Анри Шариер
Ва банк (17) (Втора част на Пеперудата)

Седемнадесета глава
Монмартър — процесът

През 1967 г. най-после бях помилван. Тръгнах сам за Франция, защото не искахме да оставяме заведението в чужди ръце. За да бъде работата ни чиста, трябваше да я ръководи човек с желязна хватка, смелост и умение да вдъхва респект. Само Рита отговаряше на тези условия. На изпращане тя ми каза:

— Иди целуни близките си в домовете им, посети гроба на баща си, а после продължи за Израел, за да видиш и майка ми.

Влязох във Франция през Ница. Въпреки венецуелския си паспорт и издадената от консулството френска виза първо се отбих в Барселона и оттам взех самолета за Ница. Предпочетох този сложен път заради нещо, което ми каза консулът в Каракас, когато ми връчваше документите за помилването: „Почакайте да получа специални инструкции за вас от Франция. Вероятно ще поставят някои условия за пътуването ви.“ Не беше необходимо да обяснява повече. Инструкциите вероятно включваха забрана за посещаване на Париж, а аз възнамерявах да се разходя дотам. Затова и не се обадих повече на консула — след като не бях подписвал никакви забрани, значи не вършех нарушение. Съществуваше опасност да предупредят полицията на летище „Орли“ да не ме пуска в града и затова предприех обходната маневра.

1930–1967 г. Трийсет и седем години бяха изтекли.

Тринайсет години затъване в блатото, двайсет и четири години живот на свобода. От тях двайсет и две години прекарах като семеен човек и благодарение на срещата си с Рита успях да се върна в обществото и да се превърна в почтен, макар и не твърде дисциплиниран гражданин.

През 1956 г. се видях с близките си в Испания. Оттогава минаха единайсет години, през които си пишехме, но нищо повече. През 1967-а се срещнахме отново. Те ме посрещнаха в домовете си, поканиха ме на трапезите си, люлях внуците им на коленете си. Обиколих Гренобъл, Лион, Кан и накрая стигнах до Сен Пере, където в бащината ми къща леля Жу продължаваше да се държи на поста си. Внимателно опаковах снимките на родителите си, гордо приех медалите, получени от баща ми в Голямата война. Леля Жу ми разказа какво е довело до преждевременната смърт на татко. Той настоявал сам да полива градината си и в продължение на часове мъкнел тежките лейки нагоре-надолу. „Представяш ли си, момчето ми! Можеше да купи гумен маркуч, но не пожела. Беше упорит като магаре, а съседът отказваше да даде половината от сумата, за да го купят заедно. Татко ти знаеше, че онзи така или иначе ще го използва и затова се заинати и отказа да го плати сам. И както си мъкнеше лейките, сърцето му не издържа.“

Лесно си представих как баща ми влачи чугунените лейки до лехите с домати, салатки и фасул. Представях си и как упорито отказва да вземе прословутия гумен маркуч, докато жена му го убеждава ден след ден. Представях си как старият провинциален учител спира да си поеме дъх и да подметне няколко съвета към съседа или да даде урок по ботаника на някой от внуците си, изпратен да се съвзема на село след прекараната шарка или заушка. И как после раздава цялата си реколта на съселяните и на близките си, за да им помогне да преживеят по-леко гладните военни години. Преди да отида на гроба му, помолих леля Жу да ми покаже любимите му маршрути за разходка. Минахме заедно по алеите с макове, маргаритки и тръстики, а тук-там по някоя стара ограда, пчелен кошер или внезапно излетяла птичка припомняха на леля Жу случки от миналото, които са вълнували баща ми. Слушах я със свито от вълнение гърло, жаден да науча колкото мога повече подробности за живота им. Струваше ми се, че чувам гласа му:

„Знаеш ли, Жу, когато моето малко момче беше на пет-шест годинки, го ухапа оса. И то не само веднъж, както сега внука ми Мишел, ами два пъти. И той дори не заплака — напротив, едва го удържахме да не отиде да търси гнездото на осите, за да го унищожи. Колко смел беше Рири!“

Така и не се опитах да обиколя целия Ардеш. Видях само Сен Пере и това ми беше достатъчно. Мечтата ми беше един ден да посетя родното си село заедно с Рита. След две-три години и това може би щеше да стане. Така изпълнен със спомени, слязох, на Лионската гара в Париж и оставих куфарите си на гардероб, за да не ми се налага да се регистрирам в хотел. След трийсет и седем годишна раздяла отново отърках подметки по парижкия асфалт. Исках най-вече да отида в моя си квартал „Монмартър“. И то през нощта, разбира се. През 1930 г. Папийон беше виждал „Монмартър“ само на светлината на електрическите крушки. И ето го милия ми квартал, ето го площад „Пигал“, кафене „Пиеро“, лунната светлина и пасажите, където се гушеха и си приказваха проститутки и сводници, ето ги претъпканите барове и разпалените спорове. Уж всичко си беше същото, но такова се оказа само първото ми впечатление. Трийсет и седем години бяха изтекли безвъзвратно и вече никой не ми обръщаше внимание. Кой ще погледне някакъв си старец (вече бях на шейсет)? Проститутките ми предлагаха услугите си, а младоците ме изблъскваха с лакти, за да заемат мястото ми на бара. Още един чужденец, може би клиент, може би дори провинциален индустриалец, какво друго можеше да представлява този добре облечен господин, който се мотаеше толкова късно през нощта из евтините барове? Още повече от пръв поглед се виждаше, че се чувства неуютно, че обстановката му е чужда.

Да, наистина се чувствах неуютно и това беше обяснимо. Нито хората, нито израженията им бяха същите. Сега всичко се беше омесило — ченгета, курви, сводници, педерасти, мошеници, мухльовци, араби, негри… Само тук-там по някой марсилец или корсиканец ми напомняше с южняшкия си акцент за доброто старо време. Накратко, моят свят се беше променил до неузнаваемост. Нямаше ги дори групичките от поети, художници или артисти, които с дългите си коси излъчваха бохемски дух, непокорство, авангардизъм. В днешно време всеки втори глупак носеше дълги коси.

Ходех като сомнамбул от бар на бар; изкачвах се по стръмните улички, за да проверя дали съществуват все още залите за билярд от времето на моята младост, и отказвах услугите на момчетата, които ми предлагаха да ме запознаят с квартала като екскурзоводи. Питах ги:

— Смятате ли, че „Монмартър“ е загубил духа, който имаше през 1930 г.?

И страшно ми се искаше да зашлевя наглеците, които обиждаха с отговорите си моя квартал:

— Но, господине, „Монмартър“ е безсмъртен! Живея тук от четирийсет години и повярвайте ми, „Пигал“ си е „Пигал“, „Плас Бланш“ си е „Плас-Бланш“, „Клиши“ и останалите булеварди винаги ще си останат същите, защото обстановката не се е променила.

Вместо да раздавам шамари, просто обръщах гръб на нещастните лъжци и тръгвах по средата на улицата, откъдето, ако не се вглеждах много, можеше да ми се стори, че „Монмартър“ наистина си е същият. Бавно се приближавах към мястото, където според съдебните протоколи бях убил Ролан Льогран в нощта на 25 срещу 26 март 1930 г.

Седнах на здравата дървена пейка (същата пейка, пребоядисвана всяка година). Електрическата лампа си стоеше над нея, околните къщи също не бяха мръднали, дори кепенците на прозорците ми напомняха за старите. Е, хайде, камъни, дървета, прозорци, разприказвайте се! Вие сте свидетели на всичко. Нещо повече, вие сте първите, единствените, истинските свидетели на драмата и много добре знаете кой е стрелял през онази нощ. Знаете, че това не бях аз. Защо не дойдохте да го кажете в съда?

Хората ме отминаваха с безразличие. Никой не забелязваше шейсетгодишния мъж, подпрян на дървото. Никой не знаеше, че това дърво е било на същото място, когато е отекнал изстрелът. Погалих кората на дървото и го помолих да ми прости, задето преди няколко секунди го обвинявах за мълчанието му. Камъните, дърветата и електрическите лампи щяха завинаги да си останат единствените неми свидетели на „Монмартър“.

