Анри Шариер
Ва банк (7) (Втора част на Пеперудата)

Седма глава
Карот — заложната къща

В Каракас празнуваха Коледа. Големите улици бяха великолепно осветени. Навсякъде се бяха строили групички певци, които изпълняваха несравнимите коледни химни на обикновените хора от народа. Веселието се носеше из въздуха. Аз се чувствах потиснат от провала, но не и озлобен. Играхме и загубихме, но животът продължаваше, а аз се усещах по-свободен от когато и да било. Пък и както справедливо отбеляза Гастон, хубав тунел успяхме да изкопаем!

Атмосферата, която се създаваше от химните за Витлеемското чудо, лека-полека ме покори, почувствах се успокоен, душата ми отново се отпусна и отидох да изпратя телеграма на Мария: „Мария, дано тази Коледа изпълни с щастие дома, в който ти ми даде толкова много.“

Прекарах Рождество с Пиколино в болницата. Излязохме в малката градина и почетохме празника, седнали на една пейка. Бях купил две hallacas — специалитет, който се приготвя само на Коледа. Избрах от най-скъпия и най-хубавия вид. В джобовете си носех две плоски бутилчици чудесно кианти.

Бедняшка Коледа ли? Не. Ние бяхме богати, много богати. Това беше Коледа за двама възкръснали от блатото, Коледа за двама, чието приятелство заякна в изпитанията. Коледа на пълната свобода, когато можехме да си позволим лудории като моите. Безснежна Коледа в Каракас, в разцъфналата болнична градинка, един празник, изпълнен с надежди за Пиколино, чийто език вече не висеше безпомощно, откакто за него полагаха нормални грижи. Да, това беше наистина една Коледа на чудесата, защото той успя да ми отговори ясно с „да“, когато го попитах дали му харесват двете hallacas.

Господи, колко е трудно да започнеш живота си наново! Изкарах няколко тежки седмици, но не се обезкуражих. Помагаха ми непоклатимата вяра в бъдещето и жаждата за живот. Дори в моментите, когато трябваше да съм най-угрижен, дребна случка от улицата можеше да ме накара да избухна в смях. А ако срещнех някой от старите си приятели, прекарвах с него вечерта и двамата се забавлявахме като двайсетгодишни момчетии. Така поддържах духа си.

Доктор Бугра ме взе на работа в лабораторията си за козметика. Не печелех много, но ми стигаше, за да се обличам добре, почти елегантно. Младият ми дух вършеше останалото. Не след дълго напуснах доктора заради една унгарка, която произвеждаше кисело мляко в дома си. Точно там се запознах с авиатора, чието име не искам да цитирам, защото в момента работи като командир на екипаж в „Еър Франс“. Ще го нарека Карот.

Той също бачкаше при унгарката и печелеше достатъчно, за да си прави кефа. Всяка вечер тръгвахме да се шляем из бистрата на Каракас. Често отивахме да обърнем по едно-две питиета в хотел „Мажестик“. По-късно той беше разрушен, но по онова време се славеше като единственото модерно заведение в квартала.

И точно в този период, когато си мислехме, че вече нищо ново не може да се случи, стана истинско чудо. Един ден Карот, който като истински мъж не плямпаше нагоре-надолу за личния си живот, изчезна и се върна след седмица от Съединените щати с малък двуместен самолет. Чудна машинка. Не го разпитвах за подробности — откъде го е взел й прочее. Зададох му само един въпрос — какво смята да прави с него.

— Още не знам — изхили се той. — Но мога да те взема за съдружник.

— Добре де, какво ще правим?

— Няма значение. Важното е да се позабавляваме и да вземем малко мангизи.

— Добре, навит съм.

Милата унгарка от самото начало не си правеше илюзии, че ще й работим цял живот. Само ни пожела успех на раздяла и оттук-насетне започна щурият купон. Какво ли не можехме да правим с тази огромна пеперуда!

Карот се оказа истински ас на висшия пилотаж. По време на войната се занимавал с прехвърлянето на бойци от Съпротивата от Англия във Франция и обратно. Често му се случвало да се приземява, воден единствено от светлината на джобните фенерчета на партизаните. Беше истински троши-глава и шегаджия. Веднъж, без да ме предупреди, обърна самолета отвесно, така че за малко да се подмокря от шубе. И всичко това за да стресне една дебела лелка, която в този момент спокойно се облекчаваше в градината си, вирнала тлъстия си гол задник към небето.

Толкова се влюбих в този самолет и в нашите въздушни изпълнения, че щом ни се свършиха парите за бензин, родих великата идея да заработим като амбулантни търговци.

