Анри Шариер
Ва банк (6) (Втора част на Пеперудата)

Шеста глава
Тунелът под банката

Пътуването продължи повече от седемдесет и два часа. Редувахме се на волана. Паоло взимаше безкрайно много предпазни мерки. Всеки път, когато наливахме бензин, шофьорът оставяше другите двама на триста метра преди бензиностанцията и после се връщаше да ги прибере.

На двамата с Гастон ни се наложи да чакаме Паоло половин час в най-проливния дъжд. Направо побеснях.

— Ти наистина ли смяташ, че цялото това театро си заслужава усилията? Погледни ни на какво заприличахме, ще хванем охтика!

— Ама че си досаден понякога, Папи! Смених задната гума, напомпах останалите, долях масло и вода. Това не става за пет минути.

— Не е в това въпросът, Паоло! Искам само да кажа, че не виждам смисъла от толкова предпазни мерки.

— Важното е, че аз го виждам, а именно аз командвам операцията. Ти може и да си бягал тринайсет пъти от каторгата, докато аз десет години съм гнил в един изолатор в миличката ни Франция. Затова мисля, че предпазните мерки никога не са достатъчно. Не е все едно дали бензинаджията ще забележи шевролет с един или трима души вътре. Прав беше, да не повдигаме повече въпроса.

След още десет часа стигнахме до градчето, което беше крайната цел на пътешествието ни. Паоло ни остави в началото на една уличка, обточена с вили от двете си страни.

— Вървете по десния тротоар. Нашата вила се нарича „Ми амор“. Влезте като у дома си. Вътре ще ви чака Огюст.

Цъфнала градина, поддържана алея, кокетна виличка със затворена врата. Почукахме.

— Здравейте, приятели! Влизайте направо — покани ни Огюст, отваряйки вратата.

Посрещна ни по риза, плувнал в пот. Косматите му ръце бяха целите в пръст. Обяснихме му, че Паоло е отишъл да остави колата на един паркинг в другия край на града. Нямаше нужда да навираме автомобила с венецуелска регистрация в очите на местните.

— Добре ли пътувахте?

— Да.

Ни дума повече. Разположихме се в трапезарията. Усетих, че настъпва решителният момент и че се чувствам леко притеснен. Нито Гастон, нито аз знаехме за каква точно операция иде реч. „Въпрос на доверие, ни беше казал Паоло в Каракас. — Или се хващате, или не. Ваша работа. Само едно ще ви кажа — ще потекат повече пари, отколкото изобщо можете да си представите.“ Хубаво, но сега вече дойде време да изясним и да уточним нещата.

Огюст ни предложи кафе. Зададе няколко въпроса за пътуването и здравето ни и не обели дори дума, от която да ми светне под шапката. Умеят да бъдат дискретни тия братлета, няма що!

Чух някой да захлопва врата на автомобил пред къщата. Сигурно Паоло е наел някоя местна бричка. Така се и оказа.

— Това е то! — възкликна Паоло като нахлу в стаята и свали коженото си сако. — Всичко върви по ноти, момчета!

После седна и спокойно си изпи кафето. Аз не обелвах и дума. Само чаках. Той накара Огюст да остави бутилката с коняк на масата. Без да припира, с все така самодоволен вид, той ни наля и чак тогава пристъпи към вълнуващия ни въпрос.

— И така, момчета, намирате се на мястото на подготвителните работи. Представете си, че точно срещу нашата китна виличка, от другата страна на улицата, по която дойдохте тук, е опряла гръб една банка. Официалният й вход гледа към красивия булевард, който върви паралелно на нашата уличка. А приятелят Огюст, като ви знае какви сте мързеливци, е започнал вече сам работа, та да ви остане на вас по-малко. Затова ръцете му са целите в глина.

— Какво да ни остане по-малко? — запита Гастон, който не беше бунак, но и не беше особено бърз в мисленето.

— Нищо кой знае какво — отвърна Паоло с усмивка. — Просто един тунел, който започва от съседната стая, минава под градината, после под улицата и свършва под трезора на банката. Ако изчисленията ми са правилни. Ако ли не, ще се озовем от другата страна на улицата. Тогава ще копаем още по-надолу и ще се опитаме да стигнем центъра на трезора.

Замълчахме. Накрая Паоло попита:

— Какво ще кажете?