През 1930 г. бях на двайсет и три и тичах надолу по улица „Льопик“ — стръмна улица, която дори днес успявах да изкача, без да се задъхам. За щастие все още бях силен и здрав, и много млад. Защото, ако не носех този млад дух, щях да пукна на място от сърдечен удар — толкова силно се вълнувах. Чувствах се като възкръснал мъртвец, излязъл изпод надгробната си плоча. Искаше ми се да накарам всички минувачи да спрат и да ме погледнат — мен, невинно осъдения за извършеното точно тук убийство. Искаше ми се да им изкрещя: „Попитайте немите свидетели дали аз съм стрелял през онази нощ!“. И тогава те може би щяха да чуят шепота, който ми се струваше, че чувам самият аз: „Не, преди трийсет и седем години, в нощта на 25 срещу 26 март този мъж не беше тук в 3.30 часа след полунощ.“

„Къде е бил тогава?“, ще запитат скептиците. Веднага ще им отговоря: „Бях в «Ирис-бар», на стотина метра оттук.“ В „Ирис-бар“, където внезапно влетя някакъв таксиджия и каза: „Навън се стреля.“

„Лъже“, ще отсекат ченгетата. „Лъже“, казаха навремето келнерите от „Ирис“, притиснати от полицаите.

Спомените от следствието ме връхлетяха. А и аз самият не исках да се отказвам от тази среща с миналото. Искаш ли да го преживееш отново, приятелю? Толкова ли държиш на това? Почти четирийсет години минаха, защо ти трябва старият кошмар? Да не би да се боиш, че връщането към миналото ще разпали отново жаждата ти за отмъщение? Не, вече си сигурен в себе си и нагазваш в калта, знаейки, че няма да бродиш до сутринта, за да се втурнеш да купуваш експлозиви, да разлистваш указатели и да проверяваш дали прокурорът и свидетелят Голдстейн са още живи. Не, бях напълно убеден, че сега никой не бива да се страхува от мен. Да пукнат спокойно виновниците, ако червеите не са ги изяли вече.

Е, не беше трудно да си представя сцената, в която бях едновременно жертва и главно действащо лице. Хайде, седни на въпросната пейка, която е присъствала на убийството на улица „Жермен-Пилон“, близо до булевард „Клиши“. Щом си толкова упорит, Папи, щом искаш да преживееш отново съдбата на двайсет и три годишния Папийон — моля!

И така, да се върнем към нощта на 25 срещу 26 март и по-точно в три и половина сутринта. Един човек влиза в бар „Клиши“ и пита за мадам Нини.

— Аз съм — му отговаря проститутката.

— Сводникът ти току-що получи куршум в корема. Ела, в таксито е.

Нини бързо хуква след непознатия, придружена от една своя приятелка. Качва се в таксито. Ролан Льогран е на задната седалка. Нини моли непознатия да тръгне с тях, но той отказва и изчезва в нощта.

— Бързо, карайте към болницата „Ларибоазиер“!

Едва по пътя шофьорът руснак разбира, че пътникът е ранен. До този момент той нищо не е забелязал. Веднага след като го оставя в болницата, той отива в полицията и разказва всичко, което знае: двама мъже го спрели в началото на булевард „Клиши“, но само един от тях се качил — Ролан Льогран. Другият му казал да кара към бар „Клиши“ и тръгнал след него пеша. После влязъл в бара, известил жените и изчезнал. Двете жени му наредили да кара към болницата. „Едва по пътя разбрах, че в колата има ранен.“

Полицаят внимателно записал показанията. Записал и показанията на Нини, според която сводникът й цяла нощ играл карти в същия бар с някакъв непознат; после започнал да хвърля зарове и пил на бара с група непознати и накрая си тръгнал сам. Нищо в думите на Нини не доказва, че някой е ходил да го вика. Излязъл сам след двамата непознати.

Един комисар и едно ченге разпитали умиращия Льогран в присъствието на майка му. Медицинските сестри им казали, че състоянието му е безнадеждно. В момента цитирам техните показания и нека никой да не ми казва, че си измислям, защото всичко това беше публикувано по-късно в една книга, предназначена да ме срине със земята. Ето стенограмата от разпита на Льогран:

— Пред вас са полицейският комисар и майка ви, която е най-святото нещо на земята. Затова говорете истината. Кой стреля по вас?

— Папийон Роже.

— Закълнете се, че казвате истината.

— Да, господине, казвам истината.

— Ще се оттеглим, за да ви оставим насаме с майка ви.

Всичко е пределно ясно — в онази нощ на 25 срещу 26 март 1930 г. е стрелял Папийон Роже.

Ролан Льогран беше сутеньор, който живееше на гърба на приятелката си Нини. Не беше истински член на престъпния свят, но като всеки жител на „Монмартър“ познаваше няколко Папийоновци. Затова е уточнил името на истинския си убиец в тази предсмъртна изповед. Искал е да бъде сигурен, че полицията ще накаже виновника. С други думи, споменал е не само марката на колата, но и регистрационния й номер. Папийон, но Папийон Роже.

Сигурно си бях преповтарял тази история поне хиляда пъти, бях научил документите по следствието наизуст, защото адвокатите ми бяха предоставили всички протоколи. Сега спомените отново нахлуха с пълна сила. Нито показанията на Льогран, нито показанията на неговата Нини ме сочеха като евентуален извършител. Тук на сцената излизаха четирима мъже. В нощта на убийството те бяха ходили в болницата, за да питат: 1) наистина ли раненият е Ролан Льогран; 2) в какво състояние се намира.

Предупредени, ченгетата се бяха втурнали да ги издирят, но те дори не се криеха. Арестуваха ги на булевард „Рошешуар“ и ги закараха в XVIII участък. Имената им:

Голдстейн Жорж, 24-годишен;

Дорен Роже, 24-годишен;

Журмар Роже, 21-годишен;

Кап Емил, 18-годишен.

Показанията им, свалени в деня на убийството в участъка, изясняваха всичко.

Според Голдстейн той научил случайно в някаква кръчма, че Льогран е получил три рани от огнестрелно оръжие. Понеже му бил приятел, отишъл в болницата, за да се осведоми за състоянието му. По пътя срещнал Дорен, а после и другите двама и ги помолил да го придружат. Останалите не знаели нищо и не познавали жертвата.

— Познавате ли Папийон? — го беше питал комисарят.

— Да, отчасти. Срещал съм го тук-там. Единственото, което мога да кажа, е, че той познаваше Льогран.

Е, и? Какво ще рече това име Папийон? В „Монмартър“ бяхме шест или седем Папийоновци. Вълнувах се, като че ли отново се бях озовал в Консиержерията.

Показания на Дорен: Голдстейн го помолил да отиде с него до болницата, за да разбере какво е състоянието на някакъв негов приятел, чието име дори не споменал. Влязъл с него и Голдстейн запитал дали приетият току-що Льогран е в тежко състояние.

— Познавахте ли Льогран? Името Папийон Роже говори ли ви нещо? — го беше питал комисарят.

— Не познавам Льогран нито по име, нито външно. Познавам един Папийон, когото съм срещал на улицата. Той е известен в квартала и има славата на свиреп човек. Никога не съм говорил с него. Това е всичко, което знам.

И пак никакъв Папийон Роже не се показваше на хоризонта.

Третият разпитан, Журмар, беше заявил, че Голдстейн влязъл в болницата с Дорен и на излизане споменал: „Няма съмнение, че става дума за моя приятел.“

Значи Голдстейн не е бил сигурен кого ще завари на смъртното му ложе.

Комисарят:

— Познавате ли някой си Папийон Роже и Льогран?

— Познавам един с прякор Папийон. Срещал съм го на „Пигал“. За последен път го видях преди около три месеца.

Същият сценарий се повтаряше и при четвъртия юнак. Не познавал Льогран, но бил виждал Папийон. Майката също потвърди, че при даването на показания синът й е казал Папийон Роже.

