Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le roi s’amuse, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011 г.)

Издание

Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми

Френска, първо, второ и трето издание

Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Дадена за набор: януари 1990 г.

Подписана за печат: юни 1990 г.

Излязла от печат: август 1990 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 40,50

Издателски коли: 34,02

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Сцена втора

Кралят, Трибуле, Дьо Горд, няколко придворни. Придворните са великолепно облечени. Трибуле е в своя костюм на шут, както е изобразен от Бонифацио. Кралят гледа преминаващите жени.

 

ДЬО ЛАТУР-ЛАНДРИ

Нали мадам Вандом е прелестна?

 

ДЬО ГОРД

                                                                За мене

Алба и Моншеврьой са просто съвършени.

 

КРАЛЯТ

Над тях мадам Косе бих сложил начаса.

 

ДЬО ГОРД

Мадам Косе? Но, сир, снишете си гласа.

 

Показва му Дьо Косе, който преминава в дъното на сцената. Ниският коремест Дьо Косе, „един от четиримата най-дебели френски благородници по думите на Брантом“[1].

 

Съпругът слуша.

 

КРАЛЯТ

                                Е, мой скъпи Симиане,

какво?

 

ДЬО ГОРД

                Ще иде той да каже на Диана.

 

КРАЛЯТ

Е, та?

 

Отива в дъното на сцената да говори с други преминаващи жени.

 

ТРИБУЛЕ (на Дьо Горд)

                Ще разгневи Диана Поатие.

От цели осем дни не си говорят те.

 

ДЬО ГОРД

Ако я върне той в дома й?

 

ТРИБУЛЕ

                                                В никой случай!

 

ДЬО ГОРД

Е, да, баща й тъй помилване получи.

За него тя плати.

 

ТРИБУЛЕ

                                Сен Валие! Чудак!

Каква приумица е имал с този брак?

Та свойта дъщеря, прекрасната Диана —

прозрачна красота, от въздух изтъкана,

мил ангел, който бог на тоя свят е дал,

да прати във легло на гърбав сенешал.

 

ДЬО ГОРД

Помилването му дойде на ешафода.

Стоеше тъжен, блед на своята голгота.

И аз до него бях, тъй както съм до вас.

Той каза само: „Бог да пази краля!“ Аз

намирам, че е луд.

 

КРАЛЯТ (на мадам Дьо Косе)

                                О, зла! Тъй ненадейно

ще отпътувате?

 

МАДАМ ДЬО КОСЕ (въздиша)

                        За Соасон, семейно.

 

КРАЛЯТ

Не е ли срамота, когато цял Париж,

най-умните мъже и хора със престиж,

към вас отправят взор, изпълнен със желание —

най-сладък миг сега при вашто обаяние;

когато всеки мъж от мисъл е обзет —

да заблести за вас в дуел или в сонет;

когато с мълнии очите ви подсказват

любовниците си жените да предпазват

и целият дворец от вас е заслепен…

Заминете ли — тук денят не ще е ден!

Та значи своя крал отхвърляте буквално —

да бъдете звезда в небе провинциално?

 

МАДАМ ДЬО КОСЕ

Но успокойте се!

 

КРАЛЯТ

                                Капризна сте! Без жал

най-бляскав полилей да угасиш на бал?

 

Влиза Дьо Косе.

 

МАДАМ ДЬО КОСЕ

Ревнивецът ми, сир!

 

(Бързо се отдалечава от Краля.)

 

КРАЛЯТ

                                        Ах, да го вземе дявол!

 

(На Трибуле.)

 

Чуй, за жена му аз куплетче съм съставил.

Куплетчето Маро[2] прочете ли ти днес?

 

ТРИБУЛЕ

Към стихове на крал аз нямам интерес.

Така бездарни са!

 

КРАЛЯТ

                                Смешник!

 

ТРИБУЛЕ (невъзмутимо)

                                                Тълпата нека

римува „зов — любов“ — да търси рима лека.

Пазете своя дял, търсете нежността:

стихът е за Маро, за вас е любовта.

Римуващ крал? Позор!

 

КРАЛЯТ (възторжено)

                                        Когато съчинявам

за обич — аз горя. И Лувър увенчавам

с крила.

 

ТРИБУЛЕ

                На мелница ще заприлича той!

 

КРАЛЯТ

Аз бих те под камшик изпратил, но постой!

Мадам Дьо Коален!

 

(Притичва до мадам Дьо Коален и изглежда, че й отправя някакви любезности.)

 

ТРИБУЛЕ (настрани)

                                Кой вятър го отвива?

Сега при нея пък.