Това доведе до единствения случай в живота ми, когато хладнокръвно измамих доверието на друг човек в мен. Нещастникът се казваше Кориа и притежаваше магазин за мъжка и дамска конфекция. Двамата с брат му бяха съдружници. Среден на ръст евреин, кестеняв, с интелигентен вид, при това говореше чудесно френски. Грижеше се добре за търговията си и магазинът му процъфтяваше. В отдела за женско облекло продаваше само най-модни артикули — рокли и прочее, всичките внесени от Париж. Така че имах избор. Успях да го убедя да ми даде на доверие стока, която ще продаваме из страната, и така отнесох рокли, ризи и панталони за доста солидна сума пари.

Вдигахме се със самолета накъдето ни скимне и се връщахме, когато си поискаме. Продажбите вървяха добре, но печалбите в никакъв случай не стигаха да си покрием разходите и делът на Кориа лека-полека се втечни на бензин. За него не остана и стотинка.

Най-добрите ни клиентки бяха проститутките и ние, разбира се, редовно ги посещавахме. Ярки шемизети, модни панталони, поли на цветя, копринени шалчета — всичко това, разстлано върху масата в трапезарията на бордея, се превръщаше в неустоимо изкушение за тях. Аз бързах да налея масло в огъня:

— Следете внимателно мисълта ми, госпожи! За вас това не е излишен лукс. Купувайки тези дрехи, вие бихте направили, ако смея така да се изразя, добро капиталовложение. Колкото по-привлекателно изглеждате, толкова по-лесно клиентите ще захапват въдицата. А на онези от вас, които мислят само как да спестяват, ще кажа, че да не си купуваш нищо, е твърде глупава форма на пестеливост. Защо? Защото по-нагиздените веднага се превръщат в непобедими конкурентки.

Нашата дейност хич не се нравеше на собствениците на публичните домове. Неприятно им беше да гледат как толкова пари изтичат към чужди джобове. Още повече някои от тях също се бяха сетили да продават — и то на кредит — „работно облекло“ на момичетата. Като ни гледаха, на сводниците им идеше да ни хвърлят във въздуха.

Често отскачахме до Пуерто ла Круз, защото в съседство имаше много хубаво летище. Собственик на най-шикозния бордей, в който при това живееха шейсетина жени, беше един непоносим, надут и нагъл педераст. Беше панамец, а жена му — симпатична и мила венецуелка. От нея обаче нищо не зависеше. Мръсникът не ни позволяваше дори да отворим куфарите, за да им хвърлят мацките по някое око, камо ли да разстелем нещата върху масата.

Веднъж този тип си позволи да отиде твърде далеч. Пред очите ни изрита на улицата едно момиче само защото си купи шалчето, което носех на врата си. Страстите около този случай се поразгорещиха и накрая се появи полицай, който ни посъветва да не стъпваме повече тук.

— Добре бе, педераст мръсен — му каза Карот. — Няма да се върнем по земя, но ще се върнем по въздуха. На това не можеш да ни попречиш.

Разбрах какво иска да каже със заканата си чак на следващия ден, когато се отлепихме от пистата и чух гласа на Карот по вътрешния телефон: „Ще идем да поздравим панамеца. Ти само не се бой и се дръж здраво!“

— Чакай бе, какво ще правиш?

Той обаче не ми отговори, а щом стигнахме над покрива на бордея, набра леко височина, след което пикира почти отвесно, промуши се под кабелите за високо напрежение, които минаваха съвсем близко до къщата, и обърса сламения покрив. Зле прикрепената слама се разлетя на всички посоки и откри чудна гледка към стаите на горния етаж, леглата и техните обитатели. Последва лупинг на дясното крило, отново набрахме височина и пак минахме над бордея, за да се насладим на гледката. Никога не съм виждал нищо по-комично и необикновено от всички тези полуголи жени и техните клиенти, които лудееха от гняв в непокритите си кутийки и размахваха юмруци към авиаторите, дръзнали да нарушат съня или любовната им игра. Двамата с Карот се смяхме, докато останахме без дъх.

Повече не стъпихме в този град, където ни очакваха бесният собственик и сърдитите жени. След време срещнах една от пострадалите, която прояви чувство за хумор и сподели нашето веселие относно случката. Тя ни разказа, че изпълнението предизвикало големи вълнения и в резултат разяреният панамец настоял да поправи покрива съвсем сам, за да е спокоен.