— Почакай, приятелю. Трябва ни време, за да го смелим. Очаквах нещо по-различно.

— Има ли нещо интересно в тази банка? — запита Гастон. Наистина, не го биваше много по мисленето. Щом Паоло беше задвижил цялата тази организация, значи явно не ставаше въпрос за три кутии със слама.

— Иди утре да я наобиколиш и ела да споделиш наблюденията си — отвърна Паоло, избухвайки в смях. — За да ти дам някаква бегла представа, ще ти кажа, че вътре работят осем касиери. Сега стана ли ти ясно какъв поток от чекове им минава през ръцете?

— Мамка му! — възкликна Гастон, пляскайки се по бедрото. — Ама това е истинска банка! Е, страшно съм доволен. За първи път ще участвам в обир, дето сякаш инженерчета са го подготвяли. А бе накратко, ще ме нарекат маршал на мошениците!

— Аз не държа да ставам маршал. Предпочитам да си остана лейтенантче, но да имам достатъчно пари за номера, който съм намислил. Не са ми нужни чак милиони. Искрено казано, Паоло, виждам, че ни предстои страхотно много бачкане. И ако накрая успеем — а за да успеем, трябва да вярваме, че това ще стане, — цял живот ще имаме с какво да си плащаме наема и телефона. Но… в цялата работа има толкова много „но“. Може ли да ти задам няколко въпроса, капитане?

— Питай колкото искаш, Папи. Аз така и така смятах да обсъдим заедно всяка точка от плана. Вярно е, че аз ще ръководя операцията, тъй като аз съм я разработил, но също така е вярно, че всеки от вас рискува тук свободата си, а може би дори живота. Питай колкото искаш.

— Правилно. Първо: колко метра има от съседната стая, където е отворът на тунела, до тротоара пред градината?

— Осемнайсет.

— Второ, какво е разстоянието от бордюра на тротоара до банката?

— Десет метра.

— Трето, измислил ли си къде точно в сградата на банката се намира трезорът?

— Да. Наех личен сейф, а помещението с личните сейфове на клиентите е разположено в съседство с трезора. Разделя ги блиндирана врата. Тази врата е и единственият вход към залата с големите мангизи. Веднъж, след като вече няколко пъти бях ходил там, докато стоях и чаках да донесат втория ключ за сейфа ми, видях как отвориха блиндираната врата. Успях да разгледам залата и подредените покрай стените й каси.

— Можа ли да прецениш колко е дебела преградата между двете помещения?

— Трудно е да се каже заради стоманените решетки.

— По колко стъпала слизаш, за да стигнеш до сейфовете?

— Дванайсет.

— Значи трезорът е на около три метра под нивото на улицата. Кажи сега какво си намислил.

— Трябва да се опитаме да стигнем точно под стената, която разделя двете помещения. Възможно е да се ориентираме по съоръженията, с които касите долу са закрепени — те се подават и на повърхността. Ако стигнем под стената, с една дупка ще си осигурим достъп до двете помещения.

— Щом касите са завинтени неподвижно, може би рискуваме да попаднем под някоя от тях.

— Не бях помислял за тази възможност. Ако това се случи, просто ще разширим дупката.

— Според мен е по-добре да прокопаем две разклонения на тунела към двете помещения и да се стараем да излезем в средата на всяко от тях.

— Съгласен съм с това — рече Огюст.

— Добре, Папи. Има още много да се бъхтим, докато стигнем до там, но е хубаво да помислим по-отрано. Други въпроси?

— На каква дълбочина е тунелът?

— Три метра.

— Колко е широк?

— Осемдесет сантиметра. За да можем да се обръщаме вътре.

— Колко висок го мислиш?

— Метър.

— За широчината и височината съм съгласен, но ми се струва, че трябва да слезем по-надълбоко. Два метра пръст над нас не представляват кой знае колко надежден свод. Достатъчно е да мине някой голям камион или валяк и всичко ще се срути.

— Може и така да е, Папи, но по тази улица по принцип не минават камиони и валяци.

— Дори и да е така, нищо не ни струва да направим кладенеца на четири метра дълбочина. Между улицата и тунела ще има поне три метра земя. Някакво неудобство ли виждаш в това? Единствената допълнителна работа ще е да издълбаем входа с метър по-надълбоко. Самият тунел ще си е същият. От друга страна, ако се движим на четири метра дълбочина, почти със сигурност ще стигнем на едно равнище с основата на сградата, ако не и под нея. Колко етажа има банката?