Бъркотията започна едва след като бяха събрани тези първи сведения. Дотогава всичко изглеждаше ясно, просто и точно. Ченгетата не бяха започнали да обработват разпитваните. Всички основни свидетели бяха говорили напълно свободно пред кварталния комисар, без върху тях да се упражнява натиск, без заплахи и манипулации. Изводът от тези първи признания: преди драмата Ролан е бил в бар „Клиши“ с лица, чиято самоличност не беше установена. Може да са били картоиграчи, познати на Ролан, но така или иначе, никой не ги беше разпознал. Странното е, че следствието до края не направи никакво усилие да ги открие.

Второ. Ролан Льогран според твърденията на Нини излязъл от бара последен и сам. Никой не е ходил да го вика навън. Минути след като напуснал бара, бил ранен от непознат, когото той на смъртния си одър идентифицира съвсем конкретно като Папийон Роже. Човекът, отишъл да предупреди Нини за нещастието, също не бе открит до края на процеса. Все пак именно той качил Льогран на таксито след изстрела и после отишъл пеша до бара при Нини, за да я извести. Този безкрайно важен свидетел дори не беше търсен от полицията, въпреки че всичките му действия безспорно доказваха, че е човек от нашите среди, тоест познат на ченгетата. Странно, нали.

Трето. Бъдещият основен свидетел на обвинението Голдстейн не е знаел кой точно е ранен и отишъл чак до болницата, за да разбере дали това не е приятелят му Льогран.

Единственото, което се знаеше за въпросния Папийон, е, че малкото му име е Роже и че минава за твърде опасен човек.

На двайсет и три годишна възраст аз все още не бях нито опасен, нито страшен, макар че след време може би щях да стана. Истина е, че не бях в добри отношения със закона, но на двайсет и три години човек има много шансове да се промени. Бях пристигнал в „Монмартър“ едва преди две години, така че не бях имал време да се превърна в страшилището на „Пигал“. Вярно е, че нарушавах спокойствието на обществото. Имаше подозрения, че съм участвал в няколко големи кражби, но на този етап нищо не беше доказано. На няколко пъти ме бяха привиквали в централното управление на полицията и добре ме бяха обработвали, без обаче да успеят да изтръгнат дори едно име или признание. Вярно е също, че след трагедията, която ме сполетя в детството ми; след преживяванията във флота; след отказа на чиновничеството да ме приеме в кръга на почтено живуркащите хора бях решил да живея извън нормите и го доказвах непрекъснато. Вярно е, че при всеки арест, свързан с някое по-сериозно престъпление, в което изглеждах замесен, намирах десетки начини да обиждам и да ругая мъчителите си. Казвал съм им дори, че един ден те ще тънат в лайната и аз ще се разправям с тях по същия начин, по който те с мен. Вярно е, че озлобените ченгета са си казвали: „Не бива да пропускаме удобния случай да подрежем крилцата на тази пеперуда.“

И все пак бях само на двайсет и три години! Целият ми дотогавашен живот представляваше един непрекъснат бунт срещу обществото; срещу примирените мухльовци; един безкраен карнавал от насмешки и фойерверки. Участвах в някои безумия, но никога не съм бил злодей. Впрочем когато ме арестуваха, досието ми беше почти чисто — имах една-единствена условна присъда от четири месеца заради укриване на крадени вещи. Трябваше ли да ме изтриват от света само защото съм се гаврил с ченгетата или защото един ден можело да стана опасен? Ако във Венецуела преценяваха хората по същия начин, никога нямаше да ми дадат убежище, а още по-малко гражданство. Защото когато пристигнах там, не само че вече бях на трийсет и осем години, но и действително бях станал опасен.

Всичко започна от момента, когато със случая се зае съдебното следствие. Започнаха да привикват всички Папийоновци. Цял „Монмартър“ бе вдигнат на крак. Търсеха се: Малкия Папийон, Папийон Пусини, Папийон Безсмъртния, Папийон Роже и прочее. Мен ме наричаха или само Папийон, или Папийон Безпалеца. Не ми се искаше да си имам вземане-даване с ченгетата и затова светкавично се ометох. Защо избягах, нали бях невинен? Глупав въпрос! До този момент вече няколко пъти бях изтезаван на „Ке д’Орфевър“ и трябва да ви призная, че хитроумните им методи не ми бяха много по вкуса. Не си падах по идеята отново да им опитвам ритниците; да ме давят в кофа с ледена вода, докато наистина тръгна да хвърлям топа; да ме стискат за ташаците, докато се подуят така, че после със седмици да не мога да ходя с прибрани крака; нито да ми притискат ноктите с менгеме, докато не паднат сами; нито да ме бият с гумени палки в гърдите, докато не започна да храча кръв; нито да лежа на земята, докато някоя стокилограмова маймуна ми скача върху корема. Наистина, не си падах по това. Затова смятам, че имах твърде убедителни причини да побягна. Не отидох много далеч, защото не се чувствах виновен. Нямах основания да минавам границата — мислех, че ми е напълно достатъчно да намеря някое кротко селце в близост до Париж. Скоро щяха да арестуват или поне да идентифицират Папийон Роже и тогава — хайде пак в Париж. Без повече опасности за ташаците, ноктите и прочее.

Само че Папийон Роже така и не беше намерен. Убиецът продължаваше да липсва. И в един момент някой се сети откъде да го извади. За Папийон Роже ли говорите? Проста работа — махате Роже и оставяте само Папийон — прякор на някой си Анри Шариер. Оставаше само да се съберат доказателства, които да се нагодят към случая, за да може виновният най-накрая да бъде изфабрикуван. Нали знаете, колкото повече неразкрити престъпления, толкова по-малко шансове за инспекторите да получат повишение. Трябва да се признае, че идеята им бе сполучлива. Моя милост щеше да се хареса не само на началниците в полицията, но и на съдията, който водеше делото, и дори на дванадесетте съдебни заседатели. Щях да получа десетина години затвор, и готово! Представям си как са се наговаряли: ще го изкараме сводник, а любовницата му ще представим като курва… Крадец е, на няколко пъти сме го хващали, но пусто нямахме достатъчно доказателства, та се налагаше да го пуснем. Само веднъж го пипнахме за укриване на крадени вещи и получи четири месеца условно. Отгоре на всичко този тип има отвратителен характер, обижда, лъже, нищо не признава, нарекъл е кучето си на името на префекта на Париж, а понякога дори заплашва колегите ни, че ако не се отнасят по-внимателно с него, няма да доживеят до пенсия. Това трябва да се накаже — още повече нашите методи за разпит вече са модерни и цивилизовани и ние никога не сме му давали повод да се държи така.

Така в общи линии започна моята печална история. Три седмици след убийството мръсните ченгета ме арестуваха, докато кротко си хапвах охлюви. О, колко много се бяха постарали! Бяха вложили цялата си упоритост, страст, ловкост, за да ме натикат в съда и да ми нанесат удара, от който не можах да се възстановя в продължение на тринайсет години. Убийството на човека от престъпния свят беше представено като че ли ставаше дума за умишлено премахване на влиятелен банкер или почтен глава на семейство. Задачата им не беше проста. Но инспекторът от съдебното следствие Мейзо, който отговаряше за случая, се беше озлобил срещу мен до такава степен, че между него и защитниците ми избухна истинска война — с открити ругатни и подли удари. Вестниците от онова време точно отразиха схватките. Мръсникът Мейзо държеше големия си коз в лицето на онзи жалък пръдльо Голдстейн, който дотогава беше лизал подметките на всички момчета от „Монмартър“ с надеждата, че ще успее да проникне в средата им. О, колко послушен се оказа Голдстейн! Според признанията на самия Мейзо, двамата се били срещали поне стотина пъти „случайно“, докато се водело следствието. В резултат свидетелят, който непосредствено след убийството беше заявил, че случайно дочул за раняването на някой си Ролан и хукнал към болницата да провери дали не иде реч за неговия приятел (а тримата му другарчета от онази нощ бяха потвърдили), на 18 април след многобройните си срещи с Мейзо се закле над следните показания:

В нощта на 25 срещу 26 март непосредствено преди убийството той ме срещнал в компанията на две неизвестни лица (те до края си останаха неизвестни). Аз съм го попитал къде мога да намеря Льогран. Докато сме говорели, единият от неизвестните лица влязъл в бара и накарал Льогран да излезе навън. Голдстейн ни оставил да си разговаряме. По-късно ме видял отново и аз съм му казал, че съм застрелял Льогран, след което съм го помолил да иде в болницата и да провери в какво състояние се намира, дали още е жив и ако да, да го посъветва да си мълчи.

