Анри Шариер
Ва банк (14) (Втора част на Пеперудата)

Четиринадесета глава
Революцията

Самолетът, който бяхме взели от Мадрид, плавно се приземи на летището в Каракас. Приятелите и дъщеря ни ни очакваха. Двайсет минути по-късно вече си бяхме вкъщи. Кучетата скачаха от радост, а прислужничката индианка, която беше нещо като член на семейството, непрекъснато питаше:

— Какво правят близките на Анри, сеньора? А ти, Анри, хареса ли майката на Рита? Толкова хора ви обичат там в Европа, направо се страхувах, че няма да ви пуснат да се върнете. Благодарим ти, Боже, задето се прибрахте от толкова дълго пътуване цели-целенички!

Да, както каза Мария, с божията помощ се прибрахме у дома „цели-целенички“. Даже нещо повече, защото за мен възобновяването на връзките с близките ми беше от особено голямо значение. Те проявиха такова голямо доверие към мен, че оттук нататък щеше да е невъзможно да не го оправдая с някоя непочтена постъпка.

Иначе борбата за насъщния продължаваше по същия начин. Продадохме ресторанта, защото започна да ми втръсва от бифтеците с пържени картофки, патиците с портокали и пилешкото, сготвено с вино. Вместо това купихме един нощен бар — „Кети-бар“.

В Каракас нощните барове се посещават само от мъже. Компания им правят специални момичета, които си говорят с тях, изслушват ги, обръщат по някоя и друга чашка и подтикват клиента да поръчва пиене дори ако не е много жаден. Нощният живот в Каракас коренно се различава от обикновеното всекидневие под слънцето — по-наситен е, несравнимо по-бурен и по-вълнуващ, защото всеки клиент в бара през нощта разкрива второто си лице. След като часове наред най-дисциплинирано са се натягали да демонстрират своята изрядност, сенатори, депутати, банкери, адвокати, офицери, висши функционери хукват да се разтоварят от напрежението, насъбрано през деня. В „Кети-бар“ всички сваляха маските. Зарязваха зад гърба си задължителното за пред обществото лицемерие, забравяха служебните и семейните си проблеми — робуващата на предразсъдъци буржоазна класа тук се освобождаваше от оковите си. За няколко часа всички без изключение се връщаха в младостта. Не без помощта на алкохола робите на обществените условности се превръщаха в свободни хора — веселяха се, спореха, правеха се на донжуани пред красивите момичета от бара. По-далеч от ухажване не се стигаше, защото Рита държеше нещата здраво в свои ръце и не позволяваше на нито една жена да се измъкне от заведението в работно време. Но мъжете се задоволяваха и само с компанията на момичетата, които умееха да ги изслушват (всички имаха нужда от това) и изпълваха нощите им със своята младост и красота.

Колко пъти съм виждал изненадани от зората клиенти, които внезапно осъзнават, че са останали сами в заведението (по някое време момичетата се измъкваха тихо през задния вход). Веднъж изпратих един от тях до колата му. Беше могъщ бизнесмен, който всяка сутрин отиваше в кантората си точно в девет часа. Той ме прегърна през рамото и протегна ръка към планините около Каракас, които ясно се открояваха на фона на просветляващото небе:

— Нощта свърши, Енрике, и слънцето всеки миг ще се издигне над Авила. Нощта свърши и вече няма откъде да получа глътка надежда. Всички барове са затворени, а денят ще ни върне към вечните проблеми и задължения. Работата, кантората, робското всекидневие ме очакват. Ако не бяха тези нощи, нямаше да имам сили да издържа. Нощта си отиде, Енрике, жените отлетяха по домовете си, а ние с теб останахме сами като двама стари глупаци.

Но въпреки мъчителните мигове на зазоряване и разбитите илюзии подобни клиенти винаги се връщаха, за да получат поредната порция свобода от нощта. Самият аз често се заразявах от настроението им и благодарение на тях изживях незабравими мигове, толкова различни от скучния поток на всекидневието.

Скоро станах собственик на второ заведение — „Мадригал“, после купихме и трето — „Нормандия“. Запознах се с един противник на режима — социалиста Гонзало Дюран, който беше готов денонощно да защитава интересите на всички собственици на кръчми, барове и ресторанти. Двамата с него основахме асоциация за защита на заведенията от този тип. След време ме избраха за президент на асоциацията — правехме каквото можем, за да се опазим от изнудванията на разни чиновници.