— Приземен и първи.

— Значи основите не са по-дълбоки.

— Така е, Папи. Ще слезем на четири метра.

— Как смяташ да проникнеш в хранилището? Какво знаеш за алармената система?

— Според мен, Папи, точно тук ни е проблемът. Логично е системите да са разположени около хранилището. При положение, че не закачаме нито неговата врата, нито вратата на банката, системата не би трябвало да се задейства. Не вярвам да са сложили нещо вътре в трезора. Все пак смятам, че не е разумно да пипаме касите, които са около входната и блиндираната врата.

— Добре, съгласен съм с теб. Разбира се, риск има — докато работим с другите каси, вибрациите могат да включат алармата. Но ако се придържаме към предпазните мерки, шансът ще е на наша страна.

— Има ли нещо друго, Папи?

— Предвидил ли си някакви укрепления за тунела?

— Да, в гаража имам необходимите материали.

— Чудесно. А какво ще правим с пръстта, която изравяме?

— В началото ще я разстиламе по повърхността на цялата градина, после ще направим малки хълмчета и накрая ще опашем оградата с ивица, широка метър и висока толкова, че да не буди любопитство.

— А наоколо навъртат ли се любопитни?

— Отдясно всичко е наред. Двама старци, които всеки път, щом ме видят, започват да сипят извинения — кучето им е навикнало да сере точно пред портата ми. Отляво обаче нещата са по-кофти. Имат две дечица — на осем и на десет години, които непрекъснато се люлеят на люлката. Понякога литват толкова високо, че спокойно могат да видят какво става в нашата градина.

— Не и ако си вършим работата точно до оградата откъм тяхната страна.

— Точно така. Е, да предположим, че сме прокопали тунела и сега стоим под хранилището. Ще трябва да дълбаем кухина — нещо като стаичка, в която да държим сечивата си и да работим двама-трима едновременно. Щом като уточним къде се пада центърът на всяко от двете помещения, ще направим работни площадки два на два метра.

— Хубаво. А как ще пробием стоманените каси?

— Това трябва да го обсъдим заедно.

— Казвай.

— Можем да използваме горелка — в тази област съм спец, това ми е професията. Можем да вземем и електрическа резачка — с нея също съм работил, но тук има проблем. Във вилата тече 120-волтов ток, а ще ни трябва 220 волта. И заради това реших да включим в групата още едно момче, но не искам да го караме да копае заедно с нас. Той ще пристигне в навечерието на удара.

— И с какво ще действа?

— Седни, за да не паднеш, Папи. С термит! Той е истински специалист. Вие какво ще кажете?

— Ставаме пет маймуни на клона вместо четири — отбеляза Гастон.

— Ще си получиш своя дял, Гастон! Няма кой знае какво значение дали сме четири или пет.

— Аз съм за това да го вземем онзи с термита, защото, ако се наложи да отваряме дузина каси, с термит ще се справим много по-бързо.

— Може да се каже, че ви запознах с основния план. Всички ли сте навити?

Всички казаха да. Паоло ни даде един последен съвет — през деня двамата с Гастон за нищо на света да не си показваме носа навън. Ще излизаме само от време на време вечер, колкото се може по-рядко, и то винаги много внимателно издокарани — с вратовръзки и прочее. Никога не бива да ни виждат четиримата заедно.

Влязохме в съседната стая, която някога е служела за кабинет. Там вече беше прокопана дупка с един метър в диаметър и три метра дълбочина. Възхитих се на гладките й стени и чак тогава се сетих за необходимостта от вентилация в тунела.

— А как ще стига въздух до нас?

— Намерил съм малък компресор и пластмасови маркучи. Ако този, който копае в момента, започне да се задушава, вторият човек ще държи маркуча насочен към лицето му, докато работи. Купил съм го в Каракас и е почти безшумен.

— Не можем ли да купим някаква климатична инсталация?

— Мислих вече по този въпрос. Имам такъв апарат в гаража, но той трещи страхотно.