Е, не беше много логично. Нали ме описваха като истински звяр — опасен, жесток и хитър. С кой акъл тогава съм застрелял човека, а после съм си останал спокойно на местопрестъплението, за да причакам Голдстейн, ако случайно му хрумне да намине пак? Дори не съм се опитал да се преместя в друг квартал, а съм стоял закован като крайпътен камък на ардешко шосе, за да не би ченгетата да ме подминат, без да мога да им кажа здрасти. Самият Голдстейн се оказа най-хитър — веднага след направените „разкрития“ се измъкна в Англия.

В същото време аз се бранех като луд. „Голдстейн? Не познавам такъв. Може и да съм го срещал, да съм разменял няколко думи с него като със съкварталец, но не зная дори какви са му далаверите.“ Наистина, в началото изобщо не можех да включа кой е този Голдстейн и успях да си го припомня едва след очната ставка. Бях удивен, че някакъв непознат мухльо ме обвинява в убийство с такова настървение и се питах какво ли престъпление е извършил, че се е превърнал в мек восък за ченгетата. И до ден-днешен не мога да си отговоря. Така или иначе, без неговите показания цялата сложна структура от улики, която ченгетата градяха, щеше да се разсипе и те нямаше да докажат нищо. Но той заявяваше „Чух госпожа еди-коя си да казва…“ и следствието отиваше при въпросната, госпожа, която признаваше, че „може би е било възможно…“ От сбора на всички „евентуално“ и „може би“, които ченгетата измъкваха, се събра доста дебело досие.

Точно тогава на преден план изскочи един факт, който в началото изглеждаше странен, но после се превърна в опасно, фатално оръжие. Това беше идеална полицейска машинация, ужасен капан, в който ние с адвокатите ми паднахме с главата надолу. Мислейки, че се спасявам, аз всъщност се погубих сам. Защото колкото и да беше дебело, делото не съдържаше никакви конкретни улики, а сипещите се показания на Голдстейн звучаха неубедително. Тъй като липсваше най-важният елемент — мотивът. След като нямах никакви причини да желая смъртта на жертвата и не бях невменяем, всеки съдебен състав, колкото и да беше тъп, щеше да забележи, че се връзвам с делото колкото косъм със супа. И тогава полицията извади мотива. Подсказа им го едно ченге, заседнало в „Монмартър“ от десет години насам — инспектор Мазилие.

Един от адвокатите ми — Бефе, имаше навика да отскача от време на време до „Монмартър“, за да се повесели. В някакво заведение той срещнал Мазилие и полицаят заявил, че знае какво точно се е случило в нощта на убийството и че е готов да свидетелства. Подразбрало се, че е на моя страна. Двамата с Бефе решихме, че Мазилие действа или воден от почтеност, или — по-вероятно — за да натрие носа на Мейзо. Затова нашата страна — нашата! — го покани на свидетелската скамейка.

Но Мазилие наговори съвсем не това, което очаквахме. Той се закле, че ме познава добре и че съм му правил много услуги. След което добави: „Благодарение на доставената от Шариер информация можах да извърша няколко ареста. Не съм наясно с фактите около убийството. Но чух да се говори (колко много — «чух да се говори» имаше на моя процес!), че неизвестни за мен лица (хайде бе, неизвестни!) са го взели на мушка заради близките му връзки с полицията.“

И ето го мотива за убийството! Ролан Льогран разпространявал из „Монмартър“ слухове, че съм доносник; двамата сме се скарали и аз съм го застрелял.

Кога направи Мазилие изявлението си? На 14 април. А кога Голдстейн се отрече от първите си показания и разказа за самопризнанието ми пред него? На 18 април — четири дни след Мазилие. Но дори и сега съдиите не бяха готови да се хванат в капана с изключение на главния следовател Робе, когото ченгетата обработваха, както си искат. Когато съдът от първа инстанция получи купа от лъжи, увъртания, нагодени показания, се разбра, че нещо около този случай смърди. Защото истината е, че сред служителите на закона има много честни хора и аз невинаги съм бил прав да слагам всички полицаи, съдии и съдебни заседатели в един и същи кюп. В резултат делото ми беше върнато в следствието с изискването за по-голяма точност и прецизност.

Ченгетата бяха бесни и хукнаха да търсят свидетели навсякъде — дори сред излезлите предишния ден от затвора престъпници. Натрупаха се още „каза ми“, „чух да се говори“, „изглежда, може би“. Потокът не секваше. Но допълнителното разследване по случая не донесе нищо, съвсем нищо. Нито една директна улика, нито едно ново или сериозно доказателство. Накрая зле омесената бъркотия, в която рибата се представяше за рак, делото бе прието и изпратено в съда. И там — нов удар по ченгетата! Случи се нещо рядко срещано в средите на юристите. Прокурорът, общественият обвинител, чийто личен интерес му диктува да защитава обществото, като изпраща колкото може повече заподозрени зад решетките, хванал с отвращение делото, хвърлил го на бюрото и казал: „Не приемам да работя по този случай. Личи си, че обвинението е съшито с бели конци. Намерете си друг прокурор.“

Как сияеше адвокатът ми Реймон Юбер, когато дойде да ми съобщи невероятната новина!

— Представете си, Шариер, уликите са толкова неубедителни, че около вашия случай се създаде прецедент! Прокурорът е отказал да се занимава с вас!

… Тази вечер на булевард „Клиши“ беше доста студено. Станах от пейката, за да се разтъпча по алеята. Не исках да излизам обратно на осветените участъци от страх да не би светлината да прогони нахлулите спомени с трийсет и седем годишна давност. Повдигнах яката си и свалих за малко шапка, сякаш исках да проветря мислите си. После седнах обратно на пейката, загърнах колене с палтото. Обърнах гръб на булеварда и опрях ръце на облегалката — така, както преди трийсет и седем години по време на първия съдебен процес през юли се подпирах на скамейката на обвинения. Първият — защото за мен се проведоха два процеса. Първият през юли, а вторият през октомври. В началото всичко вървеше прекалено добре, Папи! Залата не изглеждаше заляна от кървави отблясъци. Светлината на юлския ден оцветяваше килимите и робите на заседателите в розови тонове. Помещението приличаше по-скоро на будоар, отколкото на кланица. Съдията ми се усмихваше, скептично настроен към сервираното му дело. Той дори откри заседанието с думите:

— Шариер Анри, обвинението тук не отговаря в пълна степен на нашите представи за прецизно свършена работа. Затова моля представете първо вие своята гледна точка.

Невероятно, нечувано, прецедент, който се случва веднъж на хиляда! И това ти се случи на теб, Папи. Съдията подканя обвинения сам да представи случая! Помниш ли онзи юлски процес и прекрасните юристи, които срещна тогава? Беше твърде хубаво, Папи. Процесът се водеше толкова честно, съдията търсеше истината с такова старание, че непрекъснато задаваше объркващи въпроси на ченгетата и свидетелите. Той подложи Голдстейн на кръстосан разпит, разкри противоречията в показанията му, позволи на адвокатите ми да го притиснат. Това наистина беше един слънчев ден, в който ти позволиха сам да се защитаваш. А противници не ми липсваха. Бяха се насъбрали доста.

Първият основен свидетел беше майката на Льогран. Не вярвам, че е действала злонамерено, но ченгетата бяха успели и нея да я обработят. Тя вече не твърдеше, че синът й е споменал пред нея и комисаря „Папийон Роже“, но за сметка на това заяви, че Льогран й бил разказвал (кога?) колко добре се познавам аз с Голдстейн. На смъртния си одър той казал: „Уби ме Папийон, Голдстейн го познава.“ За Роже вече не си спомняше нищо. А думите „Голдстейн го познава“ се появиха от небитието и никой не се зае да обясни защо инспекторът не ги е чул и отбелязал. Странно, нали?