Двамата с Карот обичахме природата и често се качвахме на самолета само за да търсим нови екзотични кътчета. Така открихме насред морето, на около двеста километра далеч от брега, едно наистина божествено място — Лос Рокес. Това беше огърлица от над триста и шейсет мънички островчета, които, гушейки се едно до друго, ограждаха огромно езеро насред самия океан. Езерото изглеждаше спокойно, защото островчетата играеха ролята на дига. Водата му бе бледозелена — толкова чиста и прозрачна, че от двайсет — двайсет и пет метра височина можехме да различим дъното. За жалост по това време там нямаше изградена писта за кацане. Затова прелитахме десетина пъти надлъж и нашир над това чудо на природата и после отскачахме до един друг остров, разположен петдесетина километра на запад — Лас Авес.

Карот наистина беше необикновен пилот. Виждал съм го да се приземява върху наклонен плаж, бръснейки с едното крило пясъка, а с другото водата.

Isla de Aves ще рече Островът на птиците. Там кацаха хиляди и хиляди птици. Перушината на малките беше чисто бяла, но с времето посивяваше. Наричаха ги bobos, защото бяха глупавички и твърде доверчиви. Не мога да ви опиша колко чудесно беше да се разхождаме съвсем сами и голи, както майка ни е родила, по този плосък като палачинка остров. Птичките свободно подскачаха около нас и кацаха по раменете ни, защото никога преди това не бяха виждали хора. По цели часове се излежавахме на тясната пясъчна ивица, опасваща острова, и се радвахме на слънцето. Играехме си с птиците, оставяхме ги да се гушат в дланите ни, а някои от по-любопитните кълвяха косите ни с мъничките си човчици. Къпехме се в морето, изсъхвахме на слънцето и щом огладнеехме, събирахме припичащите се на брега лангусти и ги изпичахме на скара. Единственият ни проблем беше да намерим достатъчно сухи листа и съчки, за да накладем огъня, защото растителността на острова не беше богата. Седяхме на този девствен плаж, гледахме морето, небето и птиците, похапвахме от сочното месо, полято с дъхавото бяло винце, от което винаги носехме по няколко бутилки на борда, и се чувствахме в рая. Не беше необходимо да говорим, просто се усещахме като едно цяло.

А когато вечер си тръгвахме за дома, сърцата ни бяха изпълнени с радост и слънце, с чувството, че сме гребали с пълни шепи от удоволствията на живота. Не ни вълнуваха никакви грижи, дори не мислехме с какви пари ще платим бензина — единственото ни желание беше да търсим нови и неочаквани преживявания.

В Лас Авес открихме голяма подводна пещера, чийто вход при отлив оставаше на сушата и това даваше възможност вътре да нахлуят въздух и светлина. Аз направо се влюбих в тази впечатляваща пещера. Прониквахме вътре с плуване. Водата там беше чиста и само около метър дълбока. Щом човек застанеше прав в центъра й, сводовете й изглеждаха като покритие с щурци. Само че това, разбира се, не бяха щурци, а хиляди малки лангусти, вкопчени в скалите така, както щурците се закачат за дърветата в Прованс. Стояхме дълго в пещерата и внимавахме да не вдигаме шум, за да не ги притесним. Намесихме се само веднъж, когато един тлъст октопод, явно изгладнял за бебета-лангусти, протегна пипалото си, за да придърпа няколко от тях. Бързо се хвърлихме и го обезвредихме. Сега вече можеше да си лежи там докато изгние, но едва ли рачетата щяха да го оставят на мира, защото сега той се беше превърнал в плячка за тях.

Няколко пъти ходихме до Лас Авес, за да прекараме там нощта. Въоръжени с големи електрически фенери, събирахме тежките по кило лангусти и пълнехме с тях саковете си. Стоварвахме улова на Карлота — летище, разположено насред самия Каракас. Преценихме, че можем да пренасяме наведнъж около половин тон лангусти. Беше лудост да товарим самолета така, но не ни пукаше. Едва успявахме да се отлепим от земята. Звездите определено нямаха причини да се боят, че ще ги стигнем. Тежко преминавахме над дългата двайсет и пет километра долина, която ни делеше от Каракас, и почти докосвахме покривите на къщите. После продавахме живите лангусти на смешната цена от два и половина боливара парчето. Както и да е — успявахме да си платим бензина и квартирата. Лошото е, че когато човек лови раци с голи ръце, често пъти си тръгва доста одран — понякога изобщо не успявахме да хванем нищо. Ние и на това не обръщахме кой знае какво внимание. Надсмивахме се над всичко и дишахме с пълни дробове.

