи път на работното си място, треперех да не би останалите готвачи да забележат, че the french cook не отбира нищо от тенджери и тигани. Каква беше изненадата ми, когато открих, че те пък се страхували от мен, защото така наречените готвачи от първия до последния човек бяха прости миячи на чинии. Отдъхнах си. Отгоре на всичко имах предимство пред тях — притежавах истинска готварска книга на френски, подарена ми преди години от една пенсионирана проститутка.

Шефът на персонала се наричаше г-н Бланше и беше канадец. Два дни по-късно той ми повери нахранването на дванайсетината началници на компанията. Най-големите клечки!

Когато за първи път му представих менюто, му падна шапката. Но веднага подчертах, че много от съставките липсват и аз, уви, не съм в състояние да изпълня добрите си намерения. Тогава той реши да ми даде отделен бюджет, с който да се оправям, както си знам. Няма нужда да ви казвам, че покрай покупките на продукти за богоизбраните ми клиенти и аз добре намазах, но и те доста се оядоха. Така всички бяхме доволни.

Всяка вечер окачвах в столовата менюто за утрешния ден, написано на френски, разбира се. Всички ония ухаещи имена на ястия, които вадех от готварската книга, им правеха неотразимо впечатление. Освен всичко бях открил в града един специализиран магазин за френски хранителни стоки. Благодарение на рецептите, от една страна, и на консервените кутии на фирма „Потен & Родел“, от друга, започнах да се справям толкова добре, че моите големи клечки понякога водеха в стола и жените си. Вместо дванайсет идваха двайсет човека. Това си имаше своите неудобства, но пък принуждаваше ръководството да гледа през пръсти на разходите ми, защото по устав безплатна храна се полагаше само на персонала.

Накратко, шишковците бяха толкова доволни, че поисках да ми повишат заплатата на 1200 долара — с четиристотин повече. Това им се стори много, но кандисаха да ми дават по 1000 и аз ги оставих да ме убедят, хленчейки, че за специалист като мен подобно заплащане е мизерно ниско.

Така изтекоха няколко месеца, но лека-полека установеното работно време взе да ме дразни като пристегната яка на риза. Тая служба ми писна и аз се примолих на началника на геолозите да ме вземе със себе си на експедиция, дори ако се кани да посещава опасни райони.

В действителност експедициите имаха за цел да правят проучвания на планинската верига Сиера Перижа, която разделя Венецуела от Колумбия. Тези земи са царството на едно диво и войнствено настроено индианско племе мотилонес. Учените все още не могат да кажат какъв е произходът на този странен народ, чийто език и обичаи силно го отличават от съседите му. Във всеки случай мотилоните бяха толкова опасни, че цивилизацията още не смееше да навлезе в техните територии. Живееха по петдесет до сто души в общи помещения — мъже, жени и деца се омесваха безразборно. Единственото домашно животно, което познаваха, беше кучето. Бяха толкова диви, че имаше случаи ако някой от тях попадне в плен при „цивилизованите“, да откаже да се храни и да пие вода и накрая да успее да се самоубие, като си разреже или си прегризе сам вените на ръката. Години след епохата, — за която говоря, храбри монаси капуцини се установиха на брега на река Санта Роза — само на няколко километра от най-близкото мотилонско селище. Игуменът на манастира използва най-модерните методи, за да влезе в контакт с индианците — хвърля им продоволствия, дрехи, завивки и снимки на монаси от вертолет. Нещо повече, спуснал с парашут сламена кукла, облечена като капуцин. Джобовете на расото били пълни с различни лакомства и дори с кутии кондензирано мляко. Не е глупав тоя отец — в деня, когато при тях се появи жив монах, ще помислят, че им е пратен от небето.

Но да се върнем в 1948 г. — по времето, когато изявих желание да се включа в експедицията, на „цивилизованите“ дори през ум не им минаваше да използват подобни похвати, за да се свържат с индианците.

За мен експедицията имаше три добри страни. Първо, предлагаше ми живот, коренно различен от този, който водех в кухнята на „Ричмънд и с-ие“ и който ми беше дошъл до гуша. Отново имах възможността да се впусна в някакво приключение сред невероятната венецуелска природа, но този път всичко щеше да е в рамките на закона. Разбира се, това криеше някакви рискове. Често пъти подобни експедиции се връщаха с един-двама души по-малко. Мотилоните умееха да стрелят изключително точно с лък — където им попаднеше погледът, там отиваше и стрелата. Поне не изяждаха убитите, защото не бяха канибали. И на това мерси.