Адвокатът на госпожа Льогран ме призова да помоля майката на убития за прошка. Отвърнах:

— Госпожо, няма за какво да ви искам прошка, тъй като не аз съм убиецът на вашия син. Прекланям се пред мъката ви, но не мога да сторя нищо повече.

Комисарят Жерарден и инспектор Грималди обаче се запънаха и не пожелаха да променят показанията си. Льогран казал „Папийон Роже“ и толкоз.

Тогава на сцената излезе вечният свидетел, готов да послужи за замазване на всякакви неудобни положения. От петте или шестте различни показания, които беше дал, полицаите решиха да използват три. Всеки нов вариант беше по-убедителен от предишния, но въпреки това противоречията бяха много. Помня го, като че още стои пред мен. Говори тихо и едва повдига ръка, за да се закълне. Веднага след като си изпя песента, адвокатът Бефе го атакува:

— Кажете, Голдстейн, колко пъти срещнахте „случайно“ инспектор Мейзо, който днес заяви, че се е срещал с вас и разговарял по случая „случайно“? Странна работа, Голдстейн. При първите си показания сте заявили, че не знаете нищо за убийството. После се оказва, че познавате Папийон; малко по-късно твърдите, че сте го срещнали в нощта на убийството и той ви е изпратил да проверите в болницата какво е състоянието на Льогран. Как ще обясните разминаването в показанията си?

Вместо отговор Голдстейн след всеки въпрос повтаряше: „Боях се, защото Папийон е страшилището на «Монмартър».“ Направих знак на протест и съдията запита:

— Обвиняеми, искате ли да зададете някакви въпроси на свидетеля?

— Да, ваша милост.

Погледнах Голдстейн право в очите:

— Голдстейн, обърни се и ме погледни. Защо сипеш тези лъжливи обвинения срещу мен? Какво престъпление си извършил, та сега Мейзо те изнудва и те кара да му плащаш чрез показанията си?

Мръсникът ме погледна в очите и се разтрепери, но все пак успя да произнесе ясно:

— Казвам само истината.

В този момент наистина можех да го убия! Вместо това се обърнах към заседателите:

— Господа съдии, господа съдебни заседатели, прокурорът твърди, че съм истински злодей, умен и хитър. Но от показанията на свидетеля излиза, че съм пълен глупак. За да направиш пред някой съдбоносното признание, че си убил човек, трябва — ако си умен — поне да избереш много близък приятел за слушател. Само пълен глупак би споделил подобно нещо с непознат. Но за мен Голдстейн е напълно непознат.

Обърнах се към Голдстейн и продължих:

— Голдстейн, моля да ми посочите поне един човек в Париж или в цяла Франция, който ще заяви, че ни е виждал най-малкото да си говорим.

— Не мога да посоча такъв човек.

— Добре. Моля да ми посочите поне един бар, ресторант или бистро в „Монмартър“, Париж или цяла Франция, където сме пили или сме се хранили заедно.

— Никога не съм ял или пил с вас.

— Много добре. Твърдите, че когато сте ме срещнали за първи път през онази злокобна нощ, съм бил придружен от двама души. Кои бяха те?

— Не ги познавам.

— Впрочем и аз. Отговорете бързо и без да се замисляте, къде ви казах, че ще ви чакам, за да ми дадете отговор на въпроса за състоянието на Льогран в болницата? Споменахте ли пред придружаващите ви лица мястото на срещата ни и ако не, защо?

Мълчание.

— Отговорете, Голдстейн, защо мълчите?

— Нямахме уговорена среща.

Адвокатът ми Реймон Юбер:

— Така значи, моят клиент ви изпраща в болницата с такова важно поръчение — да проверите какво е състоянието на Льогран, а вие не знаете къде да го откриете, за да му предадете отговора си. Но това е просто смешно!

Да, Папи, смешно беше, но цялото обвинение се градеше около неубедителните показания, утежняващи положението ми с всяка нова измислица. А обработеният от ченгетата нещастник беше толкова тъп, че не успя да отговори смислено на нито един мой въпрос!

Председателят на съда:

— Шариер, полицията твърди, че сте убили Льогран, защото ви е разкрил като информатор. Какво ще кажете по този въпрос?

— Досега шест пъти съм бил задържан в полицията и всеки път са ме освобождавали поради липса на доказателства или са ме — оправдавали. Само веднъж получих условна присъда. Никога досега не съм бил залавян заедно с някой друг; никога не съм помагал да арестуват друг човек. Бихте ли повярвали, че полицията не може да ме накара да проговоря, докато съм й в ръцете, но щом изляза на свобода, започвам да предавам другарите си?

— Един полицейски инспектор се закле, че сте информатор. Доведете инспектор Мазилие.

— Заявявам, че Шариер е мой информатор и че благодарение на неговата помощ съм арестувал многобройни опасни субекти. Заявявам също, че из „Монмартър“ вече се беше разчуло за тази негова дейност. Що се отнася до случая Льогран, не зная нищо.

— Какво ще отговорите, Шариер?

— Помолих инспектор Мазилие да бъде призован като свидетел по съвета на адвоката ми Бефе, защото двамата смятахме, че той знае истината за случая Льогран. Оказа се, че така сме попаднали в капан. Инспекторът сам е подсказал на Бефе да го призове на свидетелската скамейка и му е намекнал, че е запознат с подробности около убийството. Двамата с адвоката ми му повярвахме. Предположихме, че е или много честен човек, или че между него и Мейзо съществува напрежение, което го кара да разкрие неизвестни факти. Но, както и вие сам виждате, полицаят сега отрича да знае каквото и да било. Същевременно очевидно е, че неговите показания най-после осигуряват липсващия мотив за предполагаемото ми престъпление.

Действително, беше странно, че „разкритията“ за моята информаторска дейност идваха от страна на полицай. Но колкото и подозрителен да беше този факт, показанията на Мазилие съживяваха обвинението и придаваха известна тежест на неубедителното досие. Въпреки всички усилия на Мейзо без помощта на Мазилие процес нямаше да има. Това беше толкова явно, че се чудех на прокурора как се е хванал на въдицата. Продължих да се сражавам:

— Господа съдии, господа съдебни заседатели, ако аз наистина бях информатор, нещата щяха да се развият по един от следните два начина. Да предположим, че Реймон Льогран наистина ме е разкрил и ми го е казал. Тогава аз или нямаше да го убия, защото нищожествата, информиращи полицията, преглъщат подобни обиди без да мигнат; или, ако случайно го убиех, полицията нямаше да се нахвърли върху мен със същата злост — нали щях да съм им необходим. Нещо повече, щеше да представи случая като разчистване на сметки между дребни риби от престъпния свят и да измисли начин да ме постави в положение на законна самозащита. Мога да изброя много прецеденти от този тип, но за щастие моят случай е друг. Господин председател на съда, мога ли да задам един въпрос на свидетеля?

— Давайте.

Разбирайки накъде бия, адвокатът Юбер поиска от съда да освободи инспектор Мазилие от задължението да не издава професионални тайни, защото иначе не би могъл да отговори.

Председателят на съда:

— Съдът ще се възползва от това свое право и ще освободи инспектор Мазилие от професионалната тайна. Съдът се обръща към свидетеля с препоръката да отговори на въпроса, който ще му бъде зададен, в интерес на истината и справедливостта.

— Мазилие, моля да ми посочите поне един човек от цяла Франция или от колониите, когото сте арестували благодарение на получена от мен информация.

— Не мога да отговоря.

— Вие сте лъжец, инспекторе! Не можете да отговорите, защото такъв случай никога не е имало!

— Шариер, употребявайте по-сдържани изрази! — прекъсна ме председателят.

— Господин председател на съда, сега тук защитавам две неща — живота и честта си.