Нали не можех да стоя мирен, реших да превърна „Мадригал“ в руски бар и го прекръстих на „Ниночка“. За да му придам повече колорит, облякох един испанец от Канарските острови като казак. Казакът си имаше стара и безкрайно кротка кранта — двамата с нея играеха ролята на портиери пред бара. Клиентите толкова ги харесаха, че започнаха да дават на казака да пие. Но което е по-лошо — даваха и на коня. Конят, разбира се, не обръщаше цели чаши уиски, но обожаваше да гълта потопени в ром захарчета. С две думи, когато крантата се почерпеше, а казакът се напиеше като поляк, двамата хукваха в галоп нагоре-надолу по улицата. За зла участ барът се намираше на една от основните пътни артерии на града — булевард „Миранда“. Та представете си, как пияният казак препуска с още по-пияния си кон между колите и крещи с пълно гърло: свистене на спирачки, катастрофи, псувни и писъци. Да не говорим за живеещото наоколо гражданство, което силно недоволстваше, че го будят посред нощ. Имахме си много неприятности, но за сметка на това страхотно се забавлявахме.

Бях наел само един музикант, но и той беше шантав колкото портиера. Беше немец, казваше се Курт Льовендал — акордеонист с ръце на боксьор, който свиреше ча-ча-ча с такова себеотдаване, че стените на целия жилищен блок трепереха чак до деветия, последния етаж. Всъщност не вярвах, че е толкова шумен, но веднъж домоуправителят и собственикът на апартамента ме качиха до горе, за да се убедя. Наистина не преувеличаваха.

Другият нощен бар — „Нормандия“, се намираше на много подходящо място — точно срещу сградата на Службата за национална сигурност. Така от двете страни на улицата се гледаха терорът и удоволствието от живота. Поне веднъж в живота си бях за завиждане. Разбира се, пак намерих начин да си осигуря проблеми — започнах да помагам на затворниците, политически и други, да предават нелегално писма на близките си. Беше доста опасно.

1958 г. От няколко месеца насам обстановката във Венецуела започна да става все по-напрегната. Усещаше се, че диктатурата на Перес Хименес няма дълго да издържи. Дори привилегированите прослойки се отдръпнаха от него. Останаха му само две опори — армията и ужасяващата политическа полиция Seguridad nacional, която арестуваше все повече хора. По същото време тримата основни политически лидери — всичките изгнаници, се срещнаха в Ню Йорк и направиха общ план за превземане на властта. Това бяха Рафаел Калдера, Ховито Вилалба и изключителният Ромуло Бетанкур. Лидерът на комунистите Мачадо не беше поканен да се присъедини към тях. Въпреки че комунистите също дадоха много жертви по време на диктатурата.

На 1 януари генералът от ВВС Кастро Леон се опита да въстане заедно с хората си. Малка група авиатори хвърлиха няколко бомби над Каракас, и по-точно над президентския дворец на Перес Хименес. Операцията се провали и Кастро Леон избяга в Колумбия. Но 23 дни по-късно в два часа сутринта един друг самолет прелетя над Каракас. В него бяха Перес Хименес, семейството му, най-близките му сътрудници и част от огромното състояние на президента. Този самолет превози толкова ценни хора и такова огромно богатство, че по-късно венецуелците го кръстиха „свещената крава“. Перес Хименес беше разбрал, че е загубил битката и че дори армията се готви да го изостави. Затова след десетгодишна диктатура напусна страната. Самолетът се насочи към Доминиканската република, където друг диктатор — генерал Трухильо, радушно посрещна своя събрат.

Каракас се събуди, управляван от нова хунта начело с адмирал Волфганг Ларазабал, който пое кормилото на кораба след бягството на капитана и екипажа. Започна революцията.

В продължение на почти три седмици човек не можеше да види жив полицай по улиците. Имаше много случаи на грабежи и насилие, но нападенията бяха почти само срещу привърженици на предишния режим. След десетгодишно покорно мълчание народът най-после се надигна. Сградата на Seguridad nacional срещу моя бар „Нормандия“ беше превзета и повечето от охраняващите я полицаи — убити.