Втори плюс. Триседмичните разходки из неизследваната джунгла се заплащаха твърде добре. Щях да спечеля двойно повече от онова, което получавах зад печката. От моя гледна точка тази точка беше особено важна.

Трети плюс. Харесвах компанията на геолозите. Бяха сериозни момчета. Давах си сметка, че е късно тепърва да се образовам, но и нищо нямаше да изгубя, запознавайки се с учените глави.

Накратко, тръгнах с тях преизпълнен от ентусиазъм и доверие. Зарязах вкъщи готварската книга — имах нужда само да знам как се отварят консерви и как се пекат „pancakes“ — нещо като галети, и хляб. Това лесно го усвоих.

Новият ми приятел, началникът на експедицията, се наричаше Крише. Беше командирован в „Ричмънд“ от „Калифорния експлорейшън и с-ие“. Знаеше всичко за геологията и петрола. Що се отнася до останалото, помнеше, че е имало война, тъй като беше воювал, но не можеше да каже със сигурност дали Александър Велики е живял преди или след Наполеон. Не му и пукаше, защото и без познания по история се чувстваше великолепно, имаше чудесна жена, правеше успешно деца и даваше на компанията необходимите й сведения за находищата. Впрочем от време на време се усъмнявах дали наистина знае толкова малко. Но чувството за хумор на англичаните доста се различаваше от остроумието в родния ми Ардеш. Двамата се разбирахме добре.

Една такава експедиция продължава между двайсет и двайсет и пет дни. След това получаваш осем дни почивка. Групата се състоеше от един началник-експедиция, още двама геолози и десетина-дванайсет помощници, от които се искаше само сила и дисциплина. Те си опъваха палатките встрани и ядяха различна храна. Аз готвех на геолозите. Мъжете хич не бяха прости хора. Един от тях се оказа деец на лявата партия Accion Democratica. Той настояваше за стриктното спазване на синдикалните си права. Наричаше се Карлос. Разбирахме се добре помежду си, а мен ме натовариха да отбелязвам колко часа извънреден труд е положил всеки от тях.

Първата експедиция много ми хареса. Извличането на геологическа информация за петролните залежи е много любопитен процес. Задачата е да проследим реките колкото е възможно по-близо до изворите им високо в планината. Придвижваме се първо с камион, после с джип. Когато пътят стане непроходим за колите, поемаме нагоре по реката с лодки, а когато и лодките не могат повече да ни носят, тръгваме пеша по брега и теглим натоварения в пирогите багаж. На всеки се пада да носи по около четиридесет и пет кила — само готвачите и геолозите не се бъхтят.

Защо се стремим да стигнем толкова високо в планините? Защото по повърхността и пукнатините на речното русло се чете като по книга какви залежи и находища са се натрупвали там през годините. От издълбаните скали покрай коритото на реката се откъртват малки късове, които се описват, класифицират и нареждат в торбички. После се проследява развитието на различните слоеве.

Ва банк, надолу в низината. След като вземат по този начин стотици мостри, геолозите могат да съставят карта на залежите, които се намират на дълбочина между сто и две хиляди метра в равнината. И след дълги изчисления на базата на тази информация един ден някой пробива кладенец някъде си, на място, на което никой не се е сещал да търси нефт. Нашият човек обаче знае, че точно на сто метра дълбочина ще намери находище. Страхотно нещо е това науката!

Всичко това щеше да е още по-хубаво без мотилоните, които често раняваха или убиваха със стрелите си. Този факт не улесняваше намирането на доброволци за експедициите и принуждаваше компаниите да се бръкнат по-надълбоко за заплатите.

Включих се в няколко експедиции една след друга и получих възможността да изживея необикновени моменти.