Инцидентът остана без последствия. Мазилие се оттегли. След него започна дефилето на останалите свидетели. Всички те заедно с твърденията си бяха като извадени от калъпа на „Ченгета и компания“ с адрес Париж, „Ке д’Орфевър“ №36, Съдебно следствие. Надявам се, че с годините нещата там са се променили. Надявам се, но не вярвам много.

А спомняш ли си своите заключителни думи, Папи? Дали ги помня — и днес звучат в ушите ми, като че ли току-що съм чул собствения си глас:

— Господа, ако искате да бъдете честни с мен, изслушайте и това: Льогран е получил само един куршум. По него е стреляно само веднъж, след което той не е паднал на земята. Напротив, оставили са го спокойно да вземе такси. Значи човекът, който е стрелял, не е имал намерение да го убива. Иначе щеше да стреля пет-шест пъти, както би постъпил всеки престъпник. Няма човек от „Монмартър“, който да не знае това. Значи, ако виновният съм бил аз и го призная, бих добавил: „Господа, този човек поради такива и такива причини влезе в разпра с мен или ме обвини за еди-какво си, а след това бръкна в джоба си. Тъй като и двамата сме членове на престъпния свят, жестът ме изплаши и аз стрелях веднъж при самозащита.“ Ако ви кажа това, веднага мога да приведа доказателство в своя подкрепа — не съм искал да го убивам и затова съм го оставил да си тръгне жив. И, тогава можех да заключа: „Инспекторът тук лично заяви пред вас, че съм много полезен на полицията. Затова ви моля да повярвате на думите ми и да ме съдите за нанасяне на телесна вреда, която е довела до смъртта на жертвата, като изключите обвинението за умисъл в действията ми.“

Заседателите ме слушаха умислени. Продължих:

— Моите адвокати господата Юбер и Бефе стотина пъти ми задаваха въпроса: „Вие ли стреляхте? Ако сте вие, кажете. Ще получите най-много пет години, вероятно и по-малко. Сега сте на двайсет и три, значи ще излезете от затвора все още млад.“ Но, господа съдии, господа съдебни заседатели, аз нямам право да се защитавам по този начин, дори ако това би ме спасило от гилотината или от каторгата. Защото съм невинен и съм станал жертва на полицейска манипулация.

Всичко, което ви разказвам сега, стана през онзи юлски ден, когато съдът ми позволи да говоря свободно. Да, нещата се развиваха прекалено добре, усещах, че съдът е разколебан и че победата е близо. Какво нещастно, невинно момче бях тогава. Не знаех още, че не е на хубаво, когато всичко изглежда прекалено хубаво.

Точно тогава се случи онзи инцидент, който Мейзо веднага ловко използва в името на собствените си цели. Усещайки, че губи играта и че петнайсетмесечните му усилия ще останат без резултат, той престъпи границите на позволеното. По време на една от почивките дойде при мен и ме намери сам, заобиколен само от стражарите — нещо, което е абсолютно забранено. Приближи се към мен и нагло ми подметна: „А защо не кажеш, че убиецът е Роже Корсиканеца?“ Напълно объркан, аз машинално отвърнах:

— Не познавам никакъв Роже Корсиканеца!

Той поспори с мен, после се обърна и бързо отиде при прокурора:

— Папийон току-що призна пред мен, че убиецът е Роже Корсиканеца.

Оттук нататък нещата се развиха точно както ги искаше проклетият Мейзо. Въпреки възраженията ми процесът бе спрян. Все пак аз продължих да се защитавам и да обяснявам:

— От осемнайсет месеца насам:

инспектор Мейзо твърди, че в цялата афера има замесен само един Папийон, и че това съм аз;

инспектор Мейзо твърди, че без съмнение аз съм убиецът на Льогран;

инспектор Мейзо подкрепя твърденията си, като води един след друг честни, безспорни, категорични в показанията си свидетели, които доказват моята виновност.

Щом като полицаите са намерили необходимите свидетели и улики, защо се срутва цялата им постройка? Да не би да признават, че цялото това дело е пълно с лъжи? И защо само едно подхвърлено име им беше достатъчно, за да се усъмнят във виновността на Папийон? Вие казвате, че притежавате неоспорими доказателства за моята виновност, а само някакво подмятане за несъществуващия, измислен от Мейзо Роже Корсиканеца, когото при това според него аз съм бил извадил на бял свят, ви кара да преустановите процеса и да почнете всичко отначало! Това е безумие, обръщам се към вас с молба да продължите процеса! Умолявам ви, господа заседатели, господин председател!

Почти ги бях убедил, но ме погуби честността на прокурора. Той се изправи и заекна:

— Господа заседатели, господа съдии, не мога да изискам… Вече не знам… Целият случай трябва да се изясни. Моля съда да върне случая на следствените органи и да поиска допълнителна информация.

Дори само тези три изречения на прокурора Касаньо доказват, че бях осъден благодарение на едно зле скалъпено, съшито с бели конци, следствие. Ако този честен юрист държеше някакви ясни факти в ръцете си, ако вярваше на уликите, нямаше да каже „Прекратете процеса“, а „Ето че сме изправени пред още една измислица на обвиняемия Шариер, който иска да отвлече вниманието ни с въпросния Роже Корсиканеца. Не вярваме нито дума на тези бълнувания, господа, аз държа в ръцете си достатъчно доказателства, които ще докажат виновността му.“

Защо не го направи, защо не каза това? Защото съвестта не му позволяваше да повярва на скалъпените улики; защото сигурно си е задавал въпроси за честността и почтеността на авторите им.

Така ченгетата успяха да ме победят в последния момент, когато вече почти бяха загубили играта. Те добре знаеха, че Роже Корсиканеца е мираж, но се надяваха, че до възобновяването на процеса ще успеят да нагодят някоя машинация. А също се надяваха, че при друг съдебен състав, при друг председател на съда и друг прокурор, в обстановката на новия съдебен сезон през есента, ще успеят да превърнат залата на процеса в кланица.

Процесът бе отложен с искането за набиране на допълнителна информация — за втори път в този случай. Един журналист тогава писа: „Рядко се случва съдът да се държи толкова неуверено.“ Разбира се, набирането на допълнителна информация не извади никакви нови факти на бял свят. Роже Корсиканеца? Така и не го откриха. Междувременно стражарите се държаха почтено и свидетелстваха против Мейзо по повод на юлския инцидент. Пък и беше съвсем нелогично да се повярва, че човек, защитаващ невинността си с всички сили пред добронамерен съдебен състав, който аха-аха ще реши нещата в негова полза, изведнъж ще хвърли всичко във въздуха, заявявайки: „Бях там, но не стрелях аз, а някой си Роже Корсиканеца.“

А вторият процес, Папи? Последният, окончателният, след който безкръвната гилотина започна да действа… Онзи процес, който те изпрати на доживотна каторга и разби целия ти живот с помощта на съвзелия се Мейзо (той си призна за прегрешението през юли и официално се извини пред прокурора) — толкова ли ти се иска да го преживееш отново мислено? Толкова ли искаш да се върнеш в онази зала, в сивия есенен ден? Колко пъти да ти повтарям, приятелю, че оттогава изтекоха трийсет и седем години? Защо искаш да почувстваш отново шамара, заради който едва днес можеш да си позволиш да седнеш на пейката на булевард „Клиши“ в любимия си „Монмартър“? Истината е, че се стремях да изживея пак стъпка по стъпка пропадането си в блатото на човешката злоба и низост, за да мога по-ясно да преценя изминатия оттогава път.