Веднъж пак тръгнахме за Пуерто ла Круз, но по пътя недалеч от пристанището Карот ми каза по телефона: „Папи, свършва ни се горивото, ще се опитам да кацна на терена на петролната компания «Сан Томе».“ Прелетяхме веднъж над мястото за кацане, за да им покажем какви са ни намеренията, а ония видиотени наглеци в отговор паркираха насред частната си писта камион-цистерна — с вода ли или с бензин, върви разбери. На няколко пъти доста нервно казах на Карот, че не виждам къде може да се кацне, но той хладнокръвно ми отвърна „Дръж се, Папи!“ и се спусна към едно широко шосе, на което се приземи без много сътресения. За съжаление инерцията повлече самолета към кръстовището, откъдето в този момент изскачаше камион с ремарке, натоварен с биволи. Свистенето на спирачките заглуши нашите викове на ужас — ако шофьорът не бе загубил контрол над камиона и не се бе свлякъл в крайпътната канавка, щяхме да си отидем като едното нищо. За секунда изскочихме от самолета и Карот спря потока от псувни на шофьора италианец: „Я ни помогни да изтикаме самолета встрани от шосето и после ни ругай!“ Италианецът все още трепереше, бял като чаршаф. На свой ред и ние му помогнахме да си събере биволите, които се бяха разбягали от смачканото ремарке.

Виртуозното кацане накара хората да заговорят за Карот и правителството купи самолета му, а него назначи за инструктор на летището Карлота.

Така приключи животът ми на авиатор. Жалко, Карот ми беше преподал няколко урока и ми се струва, че всичко вървеше добре. Толкова по-зле. Единственият, който загуби от цялата афера, беше Кориа. Най-странното е, че той не подаде жалба срещу мен. Години по-късно успях да му се издължа напълно и сега е моментът да му благодаря за това, че постъпи толкова благородно.

Но сега-засега не само че бях загубил самолета и работното си място при унгарката, а отгоре на всичко не биваше да припарвам до центъра на Каракас, където се намираше магазинът на Кориа. Положението ми отново не беше блестящо, но какво от това. С Карот прекарахме няколко твърде хубави седмици, за които никога няма да съжалявам. Нито ще ги забравя.

Двамата с Карот продължавахме да се виждаме често в кръчмичката на един стар французин, работил навремето в Трансатлантическата компания. Веднъж си седях кротко в ъгъла и играех домино с бивш каторжник, който сега се изхранваше от продажбата на парфюми на изплащане, и един испански републиканец. В тоя момент в кръчмата влязоха двама с черни очила и запитаха дали е вярно, че френският авиатор идвал често тук.

— Аз съм — рече Карот и се надигна.

Огледах непознатите от главата до краката и разпознах единия въпреки черните му очила. От вълнение просто загубих дъх. Приближих се. Той също ме позна, преди да съм проговорил:

— Папи!

Беше Дългия Леон — един от най-добрите ми другари от каторгата. Високо момче със слабо лице и щедро сърце. Мястото не беше подходящо за емоционални срещи и той без повече приказки ми представи приятеля си Педро Чилиеца. Отдалечихме се в един ъгъл и докато си пиехме питиетата, Леон обясни, че му трябвал пилот със самолет. Насочили го били към французина.

— Авиаторът е тук — повтори Карот. — И това съм аз. Но самолета вече го няма. Купиха го други.

— Жалко — отвърна Леон. И само толкоз.

Карот се оттегли и си продължи играта на домино. Педро Чилиеца отиде на бара и така най-сетне можахме да поговорим насаме.

— Е, Папи?

— Е, Леон?

— За последен път се срещнахме преди повече от десет години.

— Да, ти излизаше от изолатора, а аз тъкмо влизах. Как си, Леон?

— Не съм зле. А ти, Папи?

На него можех да му кажа всичко.