Единият от геолозите беше холандец. Наричаше се Лап. Умееше да събира яйца от каймани, които ставаха много вкусни, като се изсушат на слънце. Намирахме ги лесно — кайманката оставяше широка следа по пясъка, докато пълзеше нагоре-надолу да си търси сухо местенце за снасяне. Лап изчакваше мътещата с часове кайманка да мръдне нанякъде за малко, изравяше яйцата и преспокойно се връщаше в лагера. Веднъж обаче на кайманката й писнало, изхитрила се някак да проследи крадеца и в мига, в който Лап се появи на нашата полянка с плячката в ръка, тя изскочи зад гърба му със скоростта на състезателен автомобил и го нападна. Беше дълга повече от три метра и дишаше хрипливо, като че е болна от ларингит. Лап хукна да обикаля около едно дърво, а аз щях да се пръсна от смях, наблюдавайки нещастния дългуч по шорти, който подскачаше и пищеше за помощ. Крише и останалите дотърчаха на секундата — два изстрела с куршуми дум-дум приспаха кайманката завинаги. Бледен като смъртта, Лап се срути на земята с подкосени крака. Всички бяха възмутени от поведението ми. Обясних им, че и бездруго не съм можел да се намеся, защото никога не нося пушка в себе си — много е тежка.

Вечерта докато похапвахме под навеса приготвеното от мен ястие от консерви, Крише ме запита:

— Вие не сте млад, нали? Най-малко трийсет и четири годишен.

— Малко повече, защо?

— Живеете и се държите като двайсетгодишно момче.

— Ами знаете ли, всъщност аз съм си на толкова — на двайсет и шест.

— Как така?

— Ще ви обясня. В продължение на тринайсет години бях заключен в един шкаф. И сега трябва да изживея тези тринайсет години наново. Трийсет и девет без тринайсет прави точно двайсет и шест.

— Не ви разбирам.

— Няма значение.

И все пак това беше истината: усещах се като двайсетгодишно момче. Имах нужда да изживея, да си върна обратно откраднатите тринайсет години. Трябваше непременно да ги изгълтам до последния ден с пълното безгрижие на младостта, с изпълнено от жизнерадост и непукизъм сърце.

Една сутрин точно преди изгрев-слънце се събудихме, стреснати от остър писък. Докато палел газовия котлон, за да свари кафе, готвачът на носачите бил ранен от две стрели — едната в ребрата, другата в задника. Налагаше се да го върнем веднага в Маракаибо. Четирима от мъжете щяха да го пренесат до мястото, където бяхме оставили лодките, с лодката щяха да го закарат до джипа, с джипа до камиона и с камиона — до селището.

Оттук нататък пътуването ни продължи в тежка атмосфера на потиснатост. Усещахме присъствието на индианците навсякъде около нас — те се промъкваха из джунглата, без да можем да ги чуем или видим. Колкото повече напредвахме, толкова повече се убеждавахме, че вървим из техните ловни полета. Наоколо беше пълно с дивеч. Тъй като бяха въоръжени, мъжете от време на време застрелваха по някоя птица или заек. Всички крачеха мрачно, никой не смееше да запее и доста глупаво след поредния пушечен изстрел продължавахме да говорим помежду си шепнешком, да не би някой случайно да ни чуе.

Малко по малко мъжете бяха завладени от колективно чувство за страх. Искаха да прекъснем експедицията и веднага да се върнем в Маракаибо. Крише от своя страна настояваше да продължим. Профсъюзният деец Карлос, който иначе беше момче куражлия, също се стъписа. Дръпна ме настрана:

— Да се връщаме, а, Енрике?

— Защо бе, Карлос?

— Индианците.

— Вярно е, че индианците са наоколо, но ако рекат да ни нападат, за тях няма да има значение дали вървим напред или се връщаме.

— Не е сигурно, французино. Може би се доближаваме до селището им. Я погледни този камък тук — явно е, че на него са млели жито.

— Имаш право, Карлос. Дай да говорим с Крише.

Американчето обаче беше участвало в десанта над Нормандия, не се стряскаше лесно и при това обичаше страстно професията си. Събра ни всички и ни заяви, че тази местност е изключително богата на геологическа информация. И понеже беше нервиран, си позволи да ни хвърли в лицето единствената фраза, която не биваше да произнася:

— Щом като ви е страх, вървете си! Аз оставам.