Спомням си как хубавото момче с изпипан костюм и гладко лице влезе за втори път в съдебната зала. Колко различно изглеждаше същото помещение! Дъждовното небе беше увиснало толкова ниско и мрачно над града, че се наложи да запалят лампите. Червеният цвят на мантиите се къпеше в кървави отблясъци. Като че ли всички тъкани бяха предварително натопени в коша, в който падат главите на гилотинираните. Магистратите не се готвеха да излизат във ваканция — те се връщаха от почивка и първото, което им попадаше през новия сезон, беше дребният случай около разчистване на сметки между двама монмартърски младежи. Готвеха се да прекарат няколко скучни часа и после да минат към по-сериозните дела. Опитните служители на Темида — прокурори и адвокати, знаят най-добре колко голямо значение има личността на председателя на съда, настроението му, самочувствието на подсъдимия, на прокурора, на заседателите и адвокатите — тези дребни неща понякога натежават силно върху везните на правосъдието. Този път председателят не ми направи подаръка, да ме покани пръв да говоря. Той се задоволи да изчете монотонно обвинителния акт. Дванайсетте заседатели бяха с натежали като дъждовните облаци мозъци и ме зяпаха тъпо с облещените си очи. Попиха акта леко като вестникарско четиво. Основният снабдител на гилотината — прокурорът, изглеждаше лишен от всичко човешко. Този тук нямаше да каже както предишния си колега „Уликите не са достатъчни…“

Още след първия бегъл поглед към обстановката почувствах предупреждението: „Внимавай, Папийон, този съдебен състав няма да ти позволи да се защитаваш добре.“ Толкова добре бях преценил нещата! През следващите два дни почти не ми дадоха думата. И отново потекоха същите показания, същите свидетелства, същите „казват, че…“, „чух да се говори“ и прочее, както през юли. Разиграваше се същият цирк, с тази разлика, че ако случайно избухнех от възмущение, веднага ме срязваха и ме поставяха на мястото ми. Единственият наистина нов факт произтече от появата на свидетеля на моето алиби — Лелу Фернан, шофьор на такси, който не бе успял да даде показания преди юлската сесия. Ченгетата не бяха искали да го открият и твърдяха, че е някакъв мит. За мен обаче той беше изключително важен, защото се закле, че когато нахлул в „Ирис-бар“ с думите „Навън застреляха някого“, аз съм седял сред посетителите.

Странна работа — ченгетата, които така и не бяха пожелали да намерят Лелу, предварително се бяха погрижили да осигурят контрасвидетел за бъдещия свидетел: един рецидивист с десет присъди зад гърба. Той обаче им бил заявил, че аз подготвям лъжесвидетел, който да говори в моя полза. Инспектор Мейзо, който дотогава отричаше съществуването на Лелу, така и не беше намерил начин да се срещне и да поговори с него преди процеса. Откъде тогава знаеше, че неоткритият свидетел сам ще дойде да даде показания? Впрочем кварталният комисар на Лелу го описа като почтен и трудолюбив човек.

Лелу се закле над показанията си и веднага го обвиниха, че съм го подкупил. Адвокатът Юбер отчаяно вдигна ръце към небето:

— Господин Лелу, сега ви остава само да идете да си платите данъците върху подкупа!

При този спомен ме обхвана такъв гняв, че престанах да чувствам студа и ситния дъжд. Отново си представих собственика на „Ирис-бар“, който заяви, че по време на инцидента е било невъзможно да се намирам в неговото заведение, защото ми бил забранил да влизам там! Значи се оказвах толкова тъп, та в един сериозен процес, в който на карта бяха заложени свободата и може би животът ми, изваждах като алиби присъствието си на място, където достъпът ми е бил забранен. Келнерът потвърди показанията на шефа си. И двамата забравиха да споменат, че в знак на благодарност за съучастието им полицията им разреши да работят до пет часа сутринта. Ако се бяха опълчили срещу силите на реда, щяха да ги принудят да затварят в два. Собственикът защитаваше оборота си, а келнерът — бакшишите.

И двамата ми адвокати сториха всичко възможно. Бефе се отврати от полицейските машинации до степен, че започна открита война с Мейзо. От своя страна инспекторът му отвърна, като в поверителните си доклади (не бяха толкова поверителни, щом като с негово съгласие се появиха в някои вестници) се опита да накърни репутацията му, разнищвайки компрометиращи от нравствена гледна точка истории.

Дойде краят. Дадоха ми последната дума. Какво да кажа освен „Невинен съм и съм жертва на полицейска манипулация. Това е всичко.“ Съдът и заседателите се оттеглиха. Върнаха се в залата след час. Станахме прави, докато заемат местата си, после аз си седнах обратно. Председателят на съда се изправи на свой ред, за да прочете присъдата: „Обвиняемият да стане.“

Седнал под дърветата на „Клиши“, аз до такава степен се вживях в спомените си, че скочих като пружина. При което веднага паднах обратно по задник, защото бях пъхнал краката си под облегалката на пейката. Затова изслушах седнал, а не както навремето прав, гласа на председателя на съда, който през октомври 1931 година произнесе присъдата:

— Осъден сте доживот на каторжна работа. Стража, отведете осъдения.

Протегнах напред ръце, но никой не се опита да ми слага белезници. Сега около мен нямаше стражари. Само на съседната пейка се гушеше окъсана старица и се опитваше да се прикрие с вестници от студа и мъглата. Измъкнах краката си, изправих се, за да се разтъпча, и отидох да пъхна в ръката й под вестниците банкнота от сто франка. И тя беше осъдена доживот — на мизерия.

За мен доживотната присъда изтече за тринайсет години. Продължих разходката си по „Клиши“ чак до „Плас Бланш“, а по петите ми вървяха още спомени за кошмара, който ми попречи да видя своя „Монмартър“ в продължение на почти четирийсет години. Но щом излязох на осветения площад, образите потъмняха и пред очите ми останаха само няколко клошари, които сияха пред входа на метрото с глава на коленете си. Бързо хванах едно такси. Нищо вече не ме задържаше тук — нито сянката на дърветата, които криеха блясъка на електрическите лампи, нито светлините на „Мулен-Руж“. Целият пейзаж или ми напомняше прекалено много миналото, или ме подсещаше, че вече съм чужд на това място. „Монмартър“ се е променил до неузнаваемост! Махай се бързо оттук, ако не искаш да осъзнаеш, че спомените от младостта ти са мъртви и погребани.

— Ало, такси! Лионската гара, моля.

Потеглих с влака към провинциалното градче, където живееше племенникът ми, и си припомнях вестникарските статии, писани след произнасянето на присъдата. Адвокатът Юбер ми ги носеше в затвора. „Ла депеш“, „Ла франс“, „Льо матен“, „Л’ентранзижан“, „Л’юманите“, „Льо журнал“ — всички до един подчертаваха колко съмнителна е изглеждала цялата афера. При пристигането си във Франция издирих броевете на тези вестници. Ето няколко цитата:

„Ла депеш“ от 27.X.1931 г. повтаря думите на адвоката ми: „Обръщам се както към заседателите, така и към публиката. Досега делото е връщано три пъти за преразглеждане — нима това не ви доказва колко неубедителни са уликите?“

„Льо матен“ от 27.X.1931 г.: „Цитирани са трийсет свидетели. Може би един-единствен щеше да свърши повече работа — неизвестният мъж, който помогнал на ранения да се качи в колата, предупредил «жена му» и се измъкнал. Този неизвестен човек се превърна във въпросителната, която трийсет свидетели не успяха да изяснят.“

„Ла франс“ от 28.X.1931 г.: „Подсъдимият отговаря спокойно и твърдо. «Ужасно е да чуеш такива неща — каза той пред съда, — не зная какво има Голдстейн против мен, но зная, че инспектор Мейзо го държи здраво в ръцете си благодарение на нечистата му съвест. Това е истината.»“

„Л’юманите“ от 28 октомври. Статията си заслужава да бъде публикувана изцяло. Заглавието: „Шариер-Папийон е осъден на доживотна каторга.“

Въпреки съмненията относно самоличността на истинския Папийон, който през месец март е стрелял срещу Ролан Льогран на „Монмартър“, съдът осъди Шариер.

Вчера в началото на заседанието беше изслушан свидетелят Голдстейн, върху чиито показания се гради тезата на обвинението. Този свидетел, който поддържа непрекъснати контакти с полицията и който се е срещал с инспектор Мейзо, по признанията на последния, поне сто пъти, е направил три различни изявления и всеки път е задълбочавал уликите срещу подсъдимия. От пръв поглед се вижда, че той е твърде близък с полицията.