Всъщност именно в трите дни непосредствено след бягството на Перес Хименес аз за малко не изгубих всичко припечелено за последните дванайсет трудни години. Няколко души ми се обадиха да ме предупредят, че всички барове и луксозни ресторанти, които имат славата, че са били посещавани от пересхименисти, сега са методично нападани и ограбвани. Това може би не беше толкова опасно за собствениците, които живееха далеч от заведенията си, но ние с Рита живеехме над „Кети-бар“. Барът се помещаваше на приземния етаж на кокетна ниска виличка в дъното на шикозна затворена улица. Над него беше нашият апартамент, а над нас — плоският покрив, аранжиран като арабска тераса. Бях твърдо решен да защитавам къщата, собствеността и семейството си. Снабдих се с двайсет бензинови бутилки, които превърнах в бомби от типа на „коктейл Молотов“. Подредих ги в стройна редица на покрива. Рита не пожела да ме остави сам и настоя да стои до мен със запалка в ръка. Така ги дочакахме.

Забелязахме, че към нас се стича тълпа от стотина души — грабителите. „Кети-бар“ се намираше в дъното на затворената улица. Щом идваха насам, значи беше заради нас. Вече дочувах крясъците им: „Ето тук са се събирали пересхименистите! Да го унищожим!“ Хукнаха към нас, размахвайки лопати и железни пръти. Аз щракнах запалката.

Внезапно усетихме, че тълпата спря като закована. Четирима мъже стояха насред улицата, разперили ръце, и преграждаха пътя на превъзбудените юнаци. Чух някой от четиримата да казва:

— Ние също сме работници и хора от народа и също сме за революцията. Познаваме собствениците на това място от години. Стопанинът Енрике е французин. Той е приятел на народа и го е доказвал много пъти. Отдръпнете се, нямате работа тук!

От тълпата се чуха възражения, но вече не така войнствени. Четиримата ми спасители започнаха да обясняват защо са застанали на наша страна. Спорът продължи двайсет минути. През това време ние с Рита стояхме на покрива с готовите запалки в ръце. Накрая четиримата успяха да убедят тълпата да не ни закача и тя започна да се изнизва обратно укротена. Ох! А аз вече се бях приготвил да се простя с живота. Впрочем някои от нападателите също нямаше да си тръгнат поживо-поздраво.

Четиримата ни спасители бяха работници от службата по водоснабдяването в Каракас. А в съседната на „Кети-бар“ сграда се помещаваше едно от депата на тази служба. Оттук влизаха и излизаха камионите цистерни, които носеха вода до районите, където водоснабдяването е било прекъснато по една или друга причина. Работниците, естествено, подкрепяха левицата. Често ги черпехме. Ако помолеха за бутилка кока-кола, давахме им я безплатно. Бяхме добри съседи и те знаеха, че се отнасяме към тях с толкова уважение, колкото и към богатите ни и влиятелни клиенти. Нещо повече — понякога някои от тях попадаха в затвора заради антиправителствени изказвания и ние с Рита използвахме всичките си връзки, за да им помогнем да излязат на свобода и да се върнат на работа. Измежду депутатите, сенаторите и висшите военни се намираха много свестни хора, които с удоволствие вършеха добрини. Рядко се е случвало да отхвърлят ходатайствата ни.

И ето, че сега работниците от водоснабдяването проявиха изключителна смелост (защото обстановката беше доста напечена), за да си върнат дълга. Няма да повярвате, но същото чудо се случи и с останалите ни две заведения. „Ниночка“ се отърва без нито едно счупено стъкло. А „Нормандия“, която се намираше на най-горещото място в града — срещу сградата на Seguridad nacional, се събуди след престрелките, грабежите и палежите все едно, че нищо не е имало. Никакви разрушения, никакви кражби. Коя тайнствена сила ни опази? Не знам, така и не разбрах.