— Ще ти отговоря искрено, Леон. Живуркам си. Не е лесно да се качиш обратно по склона. Излизаш от каторгата с най-добри намерения, но се оказва, че не се живее лесно без занаят и без приключения. Пък и слушай, Леон. Ти си по-възрастен от мен и не приличаш на останалите. Мога да ти излея душата си. Ако говорим най-честно и искрено, на тая страна аз дължа всичко. Тук се възродих и си дадох дума, че ще я уважавам и няма да върша нищо, което заслужава порицание. Но хич не ми е лесно. Аз съм сигурен, че бих могъл да си изградя тук приемливо положение, тръгвайки от нулата, и то само с помощта на законни средства, но има в Париж едни хора, на които искам да представя дълга сметка за уреждане. Не мога да чакам, докато ония мръсници пукнат спокойно, преди да съм пристигнал. Гледам тук младежите, които са толкова весели и безгрижни, и всеки път, щом застана пред някое момче на двайсет-трийсет години, цялото озарено от желанието за живот, което човек изпитва на тази възраст, без да искам започвам да си припомням, че ми откраднаха най-хубавите години в живота. Отново виждам черните дупки в изолатора, трите години, които изкарах в килиите, очаквайки съда, и после заминаването за Гвиана, отвратителната каторга, където с мен се отнасяха като с бясно куче. И после часове наред, а понякога и по цели дни, крача из Каракас и прехвърлям през главата си всичко това. Вместо да благодаря десет, двайсет пъти на съдбата, че ме избави, аз отново потъвам мислено в онези гробове, където обикалях като мечка в клетка, и отново започвам да скандирам: едно, две, три, четири, пет, кръгом! То е по-силно от мен, истинска мания. Обрекоха ме несправедливо на страданието и щяха да ме оставят да пукна като най-жалката дрипа с оскотяло сърце и лице, ако не се бях измъкнал с цената на страшни мъки и невероятна воля. Не, не мога да понеса мисълта, че виновните ще умрат спокойно в леглата си, без да са си платили. И когато крача така из улиците, улавям се, че не гледам света наоколо по нормален начин. Оглеждам всяка бижутерия, всяко кътче, където със сигурност ще намеря липсващите ми пари, и преценявам как точно да ги обера. При това тук има места толкова лесни за обиране, че просто те провокират. Ако досега не съм направил нищо, то не е защото ми липсва желание. Досега удържах на тежкия обет, който си бях дал да не върша престъпления срещу тази страна и този народ. Подобно нещо би било толкова подло, отблъскващо и недостойно, колкото да изнасилиш дъщерите на домакина, който те е приел в дома си. Но се боя, да, боя се от себе си, защото някой ден няма да устоя на изкушението да направя големия си удар. Тези противоречия ме потискат и на моменти дори загубвам вяра, че един ден ще мога да живея от честен труд. Защото по честен път би било съвсем невъзможно да събера сумата, необходима ми за моето отмъщение. Между нас да си остане, Леон, но вече съм на края на силите си.

Дългия Леон ме изслуша докрая, без да каже нищо. Само ме наблюдаваше внимателно. Изпихме по едно последно питие, без да си говорим. После той стана да си ходи и ми определи среща на обяд на следващия ден. Щеше да присъства и Педро Чилиеца.

Срещнахме се в сенчестата беседка на един спокоен ресторант. Времето беше приятно.

— Обмислих това, което ми каза, Папи. Затова сега ще ти кажа защо сме в Каракас.

Оказа се, че двамата само минавали оттук на път за друга латиноамериканска страна, където щели сериозно да се погрижат за една заложна къща. Според сведенията, дадени им от един от служителите, а също и според собствените им проучвания вътре имало достатъчно бижута, за да остане всеки от нас след удара с добра сумичка в джоба. Точно затова им трябвал Карот. Искали да му предложат да се включи със самолета си, но сега вече нямало смисъл да се говори за това.

— Ако искаш, Папи, ела с нас — заключи Леон.

— Нямам нито паспорт, нито спестявания.

— С паспорта ще се заемем ние, нали, Педро?

— Смятай, че вече го имаш — отвърна онзи, — с чуждо име. Така официално няма нито да си излизал, нито да си се връщал във Венецуела.

— Колко горе-долу ще са разходите?

— Около хиляда долара, защото дотам ни чака дълъг път. Имаш ли толкова?

— Да.

— В такъв случай, като имаме предвид положението ти, не ти остава голяма възможност за колебание.

И като последица от тази среща две седмици след въпросния разговор и един ден след успешния удар аз се озовах в околностите на една латиноамериканска столица, където се мотаех с взета под наем кола и търсех място да заровя своята си част от плячката, скрита в тенекиена кутия за бисквити.

Операцията беше детайлно изпипана и мина леко. Проникнахме в заложната къща през магазина за вратовръзки до нея. Леон и Педро бяха ходили да купуват там вратовръзки няколко пъти й бяха огледали ключалката, както и стената, която трябваше да пробием. В заложната къща нямаше каси, само метални шкафове. Вмъкнахме се в събота в десет вечерта и излязохме в неделя към единайсет вечерта.

Всичко мина като по мед и масло. И така, реших да заровя кутията си в подножието на огромно дърво, двайсетина километра извън града. Бях сигурен, че ще мога после лесно да го открия — издълбах на кората му знак с ножа си, но и без това то се открояваше: беше първото дърво след един мост, почти на ръба на пътя. Гората започваше от него. На връщане хвърлих лопатата си десетина километра по-надолу.

Вечерта тримата се събрахме в скъп ресторант. Пристигнахме поотделно и се направихме, че се срещаме случайно на бара и после решаваме да вечеряме заедно. Всеки вече беше покрил някъде плячката си. Леон я беше оставил при близък приятел, Педро — като мен — в гората.