Докато свидетелят формулираше обвиненията си, Шариер го слушаше внимателно. Накрая възкликна:

— Не го разбирам този Голдстейн, комуто нищо лошо не съм сторил! Всичките му лъжи имат една-единствена цел — да ме изпрати в каторгата.

Инспектор Мейзо беше извикан на свидетелската скамейка. Той заяви, че показанията на Голдстейн не са били дирижирани. Ние обаче забелязахме, че тук-там думите му се посрещнаха със скептични усмивки.

Прокурорът Сирами проведе разпита твърде общо и констатира, че псевдонимът Папийон се среща често в „Монмартър“ и дори другаде в Париж. Въпреки това той настоя за присъда, без да уточнява каква.

Представителят на майката на жертвата — адвокатът Готра, по един смехотворен начин описа каторгата като училище по укрепване на нравствеността и поиска Шариер да бъде изпратен там в негов собствен интерес. Така щял да се превърне в „честен човек“.

Защитниците Бефе и Юбер пледираха за невинност. Не може да се твърди, че Шариер, наричан Папийон, е виновен, само защото не сте успели да откриете Папийон Роже, казаха те.

Въпреки всичко след дълго заседание съдебните заседатели се върнаха в залата, потвърждавайки виновността на обвиняемия. Съдът осъди Анри Шариер на доживотна каторга.

В продължение на години си задавах въпроса — защо полицията се нахвърли с такова настървение върху едно двайсет и три годишно момче, за което самата тя твърдеше, че й бил информатор? Отговорът беше само един — за да прикрие някой друг — истинския информатор.

 

 

На следващия ден се върнах на „Монмартър“. Кварталът сякаш си беше същият — улица „Толозе“; улица „Дюрантен“; пазарът на улица „Льопик“. Но лицата, защо това не бяха същите лица?

Влязох в къщата на „Толозе“ номер 26, за да видя портиерката. Направих се, че търся някого. По мое време портиерката беше дебела и добра жена с отвратителна космата бемка на бузата. Сега от нея нямаше и помен. На нейно място седеше някаква бретонка и това така ме разстрои, че дори не запитах новодошлата дали се е засякла с моята позната. „Монмартър“ не се беше изпарил във въздуха. Всичко си беше на мястото, но всичко изглеждаше различно. Млекарницата се беше превърнала в химическо чистене; барът на ъгъла — в аптека; плод-зеленчукът — в закусвалня. Наистина бяха попрекалили. Ето го бар „Бандевез“, на ъгъла на „Толозе“ и „Дюрантен“. Тук се срещаха служителите от пощата на „Плас дез Абес“ — идваха да обърнат по чаша бяло вино, а ние с най-сериозен вид ги майтапехме и ги укорявахме, задето седят и се напиват, докато нещастните им съпруги изкарват прехраната. Барът си стоеше на мястото, но тезгяхът бе преместен от другата страна, а масите бяха подредени съвсем неудобно. Отгоре на всичко стопанката явно беше от Северна Африка, а клиентите й — араби, испанци или португалци. Къде ли беше изчезнал старият собственик — онзи мил чичко от Оверн?

Тръгнах нагоре по стълбите, които свързват „Толозе“ с „Мулен дьо ла Галет“. Дори перилата бяха старите — все така опасни и нестабилни. Навремето тук бях помогнал на един старец, който падна по очи в подножието на стъпалата. Галех ги, припомнях си сцената и чувах благодарностите на дядкото: „Млади момко, толкова сте мил и образован. Поздравявам ви и ви благодаря.“ Тогава страшно се развълнувах от думите му и даже не смеех да се наведа да си взема пистолета, който се беше изсулил от джоба ми, докато му помагах. Не исках старецът да разбере, че не съм чак толкова мил.

Да, „Монмартър“ си стоеше на мястото, не ми го бяха откраднали. Изчезнали бяха само лицата на познатите, които ми се усмихваха и питаха: „Здравей, Папийон, как си днес?“ Чувствах ужасна празнота в душата си.

Вечерта влязох в един бар, където преди, се събираха сводниците. Отидох при най-стария клиент и го запитах:

— Извинявай, познаваш ли еди-кой си?

— Да.

— Къде е?

— На топло.

— А еди-кой си?

— Умря.

— А еди-кой си?

— Не го знам. Ще ме прощаваш, ама май много питаш. Ти кой си?

Повиши тон, за да привлече вниманието на околните. Успешно. Някакъв непознат влиза в заведението и без да се представя, започва да пита — какво ли иска?

— Казвам се Анри. От Авиньон съм, но пристигам от Колумбия. Затова не ме познавате. Сбогом.

Бързо се ометох, взех си влака и напуснах Париж. Взех всички мерки, за да не научи полицията за посещението ми. Но все пак бях видял Париж. Бях го видял, приятелю! Даже отидох да танцувам валс в една кръчма около Бастилията. Влязох в заведението, бутнах шапката на тила си, разхлабих си вратовръзката и дори си направих кефа да поканя една мацка по същия начин, по който го правех на двайсет години. И докато двамата се въртяхме под звуците на акордеона, казах на момичето, че съм собственик на публичен дом в провинцията, което я накара да ме погледне с голямо уважение. Ходих да обядвам и в „Куполът“ и проявих огромната наивност да запитам двайсет и пет годишното келнерче с жълто около устата, дали посетителите все още играят на топки на терасата. Той остана като гръмнат. Отидох и в „Ротондата“, търсих безуспешно любимото ъгълче на художника Фуджита; обикалях бара и ресторанта, за да открия някакви следи от миналото, и си тръгнах, отвратен от промените. Това, което познавах и обичах, беше безвъзвратно унищожено. Разстроих се толкова, че забравих да си платя сметката и келнерът ме настигна на входа на метрото, хвана ме грубо за ръката без помен от някогашната любезност и ми тикна сметката под носа, като не пропусна да заплаши, че ще извика полиция. Платих му, естествено, но му дадох толкова мижав бакшиш, че той ми го хвърли в лицето с думите: „По-добре дай тия пари на тъща си. Като те гледам, тя се нуждае от тях повече от мен!“

Но Париж си е Париж. Разхождах се нагоре-надолу по улиците като момче, минах по „Шан-з-Елизе“, за да се порадвам на хилядите му светлини, които сгряват душата и омагьосват с красотата си; усетих желанието да празнувам и да пея. О, колко е хубаво да се живее в Париж!

Не почувствах злоба, нито желание за отмъщение. Минах спокойно покрай старата редакция на вестник „Л’ото“ на „Сен Дени“, където навремето стоеше картинка на световния шампион Ригуло, повдигащ с една ръка топ вестникарска хартия. Посетих мястото, където обичах да играя бакара със Стависки. Влязох сам, за да изгледам спектакъла в „Лидо“. И няколко часа обикалях из района на халите — там поне всичко изглеждаше почти постарому. Мъката ме обхващаше само щом стъпех на „Монмартър“.

Останах в Париж осем дни и осем пъти отидох до мястото на престъплението.

Осем пъти седнах на пейката и погалих дървото.

Осем пъти затварях очи, за да преживея отново спомените от следствието и двата процеса.

Осем пъти си припомних мутрите на онези мръсници, които изработиха присъдата ми.

Осем пъти си казах: „Оттук тръгна всичко, заради което загуби тринайсет години от младостта си.“

Осем пъти си повторих: „Ти се отказа от отмъщението, но никога няма да можеш да простиш“.

Осем пъти се помолих на Бога да ме възнагради за отказа от отмъщение, като не допусне никога повече подобна неправда да се случи с някой друг.

Осем пъти питах пейката дали лъжесвидетелят и ченгетата не са замислили следващото си престъпление „случайно“ тук, на същата пейка по време на многобройните си „случайни“ срещи.

Осем пъти си тръгвах с все по-малко приведен гръб, докато накрая изпъчих гърди като младо момче и си рекох: „Ти все пак спечели, приятелю, защото си свободен, здрав, обичан, господар на бъдещето си. Не се опитвай да разбереш какво се е случило с лицата от миналото ти. Ти си тук благодарение на чудо, а Господ не прави често чудеса. Бъди сигурен, че от всички участници в онази мрачна история днес ти си най-щастливият.“