Анри Шариер
Ва банк (10) (Втора част на Пеперудата)

Десета глава
Рита — хотел „Вера Крус“

Когато бях затворен в килиите на изолатора на Сен-Жозеф, често пъти отлитах към звездите и си измислях приказни мечти, за да населя самотата и кошмарната тишина. Представях си, че съм свободен, победител, излязъл от блатото и започнал нов живот в някой голям град. Представях си, че съм възкръснал, че съм отместил надгробния камък, който ме затискаше в мрака, и виждах как се връщам към светлината и живота. В мечтите ми от онзи период често се появяваше образът на едно момиче — красиво и добро. Нито висока, нито ниска, руса, с лешникови очи и ясни черни зеници, издаващи жизнерадост и остър ум. Устните й бяха изящно очертани и когато се смееше, под тях блесваха белите й зъби. Стройна и със съвършено тяло, тази жена без съмнение ме очакваше някъде по света, за да стане моя завинаги.

На тази богиня, на този идеал за красота аз приписвах най-красивата, най-благородната, най-чистата душа, преизпълнена с достойнствата, които правят от една жена любовница и приятелка едновременно. Бях убеден, че ще я срещна някой ден, че ще се свържа с нея завинаги и ще живея обичан, богат и уважаван.

Да, в изгарящата и задушаваща влага на изолатора, където не проникваше дори струя животворен въздух, задъхан и с набъбнало от страхове сърце, измъчван от неутолима жажда, останал без сили, се опитвах отчаяно да доловя дори най-незначителната капчица свежест… Полузадушен от изпаренията, които изгаряха дробовете ми, аз губех чувство за реалност и политах с мечтите си към прекрасни места, където въздухът бе хладен, короните на дърветата — зелени, където всекидневните грижи не ме засягаха, защото бях станал богат. И във всички картини, рисувани от въображението ми, се появяваше моята „красива принцеса“, както бях започнал да я наричам. Тя винаги си оставаше същата — до най-дребния детайл. Нито една нейна черта не се променяше и аз вече я познавах толкова добре, че приемах за най-естествено присъствието й в мечтите ми. Нали именно тя щеше да стане моя жена, мой ангел-хранител.

— Веднъж след поредната експедиция реших да напусна стаичката си в лагера на „Ричмънд и с-ие“ и да се преместя да живея в центъра на Маракаибо. И така един хубав ден камион на компанията ме докара до малък сенчест площад насред града. Носех малък куфар — повечето си вещи бях оставил в лагера. Знаех, че в околността има доста хотели и пансиони и тръгнах по улица „Венецуела“, която свързва двата основни площада на Маракаибо — площад „Боливар“ и площад „Баралт“. Типична тясна уличка в колониален стил, поръбена от двете страни с къщи на по един или максимум два етажа. Жегата беше невероятна, движех се само в сянката на къщите.

Хотел „Вера Крус“. Хубава къща в колониален стил от времето на конквистадорите, боядисана в бледосиньо. Чистият и приветлив вид ме подтикнаха да вляза в прохладния коридор, чиито прозорци гледаха към вътрешния двор. И там, в тази прохладна и сенчеста градина, видях една жена… и това беше ТЯ.

Тя беше, нямаше как да греша, защото я бях виждал хиляди пъти в мечтите си. Ето я пред мен моята „красива принцеса“, седнала в люлеещ се стол. Напълно сигурен съм, че ако се приближа, ще видя лешниковите очи и дори мъничката бемка на красивото й овално лице. И декора съм го виждал хиляди пъти. Значи е невъзможно да греша — принцесата от моите мечти е тук, пред мен, и ме очаква.

— Buenas dias, senora! Имате ли свободни стаи?

Оставих куфара си на земята — бях сигурен, че ще ми каже да. Гледах я, разкъсвах я с очи. Тя стана от фотьойла и се приближи, малко изненадана, че непознат човек се взира така втренчено в нея. Усмихна се и разкри прекрасните си зъби, които вече бях виждал толкова пъти.

— Да, господине, имам стая за вас — отвърна принцесата на френски.

— Как разбрахте, че съм французин?

— По начина, по който говорите испански. Французите трудно произнасят звука „х“. Бихте ли ме последвали?

Вдигнах куфара и тя ме заведе до една чиста, прохладна и добре обзаведена стая, която гледаше директно към двора.

Едва след като се освежих с душ, след като се измих, изкъпах, обръснах и запалих цигара, седнал на ръба на леглото в хотелската стая, започнах да осъзнавам, че този път не мечтая. „Тя е тук, момчето ми, тази, която ти помогна да преодолееш толкова часове в килията! Тя е тук, само на няколко метра от теб! Само недей да си губиш ума! Само недей да говориш или да вършиш глупости от любов!“ Сърцето ми биеше до пръсване и аз се опитвах да го успокоя. „И най-важното, Папи, не разказвай на никого тази лудешка история. Дори и на нея. Кой би ти повярвал? Всички ще ти се смеят, ако седнеш да ги убеждаваш, че си познавал, докосвал, целувал, обладавал тази жена преди няколко години, докато си гниел в килиите на един ужасен затвор. Мълчи! Принцесата е тук и това е най-важното. Не избързвай — сега, след като я срещна, тя повече няма да ти избяга. Но действай бавно, внимателно. От вида й си личи, че е собственичката на хотела.“

Обясних й се в любов през една чудна тропическа нощ, докато седяхме в хубавата малка градинка на хотела. Тя до такава степен приличаше на феята, за която бях мечтал, че сякаш също ме очакваше отдавна. Наричаше се Рита и произхождаше от Танжер. Беше свободна и нямаше връзка, която да й тежи. Очите й ме гледаха с целия си блясък, ярки като звездите в небето над нас. Най-почтено й признах, че съм бил женен във Франция, че не знам какво точно е семейното ми положение в момента и че поради твърде сериозни причини не съм в състояние да проуча този въпрос. Което си беше чистата истина: не можех просто да пиша писмо до кметството в родното ми село и да поискам справка за гражданското си състояние. Не знаех как би реагирала съдебната система на подобна молба. Би могла например да започне процедура за екстрадирането ми. Не й казах обаче, че съм бил престъпник и каторжник. Вложих цялата си сила и въображение, за да я убедя. Не можех да си позволя да изпусна най-големия шанс в живота си.