— Виж сега — обясни ми Леон. — По-удобно е, когато всеки си вземе частта веднага. Така ти не знаеш какво са направили другите със своите пари. Тук, в Латинска Америка, много често се налага да проявяваме подобна предпазливост, защото ченгетата не си играят, когато пипнат някого. Ако той проговори в резултат на изтезанията, ще може да издаде само себе си. Впрочем ти доволен ли си от подялбата?

— Напълно съм убеден, че правилно преценихме стойността на всяко бижу. Доволен съм, нямам какво да кажа.

Значи всичко мина добре и всички бяхме доволни.

— Горе ръцете!

— Ама какво става? — възкликна Леон. — Вие луди ли сте?

И това беше единствената ни реакция, защото преди някой друг да си отвори устата, тримата бяхме притиснати до земята, овързани, оковани и изпратени в Централното управление на ченгетата. Дори не успяхме да си довършим скаридите.

Тукашните приятелчета хич не се помайваха. Танцуваха ни по муцуните цяла нощ. Най-малко осем часа.

Първи въпрос:

— Обичате ли вратовръзки?

— Мамка ти!

И така нататък. В пет сутринта и тримата приличахме на пакети мляно месо. Побесняха, че не могат да измъкнат нищо от нас и ги чухме да изсъскват: „Добре, тъй като сте се запотили и явно ви е топличко, ние ще ви охладим.“ Закрепиха ни на крака, качиха ни в една затворническа кола и четвърт час по-късно ни стовариха пред някакво огромно здание. Ченгетата влязоха вътре и след малко оттам се заизнизваха работници. Явно ченгетата ги бяха изгонили навън. Сега дойде и нашият ред да влезем. За да вървим, се налагаше да ни подкрепят по двама души. Почти ни влачеха.

Огромен коридор, стоманени врати отляво и отдясно. Над всяка врата стоеше нещо като часовник само с една стрелка. Термометри. Малко по малко с ужас започнах да осъзнавам, че се намираме в кланицата, в коридора на помещенията за замразяване на месо.

Най-после спряхме на едно място, където имаше няколко маси.

— Е? — запита шефът на ченгетата. — Оставям ви да размислите за последен път. Тук се намират камерите за замразяване на месо. Разбирате ли какво значи това? За последен път ви питам къде оставихте бижутата и всичко останало?

— Не сме виждали нито бижута, нито вратовръзки — отговори Леон.

— Добре, господин адвокат. Тогава ти ще бъдеш първи.

Ченгетата разтвориха вратите на една камера. Отвътре като дим изплуваха кълба ледена мъгла. Свалиха на Леон обувките и чорапите и с един удар го запратиха вътре.

— Затваряй бързо, че иначе и ние ще измръзнем!

Потреперих от ужас, виждайки как вратата се затваря зад Леон.

— Ти си наред, чилиецо. Ще пропееш ли, или не?

— Нямам какво да ви изпея.

Отвориха друга камера и натикаха чилиеца там.

— Ти си най-млад, италианецо (паспортът ми беше италиански). Погледни термометрите. Стрелката сочи минус петнайсет градуса. Това означава, че в състоянието, в което се намираш, след боя, който изяде, запотен, както си, почти нямаш шанс да не хванеш белодробна пневмония и да не пукнеш за четиридесет и осем часа, ако те пъхнем тук. Виждаш ли, оставям ти един последен шанс: обрахте ли заложната къща, минавайки през магазина за вратовръзки, или не?

— Нямам нищо общо с тези хора. Познавам само единия от тях и ги срещнах случайно в ресторанта. Попитайте ги лично. Не знам дали те са участвали в удара, но съм сигурен, че самият аз не съм.

— Добре тогава, пукни и ти, жабарино. Жал ми е, че ще си отидеш толкова млад, но то си е за теб. Сам си го поиска!

 

 

Вратата се разтвори пред мен. Силен удар ме хвърли в тъмната камера. Главата ми се удари в твърд като желязо свински бут и аз се проснах по очи върху заскрежения леден под. Само за секунди усетих как ужасният студ на замразителя обгръща тялото ми, пронизва го и прониква чак до костите. Надигнах се с цената на невероятно усилие — първо на колене, после, подпирайки се на свинския бут, успях да стана прав. Въпреки болките, които вследствие на побоя изпитвах при всяко движение, започнах да размахвам ръце, да разтривам врата, бузите, носа, очите си. Опитах се да стопля длани, като ги мушнах под мишниците си. Бях облечен само с една разкъсана риза и панталони. Преди да ме тикнат вътре, бяха ми свалили обувките и чорапите. Сега изпитвах непоносима болка в стъпалата, които залепваха на леда. Пръстите на краката ми вече започнаха да замръзват.