— Слушай, Паоло. Онзи с термита не е съвсем сигурен. Ако не дойде на срещата, ще трябва да се справяме сами. С горелката ще е много бавно и ще ни се наложи да използваме електрическа резачка. Трябва по някакъв начин да прокараме 220-волтов ток. За да не събудиш подозрение у властите, кажи, че ще монтираш тук замразител за месо и климатична инсталация или че ще режеш дървени трупи в гаража си и ти е нужен електрически трион и прочее. Така ще разрешим проблема.

— Прав си. Ако прокараме 220-волтовия ток, само ще спечелим от това. А сега край на обсъжданията! Огюст е истински цар на спагетите. Веднага щом сготви, ще седнем да ядем.

Вечерята премина много весело. След като си припомнихме няколко тежки епизода от миналото, взехме решение да не споменаваме повече каторгата. Освен заради забавните моменти, които сме изживели там — жените, слънцето, морето, дивотиите. Смяхме се като деца. Нито един от нас не изпитваше и най-малкото угризение при мисълта, че се готвим да нападнем най-внушителния символ на властта в това егоистично общество — банката.

Токът от 220 волта беше прокаран без затруднения, още повече оказа се, че точно до къщата има трансформатор. Отказахме се да копаем с кирки — инструментът беше твърде неудобен за едно толкова тясно пространство. Започнахме да прорязваме цели блокове в пръстта с помощта на електрическия трион за дървесина, откъртвахме ги с един здрав и удобен за работа лост и после ги изтегляхме на повърхността с ведро и макара.

Нужни ни бяха титанични усилия и напредвахме твърде бавно. Бръмченето на триона потъваше в дъното на кладенеца, който вече достигна четири метра дълбочина. Звукът едва се долавяше във вътрешността на къщата, а на двора вече не се чуваше нищо. По тая линия нямаше от какво да се боим.

И така, входната дупка беше прокопана. Днес започнахме да работим по тунела. С компас в ръка Паоло прокопа първия метър в глинестата и влажна почва, която се лепеше по всичко наоколо. Отказахме се да работим полуголи и започнахме да използваме работни комбинезони, така че щом излезехме на повърхността, просто сваляхме дрехата и се оказвахме чистички като пеперуда, изпълзяла от какавидата си. С изключение на ръцете, разбира се.

Според предварителните ни изчисления имахме да изкопаем около трийсет кубически метра земя. Не беше шега работа.

— Ето ти истинска каторжническа ангария — мръхтеше Паоло, когато му паднеше настроението.

И все пак малко по малко напредвахме. „Като къртици“, както казваше Огюст.

— Ще успеем, момчета! И ще имаме парички за цял живот. Нали бе, Папийон?

— Ами да! А пък аз най-накрая ще пипна прокурора, фалшивия свидетел и ще организирам чудни фойерверки на „Ке д’Орфевър“ №36. Хайде, приятели, на работа! Вие може и да не бързате да станете милионери, но случва ми се понякога да сънувам, че прокурорът се е гътнал кротко в леглото, умрял е, без да успея да му извадя езика, че свидетелят се търкаля доволно сред скъпите кожи в магазина на татко си, а след войната ченгетата не само са си сменили адреса, но и са се преквалифицирали във войници от Армията на спасението. А това би означавало, че цялата тази операция губи смисъла си за мен. Не е сега моментът да си дрънкаме глупости или да играем белот. Хайде, спуснете ме в дупката. Ще поработя още няколко часа.

— Спокойно, Папи! Всички сме изнервени. Вярно е, че нещата не се движат бързо, но не можеш да отречеш, че напредваме. Само на петнайсет метра пред нас стои струпано богатството. А иначе всеки си има своите проблеми. Я виж какво ми пише Сантос — моят приятел от Буенос Айрес.