— Ти си красива, Рита, невероятно красива. Приеми огромната и силна любов на един мъж, който също си няма никого на белия свят, но изпитва нужда да обича и да бъде обичан. Истина е, че нямам много пари, а ти с малкия си хотел си почти богата в сравнение с мен, но повярвай ми, единственото ми желание е нашите две души да се слеят завинаги. Отговори ми „да“, Рита — ти, която си красива като най-красивите цветя в тази страна, красива като орхидеите. Не мога да ти кажа защо и как, но искам да знаеш, колкото и невероятно да ти се струва това, че те познавам и те обичам от дълги години насам. Ти трябва да ми принадлежиш така, както аз ти се заклевам, че ще ти принадлежа — изцяло и завинаги.

Но, както очаквах, Рита не се оказа лесно момиче. Трябваше да минат три дни, преди да се съгласи да ми се отдаде. Срамежлива и стеснителна, тя ме молеше да се крия, когато отивам в стаята й. После една хубава сутрин, без да съобщаваме официално на никого, ние просто престанахме да крием любовта си и аз съвсем естествено се заех с ролята на собственик на хотела.

Щастието ни беше пълно и пред мен се разкри възможността за съвсем нов живот — семеен живот. Аз, парият, беглецът от френската каторга, успях не само да се измъкна от блатото, но вече имах и свое домашно огнище с една жена, чиято душа бе красива като тялото й. Единствената сянка върху щастието ни идеше от факта, че бях женен във Франция и сега не можех да сключа брак с нея.

Да обичам, да бъда обичан, да имам свой дом — о, господи, колко великодушно е да ми дадеш всичко това!

Скитници по пътищата; скитници по моретата; авантюристи, които се нуждаят от приключения така, както останалите смъртни — от хляб и вода; мъже, които летят из живота както мигриращите ята в небето; скитници от градовете, които ден и нощ обикалят из бедняшките предградия, влизат в парковете, надничат в богаташките квартали и с гняв в сърцето търсят място, където да нанесат своя удар; скитници-анархисти, които на всяка крачка от съществуването си откриват колко егоистично всъщност е обществото; освободени затворници; войници в отпуска; войници, които се връщат от фронта; бегълци, преследвани от една система, която иска да ги пипне обратно и да ги тикне в килиите, за да ги доунищожи; всички те, да, всички без изключение, страдат от това, че в един или друг момент от живота си не са имали дом, и ако провидението им направи този подарък, те влизат в него така, както аз влязох в моя — с обновена душа, изпълнени с желание да дарят любов и зажаднели да получат обич.

Ето че най-после и аз като всички останали смъртни, като баща ми, като майка ми, като сестрите ми, като близките ми, най-после имах собствен дом и в него живееше и ме обичаше моето момиче.

И ако срещата с Рита промени почти изцяло начина ми на живот, ако ме накара да почувствам, че оттук нататък поемам по нов път, то това стана само защото тя беше наистина необикновена жена.

Първо, точно като мен тя бе пристигнала във Венецуела, за да избяга от нещо. Не от каторга или затвор, разбира се, но все пак за да избяга.

Беше дошла от Танжер преди половин година заедно с мъжа си, който я зарязал три месеца по-късно, за да се впусне в някаква авантюра на триста километра от Маракаибо. Тя не пожелала да тръгне с него и той я оставил да се оправя с хотела. В Маракаибо работеше брат й — търговски пътник, който почти не се свърташе на едно място.

Разказа ми за живота си, а аз я слушах внимателно. Моята принцеса се беше родила в един от бедните квартали на Танжер. Овдовялата й майка смело се опитвала да отгледа сама шестте си деца — три момчета и три момичета. Рита била най-малката.

Още като дете тя превърнала улицата в свой дом. Не искала да прекарва дните си в двете стаички, обитавани от седемчленното й семейство. Предпочитала да се разхожда из парковете, арабските пазари, да наблюдава хората, които се тълпели из тях, ядели, пеели, пиели и крещели на всички възможни езици. Ходела босонога. За останалите деца и съседите от квартала била просто Рикита. С другарчетата си — тайфа весели хлапета, прекарвала далеч повече време на плажа или на пристанището, отколкото в училище. Но вече знаела как да защитава реда си на дългата опашка пред градската чешма, когато трябвало да занесе вкъщи ведро с вода. Съгласила се да сложи обувки чак когато станала на десет години.

Любознателното й мозъче проявявало интерес към всичко наоколо. Прекарвала часове край арабския разказвач на приказки. Накрая на разказвача му писнало да гледа непрекъснато пред себе си малкото момиченце, което при това не оставяло и грош в шапката му, и я блъснал да се махне. От този ден тя винаги се криела зад по-големите деца.

Не знаела кажи-речи нищо, но това не й пречело да мечтае за широкия, пълен с неизвестности свят, откъдето пристигали параходите с чуждестранни имена. Да замине, да пътешества била голямата й страстна мечта. Тя никога не я напуснала. Но малката Рикита имала странна представа за широкия свят. Северна и Южна Америка били съответно горна и долна Америка. Горна Америка всъщност била Ню Йорк, който я изпълвал цялата от край до край. Там всички хора били богати и всичките се снимали в киното. В долна Америка живеели индианците които поднасяли цветя на хората и свирели на флейти. И в двете Америки хората живеели, без да работят, защото там имало негри, които вършели всичко.