Всички освен нас двамата с Карлос си тръгнаха. А аз поставих условието, че щом приключим, ще заровим там горе инструментите и кирките, защото не мога да мъкна тежък товар. Откак си счупих и двата крака при неуспешен опит за бягство от затвора в Баранкиля, носенето на тежести ме уморяваше извънредно бързо. Щяхме да вземем с нас само пробите — тях щеше да ги носи Карлос.

В продължение на пет дни останахме сами в планината — Крише, Лап, Карлос и аз. Мина се без произшествия, но, искрено казано, рядко ми се е случвало да живея толкова напрегнато, колкото през онези пет дни, когато знаех, че някакви невидими врагове ме следят зорко двайсет и четири часа в денонощието. Зарязахме всичко едва когато на Крише му се случи следното. Отишъл той на брега на реката, за да свърши една работа, и в този момент видял как храстите се размърдват и две ръце бавно ги разтварят. Това пресякло желанието му да се облекчи и той с обичайното си хладнокръвие обърнал гръб на храсталака и се върнал обратно в лагера.

— Смятам — каза той на Лап, — че е дошъл моментът да се отправим към Маракаибо. Вече сме събрали достатъчно проби от скалите и мисля, че от научна гледна точка не е необходимо да оставяме на индианците за изследване четири вълнуващи екземпляра от бялата раса.

Стигнахме без проблеми до Ла Бурра — селище от петнайсетина къщи. Тъкмо седнахме да ударим по едно питие докато дойде камионът, когато един метис, налят с алкохол до козирката, ме дръпна настрани и ме запита:

— Ти си французин, нали? И за какво ти е да си французин, щом си толкова прост?

— Моля?

— Ще ти кажа: нахлувате в териториите на мотилоните и какво правите там? Стреляте наляво и надясно по всичко, което лети, тича или плува. Въоръжени сте до един. Това не ми прилича на научна експедиция, а на добре организиран лов.

— Накъде биеш?

— По този начин нападате естествения източник за прехрана на индианците. Те не са богати. Убиват, колкото да се наядат. Не повече. При това стрелите са безшумни и не плашат останалите животни. Вие унищожавате всичко с гърмящите си пушки и карате дивеча да се разбягва.

Тоя приятел хич не беше глупав. Заинтригува ме.

— Какво пиеш? Аз черпя.

— Един двоен ром, французино. Мерси.

И продължи:

— Затова мотилоните ви нападат. Казват си, че заради вас няма да могат да се нахранят.

— Ако те разбирам добре, ние им крадем храната?

— Точно така, французино. Има и нещо друго. Когато се качвате нагоре по реката и тя се стесни, вие слизате от лодките и ги теглите след себе си. Не си ли забелязал, че така разрушавате едни леки заграждения, изплетени от клони и бамбукови пръчки?

— Да, често.

— Ами това, което разрушавате без да ви мигне окото, са хубавите капани за риба, заложени от мотилоните. Така им причинявате големи щети. Да се направят подобни заграждения е трудна работа. Индианците измислят цели системи от сложни лабиринти и завои, за да подкарат рибите нагоре по течението и да ги доведат до изплетените от бамбукови пръчки кошове. Кошовете си имат вратички от тънки лиани, които се отместват, ако някоя риба се удари в тях отвън, но после течението веднага ги залепва обратно и който е попаднал вътре, вече не може да излезе. Виждал съм капани, дълги по петдесет метра. Възхитителна работа!

— Абсолютно си прав. Само вандали като нас могат да разрушават подобни изобретения.

По обратния път разсъждавах над думите на пияния метис и реших да пробвам едно нещо. Щом пристигнахме в Маракаибо, още преди да съм се върнал у нас за полагащите ми се осем почивни дни, минах да оставя за шефа на персонала г-н Бланше писмо с което го молех да ме приеме на следващия ден.

Той ме прие, на срещата присъстваше и най-важният началник на геолозите. Обясних им, че вече няма да има ранени и убити по време на експедициите, ако ми възложат аз да ги ръководя. Разбира се, Крише щеше да си остане официалният шеф, но аз щях да отговарям за дисциплината. Решиха да ме оставят да опитам. Това устройваше Крише — той тъкмо беше депозирал доклад, с който искаше да му позволят да се качи още по-високо в планината — тоест в още по-опасна зона, защото там щял да намери истинска мина от първокласна информация. Правата и задълженията около новата ми длъжност (паралелно с нея щях да продължа да изпълнявам ролята на готвач за геолозите) щяхме да уточним, след като се върна. Разбира се, не казах и дума за причините, които ме караха да гарантирам сигурността на експедицията. Американците са практични хора. Не ми задаваха въпроси, за тях важен беше крайният резултат.