И Паоло извади от джоба си едно писмо и зачете на висок глас: „Драги ми Паоло, да не би да вярваш в чудеса? Вече повече от шест месеца не си идвал да видиш двете си мацки, а отгоре на всичко не си им пратил и по една пощенска картичка. Ти си абсолютно безотговорен тип. Горкичките те не знаят дали си жив или умрял и в кое кътче на земята се намираш. При това положение за мен става много неудобно да ходя да им събирам парите от курварлъка. Всеки понеделник ми се вдига все по-голям скандал: «Казвай къде ни е човекът! Какво прави? Сигурно готви някой голям удар. Лесно му е на него с неговите удари, но щеше да направи по-добре да си стои тук с нас. Писна ни вече да си лягаме с възглавницата. За последен път ти даваме процента. Ясно ли е? Да се връща, или ще си намерим друг!» Затова, драги Паоло, направи усилие, изпрати им някой ред и не вярвай в чудеса. Защото иначе ще изгубиш и двете си мелнички и край на брашното. — Твой приятел Сантос.“

— Е, аз наистина вярвам в чудеса. Ей го чудото стои пред нас. Аз — Паоло, и вие — моите другари, с нашия ум и смелост ще го постигнем. И все пак да се надяваме, че девойките ще издържат още малко, защото имаме нужда от парите, които изкарват, за да доведем нещата тук докрай.

— Всеки от нас ще им изпрати цветя — предложи Огюст, възхитен от идеята си.

— Ти в моите работи не се бъркай — отсече Паоло. — Аз съм като художник, който изпипва едно от най-красивите мошенически изпълнения. Без да го знаят, те също дават своята лепта и това е голяма чест за тях.

Избухнахме в смях, пийнахме по глътка коняк и аз кандисах да поиграем бридж-белот, за да ни се отпуснат нервите.

Разпръсването на пръстта из просторната градина не ни създаваше проблеми. Разстилахме я равномерно, като гледахме да не засипем пътеката към гаража. Но тъй като изкопаната земя се различаваше от тази на повърхността, от време на време докарвахме камион с обикновена пръст и я покривахме. Всичко вървеше по ноти.

Копаехме и мъкнехме ведрата с глина. Наложи се да покриваме пода на тунела с дъски, защото на много места избиваше вода и затъвахме в кал. Дъските улесняваха и измъкването на ведрото, което влачехме с въже.

Работехме по следния начин: един от нас се спускаше до дъното на тунела. С помощта на триона и лоста той дълбаеше земята и изкъртваше блокове глина и камъни, с които напълваше ведрото. Вторият извлачваше ведрото до началото на тунела, откъдето го поемаше трети човек и го изтегляше с помощта на макара й го изсипваше в количка. Бяхме пробили отвор между килера и гаража и четвъртият трябваше просто да закара количката до гаража и да излезе оттам ни лук ял, ни лук мирисал, като примерен градинар.

Работехме по цели часове наред, тласкани от бясното желание да постигнем целта си. Изразходвахме невероятно много енергия. Атмосферата в тунела беше изключително тежка въпреки вентилатора на климатичната инсталация и струята чист въздух, който стигаше до нас чрез пластмасовия маркуч. Обикновено навивахме маркуча около врата си и от време на време, докато копаехме, вдишвахме направо от него. От жегата цялото ми тяло се беше изринало на малки червени пъпчици и пришки. Казаха ми, че това е уртикария и аз съвсем се притесних. Единствено на Паоло му нямаше нищо, защото той се занимаваше само с разнасянето на пръстта из градината. След като се измъкнехме от ада, бързахме веднага да вземем душ и въпреки това ни беше нужен поне един час, за да се съвземем и да дишаме нормално. Намазвахме се от главата до петите с вазелин или какаово масло и едва тогава се чувствахме кажи-речи прилично. „В крайна сметка самите ние се навихме на тази работа, нали? Никой не ни е карал насила да я вършим. Затова сега се стегни, затвори си глупавата уста и Господ да ти е на помощ!“ Това си повтарях непрекъснато. Повтарях го и на Огюст, когато започнеше да се оплаква, че е изперкал, задето се е хванал на хорото.

Няма нужда да ви убеждавам, че копаенето на тунел под банка е най-доброто средство за отслабване. Удивително е колко гъвкав ставаш след толкова навеждане, извиване, промъкване. Потяхме се повече, отколкото в сауна. При всички тези физически упражнения нямаше опасност да запазим някой и друг грам излишна тлъстина. Поне развихме хубава мускулатура. Така че работата си имаше много добри страни, да не говорим, че в края на тунела ни очакваше една прекрасна награда — чуждото богатство.

