Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le roi s’amuse, 1832 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Иван Теофилов, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пиеса
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- stomart (2011 г.)
Издание
Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми
Френска, първо, второ и трето издание
Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вагенщайн
Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова
Дадена за набор: януари 1990 г.
Подписана за печат: юни 1990 г.
Излязла от печат: август 1990 г.
Формат: 84×108/32
Печатни коли: 40,50
Издателски коли: 34,02
ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.
ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.
История
- — Добавяне
Сцена пета
Същите, Дьо Сен Валие; той е в дълбок траур, коса и брада — бели.
ДЬО СЕН ВАЛИЕ (на Краля)
Да! Ще говоря с вас.
КРАЛЯТ
Сеньор Сен Валие!
ДЬО СЕН ВАЛИЕ (неподвижно, на прага)
Да, точно тъй ме викат.
Кралят в гнева си прави една крачка към него, Трибуле го спира.
ТРИБУЛЕ
Но позволете ми да поздравя старикът!
(Обръща се към Дьо Сен Валие в театрална поза.)
О, против нас комплот подготвихте без жал!
Помилвахме ви ний като най-щедър крал.
Отлично. Но каква е тази страст проклета —
и внуци пък сега да искате от зета?
От този гърбав зет, ужасно уродлив,
белязан по носа с брадавица и крив,
космат и едноок, болнав и блед, и щърбав,
като сеньора тлъст…
(показва Дьо Косе, който се възмущава)
и като мене гърбав.
На дъщеря ви — мъж? Та всеки би се смял.
Да, краля сложи ред. Че зет ви би създал
такава страшна сган от внуци изкривени,
смешливи, без зъби и със коси червени,
дебели като тоз…
(отново показва Дьо Косе, като го поздравява, предизвиквайки негодуванието му)
гърбати като мен!
Но оставете туй на краля. Някой ден
ще пръкнат внучета — по вас ще скачат всички
и вашата брада ще дърпат със ръчички.
ДЬО СЕН ВАЛИЕ (без да поглежда смешника)
Обида при това! Но като крал сега
изслушайте поне и моята тъга.
Да стигна бос до Грев[1] — законът ме застави
и там като насън получих милостта ви.
Благослових ви, без да зная мисълта,
която всеки крал прикрива в милостта.
Помилвахте ме, но с цената на позора.
Не уважихте сам по-възрастните хора,
кръвта на Поатие, дворянска с векове.
На връщане от Грев се молих с часове
да ви дари сам бог с десница по-корава
и с дългите ми дни във дни на бойна слава.
Но вие, Франсоа дьо Валоа[2], в нощта
на този ден без срам, без милост към плътта,
във свойто ложе — гроб на женска добродетел,
безчинствахте, дори за миг не се досетил,
че се петни, скверни, руши едно дете —
графиня Дьо Брезе, Диана Поатие!
Какво? Докато аз пред своя съд застана,
ти в Лувър тичаше, о, прелестна Диана,
към краля, посветен за рицар от Байар[3],
младеж, потърсил сам насладите на стар…
Тъй твоя стар баща, след милостта на краля,
види как твоя срам в нозете му се валя.
О, страшен дървен под скован бе от палач
във изгрева на Грев — и трябваше по здрач
да се превърне той в легло на дъщерята
или пък ешафод да стане на бащата.
О, господи, какво помисли в своя свод,
когато сам видя на този ешафод
да се търкаля в кръв, престорена, че страда,
самата кралска страст, облечена в пощада?
Не сторихте добре! На стареца с кръвта
да бе поруменял паважа вечерта,
бе друго нещо, сир! Той, стар и честен жител,
го заслужаваше, при туй бе предводител.
А да премажете под тържествуващ крак
една жена в сълзи, изплашена — о, как
е грозно! Затова и сметка ще платите.
Решили сте чрез власт за миг да победите.
Бащата беше ваш, но дъщерята — не.
Поставихте ръка на моите рамене
и после „милост“ сам нарекохте позора.
Да бяхте сам дошъл при мене във затвора,
бих ви извикал аз: „О, искам да умра!
Спасете моя род и мойта дъщеря!
Да. Гроб, а не позор! За мене бе решено.
Да бъда без глава, не с чело осквернено.
О, всемогъщ кралю! Понеже тъй на вас
би казват тук, нима не е във ваша власт
една глава на граф почтен да бъде взета,
когато вместо туй честта му е отнета?“
Това бих казал, сир! Защото вечерта
във моя осквернен ковчег, покрит с цветя,
по бялата брада целувайки ме в храма,
за честния баща пречистата Диана
би се помолила на бога с нежен глас.
Не съм дошъл сега да си я искам аз.
Човек, изгубил чест, родът си също губи.
Не мисля тя дали ви мрази, или люби.
Не вземам нищо аз от пътя на срама.
Да! Запазете я. Но си втълпих в ума
да ви смущавам аз на всеки празник весел,
докато брат, баща или съпруг, донесъл
сам свойта лична мъст — не отмъсти за нас.
Ще идвам често тук, за да ви казвам аз:
„Не сторихте добре!“ Ще слушате смутено,
а вашето чело ще бъде помрачено.
Когато свърша чак — ще вдигнете очи.
За да накарате гневът ми да мълчи,
ще викнете палач. Не! Ще се побоите,
Не! Ще ви хване страх, че както тук стоите,
и утре моя дух със същите слова
(сочи главата си)
ще дойде пак в ръка със моята глава!
КРАЛЯТ (задъхващ се от гняв)
Но той бълнува ли? Дотам да се забрави!…
(На Дьо Пиен.)
Херцог, в ареста!
По знак на Дьо Пиен двама стражи с алебарди застават от двете страни на Дьо Сен Валие.
ТРИБУЛЕ (смее се)
Той от лудост туй го прави!
ДЬО СЕН ВАЛИЕ (вдига ръка)
Проклинам двама ви!
(Към Краля.)
Туй не прави чест:
върху умиращ лъв изпращате свой пес.
(Към Трибуле.)
И кой да си — лакей, взел на змия езика,
щом ти си правиш смях с тъгата на старика —
бъди проклет!
(Към Краля.)
Не, аз туй право съм създал;
да бъда съден днес, но както крал от крал.
Да, крал сте, аз баща, а мойта възраст трон е.
Над нашите глави сега блестят корони.
Но мойта — поглед лош не ще я омърси.
С цветя е вашата, а моята с коси
по бели и от сняг. Едната при тревога
се пази от закон. А другата — от бога!