Казвах си: „Това няма да продължи повече от десет минути. Най-много четвърт час. Иначе ще стана като тези свине тук — блок замразено месо. Не, не е възможно да ни замразят живи! Стискай зъби, Папи! След няколко минути вратата ще се отвори. Ще видиш колко топъл ще ти се стори коридорът отвън.“ Ръцете престанаха да ме слушат, вече не смогвах да свия пръстите си, стъпалата ми залепнаха за пода и нямах сили да ги отлепя. Чувствах, че ще загубя съзнание и за няколко секунди пред очите ми минаха образът на баща ми, мутрата на прокурора, после някакви ченгета. Три лица се насложиха едно върху друго. Успях да помисля: „Колко странно е, че всички толкова си приличат. Хилят се, защото най-сетне спечелиха.“ И припаднах.

Какво се е случило? Къде се намирам? Отварям очи и над мен се навежда симпатично мъжко лице. Не мога да говоря, защото челюстта ми продължава да е скована от студ. Само се питам защо са ме сложили да легна върху тази маса.

Две здрави ръце, силни и ловки, масажират цялото ми тяло със затоплена мас и лека-полека животът се връща в мен. Полицейският началник наблюдава цялата сцена от два-три метра разстояние. Изглежда притеснен. На няколко пъти отварят устата ми и ме наливат с малки глътки алкохол. В един момент по грешка сипват твърде голяма доза и аз се задавям, повръщам всичко наведнъж.

— Готово — възкликва масажистът. — Този прескочи трапа.

След това продължиха да ме масажират още половин час. Вече можех да говоря, но предпочетох, да си мълча. По едно време си дадох сметка, че на съседната маса от дясната ми страна лежи още едно тяло. На него също му прилагаха някакви фрикции. Кой ли беше това — Леон или Чилиеца? Бяхме трима, а сега сме останали двама. Къде е третият?

Останалите маси бяха празни.

С помощта на масажиста се надигнах и седнах. Човекът до мен се оказа Педро Чилиеца. Облякоха ни и ни нахлузиха по един от онези ватирани комбинезони, предназначени специално за хората, работещи в хладилни помещения.

Полицейският началник отново пое задълженията си:

— Можеш ли да говориш, чилиецо?

— Да.

— Къде са бижутата?

— Не знам.

— А ти, жабарино?

— Нямам нищо общо с тези хора.

— Много добре.

Смъкнах се от масата на земята. Едва се удържах на крака, но с радост посрещнах живителната болка в раните си. Макар да ми прималяваше от нея, тя ми позволяваше да усетя, че кръвта ми отново тече, тече толкова бързо, че се блъска в стените на вените и артериите във всяко кътче на тялото ми. В този момент помислих, че най-големият кошмар е зад гърба ми, но уви, сгреших. Накараха ни двамата с Педро да застанем един до друг и началникът, който междувременно си бе възвърнал увереността, заповяда: „Свалете им комбинезоните!“. Съблякоха ме и аз отново се разтреперих от студ.

— А сега вижте добре, hombres!

Изпод една от масите изтеглиха нещо като вкочанен пакет и го изправиха пред нас. Беше замразено тяло. Очите му се взираха широко отворени като на питащо дете. Отвратителна, ужасяваща гледка. Дългия Леон! Бяха го замразили жив!

— Вижте добре, hombres! — повтори началникът. — Вашият съучастник отказа да говори и ние бяхме принудени да стигнем до края. Ако упорствате като него, с вас ще се случи същото. Получих заповед да действам безмилостно, защото случаят е особено сериозен. Заложната къща е държавна и хората в града говорят, че в обира са забъркани правителствени чиновници. Така че или ще говорите, или след половин час ще изглеждате като приятеля си.

Още не се бях съвзел напълно, и гледката до такава степен ме потресе, че в продължение на три дълги секунди ми се искаше да проговоря. Само едно ми попречи да извърша тази подлост — не знаех къде се намират дяловете на останалите. Ченгетата никога нямаше да ми повярват и аз пак щях да съм в опасност. В този миг с огромна изненада чух Педро да произнася с напълно спокоен глас:

— Хайде стига! Да не си въобразяваш, че ще ни изплашиш? Това със сигурност е нещастен случай. Не си искал да го замразиш, обаче си объркал играта. Няма да се опиташ да го направиш и с нас. Един може и да ти се размине, но трима чужденци, превърнати в ледени блокове, е малко множко. Ще се озориш, докато дадеш необходимите обяснения на две посолства. Един както и да е, но трима е вече прекалено.

Не можех да не се възхитя на желязното му хладнокръвие. Ченгето го изгледа внимателно и най-накрая каза:

— Ти със сигурност си престъпник, но трябва да призная, че си много смел.