Нещата вървяха по ноти, единствено около градината възникнаха проблеми. Нивото й застрашително се покачи, цветята потъваха все по-надълбоко и всичко това можеше да събуди нечие подозрение. Още малко и отвън щяха да се виждат само чашките им. И тук намерихме чалъм: пресаждахме ги в саксии и ги поставяхме върху нивото на новоразстланата пръст. Отдалеч изглеждаше сякаш си растат нормално върху земята.

Тая история започна твърде много да се проточва! Поне да можехме да си почиваме един след друг. Но нямаше как. Нужно беше участието и на четиримата, за да се поддържа ритъмът. Ако останехме трима, цикълът се удължаваше безкрайно, а да се складира изкопаната пръст вътре в къщата бе опасно.

Капакът на входа към тунела пасваше идеално и ние можехме спокойно да оставяме отворена вратата на стаята, където работехме — отстрани не се забелязваше нищо. Бяхме прикрили добре и отвора между килера и гаража. Откъм гаража на това място стоеше огромно дървено пано, окичено с разнообразни инструменти, а откъм килера беше подпряна историческа картина, посветена на испанските колонизатори. Така когато на Паоло му се налагаше да се види с някого, той спокойно го посрещаше у дома си. Само дето ние с Гастон се качвахме да се скрием на втория етаж.

В продължение на два дни валя като из ведро и тунелът се наводни. Долу се събра поне двайсет сантиметра вода и аз предложих на Паоло да купи ръчна помпа и маркучи. След един час вече помпахме здраво (още един вид упражнение) и изливахме водата в помийната яма. Цял ден мъчителен труд, който не ни приближи до целта.

Скоро щеше да стане декември. За предпочитане беше да приключим с подготвителната работа — тунел, работни площадки под самата банка и прочее — до края на ноември. Ако младежът с термита се появеше навреме, коледните подаръци ни бяха в кърпа вързани. Ако не дойдеше, щяхме да използваме електрическата резачка. Знаехме вече откъде да си набавим цялата апаратура. „Дженерал Електрикс“ продаваха чудни модели от тях. Решихме, че е по-разумно да направим покупката в друг град.

Междувременно тунелът напредваше и на 24 ноември стигнахме до основите на банката. Още три метра и готово. Оставаше ни да изкопаем около дванайсет кубически метра. Отпразнувахме случая, като отпушихме бутилка истинско френско сухо шампанско.

— Изглежда ми зеленикаво — отбеляза Огюст.

— Още по-добре, това е хубав знак. Зеленото е цветът на доларите!

Паоло обобщи това, което оставаше да се направи: шест дни, за да изкопаем тунела до края и да подготвим работните площадки под трезора; три дни, за да ги укрепим. Общо девет дни бачкане. Сега сме 24 ноември, значи на 4 декември всичко ще е окей.

— Ще атакуваме в петък, в осем часа вечерта — тоест един час след като са приключили работа. Ще разполагаме с цялата петъчна нощ, събота, нощта на събота срещу неделя и цялата неделя. Ако нещата се развиват по план, ще се измъкнем оттук някъде около два часа след полунощ неделя срещу понеделник. Ще разполагаме с петдесет и два часа, за да приберем мангизите. Съгласни ли сте?

— Не, Паоло, абсолютно не съм съгласен.

— Защо, Папи?

— Банката отключва в седем сутринта заради чистачките. Като нищо може някоя от тях да предизвика, без да иска, включването на алармата. Ще е минало твърде малко време от нашето отпътуване. Затова предлагам да правим каквото ще правим, но в шест вечерта в неделя да сме приключили. Докато си разделим плячката, ще стане около осем. Ще тръгнем веднага и така, ако някой задейства алармата в седем сутринта, ние вече ще сме имали единайсет часа, за да се отдалечим на достатъчно разстояние.

Накрая всички приеха моето предложение. Пиехме си шампанското и слушахме плочите, които Паоло беше донесъл — Морис Шевалие, Пиаф, типично парижка музика… Стиснал чашата си, всеки от нас мечтаеше за големия ден. Имахме чувството, че можем да го докоснем, ако протегнем ръка.

Е, Папи, скоро ще можеш да представиш в Париж сметката, която си запечатал в сърцето си. Ако всичко върви добре, ще се върна от Франция в Каяо и ще прибера Мария. На татко ще се обадя по-късно. Бедният ми добър баща! За да го целуна, първо ще трябва да погреба дълбоко в себе си човека от изминалите години, авантюриста… Но и това ще стане по-лесно, ако успея да отмъстя и да си създам положение в обществото.