Но това, което я вълнувало повече от арабските пазари, камиларите, разказвачите на приказки, мистериозните забулени с фереджета жени и шарената глъчка на пристанището, било циркът. Била ходила на цирк два пъти. Първия път се промъкнала под тентата, а втория път влязла благодарение на един стар палячо, който се развълнувал от гледката на хубавото босоного дете и лично й осигурил чудесно място. Циркът я привличал като любовник, била готова да го последва. Мечтаела да танцува върху високо опънатото въже, да прави пируети във въздуха и да получава аплодисменти. Циркът тъкмо се готвел да замине към долна Америка. С цялата си душа жадувала да тръгне с него. Да замине, да отпътува, да стане богата и да донесе много пари на своите.

Не заминала с цирка, а със семейството си. Не било далечно пътешествие, но все пак пътешествие. Преместили се да живеят в Казабланка. Там пристанището било по-широко, а корабите — по-големи. Рикита продължавала да мечтае за далечните светове.

Навършила шестнайсет години. Носела кокетни роклички, които си шиела сама, защото вече работела в магазина „Френски платове и тъкани“ и собственичката често й подарявала по някой друг изостанал метър от платовете. Жаждата й за пътешествия продължавала да я изгаря, още повече че магазинът се намирал на „Рю дьо Л’Орлож“ — на две крачки от офиса на прочутата въздухоплавателна компания „Латекоер“. Авиаторите често се отбивали във френския бутик. И то кои авиатори! Мермоз, Сент-Екзюпери, писателят Мимил, Дьолоне, Дидие. Били красиви, освен това били най-смелите пътешественици на света. Познавала ги до един, а те вкупом я ухажвали. От време на време се съгласявала на една целувчица, но като разумно момиче спирала дотук. Колко пъти си представяла, че лети с тях в небето, докато ги слушала да разказват за приключенията си, седнали удобно в близката сладкарница! Те от своя страна също я харесвали, тя била малката им любимка. Носели й скромни, но безценни в нейните очи подаръци, посвещавали й стихове, някои от които били публикувани във вестник „Ла Вижи“.

На деветнайсет години се омъжила за търговец — износител на плодове за Европа. Работели много, родила се дъщеричката им, били щастливи. Разполагали с две коли, удобна къща и Рита вече можела да подпомага финансово майка си и близките си.

За нещастие обаче два от корабите с портокали претърпели тежки злополуки. Две провалени доставки — и те били разорени. Междувременно мъжът й бил задлъжнял с големи суми — щели да минат години в непосилен труд, докато ги изплати. Тогава решил да избяга в Южна Америка. Лесно убедил Рита да тръгне с него на това фантастично пътешествие към мечтаната страна, където златото, диамантите и петролът се срещат на всяка крачка. Поверили дъщеричката си на Ритината майка и изпълнени с мечти за приключения, зачакали момента, когато ще се качат на бленувания голям кораб.

Големият кораб се оказал риболовна лодка, дълга дванайсет и широка пет метра. Капитанът, бил естонец. Не изглеждал особено почтен човек. Склонил да ги качи на борда и да ги заведе до Венецуела заедно с още дванайсет други бегълци. Услугата струвала по пет хиляди франка на човек. И така, Рита поела на път: в пълна нелегалност, с една стара лодка, в компанията на десетина испански републиканци, бягащи от Франко, един португалец, бягащ от Салазар, и две други жени — двайсет и пет годишна кобилеста германка, любовница на капитана, и дебелата испанка Мария, жена на готвача Антонио.

Сто и дванайсет дни продължило пътуването! На Острови Зелени нос им се наложило да спрат за дълго, тъй като корабчето било бая надупчено и дори за малко не потънало при една по-силна буря. Докато го поправяли, пътниците трябвало да спят на пристанището. Мъжът на Рита бил загубил първоначалната си смелост. Казвал, че е чиста лудост да се носиш из Атлантическия океан в тази разнебитена черупка. Рита се опитвала да му повдигне духа — обяснявала му, че капитанът е викинг, а викингите са най-добрите моряци на света и затова трябва да му имат пълно доверие. И тогава като гръм от ясно небе дошла новината! Испанците успели да научат, че онзи мръсник капитанът си е намерил други пътници й ще се възползва от принудителното им отсъствие, за да поеме с новите си клиенти към Дакар още тази нощ. Веднага избухнал бунт. Предупредили властите и групом се отправили към корабчето. Обградили капитана, заплашили го. Испанците имали ножове. Духовете се успокоили, когато капитанът обещал, че ще стигнат до Венецуела. Съгласил се дори да бъде под непрестанната опека на някой от пасажерите. И така, още на следващия ден те напуснали Зелени нос… Пред тях се простирал Атлантикът.

Двайсет и пет дни по-късно видели на хоризонта очертанията на островите Тестигос — отдалечена от континента венецуелска територия. Забравили всички неприятности — бурите, перките на акулите, гърбовете на делфините, които блъскали лодката им на игра, гадините в брашното, дори случая със Зелени нос. Рита била толкова щастлива, че забравила за предателството на капитана и го разцелувала по двете бузи. Корабчето се тресяло от песента, която испанците съчинили по пътя (където има испанци, там винаги се намира китара и певец):

A Venezuela nos vamos

Aunque no hay carretera.

A Venezuela nos vamos

En un barquito de vela.^[1]

Влезли в пристанището на Каракас на 16 април 1948 г. Размахвайки вместо флаг една пола на немкинята Зенда, капитанът поискал медицинска помощ за групата си. Сърцата на всички се разтуптели от радост, когато видели как към тях се приближава моторницата на пристанищната здравна служба. Били победили!

Рита преживяла трудностите сравнително леко, макар че по време на пътуването отслабнала с цели десет килограма. През цялото време не проронила нито едно оплакване. А имало от какво да се жалва в онази безпомощна черупка, захвърлена насред Атлантическия океан. Изпуснала нервите си само веднъж, но никой не я видял. На тръгване била взела няколко книжки, за да се развлича по време на безкрайното пътуване. И сред тях се оказал точно най-неподходящият за морските пътешественици роман — „Капитан Немо“ от Жюл Верн. По време на една буря Рита не издържала и го метнала през борда, защото й писнало да сънува как от дълбините на океана изплува гигантски октопод и ги завлича на дъното както „Наутилус“.