 

ДЬО ГОРД (приближава се до Трибуле и му дава знак да погледне какво става в дъното на залата)

                                Мадам Косе минава

край другата врата. Улавям се на бас,

че ръкавица тя ще пусне в мил захлас,

за да я вдигне той.

 

ТРИБУЛЕ

                                        Да видим.

 

Мадам Дьо Косе, следяща с досада вниманието засвидетелствано от Краля на мадам Дьо Коален, пуска наистина своя букет. Кралят се отделя от мадам Дьо Коален и вдига букета на мадам Дьо Косе от пода. Започва с нея разговор, който изглежда твърде нежен.

 

ДЬО ГОРД (на Трибуле)

                                                        Казах.

 

ТРИБУЛЕ

                                                                Браво!

 

ДЬО ГОРД

Да, кралят пак е в плен.

 

ТРИБУЛЕ

                                                Жената — туй е дявол!

И съвършен!

 

Кралят притиска талията на мадам Дьо Косе и й целува ръка. Тя се смее и бъбри весело. В този момент от вратата в дъното влиза Дьо Косе. Дьо Горд го посочва на Трибуле. Дьо Косе се спира и устремява поглед към Краля и своята жена.

 

ДЬО ГОРД (на Трибуле)

                Сеньор Косе!

 

МАДАМ ДЬО КОСЕ (като забелязва мъжа си, обръща се към Краля, който почти я е прегърнал)

                                        Да се простим!

 

(Изплъзва се от ръцете на Краля и побягва.)

 

ТРИБУЛЕ

Какво ли търси тук? Тумбак непоносим!

 

Кралят отива при масата в дъното и си налива да пие.

 

ДЬО КОСЕ (изляза на авансцената, замислен. Настрани)

Какво си шепнеха?

 

Приближава бързо до Дьо Латур-Ландри, които му прави знак, че има нещо да му съобщи.

 

ДЬО ЛАТУР-ЛАНДРИ (тайнствено)

                                Жена ви е чудесна!

 

Дьо Косе се противи и отива при Дьо Горд, който също, изглежда, има нещо да му довери.

 

ДЬО ГОРД (тихо)

Кажете ми, какво в главата ви проблесна,

та гледате встрани така ожесточен?

 

Дьо Косе му обръща гръб с възмущение и се озовава лице в лице с Трибуле; последният го отвежда със сериозен вид в един ъгъл, а през това време Дьо Латур-Ландри и Дьо Горд се заливат от смях.

 

ТРИБУЛЕ (тихо)

Видът ви е така изплашен и смутен!

 

Избухва в смях и обръща гръб на Дьо Косе, който излиза разярен.

 

КРАЛЯТ (връща се)

Щастлив съм! Херкулес и Юпитер пред мене

са някакви глупци, човечета презрени.

Олимп е стар бордей! Ах, прелестни жени!

Щастлив съм аз, а ти?

 

ТРИБУЛЕ

                                        Да. Гледам отстрани.

Усмихвам се сега на любовта тъй кратка.

Критично гледам аз, а вие с нега сладка.

Щастлив сте като крал, а като гърбав аз.

 

КРАЛЯТ

Заченат съм през смях от мама в дивен час!

 

(Гледа Дьо Косе, който излиза.)

 

Единствено Косе разваля този празник.

Как ти изглежда той?

 

ТРИБУЛЕ

                                        Тъпак и безобразник.

 

КРАЛЯТ

Ревнивец! Все едно! Тук никак не е зле.

Да можеш всичко тук да вършиш, Трибуле!

Да бъдеш на света, е хубаво, ей богу!

Велико щастие!

 

ТРИБУЛЕ

                        Пиян сте, и то много.

 

КРАЛЯТ

Но виждам аз… ръце, мил поглед. Как блести!

 

ТРИБУЛЕ

Мадам Косе?

 

КРАЛЯТ

                        Ела, ще ни предпазваш ти!

 

(Пее.)

 

Щастливите недели

в Париж с народ засмян!

Жените тъй са бели…

 

ТРИБУЛЕ (пее)

А всеки мъж пиян…

 

Излизат. Появява се група придворни.

Бележки

[1] Пиер Брантом (1538–1614) — френски писател, автор на мемоари, в които се рисува колоритна картина на придворния живот и нрави от това време. Съчинението му „Животът на прославени мъже и на велики пълководци“ е един от основните източници на Юго при работата му над „Кралят се забавлява“.

[2] Клеман Маро (1496–1544) — френски поет, камериер при Франсоа I, след това придворен поет на Маргьорит дьо Навар, сестрата на Франсоа I; автор на изящни жизнерадостни стихове, в които отразява нравите на придворното общество.