Само Крише беше в течение на плановете ми. Те напълно го уреждаха и затова се съгласи да ми се довери. Беше убеден, че съм открил начина да избегнем неприятностите. Фактът, че останах с него по време на предишната експедиция, когато всички останали го изоставиха, допълнително наклони везните в моя полза.

Отидох при губернатора на провинцията и го запознах с намеренията си. Представих му препоръчително писмо и той прояви сърдечност и разбиране. Убедих го да заповяда на Националната гвардия да отнеме под някакъв приемлив предлог оръжията на посочените от мен лица точно преди да навлезем в територията на мотилоните. Ако мъжете знаеха предварително, че отиват в опасните земи без пушки, никога нямаше да се съгласят да тръгнат от Маракаибо. Налагаше се да ги притисна на място и да се опитам да им вдъхна доверие.

Всичко мина като по ноти. На последния пост на гвардията в Ла Бурра обезоръжиха всички мъже с изключение на двама. Заръчах им да стрелят само в случай на опасност, но не и за лов или забавление. Аз носех револвер — друго оръжие нямахме.

От този ден нататък нямахме проблеми с експедициите. Американците се увериха в това и не ме питаха как го постигам, защото се интересуваха само от крайния резултат.

Разбирах се добре с мъжете и те ми се подчиняваха. Новата роля много ми допадна. Сега вместо да смазваме капаните с пирогите си, ние внимателно ги заобикаляхме. Знаейки, че гладът е основният проблем на мотилоните, всеки път, щом напускахме лагера, оставях кутии със сол, захар, понякога някое мачете, нож, брадвичка. Когато дни по-късно се връщахме в същия лагер, подаръците вече ги нямаше. Изчезваше всичко — дори празните тенекиени кутии. Тактиката ми се оказа сполучлива — тъй като никой в Маракаибо не знаеше причината, пуснаха слух, че съм бил brujo — магьосник, или че съм сключил таен договор с индианците. Всичко това ме забавляваше.

По време на една от тези експедиции получих изключителен урок по риболов: как да хванем рибата без стръв, без въдица, без мрежа. Учител ми беше la danta — животно, по-голямо от дебело прасе. Сигурно стигаше два метра, че и повече на дължина. Подобен екземпляр видях за първи път един следобед, докато се мотаех близо до реката. Тъкмо излизаше от водата, и аз започнах да го наблюдавам, без да мръдна, за да не го притесня. Кожата му приличаше на кожата на носорога, а предните му крака бяха по-къси от задните. Вместо уста имаше къс, но добре оформен хобот. Приближи се до храсталака и добре похапна — значи тревопасно. После тръгна обратно към реката, навлезе в нея и пое към една от дълбоките локви, образувани от речния прилив. Там спря и започна да преживя като крава. След което повърна през хобота си някаква зелена течност и я размеси с водата, като клатеше глава нагоре-надолу. Питах се защо го прави, но няколко минути по-късно за моя изненада рибите заплуваха около него с коремите нагоре като заспали или упоени. И тук моята danta започна преспокойно да ги лапа една след друга. Просто се шашнах.

Реших да опитам и аз. Намерих храсталака, който животното беше наръфало преди мен, набрах от листата му и ги смелих между два камъка. После изсипах кашата встрани от течението на потока. Успех! Минути по-късно рибите започнаха да изскачат дрогирани на повърхността. Взех и предпазни мерки — изкормих ги веднага, защото иначе за два часа щяха да се развалят. Оттук нататък често сервирах прекрасна риба на геолозите. А на носачите дадох следния съвет — никога и при никакви условия да не стрелят по симпатичния риболовец. Още повече че беше безобиден.

Понякога с експедициите идваха семейство ловци на каймани — баща и двама сина. Наричаха се Фуенмайор. Бяха ни полезни, защото познаваха добре областта, но не смееха да пътуват сами заради мотилоните. Денем ни помагаха да намираме пътищата през джунглата, а нощем ловяха каймани. И ние, и те имахме полза от дружбата.