Бедата ни връхлетя един ден след празника с шампанското, но ние не бяхме вкъщи, за да го разберем веднага. Бяхме заминали заедно за съседен град на сто и двайсет километра от нашия, за да купим необходимите инструменти от „Дженерал Електрикс“. Елегантно облечени, двамата с Гастон тръгнахме пеша и два километра по-надолу се присъединихме към Паоло и Огюст, които ни чакаха с колата.

— Заслужихме си тази разходка, нали, момчета? Хайде, дишайте с пълни гърди въздуха на свободата!

— Прав си, Паоло, заслужихме си разходката. Не карай много бързо, за да се порадваме на пейзажа.

Отседнахме в два различни пансиона и прекарахме цели три дни в красивия пристанищен град, опасан с живописни кораби и гъмжащ от веселата разноцветна тълпа. Всяка вечер четиримата се събирахме заедно. „Никакви нощни барове, никакви публични домове, никакви уличници, сега сме в командировка по работа!“, беше отсякъл Паоло. И беше прав.

Двамата отидохме да изберем най-подходящата апаратура. Спряхме се на чудесна резачка, но се налагаше да я платим в брой, а не разполагахме с толкова мангизи. Паоло телеграфира в Буенос Айрес и за щастие даде адреса на пансиона, в който беше отседнал. Решихме, че ще ни закара обратно във вилата, а самият той ще се върне след ден-два, за да прибере парите и да купи резачката. Тръгнахме си към къщи в добро настроение след кратката ваканция.

Както обикновено, двамата с Гастон слязохме от колата на ъгъла на малката ни уличка. Имахме да изминем стотина метра до къщата. Тръгнахме бавно и предвкусвахме удоволствието от срещата с нашия шедьовър — тунела. Внезапно сграбчих Гастон за ръката и двамата замръзнахме на място. Какво ставаше пред къщата? Ченгета, дузина зяпачи, двама пожарникари, които нещо копаеха по улицата… Нямаше нужда да искам разяснения. Явно беше, че тунелът е открит!

Гастон започна да трепери, сякаш има треска. И както си тракаше със зъби, не намери да каже нищо по-умно от най-голямата глупост на света:

— Тия са ни развалили хубавия тунел! Мамка им! Толкова хубав тунел беше!

Точно в този момент един тип, на който от километър му личеше, че е ченге, се втренчи в нас. Цялата ситуация изведнъж ми се стори абсолютно нелепа и без да се усетя, избухнах в толкова искрен и весел смях, че подозренията на ченгето се изпариха. Хванах Гастон за ръката и казах високо на испански:

— Страшен тунел са били подготвили тия крадци!

Бавно обърнахме гръб на шедьовъра си и тръгнахме надолу по улицата без да бързаме и без някой да ни гони. Сега вече се налагаше да действаме светкавично. Попитах Гастон:

— Колко пари имаш? Аз имам около шестстотин долара и хиляда и петстотин боливара. А ти?

— Нося две хиляди долара в патрона си.

— Най-доброто сега, Гастон, е да се разделим тук, насред улицата.

— Какво ще правиш, Папи?

— Ще се върна обратно в пристанището, откъдето дойдохме, и ще се опитам да взема кораб за някъде. Най-добре за Венецуела.

Не можехме да се разцелуваме насред улицата и само си стиснахме ръцете, но от вълнение и двамата имахме сълзи в очите. Нищо не може да свърже толкова здраво двама мъже, колкото приключението и преживените заедно опасности.

— Късмет, Гастон!

— Да ти го начукам, Папи!

Паоло и Огюст също се върнаха по домовете си, използвайки различни пътища. Единият си отиде в Парагвай, другият — в Буенос Айрес. Сега поне, мацките на Паоло не си лягат вечер само с възглавницата.

Успях да се кача на кораб за Порто Рико. Оттам взех самолет за Колумбия и кораб за Венецуела.

Чак няколко месеца по-късно научих какво се беше случило: повреда в канализацията под големия булевард от другата страна на банката. Огромен камион, натоварен с метални тръби, тръгнал да минава по нашата улица и задните му гуми хлътнали в тунела. Викове, крясъци, ама защо, ама как, полиция — и накрая разбрали всичко.