Няколко часа след пристигането им венецуелските власти ги приели на територията на страната, въпреки че нямали документи. „По-късно ще ви издадем удостоверения за самоличност“, им казали. Двамата болни пътници били настанени в болница, а другите получили храна, облекло и покрив от държавата. След няколко седмици всеки си намерил работа. Ето това беше историята на Рита.

Не е ли странно първо това, че намерих жената, за която бях мечтал в ужасните килии на изолатора, и, второ, че и тя беше пристигнала тук като мен — бягайки? И че беше получила същия дружелюбен прием от тази щедра нация…

 

 

В продължение на три месеца нищо не помрачи щастието ни. Но ето че един хубав ден неизвестни лица разбиха касите на „Ричмънд и с-ие“, чиито геоложки експедиции аз продължавах да организирам. Така и не разбрах откъде местните ченгета са надушили истината за миналото ми. Няма значение — важното е, че бях арестуван като заподозрян номер едно и че се озовах в затвора на Маракаибо.

Оттук-нататък нещата тръгнаха по стандартната процедура. Рита беше разпитана заради връзката си с мен, така че тя научи от ченгетата по възможно най-грубия начин онова, което се бях опитал да скрия. Интерпол добре я беше осведомил. Въпреки всичко тя не ме заряза, докато бях в затвора, и направи много, за да ми помогне. Плати от джоба си на адвокат, който само след петнайсет дни успя да докаже невинността ми и ме извади от затвора. Злото обаче вече беше сторено.

Когато дойде да ме посрещне при освобождаването, Рита беше развълнувана, но много тъжна. Не ме гледаше вече така, както преди. Като че ли се страхуваше да остане насаме с мен. Имах чувството, че всичко е загубено. Сякаш за да потвърди това, тя запита:

— Защо ме излъга?

Не, не може да бъде! Не искам да я загубя! Никога вече няма да получа такъв подарък като нея от съдбата. Налага се отново да събера всички сили, за да се преборя.

— Рита, трябва да ми повярваш. Когато те срещнах, толкова те харесах, толкова се влюбих в теб, че се уплаших да ти кажа истината. Мислех си, че ако я знаеш, няма да искаш повече да ме погледнеш. Помниш ли какво ти разправях за себе си? Лъжех, разбира се, но лъжех, за да чуваш за мен само неща, които ще ти е приятно да чуеш.

— Ти ме излъга… Ти ме излъга… — не спираше да повтаря тя. — А аз те мислех за свестен човек!

Боже, тази жена като че ли изживява наяве някакъв кошмар. Тя се бои. Тя се бои от теб, братко, тя се бои от теб.

— Кое те кара да мислиш, че не мога да бъда свестен човек? И аз като всеки друг имам правото поне да се опитам да стана щастлив, добър, почтен мъж. Не забравяй, Рита, че в продължение на тринайсет години съм се съпротивлявал срещу най-страшната наказателна система на света и че никак не ми е било лесно да се измъкна от блатото. Аз те обичам такъв, какъвто съм сега, Рита, обичам те не с миналото, а с настоящето си. Трябва да ми повярваш — премълчах истината само от страх да не те загубя. Казвах си, че дори да съм живял някога в грях, бъдещето ми с теб ще е съвсем различно. Виждах общия ни път облян в светлина и доброта. Кълна ти се, Рита, в живота на баща ми, когото накарах много да страда.

И тук нервите ми не издържаха и аз се разридах.

— Истина ли е това, Анри? Наистина ли така виждаш бъдещето ни?

Опитах се да се взема в ръце, но гласът ми още трепереше, когато й отговорих:

— Трябва да бъде така, защото това диктуват сърцата ни. Не може да не го чувстваш. Ние двамата с теб нямаме минало. Само настоящето и бъдещето имат значение за нас.

Рита ме прегърна:

— Не плачи, Анри. Послушай вятъра в дърветата — нашето бъдеще започва от днес. Закълни ми се обаче, че никога вече няма да вършиш нищо престъпно. Обещай ми, че няма да ме лъжеш вече и че в живота ни няма да има мръсни тайни.

Държейки я в прегръдките си, аз се заклех. Чувствах, че в момента е заложен на карта най-големият шанс, който съдбата някога ще ми даде. Разбирах, че не е трябвало да крия каторжническото си минало от тази честна и храбра жена, която при това трябваше да мисли и за малката си дъщеричка. И тогава на един дъх й разказах всичко, абсолютно всичко. Извадих на показ дори най-дълбоко скритата в душата ми тайна — манията за отмъщение, която ме гризеше от осемнайсет години насам. Реших да сложа тази фикс-идея в краката й, да се откажа от отмъщението като доказателство за искреността ми. Сам не можех да повярвам, че го правя: това беше възможно най-голямата жертва от моя страна и при това тя не можеше да я оцени. Чух гласа си някак отстрани, сякаш говореше непознат:

— За да ти докажа колко те обичам, Рита, ще направя за теб най-голямата жертва. От този момент нататък се отказвам от отмъщението си. Да изпукат в леглата си ония, които ме накараха толкова да страдам и да се мъча — прокурорът, ченгетата, фалшивият свидетел. Ти си права. Не бих могъл да им простя. Но за да заслужа една жена като теб, трябва да изхвърля от съзнанието си безумното желание да ги накажа. Пред теб стои съвсем нов човек. Старият е мъртъв.

Вероятно Рита беше мислила над този разговор през целия ден, защото вечерта след работа ме запита:

— А баща ти? Ти вече си достоен за него, защо не му пишеш веднага?