По времето на Перес Хименес желязната дисциплина, работата и обществената сигурност бяха поставени на първо място. От десет години насам никой не смееше да обсъжда политическите или синдикалните проблеми. Хората само се подчиняваха. Печатът беше с намордник. При моряка Ларазабал всичко се обърна с главата надолу — народът танцуваше, пееше, с удоволствие отказваше да се подчинява на силите на реда. Интелектуалци, политици или просто демагози изпонаписаха и изговориха всичко, което им дойде наум, опиянени от възможността да изказват свободно мнението си. Симпатично време беше. Морякът отгоре на всичко беше поет, артист по душа, чувствителен към беднотията и тежкото положение на хилядите хора, които след падането на диктатора се стекоха към Каракас от всички краища на Венецуела. Той измисли „план за подпомагане“ и раздаде на мизерстващите милиони, извадени от хазната. Обеща скорошни избори. Подготви ги толкова почтено, че ги спечели съперникът му Бетанкур. В началото Бетанкур изживя доста тежки моменти — всеки ден изскачаше по някой заговор за свалянето му, всеки ден се налагаше да води борба с реакцията.

По това време купих най-голямото кафене в Каракас — „Гран-кафе“, което разполагаше с четиристотин места. Това именно беше кафенето, където ми бе дал среща Жюло Юнар — крадецът на бижута, който разбиваше витрините с чук. Това се беше случило през 1931 г. в коридорите на затвора в Париж: „Кураж, Папи! Ще се срещнем в «Гран-кафе» в Каракас!“ Ето че аз дойдох на срещата. Вярно, с двайсет и осем години закъснение, но все пак дойдох. Само че Юнар го нямаше.

И така, поне на пръв поглед при мен всичко вървеше като по мед и масло. Политическата обстановка в страната обаче беше доста напрегната. Един отвратителен и подъл атентат срещу Бетанкур разклати младата и все още слаба демокрация. Направлявана от разстояние кола, пълна с пластични експлозиви, беше изпратена да пресече пътя на президентския кортеж. Военният министър беше убит, шофьорът — тежко ранен, генерал Лопес Енрикес и съпругата му — зверски обгорели. На президента ръцете му бяха почти овъглени до лактите. Двайсет и четири часа по-късно, с превързани ръце, той се изправи да говори пред нацията. Беше толкова невероятно, че много хора го помислиха за двойник на истинския Бетанкур.

Не е необходимо да ви обяснявам, че в подобна обстановка благословената земя започна лека-полека да се заразява с вируса на политическите страсти. Всеки беше повече или по-малко заразен от политиката, ченгетата плъзнаха навсякъде, хората започнаха да се променят. Някои функционери злоупотребяваха с политическата си принадлежност. Роди се кошмарният израз „В тая страна ние командваме“.

Чиновниците от различни ведомства на няколко пъти ми създадоха големи проблеми. Нароиха се инспектори от всякакъв вид — инспектори по алкохолните напитки, инспектори по общинските данъци и прочее. Повечето от чиновниците дори не се преструваха, че си разбират от работата — ясно беше, че са докопали поста по политически причини. Отгоре на всичко, те знаеха за миналото ми и се възползваха от положението ми на осъден във Франция изгнаник, за да ме изнудват да им давам информация. Аз, разбира се, непрекъснато поддържах контакти с бивши каторжници, сводници, дребни престъпници и макар че живеех напълно почтено, не можех да се отърва от подпитвания — знам ли нещо по този случай, знам ли нещо по онзи… Пък дали няма да си помисля добре и да потърся повече информация, като се има предвид колко съм уязвим…

Накрая започна да ми писва от тия хубавци. Още не се чувствах притиснат до стената, но, както беше тръгнало, след година-две нямаше да мога да си намеря място. Определено вече не ме свърташе тук — в страната, която ми даде шанса да си възвърна свободата и достойнството.

Без много да му мисля, продадох „Гран-кафе“ и другите три заведения и двамата с Рита заминахме за Испания. Надявах се, че ще успея да се аклиматизирам там и да завъртя нещо. Така и не можах да се устроя. Европейските страни са наистина твърде добре организирани. В Мадрид тъкмо бях успял да си осигуря тринайсетте документи и разрешителни, необходими за отварянето на заведение, когато чиновниците много мило ми заявиха, че е необходим още някакъв четиринайсти подпис и печат. Това преля чашата. Рита също усети, че аз буквално не мога да живея извън Венецуела и че съм се затъжил дори за онези неприятници, които ме тормозеха. Затова настоя да се върнем обратно у дома, въпреки че вече не притежавахме нищо там.