Жителите на Маракаибо — маракучосите, бяха много дружелюбни хора. Говореха напевно, имаха силно развито чувство за приятелство. Носеха в жилите си индианска кръв и притежаваха всички качества на тази раса, а освен това бяха много умни и хитри.

Успях да завържа и дори да задържа до наши дни безценни приятелства с маракучосите. С мъжете, но и с жените, които бяха красиви и умееха да обичат и да бъдат обичани.

Ловът на каймани — тези дву-триметрови зверове, е опасно нещо. Снощи реших да тръгна заедно с бащата Фуенмайор и с големия му син. Наместихме се в тясна и лека пирога — бащата отзад с греблото, аз по средата, а синът на носа. Нощта беше непрогледна, чувахме шумоленето на джунглата и едва-едва долавяхме припляскването на греблото. Не пушехме, не смеехме да шукнем. Греблото, което служеше и за кормило, нито веднъж не се отърка о борда на пирогата.

От време на време стрелвахме по повърхността на реката лъча на мощна електрическа лампа — срещу нас блесваха разпръснати на чифтове червени точици, сякаш осветявахме с фаровете на автомобил фосфоресциращите реклами покрай някое шосе. Чифт червени точки — един кайман. Знаехме, че точно пред очите на повърхността се подават — дупките на носа — ноздрите, и очите са единственото, което крокодилът не потапя във водата, докато си почива. Подбирахме жертвата според най-късото разстояние между ловеца и червените точки. Щом я набележехме, тръгвахме към нея със загасени светлини. Бащата Фуенмайор умееше като никой друг да определя в рамките на секунда точното местоположение на каймана. Плъзвахме се бързо към него и щом усетехме, че сме достатъчно близо, блесвахме с лампата в очите му. Заслепеното животно почти никога не успяваше да реагира. Лъчът ярка светлина не го изпускаше, а в това време се приближавахме на два-три метра. Кацнал на носа на пирогата, синът Фуенмайор държеше лампата с лявата ръка, а с дясната мяташе с всички сили десеткилограмовия оловен харпун, който единствен можеше да пробие, дебелата кожа и да проникне в тялото на крокодила.

Оттук нататък трябва да се действа бързо. Едва усетил харпуна в тялото си, звярът се гмурва към дъното, а ние вадим веслата и започваме да гребем бързо към брега. Налага се почти да се метнем на сушата, защото ако му оставим време, кайманът ще изплува обратно и с един удар на опашката ще преобърне лодката. Разтревожените му събратя няма да се поколебаят да си устроят пир с ловците. Едва докоснали брега, тримата скачаме и светкавично омотаваме въжето на харпуна около ствола на най-близкото дърво. Чувстваме как жертвата тръгва към нас, за да види какво я е впримчило, откъде е тази болка в гърба. Идва, за да разбере какво става. Леко, без резки движения, придърпваме отпуснатата част на въжето и я омотаваме около ствола. Ето, крокодилът ще изпълзи от реката всеки момент. Синът Фуенмайор държи в опънатата си ръка наточена американска брадва и в мига, в който животното се покаже на брега, му нанася страшен удар върху главата. Понякога са нужни до три удара, за да умъртвиш каймана. При всеки удар той изплющява с опашката си и горко на палача, ако случайно го докачи. Ако и трите удара не са били смъртоносни, а това се случва, трябва бързо да отпуснеш въжето, за да може животното да се върне в реката. Иначе с невероятната си сила то може да се изтръгне от харпуна колкото и дълбоко да е потънал в тялото му. Изчакваме малко и отново започваме да го придърпваме.

Прекарах фантастична нощ. Убихме няколко каймана. Оставихме ги на брега. На сутринта двамата Фуенмайор отидоха да им одерат кожата от корема и долната част на опашката. Кожата на гърба е прекалено дебела, за да може да се употребява за каквото и да е. След това заровиха труповете — не биваше да ги хвърлят обратно в реката, за да не я отровят. А кайманите никога не ядат себеподобните си, дори когато са мъртви.

Организирах няколко експедиции. Печелех добре, дори успявах да спестявам. И тогава се случи най-невероятното събитие в живота ми.