— Не сме научавали нищо един за друг от 1933 година насам. По-точно от октомври на 33-а. Тогава за първи път присъствах на раздаването на писма в каторгата — онези тъжни писма, които се четат предварително от надзирателите и в които човек не може да каже нищо. Видях отчаянието по лицата на нещастниците, които не получиха писмо; видях тъгата на онези, които не намериха в своите писма желаните новини. Видях момчета, които късаха писмата си и ги тъпчеха, видях други, чиито сълзи размазваха мастилото. Можех също така да си представя какво причиняват прокълнатите каторжнически писма на получателите си: марката от Гвиана, коментарите на раздавача и съседите в селското кафене: „Каторжникът е писал. Значи още е жив, щом праща писма…“ Представях си срама на човека, взимащ плика от ръцете на раздавача: „Как е синът ви, добре ли е?“ И затова, Рита, писах на сестра ми Ивон и й казах: „Не чакайте никога повече новини от мен и не ми пращайте нищо. И аз като вълка на Алфред дьо Вини мога да умра, без да вия.“

— Но, Анри, всичко това е минало. Сега ще пишеш ли на баща ти?

— Да, още утре.

— Не, сега.

И така, за Франция замина едно дълго писмо, разказващо само за неща, които не биха накарали баща ми да страда. Не му описвах страданията си, а само новото начало и розовото настояще. Писмото се върна с клеймо „Заминал, без да остави адрес“.

Господи, кой знае къде е бил принуден да избяга баща ми, за да се скрие от срама, който му навлякох! Хората са толкова зли, сигурно са направили живота му непоносим. Рита реагира веднага:

— Ще замина за Франция, за да намеря баща ти.

Погледнах я объркан. Тя добави:

— Зарежи експедициите, и без това са опасни. По-добре докато ме няма, да се грижиш за хотела.

Не бях сбъркал с моята Рита! Не само че не се страхуваше да се хвърли в неизвестността на едно такова дълго пътуване, но и имаше достатъчно доверие в мен, бившия каторжник, за да остави в ръцете ми всичко, което притежаваше. Правилно постъпваше — можеше изцяло да разчита на мен.

Всъщност Рита беше наела хотела. Трябваше да направим нещо, за да сме сигурни, че няма да ни се изплъзне от ръцете. С други думи, трябваше да го купим. Едва сега научих какво означава да се бориш, за да завоюваш по честен път място под слънцето. Напуснах „Ричмънд и с-ие“ и с получените от тях шест хиляди боливара плюс спестяванията на Рита успяхме да платим половината от цената. Тогава за нас започна истинска всекидневна и дори всекинощна борба, за да изкараме останалите пари. Работехме като луди по осемнайсет-деветнайсет часа на ден. Това усилие, тази непресъхваща воля за победа, стремежът да постигнем целта си колкото можем по-скоро, ни караха да се чувстваме чудесно. Никога не се оплаквахме от умората си. Аз пазарувах и помагах в кухнята, приемах гостите, бях навсякъде едновременно, без да престана да се усмихвам. Примрял от умора, започвах отначало.

За да печелим повече, аз се занимавах и с амбулантна търговия — имах дървена двуколка, която пълнех с леко дефектни сака и панталони, купени от фабриката на безценица, и ходех да продавам стоката на площад „Баралт“. Застанал под изгарящото слънце, ревях с пълно гърло, за да привличам купувачи. Веднъж толкова се увлякох, че в стремежа си да демонстрирам здравината на саката, разпрах едно от тях от горе до долу. Колкото и да обяснявах, че съм най-силният мъж в Маракаибо, него ден не направих голям оборот. Киснех на площада от осем часа до обяд. В дванайсет и половина дотърчавах в хотела, за да помагам при сервирането в ресторанта.

Площад „Баралт“ беше пазарният център на Маракаибо и винаги беше много оживен. В единия му край се издигаше църквата, в другия се нареждаха най-живописните сергии на света. Там можеше да се намери и от пиле мляко — месо, дивеч, риба, раци, без да забравяме големите зелени игуани — любимо местно лакомство, — оплетени така, че да не могат да избягат, яйца от каймани, от костенурки, от морски костенурки, всички видове плодове — тропически и всякакви, и, разбира се, сърцевина от палмово дърво. Под жежкото слънце на този вечно врящ град пазарът жужеше от хора: кожи с всякакъв цвят, очи с всякаква форма — от дръпнатите очички на китаеца до кръглите очища на негъра.

Двамата с Рита обожавахме Маракаибо, въпреки че беше един от най-горещите градове във Венецуела. Жителите му бяха весели, отворени и жизнерадостни. Говореха напевно, бяха благородни и щедри, съчетавайки испанската си кръв с най-добрите качества на индианците. Мъжете кипваха лесно, но иначе изпитваха култ към другарството и умееха да се държат като братя с приятелите си. Маракучото (така наричат тук жителя на Маракаибо) се отнася подозрително към всичко, което идва от Каракас. Оплаква се, че изхранва цяла Венецуела с добивания от него петрол и че столичани най-неблагодарно го пренебрегват. Чувства се като благодетел, когото облагодетелстваните третират като беден роднина. Жените са хубавици, най-често средни на ръст, почтени като девойки, верни като съпруги, добри майки. И цялото това множество живее в оживление, шум и смях сред облените в ярки цветове къщи, дрехи, цветя и плодове. Напред, назад, движението тук не секва. Площад „Баралт“ е пренаселен с амбулантни търговци и контрабандисти на дребно, които продават алкохол и цигари почти без да се прикриват. Нещата се уреждат някак по семейному — полицаят стои на няколко метра, но винаги успява да извърти глава в другата посока, докато бутилката френски коняк, уиски или пакетът американски цигари прескочат от една кошница в друга. Защото за разнообразните стоки, пристигащи дотук по земя, море и въздух, клиентът плаща с една много стабилна валута — по онова време един долар струваше точно 3,35 боливара.