После се обърна към останалите и нареди:

— Намерете им ризи и ги изпратете в затвора. Съдията да им бере грижата. Няма смисъл да си хабим силите с тези зверове. Само ще загубим време.

След което се завъртя и си тръгна.

Месец по-късно бях освободен. Продавачът на вратовръзки потвърди, че никога не съм стъпвал в магазина му. Барманите от ресторанта заявиха, че съм седял и съм си пиел уискито сам и че когато другите се появили, тримата сме демонстрирали голяма изненада от срещата си. Въпреки всичко ми бе заповядано да напусна страната в рамките на пет дни. Явно властите се бояха, че, бидейки сънародник на Леон (той също имаше италиански паспорт), мога да разкажа в консулството за случилото се.

По време на следствието ни направиха очна ставка с някакъв неизвестен за мен тип, когото Педро обаче познаваше. Оказа се, че това е онзи служител от заложната къща, който снасяше на момчетата вътрешна информация. Вечерта след подялбата кучият син подарил великолепен старинен пръстен на някаква курва. Ченгетата веднага били известени и набързо го накарали да проговори. Затова Дългия Леон и Педро бяха толкова лесно идентифицирани. Педро не успя да се измъкне сух от цялата работа.

Качих се на самолета с петстотин долара в джоба. Не отидох да си прибера моя дял, защото ми се стори твърде опасно. Реших да се върна за съкровището си след една година. Опитах се да осмисля резултата от ужасния кошмар, който току-що бях изживял. Вестниците оцениха щетите от кражбата на двеста хиляди долара. Дори да ставаше дума за двойно по-малко, излизаше, ме в тенекиената си кутия съм скътал бижута на стойност трийсет хиляди. Но в една заложна къща всеки предмет получава два пъти по-ниска цена. Ако успеех да продам стоката на прекупвачи, щях да сложа в джоба си шейсет хиляди! Тази сума щеше да ми стигне да изпълня отмъщението си, при условие че не теглех от нея, за да покривам всекидневните си нужди. Парите от удара трябваше да останат непокътнати, защото бяха посветени на целта на живота ми. Под никакъв претекст не биваше да ги използвам за друго.

Въпреки трагичния край на Леон от моя гледна точка операцията завърши с победа. Освен ако не се наложеше да измъквам Чилиеца, но той вероятно нямаше да иска това от мен. След няколко месеца можеше да изпрати някой сигурен приятел да изрови плячката му и с парите да плати на адвокатите си или да си подготви бягство от затвора. В крайна сметка такава беше и предварителната ни уговорка: всеки си получава дела и оттам нататък не се чувства обвързан със съдбата на останалите. Аз самият не одобрявах този тип отношения, но явно в Латинска Америка хората действаха така. Щом свърши операцията, всеки се грижи за себе си, а Господ за всички.

Господ за всички… Ако дължа на него спасението си, значи е постъпил с мен повече от щедро — бил е направо великодушен. И все пак знаех, че е невъзможно именно божията воля да се превърне в оръдие на отмъщението ми. Господ не искаше да си отмъщавам, бях убеден в това. Спомних си каторгата в Елдорадо и деня преди окончателното ми освобождаване. Тогава исках да поблагодаря на католическия бог. Развълнуван го запитах: „Какво да сторя, за да ти докажа, ме съм искрено признателен за добрините ти?“ И в този миг чух глас да казва:

— Откажи се от мъстта си.

А аз отвърнах не, само не това. Невъзможно беше да ме е закриляла божията ръка. Невъзможно. Просто късметът ми бе проработил. Шибаният ми късмет. Господ Бог няма нищо общо с този лайнян свят.

И все пак резултатът беше налице — заровен в основите на стогодишно дърво. Мисълта, че вече имам средства да осъществя плана, който зрееше в душата ми от тринайсет години насам, свали огромен товар от плещите ми.

Сега трябваше само да вярвам, че войната е пощадила онези педерасти — палачите ми. В Очакване на великия час можех просто да живея спокойно и кротко да си работя до деня, когато щях да ида да прибера съкровището си.

Самолетът летеше много нависоко в бляскавото небе, а под него се разстилаха снежнобелите облаци. Всичко тук излъчваше чистота и аз си помислих за нашите — за майка ми, баща ми, семейството, обляното в светлина детство. Долу под белите облаци се стелеха мръсните кълбета и сивият дъжд, които нашият свят заслужаваше заради властващите в него жажда за власт, за надмощие. Заради жаждата на бездушните същества, които си въобразяваха, че могат да унищожат един човек, стига с това да постигнат жалките си цели.