Да ръководиш хотел не е проста работа. При пристигането си Рита се беше опитала да наложи порядки, които противоречаха на местните навици. Клиентелата й — венецуелска в по-голямата си част — беше свикнала да хапва обилно на закуска: царевични питки (arepas), пържени яйца с шунка, бяло сирене. Тъй като посетителите бяха на пълен пансион, всяка сутрин менюто за деня се изписваше на черната дъска пред трапезарията. И още първия ден Рита беше изтрила всичко и беше написала с красивия си заоблен почерк: „Закуска — черно кафе или кафе с мляко, хляб и масло.“ „Хайде бе!“, трябва да са си помислили повечето клиенти, защото още на следващия ден много от тях си прибрали багажа.

С моето идване дребните промени, предложени от Рита, прераснаха в истинска революция.

Първи декрет: удвоих цените.

Втори декрет: само френска кухня.

Трети декрет: климатична инсталация навсякъде.

Хората се шашкаха от това, че една пригодена за хотел къщичка в колониален стил предлага климатична инсталация във всяка стая и в трапезариите. Клиентелата се промени. Първо при нас започнаха да отсядат търговски пътници. После в къщата се настани един баск, предлагащ „швейцарски“ часовници „Омега“, произведени изцяло в Перу. Той превърна стаята си в офис и започна да търгува със закупчици, препродаващи стоката му из петролните полета. Толкова се боеше от обир, че монтира допълнително още три ключалки на вратата си. Въпреки мерките за сигурност от време на време по някой часовник изчезваше от „офиса“. Първоначално баскът реши, че къщата е обитавана от духове. После обаче се разбра, че крадецът, или по-точно крадлата, е нашата пуделка Буклет. Тя беше хитро животно и съумяваше да се мушне в стаята и да отмъкне под носа на собственика някоя и друга ценна вещ. В резултат онзи глупак се разкрещя и ме обвини, че съм я дресирал да го краде. Умрях от смях. Изпихме заедно по два-три рома и накрая успях да го убедя, че нямам нищо общо със скапаните му часовници и че дори бих се срамувал да продавам такъв боклук. Той се успокои, утихна и се прибра обратно в стаята си.

Идваха всякакви клиенти. По онова време Маракаибо се пукаше по шевовете, почти беше невъзможно да намериш свободни места по квартири и хотели. В един момент в града се появи рояк неаполитанци. Те обикаляха домовете и продаваха платове. Страхотни мошеници — нагъваха топчетата по някакъв особен начин, мереха, режеха и накрая клиентът винаги получаваше два пъти по-малко, отколкото беше платил. Ходеха облечени като моряци с по една тежка торба на рамо и за кратко време буквално наводниха града и околностите му — особено петролните полета. Не знам тия хитреци откъде научиха за нашия хотел, но ето ги, че цъфнаха пред вратата. Тъй като нямахме нито една свободна стая, им предложихме да спят на двора. Те пък взеха, че се съгласиха. Прибираха се вечер към седем и отиваха да се къпят в общата баня. Заради тях се научихме да готвим спагети по неаполитански. Харчеха много и бяха добри клиенти. Всяка вечер изкарвахме от склада железните кревати, подреждахме ги в дворчето и Рита ги оправяше за сън заедно с две прислужнички. Тъй като настоявах всичко да се плаща предварително, всяка вечер водех с неаполитанците един и същи спор. Те твърдяха, че не бива да плащат колкото и останалите гости на хотела, щом като спят под открито небе. Аз пък им казвах, че напротив, всичко си е много логично, защото местенето на леглата, чаршафите, одеялата, възглавниците сутрин и вечер изисква повече работа от поддържането на една обикновена стая.

— И изобщо съветвам ви да си траете, защото иначе ще кача цените още повече. Скапвам се от работа, докато мъкна тия легла нагоре-надолу. Накратко, карам ви да си плащате за хамалъка.

Плащаха и после заедно се смеехме. Въпреки че печелеха много, спорът се повтаряше и на следващата вечер. Една нощ валя страшен дъжд и горките неаполитанци трябваше да премъкнат дюшеците си в трапезарията и да спят там. Леле, тогава какъв скандал беше!

Появи се и една собственичка на публичен дом. Въртеше голямо заведение на пет километра от Маракаибо, в местността Биволска глава. Бардакът й се казваше „Тибири Табара“. Тя — Елеонора — представляваше огромна маса плът, но с хубави очи. Умна жена. Повече от сто и двайсет жени работеха за нея. Но само нощем.

— Имам няколко французойки, които са решили да ме напускат — оплака се Елеонора. — Не искат да прекарват по двайсет и четири часа на ден в бардака. Съгласни са да работят от девет вечерта до четири сутринта. Но през останалото време искат да могат да се отпуснат в една хубава стая, да не чуват непрекъснато как се работи в съседните помещения, да хапнат хубава храна.

С Елеонора се разбрахме италианките и французойките да дойдат да живеят при нас. Не ми беше трудно да повдигна цената с десет боливара на ден: момичетата бяха твърде доволни, че ще живеят в хотел „Санта Крус“ при французи. В началото се договорихме да дойдат шест клиентки, но след един месец вече се бяха увеличили двойно.

Рита наложи желязна дисциплина. Мацките бяха млади и до една хубави. Беше им абсолютно забранено да приемат посещения на лица от мъжки пол — не само в стаите, но дори на двора или в трапезарията. Трябва веднага да кажа, че не ни създадоха проблеми. Държаха се като истински дами. Вярно е, че много проститутки в обикновения живот са свестни жени с добро поведение. Вечер идваха да ги вземат с таксита. Излизаха от стаите си преобразени — докарани, гримирани. Дискретно и без шум се запътваха „към фабриката“, както наричаха помежду си бардака. От време на време сводниците на момичетата пристигаха на гости от Париж или Каракас. Стараеха се да минават незабелязано. На тях, естествено, им разрешавахме да посещават клиентките ни в хотела. Идваха, прибираха парите, окуражаваха момичетата и си заминаваха също така дискретно.

Не се минаваше и без някои дребни смешни инциденти. Веднъж един подобен гостенин ме помоли да преместя него и протежето му в друга стая. Оказа се, че в момента съсед им е един едър и як италианец, който всяка вечер дочаквал своята мацка да се върне от работа и я любел най-малко веднъж. При това бил с около пет години по-възрастен от моя човек.

— Разбери, човече, не мога да издържа на неговия ритъм. Ако знаеш какви изпълнения прави! И нали сме съседи, ние с моята чуваме всичко — викове, охкане, пъшкане — цял концерт. Поставя ме в ужасно положение, защото аз, да ти кажа откровено, го правя има-няма веднъж на седмица. Мацката ми взе да сравнява. Излъгах я няколко пъти, че имам мигрена, но тя не ми вярва. Моля те, братче, ако не ти представлява голяма трудност, премести ни в друга стая.

Успях да остана сериозен и отвърнах, че при такива убедителни аргументи не мога да не му услужа.

Веднъж Елеонора ми се обади по телефона в два часа през нощта. Някакъв французин, който не знаел дума испански, бил хванат от полицията докато надзъртал през прозорците на бардака, скрит сред клоните на едно дърво. Почнали да го разпитват защо се е покатерил там и дали е имал престъпни намерения, но на всеки въпрос човекът отговарял само: „Енрике от Вера Крус“. Скочих в колата и поех към „Тибири-Табара“.

Веднага познах онзи нещастник — беше сводник от Лион и беше гостувал в хотела. Двамата със съдържателката на бардака седяха един до друг, а срещу тях се бяха изправили с мрачни физиономии двама полицаи. Преведох им това, което той ми разказа накратко:

— Не, този господин не се е бил качил на дървото с лоши намерения. Просто се е влюбил в една от мацките, но не ще да си признае в коя. Покатерил се сред клоните, за да й се порадва скришом, защото тя и пет пари не давала за него. Това е цялата история. Нищо сериозно, както виждате. Впрочем аз го познавам, той е свестен човек.

Изпихме бутилка шампанско, която той плати. Накарах го да остави бакшиш и го поведох към колата.

— Я кажи сега, какъв дявол те накара да кацнеш на онуй дърво? Да не си полудял? Или може би си започнал да ревнуваш собственото си момиче?

— Не, не е така. От известно време приходите й спадат безпричинно. Тя е сред най-хубавите курви в бардака, а печели по-малко от останалите. Затова реших да дойда и да проверя лично колко души приема на нощ. Така щях поне да разбера дали ме лъже и дали крие доходите си от мен.

Колкото и да бях ядосан, че са ме вдигнали посред нощ заради някакъв си сводник, не можах да не се разсмея. „Кацналият на едно дърво“, както започнах да го наричам от този ден нататък, си замина обратно за Каракас. Акцията му остана без последствия. Момичетата от бардака научили за скандала и неговата курва веднага се досетила какво е дирел сводникът на дървото.

Работехме много, но и се веселяхме. Непрекъснато измисляхме разни шеги. По едно време се занимавахме с викане на духове. Вечер едва изчаквахме курвите да тръгнат към „фабриката“, и се нареждахме около кръглата маса, слагахме върху нея ръце с длани надолу и започвахме сеанса. Тази щуротия я измисли една хубава трийсетгодишна художничка унгарка. Тя всяка нощ викаше духа на умрелия си съпруг и аз помагах с крак на масата да отговаря на въпросите й.

Мъжът й продължавал да я измъчва, оплакваше се тя. Защо? Накрая една вечер духът на мъжа й отговори посредством масата, че никога няма да я остави на мира. Обвини я, че била много дашна. Ние всички се развикахме, че това е страшно престъпление и че ревнивият дух може жестоко да й отмъсти, още повече че тя открито си признаваше греховете. Какво да стори? Чакай да размислим, защото нейният нрав може и да е лек, но проблемът е тежък. Консултирахме се дълго с духовете и намерихме разрешението. Тя трябваше да излезе в средата на двора при пълнолуние чисто гола и с разплетени коси, без грим, без бижута и парфюм, изкъпана с марсилски сапун за пране и едно мачете в ръка. В мига, в който луната навлезеше в зенита си, художничката трябваше да размаха мачетето във въздуха и да удари с него двайсет и един пъти. Акцията завърши успешно, а ние добре се посмяхме, скрити зад кепенците на прозорците си. На следващия ден след сеанса за разваляне на магията масата отвърна (и то по изрично настояване на Рита, която прецени, че шегата започва да става солена), че починалият съпруг ще я остави на мира. При това той й разреши да хойка колкото иска, но я помоли никога повече да не сече с брадва въздуха при пълнолуние, защото много го боляло.

Имахме един пудел — Мину. Беше доста голям, почти кралски — подарък от случаен клиент французин. Песът беше винаги идеално сресан и подстриган. Козината на главата му се издигаше в нещо като впечатляващ щръкнал перчем. Бедрата на краката му бяха винаги топирани, а глезените — старателно избръснати. Под нослето му стърчаха мустачки в стил Чарли Чаплин, а брадичката изглеждаше изящно заострена. Комшиите не спираха да му се възхищават и често пъти случайни минувачи преодоляваха стеснителността си, за да ме запитат що за животно е това.

Та същият този Мину за малко не ни докара неприятности с църквата. Улица „Венецуела“, на която се намираше хотелът, водеше към един храм и затова по нея често минаваха религиозни процесии. Мину, който си падаше по зрелищата, обикновено сядаше на дупето си пред входа на хотела и старателно наблюдаваше. Не лаеше никога. Нещо повече, всяко негово обаждане предизвикваше сензация — толкова беше тих. Веднъж обаче цялата група вярващи маракучоси се заплесна по нашето животно и изостави кюрето и послушниците да вървят напред сам-самички. Вместо да следват процесията, местните жители се блъскаха, за да видят кучето отблизо, а някои от тях съвсем сериозно обсъждаха възможността това да е душата на покаял се грешник, който иска отново да се приобщи към Бога и затова така тихо наблюдава шествието. По едно време кюрето явно осъзна, че зад гърба му няма никой, и се обърна да види какво става. Хукна обратно към хотела, почервенял от гняв, и започна да хока вярващите, задето нямат уважение към църковната церемония. Уплашени, хората отново се строиха в редици и продължиха пътя си. Някои от тях бяха толкова смаяни, че продължиха да се обръщат назад към Мину, докато го изгубиха от поглед. От този ден редовно следяхме маракаибския вестник „Панорама“, за да знаем кога ще има процесия по нашата улица и да вържем кучето в задния двор.

Имахме и други инциденти с кюретата. Две французойки напуснаха бардака на Елеонора и хотела. Бяха решили да развиват самостоятелно бизнес и да спретнат малък публичен дом на една от централните улици. Хитро измислено, защото сега вече клиентите им не бяха принудени да пътуват десет километра на отиване и десет на връщане, за да се облажат. Имаше хляб в тази работа, ако мога така да се изразя. За да си направят реклама, момичетата си отпечатаха визитни картички с текст „Жюли и Нана, изискани услуги на еди-кой си адрес“ и тръгнаха да ги разпространяват из града. Вместо да ги дават лично в ръцете на разни мъже, те понякога ги подпъхваха под чистачките на паркираните автомобили. За зла беда, обикаляйки града, бяха налетели на колата на епископа на Маракаибо и му бяха тикнали не една, а две визитки под двете чистачки. И той вдигна шум до бога. За да демонстрира греховния характер на предложението, вестник „Религия“ дори пусна факсимиле на картичката. Свещеничеството все пак прояви толерантност и не закри публичния дом, а само посъветва дамите да бъдат по-дискретни в бъдеще. Благодарение на безплатната реклама в „Религия“ момичетата събраха бързо голяма и доста странна клиентела. Пред вратата на дома често се събираше толкова дълга опашка, че момичетата помолиха един продавач на топли сандвичи да премести сергията си пред техния вход и така да осигури някакво минимално алиби на чакащите.

Така изглеждаше работата в хотела откъм веселата й страна, но бързам да кажа, че ние не живеехме на някаква изолирана планета. Живеехме във Венецуела и зависехме от икономическите и политическите промени в страната. След 1948 година политическият живот стана доста бурен. Калиегос и Бетанкур държеха властта от 1945 г. насам. Това беше първият опит за установяване на демократично управление в историята на Венецуела. На 13 ноември 1948 г. — едва три месеца, откак двамата с Рита си поставихме за цел да купим хотела, един майор — Томас Мендоса, има наглостта да направи сам опит за преврат. Провали се. На 24-и същия месец благодарение на часовникарски точен удар военните взеха властта почти безкръвно. Президентът на републиката и виден писател Калиегос беше принуден да се оттегли. Политическият лъв Бетанкур поиска убежище в посолството на Колумбия.

Ние в Маракаибо преживяхме няколко напрегнати часа. В един миг чухме екзалтиран глас да крещи по радиото: „Работници, излезте на улицата! Искат да ви отнемат свободата, да закрият синдикатите, да ви наложат със сила една военна диктатура! Излезте да завземете площадите и…“ Щрак! Микрофонът внезапно млъкна и след малко прозвуча спокоен сериозен глас: „Граждани! Въоръжените сили отнеха властта от хората, в чиито ръце я бяха поверили след свалянето на генерал Медина, защото те не съумяха да я използват за вашето благо. Не се страхувайте, ние гарантираме живота и собствеността на всички без изключение. Да живее армията! Да живее революцията!“

Това е всичко, което аз лично разбрах от тази безкръвна революция. На следващия ден се събудихме и прочетохме във вестниците състава на тричленната военната хунта: генералите Делгадо Чалбод, президент, Перес Хименес и Льовера Паес.

В началото се бояхме да не би новият режим да ни отнеме свободите, гарантирани от предишния. Нищо такова не се случи. Животът си продължи постарому, само дето ключовите държавни постове бяха дадени на военни. Две години по-късно убиха Делгадо Чалбод. Мръсна история, за която и до днес съществуват две противоположни версии. Първата е, че е имало заговор да бъдат избити и тримата, но само той го е отнесъл. Втората — че единият или двамата останали генерали са организирали убийството. Истината така и не излезе наяве. Убиецът загина на място от пушечен изстрел, докато полицията го преместваше от един затвор в друг. Така най-сигурно му запушиха устата за нежелани разкрития. Силният човек в правителството стана Перес Хименес, който през 1952 г. беше официално обявен за диктатор.

Нашето всекидневие не се промени. Живеехме тежко, нямахме време дори да излезем на разходка, но въпреки това чувствахме удовлетворение от усилията, които полагахме. Знаехме, че работим, за да изградим собствения си дом, дом, където щяхме да живеем щастливо, без да дължим нищо никому, доволни, задето сме постигнали всичко сами. Само хора, които се обичаха като нас, можеха да бъдат толкова единни.

В този дом един ден щеше да дойде Клотилд, дъщерята на Рита, и тя щеше да стане моя дъщеря. В този дом щеше да дойде моят баща и той щеше да е и техен баща.

В този дом щяха да се отбиват приятелите ми, за да си поемат дъх и да потърсят помощ, ако нещо ги притеснява.

В този дом щяхме да бъдем толкова щастливи, че мисълта за отмъщение нямаше дори да ми минава през ума.

Най-накрая дойде денят, когато можахме да се поздравим като победители. Декември месец на 1950 г. нотариусът оформи един хубав документ, удостоверяващ, че най-после ние сме абсолютните собственици на хотела.